Паол Кейнег
Даут (Откъси)

Понеже не разбраха, че животът е чувал с чакъл натъпкан, с който трябва да преминеш планината,

понеже не разбраха, че животът е борбата на живот и смърт на язовеца в клисавата глина,

понеже не разбраха, че животът също тъй не е пестенето на чувства и деяния в една умерена страна —

смъртта бе цялата им придобивка. Ще отворя аз вратата, както се отваря вена на врата.

Мъже, жени, деца ще молят източния вятър и ще се отричат от самите богове.

Но всуе — не изчезне ли, градът със свойте зидове ще е пералня само, пълна със сапунена вода.

* * *

От всичките творения на Ис аз предпочитам дребните мушици само.

Излегнат по корем на голата тераса, гледам ги с премрежен взор

и ги отлепвам лекичко от моите овални нокти. Има между тях с коремчета на пръстени, с антенки, с челюсти, с фасетъчни очи,

дори и пол си имат те.

Недосегаемо нищожно трънче.

Аз предпочитам дребните мушици зарад пола им, не онзи клюмнал спарен цвят, не онова ненужно дълго нещо,

не онзи смешен зарзават между бедрата,

а най-необходимото, достатъчно да гониш времето, пространствата да завладяваш.

Аз предпочитам малката мушица с дребен пол, но с който тя уцелва право в същината.

* * *

Ни лято има в Ис, ни зима. Само бурни вечери с лудуващи хлапаци,

които пеят неприлични песни и крещят по вълнолома, изоставен и от гларуси, и от платна и мачти.

Обичам аз хлапаците на Ис, насядали по грохналите тараби, опасващи града, тълпи, които млатят се с тояги и презират сълзите, и се замерят с конски спечени фъшкии.

И тъй, от буря в буря, брулени от зеленяво слънце, приближаваме към собствената саможертва.

Когато аз разхождам посетителите, тук привлечени от хилядите мечове на църквите,

не могат и да си представят те, че този град в гигантското водотресение

не съществува