Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2023 г.)

Издание:

Заглавие: Антология на модерната френска поезия

Преводач: Кирил Кадийски

Година на превод: 2005 (не е указана)

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: ИК „Нов Златорог“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: сборник

Националност: френска

Печатница: Скала принт — София

ISBN: 954-492-204-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15262

История

  1. — Добавяне

Внезапно ми потрябва гребен.

Аз щях да съм река, безкрайна, без завои,

течаща край самия мен, на воля,

по склоновете хукнала надолу, без подводни

течения, водовъртежи, с всички фибри на водата, тръпнеща на път към океана,

но правеща все пак и чупки — не е лесно

да си река и да не хвърляш пръски:

внезапно свърнеш и надолу бързаш пак.

 

Да, трябваше ми гребен! Сякаш и реката има къдри!

Все още къс е моят път, все още съм като юмрук…

подобно цедката на лейка,

на възел съм все още, всички кичури на моя дъжд, на моите коси

са стегнати отвсякъде, на възел, моята коса все още е заплетен възел само.

Корав, един корав заплетен кок, където всеки косъм е огромен воден смок

и другите коси души и го душат и те самите.

На речно камъче приличам — има ли, кажете, и за камъчета гребен?

О, гребен, който връща ни надеждата или подканя ни да продължим нататък,

като полиция, която магистралата разчиства от коли,

заседнали — тъй както тапа в гърло на бутилка —

и всичките в един момент напред поемат в няколко потока.

О, гребен! Гребен или пък чесало, ако гребенът е крехък!

Как искам аз през зъбите на гребена да ме прекарат.

Заплетен възел съм и нищо друго,

не помня нито как съм се завързал, нито как ще се развържа, нито как

ще трябва да изчезна да избягам

от себе си, преди трептящите влакна на вълната да тръгнат

едно след друго по течението на реката…

Защо е тоя ненадеен възел? И защо ли всяка нишка

внезапно се превръща в гребен — и за себе си самата и за другите край нея?

Би трябвало да капят, да валят — като дъжда,

познат на всички.

Отвесно, колкото се може, да се сипят, сякаш капките не се дори докосват,

като че ли са глътнали бастун,

да се държат тъй както знаят, да говорят колкото си щат,

или пък да се чудят, че защо ще гълтаме бастун.

Би трябвало да се държат като косите ни, които, тръгнали да падат, от главата до петите,

един прекрасен ден политат и човек тогава точно се досеща да прокара гребен.

Корави гребени, чиито зъби никога не падат.

О, гребен — снимка на дъжда.

Край