Ив Бонфоа
Божи съд

I

Аз бях този, който крачи, разтревожен

за водата — сетната тревога. Бе прекрасно

в най-сияещото лято. Беше нощ,

нощ отвеки, без предели и навеки.

В глината на всичките морета —

хризантемата на пяната и все тъй, вечно

същият разкалян, блудкав мирис на ноември,

в който тъпчех черната градина на умрелите.

 

И един

глас се молеше да му повярват, ала вечно

той вървеше срещу себе си и вечно

стъпкваше и свойте доводи, и своето величие.

II

Не знам дали съм победител. Но плених

оръжието скрито в камъка безчувствен на едно сърце огромно.

Говорех аз в нощта на битката, рискувах аз

и свойто чувство, и света студен зад чувството.

 

За миг изчезна всичко,

червеното желязо на живота не прониза вече сивотата

на словото.

Но огънят накрая се въззе,

най-буйният от всички кораби

в пристанището влезе.

 

Зора на идващия ден,

най-после влязох в твоята пламтяща къща

и там разчупих хляба, в който текат далечните води.