Ив Бонфоа
Камък

Живееха във времето, когато всички думи бяха бедни

и чувство вече не трептеше в техните унили ритми,

димът бе все по-гъст и пламъкът — потулен,

бояха се, че няма радост повече да ги споходи.

 

Те спяха, бе по време на световната разруха,

минаваха в съня им спомени полека

като едреещите светлини на ладии в мъглата,

преди нагоре по реката да отминат.

 

Събудиха се те, но вече черна е тревата

и сенките са хляб за тях и вятърът — вода е,

и тишината, непознатото са брънка помежду им,

и наръч мрак е огънят им на земята.