Ален Боске
Колко са?

Колко ли са те — дълбоко в мен?

        аз-ът, ти-то, alter ego,

скитникът получовек, човекът в дом усамотен,

        хлапето, мерзавецът до него?

 

Колко са във всяка дума, дето на парчета

        ме нарязват като тлъст шопар?

Неизвестният, нищожеството, девственицата заклета,

        комарджията, безчувственият звяр?

 

Колко са във всеки стих, о, изневяра,

        чрез която рай, от блянове и вятър съграден,

си измисляш: кой от тях не разговаря,

        не одумва — заради еклога без рефрен,

 

зарад карфиол и репички — онази запетая,

        дето може би е стар парцал?

Колко ли са, от зори до мрак, смешникът, ей оная

        уличница и беднякът полудял,

 

дето се прехранват със сърцето; то ли не е

тръгнало да се пилее и събира сбръчкания плод

на скръбта си, скръб, която ту е бодра, ту линее

като ехо чезнещо и заживяло нов живот

 

в песните? Ах, колко ли са, ято зло и нямо,

хищни лешояди и картали, дето всеки ден

все кръжат над книгата ми и накрая дръзват само

да излюпят мен?