Пиер Еманюел
In tenebris

Когато музиката в моите уши заглъхне,

когато мойта сянка каменния ден разчупи,

когато моите ръце на облаците няма повече да пречат,

когато своето ухо положа сред звездите и когато

забравените небеса устата ми запълнят с пясък,

 

тогава и горчивата отврата от Небитието,

отлитнала от тялото, натегнало така заради нея,

единствено, износено до смърт след толкова години

на лихви, чакани от скрил се бог, и на желание

за хладина и сдържаност по пътя към абсурда,

главозамайващ център на изгарящата мъка,

самотно тяло, в орбита край мъртвите кръжило,

суров затворен край, пресичан в пълен блясък

от Нищото — без нищо като спомен да остави;

 

тогава и прочутата досада да съм сам —

великолепие от пищна скръб и от пространства

небето с жест и поглед приземило —

ще се стопят в зората нежна до безплътност,

която ги обгръща и пронизва, и подкрепя.

 

Понеже всичко тук се вижда чрез отсъствието само,

в безплътен призрак се превръща всичко, призрак, който

единствен тук разбира Бога. Този свят — до вчера

самият аз — скъпернически, без дърво, без повей свеж,

за Бога бреме със скръбта и мойте мъртви —

че никога пред него сладки сълзи не пророни,

че никога не помрачи челото на небето,

о, никога: това жестоко глухо име на света,

свят, който бях, без аз самият да съм бил, защото „Аз“ е мъртво.

 

Но който музиката в чуждите очи подхваща

и нека друга Сянка, замъглена от деня, със сок зората да налива,

и нека други пръсти вълната от облаци да мачкат,

и нека другиму слуха да гали песента на новите звезди,

и нека други устни кваси морският лазур.