Димитър Подвързачов
Гост на България

— Бонжур! Добре дошел! От дека?

— От София далека!

— Но по какъв случай?

— Бях на конгреса за правата на човека.

— Що има ново-вехто в онзи край?

— Условията идеални!

Вред посрещачи мили,

цветя, банкети и автомобили…

Държах три сказки музикални…

— А друго нещо, тъй, по-важно?

— И там е времето тъй влажно,

но климатът все пак

е благ.

Така и хората — гостолюбиви,

засмени, приветливи,

живеят весело, студентски,

а някои дори говорят френски!

Видях окичени салони,

чух речи и приех поклони…

И там си ходят с панталони,

като у нази всичките мъже.

По влаковете само пише БДЖ.

Локомотивът кат у нас пищи.

А кухнята им — нашата почти.

Държах пространна сказка за Бетховен

и за човечното у компониста —

слушателите бяха повече от триста!

 

— Но — казват — там живее цял народ, отровен

от безчовечното на нашата антанта,

която го притиска и дои

чрез договора от Ньои —

и цял народ живее в ад, като у Данта?

Туй нещо не видя ли ти у тях?

— Нима така? Виж, туй пък не видях!

 

Така Иван Андреич, баснописец мил,

със свойта мисъл честна,

би преработил баснята известна

за онзи любопитен, който посетил

веднъж зоологически музей

и уверявал своите другари,

че видял чудеса — е-хей! —

Какви мухички, бръмбари, комари,

чак да ти зайде свят!

— А слона там видя ли, брат? —

да го попита някой се досетил.

— Но той нима е там? Ну, братец, виноват:

слона-то я и не приметил!