Иван Вазов
Бъдни вечер

Мисълта ме пак повръща

на Амбарица в полите,

на незлобието в дните:

виждам се във нашта къща.

 

Зима. Вятър пей в комина.

В къщи — майка ми, баща ми —

как са живи в паметта ми!

Утре Нова е година.

 

Във огнището главните

праскат, ярко пламенеят.

Бъдни вечер е. Светлеят

и лицата, и душите.

 

Бъдни вечер! Час без грижи,

час на радост и утеха,

на поезья в бедни хижи

и под богаташка стреха.

 

Веч трапезата от баба

със тамян е прикадена

вощеница в къщи лена

свети, бодната във хляба.

 

Миг тържествен, свят. Баща ми

измълви „Ядят убози“ —

всички кръстим се. Но в този

час е другаде ума ми.

 

Мисля моята премяна,

мисля новите обувки —

колко радостни цалувки

ще им давам аз зарана!

 

Фесчето, кат мак червено,

утре — пръв път над челото!

Сетренцето изкроено

на баща ми от палтото.

 

Тръпне млада ми душица,

от блаженството огряна…

До зида стои опряна

дряновата сурковица.

 

Тази нощ — по суроваки.

Както в прежните години:

ще мерат ръце неяки

и съседи, и роднини

 

и щастлив, с душа засмяна,

дребните пари ще крия

във кесийката басмяна,

дето майка ми уши я.

 

Лягам си. Но от очите

бяга сън. Сърцето цяло

в нетърпенье затрептяло

за минутите честити.

 

Как нощта отива мудно!

Вратня нийде се не чука.

А кандилото, сѐ будно,

пред иконата блещука.