Иван Вазов
Гостната стая

Пак във времето предишно!

Моят утрен час цареше:

бях детенце шестгодишно,

Кримската война гърмеше.

 

Но за моят умец детски

и невежество благато

бурите, войните светски

бяха нещо непознато:

 

бяг, игри, борби и крясък,

бой с по-малките ми братя

имаха чаровен блясък,

бяха главни ми занятья.

 

Гостната ни бе тогази

с черги шарени постлана.

Тъмничка я помня ази,

но пак — светла и засмяна.

 

Стая мила за сърце ми

с вехтий си часовник стенен

със топузите големи —

събеседник драгоценен;

 

с побледнелите картини,

във кои се дълго взирах

и кат близки и роднини

образите в тях намирах;

 

с огледалото старинно

(как кривеше то лицето!),

с дългите полици, дето

съдове стояха чинно;

 

с раклата, отде крадеше

сладко, захар челяд щура,

и с поличката, де спеше

цялата литература

 

българска — куп сиромашки

от книжлета изподрани,

от борбите ни юнашки

придобили тежки рани.

 

Често взорът ми се спреше

до прозореца с кръстати

пречки. Там жена седеше

с книга във ръка. О злати

 

спомени от края роден!

Тя бе млада. На стъклото

обликът й благороден

се рисуваше, челото

 

кат за прочит бе навела,

прочит втренчен и безгласен,

в кой потънала бе цела…

О, лик хубав с поглед ясен,

 

мил и скъп за мен навеки,

под лучите му що раснах,

дор към бурите далеки

кораба си смело тласнах:

 

майка ми! Тя там седеше!

И с очи, кои блестяха,

цели часове четеше

вдълбочена „Телемаха“…