Мира Балдаранова
Ленърд

Поетът, който се превърна в музика. Възнесе меланхолията на света в небесното поле. Евреин по религия, славянин по душа, с глас меден и дълбок, с любов в сърцето. Неспирно следвал музата си, по континенти и морета. Усетил сладостта на порива да посветиш живота си на любовта. Човешка или пък божествена. Не знаем. Всъщност знам. Превърнал тъмнината на страстта в горчиво биле, да я излекува. Обърнал се към поста като към лекарство, което вече не лекува. Друга е епохата. И сладостта с горчивина се чисти. Тъгата с меланхолия. Преливат бавно сивите към меките нюанси в човешката душа, родила суша и копнееща за плодородие. Жената винаги е майка. Дева е и непорочно е заченала, за да спаси света. И той я пази. Брани я като вековен рицар. Люби я с дъха си. И я превръща винаги в изкуство. Да я опази чиста, както Бог я е създал.

С глас като топла мед и груб коноп, разказва ни за идващите времена. Изпраща спомени, лекува белези и светлината лее в образи, запазили космическата тишина.

С теб някога подписахме споразумение за тишина и за Любов. Опазихме го. Пазя и Гласа. И го оставям да говори.