Кирил Добрев
Селска космогония

Насядали на новия кръчмарски чардак, мъжете бяха преполовили второто си питие и вече се отпущаха да поприказват. Денят отдавна беше станал история. Небето беше почерняло като маслина, а едрите звезди приковаваха очите, които още не бяха замъглени от алкохола. Пък и някои от замъглените.

Под чардака шумът на селската река се смесваше с набиращата сила гълчава. Кучета се разлаяха в горната махала, но странникът седнал на масата в ъгъла, току до парапета чуваше ясно разговора на съседната маса:

— Небето е връщник, дето покрива земята. — казваше як ратай с буйна рижа четина, стърчаща изпод скъсания му калпак. — Моят стопанин вика, че било от стъкло…

— Аз не му хващам вяра на твоя господар — засука мустаци кльощаво човече, с кърпена риза. — От къде ще се вземe толкова стъкло? Това са празни приказки.

— Небето е биволска кожа, накована с клинци. — заключи селският джамбазин и поглади прошарена брада с мургавата си ръка.

— На който и пазар да си чул това, май са ти продали старо магаре — показа жълти зъби шишкав, плешив селянин — Небето е твърда кора от седем дипли. На най-долната са Слънцето, Луната и звездите — те са закачени като кандила на пирон. Там са и вместилищата на дъжда, градушката и вятъра.

— Аз пък съм чувал — подхвана мустакатият — че едно време Господ направил небето много по малко от земята и…

— Абе, ай наздраве бе. Ние забравихме да пием.

— Наздраве!

— Ха, наздраве.

— Наздраве.

След като отпиха, кой по голяма, кой по малка глътка, джамбазина си избърса устата с опакото на ръката и попита:

— И к’во викаш за небето значи…

— Ам-м — кльощавия заглади мустаците си и продължи. — Та, разправях ви дето небето било по-малко от земята…

— Е, и? — откъсна се от устата на ратая след като спря да мляска.

— Е и, Е и? Човек от вас не може думата да си каже. На, забравих си приказката. — и кльощавия надигна отново чашата си.

— Че напрегни се малко де! — подкани шишкавия.

— Като си пийнах сякаш ми се проясни. — захвана пак мустакатия и продължи — Както рекох небето било по-малко и затова Господ нагънал земята. Хубаво, ама планините взели, че се опряли в небето. Толкоз ниско било. И една проклетница да вземе, да избърше нечистотиите на детето си с житни класове, а пък после посегнала да се избърше в небето. Да, ама то се ядосало и се вдигнали високо, пък понесло и житните класове. Добре че имало едно куче наблизо. То скочило и захапало половиния клас. Е, за т’ва сега житните класове са таквиз малки. За всичко са виновни жените!

— То, ти и затуй си стар ерген. — ухили се ратаят.

Мустакатият се нацупи, гаврътна си пиенето на екс и понечи да си тръгне.

— Чакай бе! — спря го джамбазина. — Ей, много си докачлив ше знаеш. Стой, не бягай! Ще почерпя по едно. И без това днес имах голяма сполука на пазара в града.

— Тъй, тъй, за да те спохожда пак берекета трябва да почерпиш. — шкембелията пак показа жълтите си зъби. После извади от пояса си една мърлява кърпичка и избърса потното си чело. Поради някаква неясна за него причина той се потеше и зиме и лете, и в пек и в мраз.

Покрай тяхната маса мина кръчмарят.

— Донеси по още едно! — махна важно с мургавата си ръка джамбазина.

— Ти ли ще плащаш? Да знаеш, че на вересия повече не давам. — наежи се кръчмаря.

— Това виждаш ли? — мургавия разтвори пръстите си и през тях проблесна сребърна пара.

— Дадено, дадено. — хитрите малки очички претеглиха монетата — Докато се усетите и съм тука. — питиепродавеца забърза към тезгяха. На два-три пъти дългата му някога бяла престилка се заплете опасно около краката му.

— Тоя от алчност ще полети — промърмори под мустак кльощавото човече. Сръднята му беше поминала.

— Ъхъ — смутолеви ратая, все още гузен за предишните си думи и за да замаже съвсем нещата, обърна приказката пак за небесните тайни. — Мен са ми казвали, че накрай света, там дето се допират небето и земята живеели самодивите и змейовете. Там жив човек ни мош иде, само свраките ходели…

— Знам я аз тая самодива дето ти се върти из главата, от горната махала е. — пак се показаха жълтите зъби на дебелака. — Ей, момче, изпила ти е акъла. Като сврака ти го е изпила. Има да патиш… ако не се осъзнаеш. — заключи самодоволно той поглаждайки плешивата си глава.

Ратаят почервеня като косата си. От притеснение беше свалил скъсания си калпак и го мачкаше в големите си ръце. Всички знаеха, че е добродушен и не му държи много влага. Ако не беше така, никой не би се осмелил да му каже някоя дума на криво. Само двуметровият му бой стигаше да запуши и най устатите усти. Кръчмарят дотърча с пиенето. Зацапа с парцала си и без това мръсната маса и тръсна чашите. После ръката му се стрелна като смок-стрелец и измъкна сребърника изпод пръстите на джамбазина. След тия усилия и най-вече успокоен, че е прибрал скъпоценното парче метал на сигурно място кръчмаря отпусна душата си и проговори:

— Чух ви одеве да говорите разни врели некипели. А сега чуйте аз к’во ще ви река. На небето живеят праведниците, на земята живеем ние, а отдолу — грешниците. „Горните“ си опасват пояса на главата, ние на кръста, а на мъртъвците им вързват коленете.

— Как тъй около главата ще си овиват поясите? — рижият момък се беше окопитил — То това… все едно чалма, че имат…

— Право е момчето, — странникът от ъгъла, който цяла нощ беше слушал се намеси — не се вързват с пояси около главите, а ми под мишниците ама на гърба и не с пояс ами с нещо като уркузун.

— Ти пък откъде знаеш? — погледна накриво кръчмаря.

— Амии… знам. — започна странникът, но се затрудни да продължи и замлъкна.

Кльощавият, който беше гаврътнал половината от новото питие, облиза мустаците си, почеса дългата си сплъстена коса и с надебеляващ език додаде:

— Вий чували ли сте, че посреднощ срещу някой големи празници небето се отваряло и душите на умрелите идвали на гости на свойте близки?

— Тъй, тъй срещу Коледа, Богоявление, Гергьовден, Великден или св.Троица. Ма не ’секи път. Трябва небесните камбани да забият и светлина да заблести… — заобяснява дебелака.

— Пу, пу. Пепел ви на езиците — плюна в пазвата си джамбазина, а кръчмаря скришом се прекръсти. Това сякаш предизвика обратен ефект. Някъде зад баира блесна ослепителна светкавица и раздра безоблачното небе. Чу се страшен гръм, тътена от който се умножи от ехото и дълго оглася селото. Кучетата в горната махала лаеха дълго чак до прегракване. Когато небето пак почерня като маслина странникът от крайната маса току до парапета се размърда и стана.

— Време е да тръгвам. Сбогом и сполай ви — каза той и прекрачи парапета, ала не падна. Една сребърна нишка излизаща из между плешките му го издигна нагоре. Бавно и плавно той се загуби в тъмното.

Цялата кръчма се беше умълчала. Всички бяха станали на крака и зяпаха нагоре. Едни се кръстиха, други правеха знаци против уроки. Пръв се окопити кръчмаря:

— Ама кой ще плаща? — викна той и размаха ръка на горе. Но след това видя, че в ъгъла на крайната масата блести едра златна монета. Все още разтреперан той побърза да я прибере. Толкова едра пара не беше виждал — едвам се побираше в ръката му. Кръчмаря я опита със зъби видя, че е от чисто злато и каза:

— Вярвам, вярвам. Щом плаща, вярвам…

Единствено кльощавият с мустаците остана седнал. Стоеше облъкатен на масата и си мърмореше:

— Трябва много да съм се напил, та да ми се стори, че тоя ф-ф-ф-ръкна. Сигур ще го намерят утре надолу по течението на реката… — после се захлупи и захърка. Преди да заспи обаче някъде в просъница чу ратаят да казва:

— Завалията. Нямал е близки. Затова е дошъл в кръчмата. Макар и сред непознати поне при хора да е…