Иван Вазов
Пред гроба на Омира

Казах на Омира пред гроба:

о сянко, тиха, величава,

светът, роден на теб из лоба,

и днес велик и млад остава —

подир три хиляди години.

Мрат князове е исполини,

на полвселена властелини —

в нощта пороят ги отвлече…

А твоя образ вечно грее!

И чух как някой там ми рече:

— Да, геният без край живее!

 

Казах пред Ромео: О младост

крилата, о любов, лазурен

блян, царство на копнеж и сладост,

кой идол тук не бе катурен

от твоето всесилье властно?

Кой пълни като теб всемира

за влюбеното сърце страстно?

Кой не падна ти пред кумира?

А някой таен глас извика:

— Да, любовта е най-велика!

 

Пред статуята на Венера

Милоска спрях благоговейно,

пред чудний говор на мермера —

тело по хубост чародейно.

Богиньо славна, вековете

минуват, рухват световете,

а ти се горда, вън от тленье,

безсмъртна, гола и безпечна,

зовеш света на поклоненье!

А мраморът каза на мене:

— Едната красота е вечна!