Симеон Хаджикосев
Скептичният хуманизъм на Франсоа Мориак

С присъщата си изтънчена самоирония Франсоа Мориак, когото редица съвременни френски изследователи определят като най-блестящия полемист на XX век, заявява за себе си: „Нито една почест не ми беше спестена.“ Наистина този писател, който и днес, цяло столетие след рождението си, е един от най-четените романисти във Франция (романът му „Терез Дескейру“ заема седмо място по абсолютен тираж в най-популярната поредица „Ливр дьо пош класик“), е бил член на Френската академия, а през 1952 г. получава и най-авторитетното литературно отличие — Нобеловата награда.

В годината, когато се чествува стогодишнината на Мориак (1885–1970), френската критика е единодушна, че след смъртта си писателят не е минал през „чистилището“ (т.е. не е претърпял временна забрава), а направо е влязъл в кръга на класиците. Когато през 1960 г. генерал Дьо Гол връчва на Мориак кръста на Почетния легион, с който бива удостоен, не пропуска да отбележи, че това отличие е „за най-големия жив френски писател“. Наистина не бива да се забравя, че Дьо Гол и Мориак са обвързани с лично приятелство, в което уважението нерядко преминава във възхита и стига до границите на безкритичността (Мориак е автор на книгата „Дьо Гол“, 1964, в която мотивира преклонението си пред генерала и своя „голизъм“).

Помня едно от последните появявания на 82-годишния писател по френската телевизия през 1967. Повод за неговото изказване бяха предстоящите законодателни избори. Тогава ми направи силно впечатление ангажираността на възрастния Мориак с политиката на генерал Дьо Гол. Много повече ме порази обаче духовното излъчване на световноизвестния белетрист. Дълбоки отвесни бръчки прорязваха хлътналите му страни под високото, отдавна олисяло чело. Лявото око беше притворено (резултат от разкъсване на клепача в детска възраст) и подчертаваше по свой начин некрасивото старческо лице, а гласът на писателя беше възглух и хрипкав. Мориак говореше бавно и съсредоточено, в словото му имаше желязна логика и още нещо, което сега не мога да определя, но което без съмнение е било квинтесенцията на неговия чар като полемист.

И все пак в какво се корени славата на този писател, когото французите без колебание причисляват към класиците на своята литература? Мориак е твърде плодовит творец, макар че събраните му съчинения издадени още приживе в 12 тома (1950–56 г.), съдържат само малка част от сътвореното от него. Той е автор на 22 романа (последният — „Малтаверн“, остава недовършен на работната му маса), от които на българския читател са известни само най-популярните — „Терез Дескейру“ (1927) и „Змийско кълбо“ (1932).

Творческия си път Мориак започва обаче като поет със стихосбирката „Ръце, събрани за молитва“ (1909), която получава похвален отзив от известния по онова време писател Морис Барес във вестник „Л’Еко дьо Пари“ и лансира младия писател в литературните кръгове. Той никога не се отказва от поезията, макар изявите му в нея да са епизодични. Самият Мориак, който се отнася твърде сурово към първата си стихосбирка, високо цени поемата си „Кръвта на Атис“ (1940) и издава книга с избрани стихотворения под надслов „Бури“ (1949).

В зрелия си период Мориак отдава дан и на театъра с пиесите си „Асмоле“ (1938), „Необичаните“ (1945) и „Огънят на земята“ (1951), които се радват на временен успех, но не оставят трайна диря във френската драматургия.

Съществен дял от творческото наследство на писателя съставя есеистиката. Роденият полемист Мориак през целия си дълъг живот сътрудничи на френската преса. Като се започне от сътрудничеството му в „Журнал дьо Клиши“ в навечерието на Първата световна война, та чак до смъртта му в 1970 г. Мориак е една от най-значителните фигури на френската журналистика. От 1953 г. до 1970 г. отначало в „Експрес“, а по-късно във „Фигаро литерер“ Мориак поддържа неизменно седмичната рубрика „Бележници“, в която откликва на всички актуални обществено-политически и културни събития във Франция. Събрани и издадени, неговите „Бележници“ обемат пет тома.

Сред литературните битки, които води в продължение на повече от шест десетилетия неуморният полемист Мориак, трябва да бъдат отбелязани споровете му със сюрреалистите, с Жид, Сартр и с представителите на „новия“ роман. Трудно е да се каже в коя от тях той е най-убедителен, но за нас като че ли най-интересен е задочният спор с Жан-Пол Сартр, един от най-бележитите представители на екзистенциализма във философията и литературата. През 1939 г. създателят на екзистенциалния роман упреква в една блестяща статия Мориак, че лишава своите герои от свобода (в свойственото за Сартр разбиране) и му отрича качества на романист. Отговорът на Мориак закъснява с цели 20 години. Във „Вътрешни мемоари“ не без ирония писателят пише, че до известна степен дължи Нобеловата награда за литература на критиката на автора на „Добродетелната проститутка“.

„Вътрешни мемоари“ (1959) е книга, която се посреща и оценява във Франция като събитие, въпреки че в нея писателят е събрал и „сглобил“ свои есета, посветени на любими автори, главно из френската литература. Големият й успех го подтиква да продължи в същата насока и след няколко години издава „Нови вътрешни мемоари“ (1965). Но мемоаристиката на Мориак не се изчерпва с тези две книги. Не бива да бъдат пропуснати трите тома „Дневници“, издадени между 1934 г. и 1940 г., а така също и „Политически мемоари“ (1967).

Едно от най-често употребяваните от френската литературна критика определения за Фр. Мориак, с което тя се опитва да омаловажи значението му за националната литература, е „писател-католик“. Поставят го в редицата на писатели католици като Шатобриан, Барбе д’Оревии, Пол Бурже, Шарл Пеги, Пол Клодел, Жорж Бернанос и тълкуват творчеството му като въплъщение на религиозните възгледи на писателя.

Неуместно е да се отрича или дори да се подценява значението на религията за личността и творчеството на Мориак. Роден в южнофренския град Бордо (департамента Жиронд, част от древна Аквитания — „ябълка на раздора“ за Англия и Франция през средновековието), бъдещият писател остава без баща, преди да е навършил две години, и израства в строго религиозно семейство, ръководено от майка му и от баба му. Гимназиалното си образование Мориак получава в Бордо, в колежа „Гран-Льобрьон“, собственост на ордена на марианитите (поклонници на божията майка). Това обяснява защо още в младежките си години той проявява интерес към религиозното направление „модернизъм“ и неговия печатен орган „Сийон“.

Мориак остава дълбоко религиозен през целия си живот и активно отстоява възгледите си на католик в често пъти остри спорове. Той се изгражда като личност и като писател под въздействие на неотомизма, съвременната теологична основа на католицизма, но изпитва и силното въздействие на янсенизма — религиозна доктрина, създадена във Франция през XVII в. Духовни наставници на Мориак са Паскал и Расин, които от своя страна са били повлияни от Пор-Роял и янсенизма.

Значителна част от есеистиката и публицистиката на Фр. Мориак е свързана с неговите религиозни възгледи. В защита на католицизма са книгите му „За няколко неспокойни сърца. Есета за религиозната психология“ (1920), „Бог и Мамон“ (1929), „Страдание и щастие за християнина“ (1931), „Животът на Исус“ (1936), „Син человечески“ (1958), „В какво вярвам“ (1962) и др.

Религиозната мисъл на Мориак, която е водеща в подобни публицистично-есеистични творби, се изявява като морално-етична проблематика в романите му. Наистина в тях твърде често се срещат служители на религиозния култ, но това, което вълнува писателя, е проблемът за самоусъвършенствуването на личността, както и трагичното раздвоение, наложено на европейската цивилизация, между плът и дух, между жизнеутвърждаващите пориви и самоотричането. Ключови понятия на Мориаковата етика са характерните за янсенизма провиденциализъм (т.е. вярата в предопределението) и така трудно преводимото grâce (милост, милосърдие, благодат), което може да осени само вярващия човек. При такова положение е естествено, че темата за любовта, която Мориак схваща двойствено — в човешки и в религиозен смисъл, — заема централно място в обемистото му творчество.

Както при всеки плодовит писател, и делото на Мориак е неравностойно в идейно-естетическо отношение. Съществува определена алтернативност между работата му като белетрист и журналистическо-публицистичната му дейност. Писателят винаги се „подслонява“ в журналистиката, когато претърпява идейни разочарования или творчески кризи. Ала каквито и да са били критиките срещу Мориак романиста (не го приема не само Жан-Пол Сартр, но и представителите на „новия“ роман, и лидерът на структуралистите Ролан Барт), той неизменно се завръща към белетристиката, за да изяви най-съкровените си помисли. И удивително е, че неговата творческа активност не само не намалява с годините, а като че ли расте. Участието му с ежеседмична рубрика в „Експрес“ и „Фигаро литерер“ протича между 68- и 85-годишната му възраст. А само година преди смъртта си Мориак „обезоръжава“ литературната критика и превзема читателите с последния си роман „Юноша от едно време“ (1969).

Но докато дейността на Мориак като журналист, есеист, критик и публицист само закръгля представата за цялостната му личност, няма съмнение, че онова, което съставя основата на неговата слава не само като френски, но и като световен писател, са романите му. Академичната френска критика го оценява като традиционалист в прозата, който следва насоките на френския роман от края на XIX век. Това действително е така, но може би тъкмо в традиционализма се крие разковничето на неизменния му успех сред читателите. Като обръща внимание върху големия успех на Мориак сред кинотворците (11 телевизионни филма и два игрални — „Терез Дескейру“ на Франжю и „Черните ангели“), в статия, посветена на писателя в специалния „Мориаков“ брой на сп. „Магазин литерер“ (от м. февруари 1985), критикът Жан Тузо твърди, че „единствен от романистите на своето столетие той се присъединява към Балзак, Мопасан и Зола — великата тройка на френския реализъм“.

Мориак е майстор на краткия психологически роман. Неговите романи рядко надхвърлят двеста страници, но у читателя остава впечатлението за голямо вътрешно „пространство“ поради интензивния психически живот на персонажите и сложните им взаимоотношения. Тъкмо тези черти правят от тях класически шедьоври и обясняват несекващия читателски интерес към тях.

Друга обща черта на Мориаковите романи е мястото на действието. Почти неизменно то протича в любимите на писателя Ланди, където е преминало детството му, и в романтичния — едновременно провинциален и примамлив град Бордо. Отношението на писателя към родния му край, олицетворен в Бордо, е твърде сложно — то е една взаимна любов-ненавист. Консервативните жители на Бордо трудно приемат своя прочут съгражданин (не е еднозначно дори отношението към ревностния католик) и Мориак трябва да доживее 80 години, за да бъде чествуван първият му юбилей в родния град. Заминаването на никому неизвестния потомък на семействата Мориак и Коафар за Париж през септември 1907 г. е подобно на скъсване на пъпната връв. Мориак трябва да се откъсне от своята семейна среда и от родния пейзаж, за да се превърне в световноизвестния писател. Но той неизменно се завръща сред поетичния пейзаж на Ландите (имението в Малагар е оня кът, в който неизменно дири спокойствие и вдъхновение) и носи в душата си неизличимия отпечатък от южната природа — чак до смъртта си той ще съхрани удивително живо усещането за шепота на вятъра във високите треви, за невнятния език на старата гора, ромола на реката, тайнствения блясък на едрите звезди през лятна нощ.

В Париж младият Мориак твърде скоро попада в центъра на литературния живот. В салона на мадам Доде, съпругата на вече покойния Алфонс Доде, той се запознава със знаменитости като любимия му поет Франсис Жам, баронеса Ан дьо Ноай, с по-възрастния от него Андре Жид, с когото неизменно другарува и спори през следващите десетилетия, с „децата-чудо“ на тогавашната млада френска литература Жан Кокто и Сен-Джон Перс. Мориак не успява да се сприятели с езическа натура като Пикасо, но затова пък влиза в интимното обкръжение на Марсел Пруст и участвува в „нощната трапеза“ край леглото на смъртноболния писател. Но в романите на Мориак няма следа от тези преживявания — те се подхранват от спомените за детството и юношеството (и вероятно в това е психологическият корен на преклонението на писателя пред Пруст и неговата романистична поредица, колкото и да са различни като творци) и от неповторимия пейзаж на родните Ланди в Южна Франция.

Най-често срещан персонаж в романите на Фр. Мориак е младежът на прелеза между юношеството и мъжката възраст. Със забележително психологическо проникновение белетристът изследва сложните изживявания на момчето, изправено пред великото тайнство на любовта, което едновременно се срамува и плаши от целомъдрието си. Героите му са болезнено чувствителни, мнителни и неуверени в себе си. Такъв е разказвачът Ален в романа „Юноша от едно време“, Луи Пиан от „Фарисейката“, който свидетелствува за събития, станали между неговата 14- и 29-годишна възраст, Реймон Куреж от „Пустинята на любовта“, когото една внезапна среща на 35 години връща към все още парещия спомен за първата младежка любов. От четирите романа, които настоящото издание представя за първи път на българския читател, единствено Фернан Казнав от „Родителка“ е петдесетгодишен в актуалното време на повествованието. Ала разликата между него и останалите герои е само привидна: и Фернан е едно „голямо“, момче, което отчаяно се опитва да се измъкне от тираничната опека на майка си Фелисите, както Луи изпитва дълбока неувереност пред тираничната си мащеха Брижит Пиан, както Ален иска да си извоюва самостоятелност, като заплашва майка си чрез фиктивен годеж с доста по-възрастната от него Мари.

Романите на Фр. Мориак могат да бъдат определени и като семейни. И във вече известните на нашия читател „Змийско кълбо“ и „Терез Дескейру“, и в представяните сега за първи път, акцентът пада винаги върху взаимоотношенията между членовете на семейството — родители и деца, съпрузи, братя и сестри — и свързаните с тях имуществени проблеми. Белетристът прави глъбинен разрез на сложните морално-етични проблеми и конфликти, породени от взаимоотношенията в семейството. Като проникновен психолог, той се вълнува обаче преди всичко от въпроса за избора на собствен път в живота на личността. Разнообразните мъжки персонажи в романите му се свеждат до един обобщен тип, който има подчертано автобиографичен характер. Във физически невзрачните, притеснителни и импулсивни персонажи от романите се оглежда сянката на юношата Мориак, който сам е трябвало да превъзмогва комплексите си на благопристоен буржоа от богато семейство, получил солидно религиозно възпитание. Като личност Мориак е дълбоко белязан и от загубата на баща си, преди да е навършил двегодишна възраст, и затова в цялото си романистично творчество той се старае да възкреси този убягващ му образ. Най-впечатляващи измерения придобива осенената от трагизъм носталгия по непознатия баща в „Пустинята на любовта“, където доктор Пол Куреж и синът му Реймон изживяват по своему невъзможната си любов към Мария Крос.

В „Родителка“ (1923) Мориак пресъздава един вечен психологически триъгълник, начертан от образите на майка, син и снаха. Този кратък роман (всъщност размерите му ни позволяват да го определим като повест) показва мощта на психологическия анализ у Мориак в сложния период след края на Първата световна война, когато устоите на „класическото“ изкуство са сериозно подкопани и започва шумната авантюра на сюрреалистите, отречена от писателя. Съвременните изследователи на „Родителка“ тълкуват творбата в психоаналитичен дух, пренебрегвайки факта, че Мориак никога не е проявявал интерес към теорията на Фройд. Но именно чрез силата на психологическото проникновение той е достигнал до прозрения за човешката душевност, които респектират и днес.

Повестта, чието действие се развива в околностите на Бордо (изследователите твърдят, че писателят е използувал спомени и впечатления от дядовата си къща), започва с описание на смъртта на съпругата на Фернан, Матилд Казнав, като последица от несполучливо раждане и последвали усложнения. Тази смърт е повод за вътрешното ликуване на майката на Фернан Фелисите, която мисли, че отново си възвръща властта над горещо обичания и послушен син. През нощта, когато Матилд агонизира, Фернан е в стаята на майка си и прави изрезки от една популярни книга като същинско дете. Ала Фелисите, която е спечелила борбата с натрапницата, парадоксално започва да я губи след смъртта й. Фернан заживява със спомена за покойницата, болезнено страда от това, че е останал без дете, и се отчуждава от майка си, ограждайки я с враждебно мълчание. Мъжът у него се бунтува срещу покорното петдесетгодишно момче, съзнавайки, че всеотдайната и покровителствена майчина любов е безплодна. Победената Фелисите рухва физически, но след нейната смърт Фернан загубва и святата любов към Матилд, която временно е била подклаждана от бунта и студената ненавист към майката, считана едва ли не за убийца на съпругата.

В психологическия триъгълник, който най-често се оформя в романите на Мориак, любовта у героя най-често е раздвоена между майката и жената-любовница. Мориаковите персонажи търсят у жената не толкова задоволяване на еротична страст, колкото някаква чувствена идентификация на майчиното начало, материнско чувство и любов-покровителство. Едва ли е случайност, че героинята от „Юноша от едно време“ е със седем-осем години по-възрастна от Ален и го обича с някаква майчина любов, като става негова духовна наставница. Мориак достига до интуитивното прозрение, че всеки мъж инстинктивно търси в образа на любимата жена черти от майчиния образ. Затова в романите му непримиримият конфликт свекърва-снаха неизбежно преминава през няколко фази, като достига до примирението и опрощението. Фелисите Пелуйер от „Родителка“ достига в края на живота си, когато е безнадеждно парализирана и може само да съзерцава любимия си син, до разбирането, че любовта не е само дълг, а трябва да бъде безкористна. Още по-изявена е тази тенденция в „Юноша от едно време“, където към края майката е оценила качествата на Мари и увещава Ален да се ожени за нея, но героят вече е преживял краткотрайното си увлечение.

Интересен вариант на любовта-ревност е отношението на малкия Луи Пиан към зараждащата се любов между неговия приятел от лицея Жан дьо Мирбел и сестра му Мишел. Със забележително проникновение писателят ни превежда през лабиринтите на детинската ревност, породена от чувството за притежание, и егоистичното страдание на изоставения. Невинната юношеска любов на Жан и Мишел може да бъде причислена към най-вдъхновените страници за любовта във френската романистика. Но както подсказва и заглавието на романа „Фарисейката“ (1941), в него Мориак си е поставил друга художествена задача. Фарисейката — това е съвременната модификация на един обществено-психологически тип, заклеймен и станал нарицателно име чрез забележителната комедия на Молиер „Тартюф“. Несъмнено писателят е имал достатъчно лични впечатления, за да пресъздаде така убедително образа на лицемерната набожница Брижит Пиан, мащехата на Луи и Мишел, която зорко бди да не бъдат нарушавани предписанията на църковния морал и изпитва потайна, злорада наслада от нещастията, сполитащи окръжаващите я. Най-кратката характеристика на Брижит се съдържа в една реплика на Мишел към Луи, че тя „е от хората, които избират бога, но които бог навярно не избира…“

Ала Фарисейката, подобно на своя далечен предшественик Тартюф, е твърде активна натура, която допринася с действията си за хорското нещастие. Твърде показателна е сюжетната линия с възпитателя от лицея, Пюибаро, духовно обвързан с църковен орден, който желае да напусне братята, за да се ожени за бедната девойка Октави Троиш и да има деца. Брижит Пиан се опитва да задържи възпитателя в лоното на църквата и „правия път“, а когато не успява, става „благодетелка“ на младото семейство, за да може безнаказано да го потиска и унижава. Мориак съумява да внуши, че Брижит е косвената причина за смъртта на Октави и последвалия яростен антиклерикализъм на Пюибаро. Тя убива и собствения си съпруг, като му подхвърля изобличителни за първата му жена, нейна братовчедка, писма, които я уличават в изневяра и раждане на дете от чужд мъж. Безсъвестно наклеветява и благородния абат Калу, като му причинява големи неприятности. Най-сетне, тя става пречка за чистата любов между Жан и Мишел, разделя младите хора и им причинява ненужни страдания.

„Удивителна жена: истинско чудо на деформацията — пише Мориак от името на своя герой абат Калу. — За нея привидното зло значи толкова, колкото и същинското, стига да служи на интереса й.“ Брижит Пиан така се вживява в своята игра на оскърбена светица, живо въплъщение на добродетелта, че позата й се превръща във втора природа. Твърде редки са изблиците на същинската й натура — зла жена, която завижда на чуждото щастие, но не може да си признае този грях. Характерен епизод в това отношение е посещението й в дома на семейство Пюибаро, когато лицемерната благодетелка показва облика си на пресметлива бакалка.

Към края на романа Фарисейката зачерква „безукорно религиозния си живот“ чрез закъснялата си буйна любов към доктор Желис, отдавайки дан на една „самодоволна страст“.

Образът на Брижит Пиан е представен в развитие чрез еволюцията и възмъжаването на разказвача, който в началото е едно плахо дете под силното въздействие на лицемерката, а с хода на годините става неин ироничен наблюдател и съдник. В последните редове на „Фарисейката“ Мориак отново достига до любимата си идея, че не бива „да бъдем дребнави изчислители на собствените си заслуги“ и „че важно е не да заслужиш, а да обичаш“. Но независимо от този примирителен финал писателят е създал ярък образ на един типично френски социално-психологически тип — на лицемерния набожник, и го е осъдил сурово.

В твърде интересен план Мориак разглежда и темата за самоубийството и смъртта. В духа на религиозната етика той осъжда самоубийството като равнозначно на убийство, но неговите млади герои, които са пред прага на живота, в моменти на духовна криза се изкушават да сложат край на живота си. Такава криза изживява Ален, героят-разказвач от „Юноша от едно време“. Белетристът майсторски е свързал този мотив с темата за неволната вина чрез епизода за нелепата смърт на малката Жанет Серис. Според тълкуването на героя-разказвач майка му си е наумила да го ожени за 12-годишното момиче, за да може един ден да се съберат имотите на двете богати семейства. Младежът е настроен рязко отрицателно към този предполагаем проект и споделя чувствата си към грозноватото момиче, което нарича на подбив пред своите приятели Въшката.

В един от възловите епизоди от романа преодолелият духовната криза Ален съглежда случайно в езерото край имението Малтаверн къпещата се Жанет и бива удивен от преображението на невзрачната какавида в пеперуда. За младия герой гледката на това „прекрасно младо тяло“ е доказателство, „че бог съществува“. Ала сухото клонче, което изпращява под краката му, когато тръгва подир детето, става причина тя да го открие и да хукне уплашена. Жанет изчезва и едва на следващия ден откриват тялото й — тя бива изнасилена и убита. Така невинната Жанет се превръща за героя във въплъщение на страдащия богочовек, поел върху плещите си всички хорски страдания. Но Ален преживява и мъчителен катарзис, защото поема дял от отговорността за гибелта на невинното дете. Според майка му Жанет го е обичала безкористно, без надежда за отплата и тъкмо това прави страданието му още по-непоносимо. Противопоставени върху плоскостта на любовта-страст, майка и син се срещат в разбирането на безкористната любов. Мориак тълкува вълнуващите го нравствени проблеми в тясно религиозен аспект и в духа на янсенистката доктрина за предопределението. („Работата никога не е така проста — заявява неговият герой. — Мисля, че всички срещи, даже и най-лошите, са предопределени.“) И макар че религиозната казуистика на писателя ни остава чужда, ние сме развълнувани от съдбата на неговите герои, които размислят над смисъла на човешкото битие, над въпросите за живота и смъртта, честта и добродетелта, за омразата и любовта.

В „Пустинята на любовта“ (1925) Фр. Мориак разглежда темата за любовта в плана на екзистенциалното отчуждение между хората в буржоазното семейство. Заглавието на романа е подсказано на писателя от стихотворението в проза на Артюр Рембо „Пустинята на любовта“. Този роман, както и издадения две години преди това „Родителка“, самият писател отнася към своите „горчиви и жестоки“ творби. И наистина, докато в последния му роман „Юноша от едно време“ „отвореният“ финал внася нотката на оптимистично очакване, свързано с бъдещето, в „Пустинята на любовта“ и „Родителка“ песимизмът на именития белетрист заглъхва в отчаян вопъл за неизмеримостта на човешката самота. В интересния любовен триъгълник баща и син са влюбени поотделно (и дълго време без да знаят това) в една и съща жена. Изследователите на Мориак обръщат внимание върху смисловите стойности на нейното име — Мария Крос: подчертаното сближаване с името на божията майка (в отличие от традиционното френско име Мари) и английската фамилия, означаваща кръст. Изглежда, обучението на Мориак в колежа на марианитите не с минало без последствия, защото в този роман той е склонен да твърди, че истинска, дълбока и непреходна е само любовта-обожание, освободена от приливите на страстта. Такава е, макар и по различен начин, обичта на доктор Пол Куреж и на сина му Реймон към куртизанката Мария Крос, която е любовница на богатия буржоа от Бордо Виктор Ларусел. Но Мария не е традиционният тип на куртизанката от френската литература, макар и да излъчва мрачното очарование на Балзаковите героини.

Основната идея на автора — невъзможността да се преодолее екзистенциалната самота на човека дори в любовта, е твърде оригинално внушение в рамките на посочения триъгълник. Мария Крос е предмет на възхита както за застаряващия баща, така и за юношата, който едва започва да се приближава към възрастта на любовта. Доктор Пол Куреж е лекувал тежко болното дете на Мария, което умира, и оттогава започва да навестява младата жена под претекст, че се грижи за нейното здраве, без да посмее да й признае изгарящото го чувство. За Пол Куреж любовта е само един невъзможен излаз от смъртната скука на всекидневието, потаен бунт срещу онова, което е бил повече от петдесет години. Той е готов да зареже всичко — клиника и пациенти, жена, дом и семейство, за да избяга някъде с Мария Крос, но така и не се осмелява да изрече грижливо повтаряните думи, когато се сблъсква с едва прикритата студенина на младата жена. Неговата любов си остава тлееща рана, която не убива, а възвисява човека.

Съвсем друго е отношението на Реймон към Мария. Той я вижда за първи път във вечерния трамвай от 6 часа и започва мълчалив флирт, който го довежда до среща, без да знае, че и баща му е влюбен в нея. Подсъзнателно Мария харесва у юношата онова, което не е могло да я привлече у бащата — чистотата и пламенността, но в един младежки облик, още непокварен от изпитанията на живота. Но и Реймон не намира верния път към Мария. У него се проявява непохватният Дон Жуан, бъдещият покорител на женските сърца, който наивно мисли, че Мария е лека жена и е достатъчен само един дързък жест, за да я спечели. И тъкмо този жест се оказва фатален за една незапочнала, но възможна любов.

Интересна е композицията на „Пустинята на любовта“. Романът има ретроспективна рамка. Действието започва в Париж цели 17 години след събитията в Бордо. В един бар Реймон Куреж случайно вижда Мария Крос, която междувременно е станала мадам Ларусел. Той съглежда в нея жената, към която изпитва пламенна ненавист, и това става повод да се разгърне разказът за отминалите събития. Така героят достига до трагичното прозрение, че истинската, голямата любов се оказва непостижима: тя е само страдание и самота. „На ръба на страшната пустота на този ден без Мария, който ще бъде последван от толкова други дни без нея, той открива едновременно зависимостта и самотата: наложено му е най-тясно сливане с жена, която при това е сигурен, че никога не ще достигне: достатъчно бе тя да види светлина, за да остане Реймон в мрак — докога?“

Не случайно романът завършва с една привидно незначителна сцена: Реймон изпраща баща си на гарата в Париж и с трагична яснота разбира, че всяка любов е разминаване. Дори срещата между баща и син е невъзможна — „тази част от съществото му, която за кратко време щеше да го надживее и която той никога нямаше да види отново“.

Франсоа Мориак е твърде противоречива фигура на френския литературен небосклон. Не може да бъде обяснен еднозначно ревностният католик и последователният голист, заемал десни позиции в политическия живот, и принципният противник на франкисткия метеж, доблестният участник в съпротивата срещу хитлеристкия нашественик. Значителна част от мемоарно-публицистичното творчество на писателя притежава някакъв смисъл само за добре запознатите с френската политика и култура. Дори прочутите „Вътрешни мемоари“, които се поставят във Франция наравно и дори по-високо от Шатобриановите „Задгробни спомени“, биха били непонятни за масовия читател у нас. Ала романите на Мориак не престават да вълнуват, защото са заредени с хуманистично послание, независимо от въздействието на религиозните му възгледи. В тях писателят се изявява като могъщ реалист, проникновен изобразител на френското общество от първата половина на XX век, аналитичен психолог, за когото човешката душа няма тайни. Чрез настоящия том българският читател реално ще се приобщи към творческия свят на големия френски писател класик, сложна и противоречива личност, в която обаче над всичко се извисява любовта към човека.