Тойо Йокугава
Първата любов

Копитата глухо отекваха по отъпканата горска пътека. Беше някъде около обяд, но наоколо все още нищо не се виждаше. Голяма част от деня бе преминала под знака на стелещите се навсякъде гъсти мъгли. По това време на годината мъглите би трябвало да са рядкост в източните планинските масиви, но кой знае? Имаше моменти, в които младият мъж се чудеше дали същото чувство на безнадеждна обреченост и примирение, които го бяха обладали още от сутринта, не изпитват и мъртвите в своята обител. Дали това загадъчно място, което прекосяваше, не бе някаква част или най-малкото, отражение на Света на сенките? Какво ли изпитваха отпътувалите за там души, ако бъдат принудени да прекарат вечността на подобно място? Всичко около него бе нереално и някак си загадъчно.

Не можеше да се ориентира, само се догаждаше за посоката, накъдето се бе запътил и инстинктивно я следваше. Беше без значение, че бе израснал сред тези гори. Понякога просто му се струваше, че никога няма да стигне до място, което евентуално би му било познато. Навсякъде около него се простираха владенията на бялата лепкава мъгла, която проникваше в дрехите му и продължаваше към безкрая на Време и Пространство, сякаш за нея плътта нямаше никакво значение. Най-вероятно това бе и точно така. Във въздуха витаеше някакво напрежение и воинът стискаше в могъщата си десница тежката двуостра бойна брадва, въпреки че нямаше и най-малък намек за близка опасност. Не бе свалил и доспехите си, така че бляскавата стомана на бронята мътно отразяваше белезникавото сияние на мъглата, а халките на ризничните гамаши тихо пееха своята си монотонна песен. Гравираният гвардейски шлем защитаваше надеждно главата на ездача, железният нагръдник, опасващ торса на коня, предпазваше благородното животно от евентуални стрели, изстреляни откъм мъглата…

В движенията на конника се долавяше спокойната увереност на истинския ветеран. Под него конят му, въпреки че бе от нарочно селектирана порода и бе обучен както за военни кампании, така и за единоборства, бе навел глава и вяло пристъпяше между изникващите сякаш от нищото черни силуети на дърветата. Те се появяваха, само за да изчезнат след миг отново в небитието. Това животно бе с него през десетки изпитания и премеждия, като му бе служило вярно. Жребецът бе един от малкото все още живи негови другари, затова на ездачът му се прииска да ободри животното:

— Спокойно, приятел! — наведе се напред човекът и потупа успокоително врата на коня. — Скоро ще стигнем до читава местност и ще се отървем от тази проклетия. Дяволите да ме вземат! А само като се сетя, че някога обожавах подобни приумици на времето.

Излязоха на малко възвишение, вероятно в центъра на обширна поляна — въпреки по-добрата видимост, дървета не се виждаха. Ездачът се повдигна на стремената и се опита да пробие плътната бяла стена на мъглата с орловия си взор. Напразно! Единственото, което можа да забележи, бе далечната стена на вековния лес. Воинът тихо прикани коня си да продължи напред. Към неизвестното…

… Замисли се за своето детство и за това, което все още му липсваше. Години, дълги като столетия бяха изминали от онези дни, когато бе невинно хлапе и тези гори бяха неговия любим, приказен свят. Тук бе и мястото, на което беше изградил своите първи морални ценности и приятелства, макар и с безсловесните същества на леса. Да! Точно тук беше оставил и първата си любов. Всъщност, единствената си любов… Парещото го чувство все още бе в душата му и не спираше да я наранява. Вече не бе онази неясна тръпка и копнеж, които се бяха зародили във все още недораслото хлапе. Не, сега бе пламенна обич, каквато може да изпитва само зрял мъж към една жена, но не коя да е жена, а към жената с главно „Ж“, към нея, единствената… Някога всичко бе просто игра с по-малкото и невзрачно момиче, но някак от само себе си всичко се бе променило. Може би и това бе причината да се завръща след толкова време пак тук, по тези места на нерадостното детство. Може би…

 

 

… Селото се състоеше от схлупени дървени колиби, повечето почти плътно допрени една в друга. Прозорци липсваха и единствените отвори, затваряни при нужда с дървени капаци, служеха както за врати, така и за прозорци. Предимството на подобен род архитектура бе, че зимата жилищата бяха сравнително лесни за отопление, като най-често и животите спяха вътре със семействата на хората. При евентуално нападение трябваше да се отбранява само един отвор. Изобщо, всичко в съзнанието на селянина бе изградено на принципа на това какви биха били неговите преимущества в борбата за оцеляване, оценяваха се функционалността и практичността, а не се обръщаше внимание на красотата и показността.

Всяка къща принадлежеше на една фамилия и се предаваше през поколенията. Случваше се някое семейство вкупом да замине някъде другаде, за да търси препитание или по-добър живот. Това бе много рядко срещано явление и не бе особено разбираемо, тъй като за местните жители селото и близките обработваеми земи бяха съществената част от света. Непонятно беше как хората могат да живеят на чужди места, но всеки има право да греши и селяните оставяха неразумните, според тях, авантюристи да търсят живот извън техния малък, удобен и разбираем свят. Един ден, когато се убедяха, че няма да открият нищо хубаво по чуждите земи, еретиците, пренебрегнали родното, щяха да се върнат, фактът, че никой досега не се бе завърнал, явно изобщо не си заслужаваше да се обсъжда и човек да си губи времето да разсъждава върху него.

Изобщо, като цяло животът беше прост: работа на нивите, грижа за добитъка и приятните вечери, прекарани в голямата централна къща — единствената изградена от камъни и кирпич — където заседаваше и Съвета на старейшините. Съвет, състоящ се от тримата най-възрастни мъже — обикновено изкуфели и негодни за нищо старчета, които, неясно защо и как, се бяха изхитрили да пропуснат да натрупат прословутата мъдрост на дълголетието.

Веднъж месечно се организираше лов и това си бе своеобразен празник. Ако запиташ някого, то хората от селото не се страхуваха от гората, просто там нямаше кой знае какво интересно и не бе необходимо да я посещават, освен за дърва за огрев и бране на билки. Ловът, обаче, е друго нещо. Ловците никога не навлизаха сами в дебрите на леса. Не че се страхуваха, разбира се. Селяните се събираха на внушителна група и сподирени от тичащите около тях деца и обожаващите съмнителният им героизъм жени, безстрашно тръгваха на лов. Въпреки това, предвидливо избягваха да навлизат навътре сред тези безсмислени вековни дървета, а дебнеха в покрайнините и ако имаха късмет, се завръщаха до вечерта с елен или някоя сърна. Ако сполуката не ги споходеше, те храбро се прибираха преди мрак и геройски отиваха да се почерпят, загърбили теготите на броденето из лесовете.

Ловът бе голямо събитие и децата се радваха и често мечтаеха как самите те ще ходят да преследват дивеч един ден. Събираха се на тумби и със затаен дъх очакваха техните герои ловци да се завърнат с обилна плячка, за да ги аплодират и споделят поне част от триумфа. През останалото време играеха в ограденото пространство около селото, или в тесните пространства между домовете. За разлика от другите деца, на Магот ловът му бе престанал да е интересен от доста ранна възраст. Майка му беше починала при раждането му и той бе отгледан от своя баща. Въпреки това, момчето живееше съвсем нормален живот и макар понякога да чувстваше някаква болезнена празнина в себе си, бе едно доста щастливо хлапе. До едно време…

 

 

… Никога нямаше да забрави онзи лов, когато мъжете се прибраха, но определено бяха умълчани и избягваха да вдигнат поглед от земята. Бяха нападнали грамаден глиган и тази им проява на храброст беше коствала крака на един от тях, след като лечителят не бе успял да го спаси. По-страшното бе, че срещата с горския вепър беше струвала и живота на неговия, на Магот, баща. Детето с дни не можеше да повярва, че никога няма да чуе отново неговия глас, и че няма повече да го види да влиза усмихнат у дома. В него се появи нова празнина и сега вече знаеше, какво му бе липсвало досега. Знаеше и какво няма да има никога вече. Никога…

 

 

Животът му като кръгъл сирак не беше чак толкова лош. Беше още твърде малък, за да може да върши сериозна работа на полето, така че прекарваше времето си в игри с връстниците си. Всеки ден бе на гости на различно семейство и хорската добрина му позволяваше да води що-годе приличен живот. Хранеха го добре, а мъжете отделяха време да го научат на нещо, което би му послужило в по-нататъшния му живот, така че растеше като своите другари — в игри и забави. Въпреки това се чувстваше по-различен от връстниците си. Знаеше, че няма кой знае какво, което да го свързва със селото и с хората в него. Наистина, те бяха добри към него, но винаги щеше да им бъде чужд. Никога нямаше да го оставят в нужда, докато расте, но и никога нямаше да заместят семейството му. Никога…

Пределите на селото не го задоволяваха и щом малко поотрасна, започна да се скита из околностите. Сам. Другите деца на неговата възраст се страхуваха или пък не искаха да напуснат сигурността на оградата и защитата на къщите. Не и той! Беше достатъчно умен, за да се досеща, че ако знаеха за неговите скромни експедиции, възрастните отдавна щяха да са му забранили да излиза извън селото; фактът, че няма семейство, му помагаше да скита необезпокояван наоколо. Стига да се прибираше навреме за вечеря, никой нямаше да се притесни за него. Вероятно всеки разчиташе, че в този момент някой друг се занимава с него.

Щом навлезеше сред дърветата и се скриеше от хорските очи, изчезваше всякаква следа от притеснение и неувереността му се стопяваше. Сега тук бе неговия дом, и тук той се чувстваше сигурен. Нямаше го съжалението, което срещаше в чуждите погледи. Нямаше и нужда да обяснява как се чувства. Вековните гори бяха мястото, където можеше да бъде сам със себе си. Тук необезпокояван би могъл да се държи естествено, без да е необходимо да се притеснява за чуждото мнение. Имаше осезаема нужда да се усамотява все по-далеч от хората и да бъде на места, където никой от неговото селище не бе посещавал. Не се страхуваше от дивите зверове, тъй като в него, неясно от какво породено, живееше убеждението, че самият лес ще го пази и че горските обитатели са му приятели, а не врагове. Понякога се улавяше, че мисли за себе си като за дете на горите и се надяваше, че щом той така го чувства, то и те го приемаха за такова. Обичаше да тича сред безбрежните стволове на горските исполини и да скача във вировете на тихите горски потоци. Все пак бе все още дете. Израстваше висок и жилав, но до истинското му възмъжаване щеше да мине доста време, пък дори да бе изпреварил в много отношения връстниците си.

 

 

Един топъл следобед Магот бе приседнал под любимото си дърво. То бе вековен дъб и короната му се разпростираше високо към небесата, сякаш за да закриля младото момче. Чувстваше се сигурен, когато бе опрял гръб на могъщия ствол. Дебелата кора бе напукана и грапава, но никога не бе го наранила. Умората надделя и детето се унесе, излегнало се сред стърчащите от земята корени. За страничен наблюдател би било доста трудно да го забележи сред огромните коренища, но когато се пробуди, Магот разбра, че все пак е бил открит.

Отвори очи и бе толкова изненадан, че дори и не направи опит да помръдне. Срещу него стоеше момиче и го гледаше. Вероятно бе НЯКОЛКО ГОДИНИ по-малко от него и определено не бе човешко дете. То нямаше дрехи по себе си и единствено дългите му, черни като нощ коси покриваха слабоватото телце. Самото създание бе черно. Не в смисъл на чернокожо, а просто черно. Тялото му бе покрито е малки квадратни люспици. Дори лицето на странното същество бе закрито от тях. Те бяха неговата кожа и когато се приближи до смаяния Магот, те странно отразиха околността. Когато момичето се движеше, сякаш се сливаше с заобикалящата го гора и момчето разбра, че срещата им не е случайна. Очевидно беше, че ако пожелаеше, то можеше да остане скрито от неговия поглед. Колко ли пъти бе минавал близо до това горско създание, без да знае това? Нима тази горска нимфа го е следяла сред полумрака на вековните лесове? Беше ли го наблюдавала със своите тревисто зелени очи?

— Коя си? Може би по-скоро: какво си ти?

Очите й продължаваха да го изучават, но отговор не последва.

— Разбираш ли ме или не можеш да говориш? Направи нещо. Поне някакъв знак. Виждала ли си ме и преди?

Не му отговори, но и не му даде знак. Просто седна срещу него и го загледа доверчиво. Магот не знаеше какво да направи. Нимфата, както си мислеше той, не му беше отговорила, но сякаш я разбираше. Може би не за всяко общуване бяха необходими думи?

— Ще те наричам Мелхо’а. Така се е наричала и майка ми. — Магот — каза той и посочи себе си. — Магот.

След това посочи нея.

— Мелхо’а. Магот.

Тя се усмихна и кимна. Значи го разбираше. Не говореше, но разбираше. И той също й се ухили. Нямаше никаква причина да не могат да общуват. Прекараха целия ден заедно. Вечерта Магот не бе сигурен как да постъпи.

— Утре пак ще се видим, нали? Надявам се ти да ме намериш. Обзалагам се, че си по-добра от мен в това.

Не знаеше дали ще се видят отново, но бе наистина неподправено щастлив, когато се прибра у дома.

 

 

Някак неусетно изминаха две лета. Магот беше на шестнадесет и имаше вече своите задължения. По-голямата част от деня му бе зает и не му оставаше време да обръща внимание на старите си приятели. Човешки приятели. За тях той беше станал прекалено саможив и необщителен, така че, даже когато търсеше тяхната компания, те го избягваха. Не, че това го притесняваше особено. Нямаше намерение да прекара живота си в тези колиби и да живее по един и същи начин — ден след ден. Жадуваше да види света и да опознае нови места. Вече, определено, не му стигаха дивите гори, а и за него те не бяха толкова непознати. Използваше повечето от свободното си време да е там — навън. Имаше работа, която да върши, но пък юношеството си имаше и своите предимства. Така например, никой не можеше да го задържи вече в селото. Излизаше по всяко време и когато пожелаеше, можеше спокойно да прекара нощта навън, сред горите.

Там никога не беше сам. Мелхо’а бе винаги до него. Тяхното плахо приятелство постепенно бе прераснало в силна привързаност, а отскоро, може би, и в нещо повече. Разбираха се без думи или жестове. Бяха се научили да разговарят с поглед и това ги бе сближило още повече. Тя не говореше, но за сметка на това беше перфектен слушател. Винаги слушаше с интерес за неговите проблеми в работите, които му възлагаха. Усмивка изгряваше на лицето й, когато той споделяше своите планове и мечти, физически тя се беше променила. Кожата й бе все същата, но на гърба й постепенно започнаха да се появяват малки гърбици. Магот беше свикнал с външния вид на странната си другарка и подобни промени видимо не го притесняваха. Иначе малкото момиченце се превръщаше в хубава млада дама. Макар и различна от девойките в селото, тя бе посвоему красива. Дори — прекрасна! От нея струяха спокойствие и чистота. Една първична невинност, така присъща на дивите животни, които не са имали сблъсъци с цивилизацията, озаряваше цялото й крехко същество.

Днес Магот се бе освободил по-рано и я чакаше близо до селото. Напоследък имаше много задачи и беше станал доста разсеян, така че в първия момент не успя да си обясни значението на шумотевицата, която се разнесе откъм източния край на леса. Изправи се под дървото, където бе седнал, и се ослуша. Ловът! Бе забравил, че днес е денят на традиционния лов. Явно кучетата бяха надушили нещо и го преследваха в негова посока, тъй като яростният им лай се усилваше все повече и повече. Нещо го жегна в гърдите. Можеше ли да преследват Мелхо’а? Ловците нямаше да могат да я видят, но кучетата щяха да я подушат. Дали бе тя? Беше ли достатъчно бърза, за да се измъкне?

Чудеше се дали да не се опита да я пресрещне, когато тя изскочи тичешком от далечните храсти и се насочи към него. Дишаше тежко и той за първи път съзря в погледа й страх. Изпълни го ярост и ненавист към съселяните му. Мелхо’а не заслужаваше подобно нещо. Не и тя! Притисна момичето до себе си и започна да я гали успокояващо. Нямаше да могат да се скрият някъде. По-разумно беше да изчакат ловната дружина тук. Време бе хората да ги приемат и двамата — такива каквито са. Може би, моментът да се изправят срещу истината беше дошъл!?

— Всичко ще бъде наред! Успокой се! — юношата продължаваше да успокоява момичето в прегръдката си. — Мисля, че вече е време да разберат за теб… за нас.

От храстите се появиха първите преследвачи. Изскочиха няколко огромни и запъхтени кучета. Тичаха с всички сили, вероятно доловили близостта на своята жертва. При всеки скок от устните им пръскаха лиги и ако не отблъскваща, то гледката беше доста страховита. Копоите ги забелязаха и спряха объркани. Магот се знаеше с всичките още от малки кутрета и миризмата му им беше добре позната. Кучетата виждаха своята плячка в неговите обятия и не знаеха какво да направят. Въпреки това, вероятно скоро щяха да се престрашат и да ги нападнат, настървени от гонитбата. Появата на ловците предотврати подобен развой на събитията.

Запъхтени дотичаха и мъжете от селото. Спряха като вкопани и в първите мигове очите им не можеха да асимилират това, което виждаха. Макар и странен, Магот все пак бе дете от тяхното село. Повечето от ловците се бяха грижили за него, когато беше все още невръстно хлапе. Сега стоеше горд пред тях, притиснал до себе си размиващият се силует на някакъв демон. Един от тях пристъпи към двамата младежи и се покашля неловко.

— Какво става тук, Магот? — мъжът не отделяше поглед от уплашеното момиче. В неговите очи тя представляваше само един силует, който се сливаше с околността. Въпреки това, различаваше нещо в обятията на юношата. — Какво е това чудовище? Нима си в съюз с такива изчадия на преизподнята!?

— Тя не е нищо друго, освен едно момиче! Това, че е по-различна не променя нещата. Не е дявол и няма да позволя, на когото и да е било от вас да я нарани. Хванете кучетата и ни оставете на мира!

Сред наобиколилите ги ловци се понесе шепот. Успя да различи възклицания от рода на : „Омагьосала го е!“, „Момчето не е на себе си! Да се занимава с подобни същества…!?“.

Въпреки това съселяните му хванаха кучетата, но не се отдалечиха, а напротив — затегнаха обръча около Магот и горската му приятелка.

— Магот, имаш нужда от помощ! Сега си объркан, но щом се прибереш в селото и си починеш, нещата ще се оправят. Остави на нас да се оправим с това… това същество.

— Няма да стане! — твърдо осече той. Беше изненадан от подобна дързост, за която и не предполагаше, че съществува в него. Не очакваше и да чуе следващите думи, които изрече устата му: — Аз я обичам и никой няма да я докосне, докато аз съм жив!

Усети, че тялото на девойчето в ръцете му се стегна, но миг след това се отпусна и сякаш не се страхуваше вече. Беше спокойна от това, че се намираше в неговите ръце. При тези му слова групата ловци отново се разшумя.

— Не можем да те оставим в лапите на подобно чудовище, синко. Трябва да дойдеш с нас! Съветът на старейшините ще реши какво да прави с теб.

— Тогава ще вземем и нея с нас!

— Изключено! — мъжете се смръщиха и се приближиха още. — Няма да пуснем подобно нещо в близост до домовете си!

— Млъкнете! Тя не е нещо! — в очите на Магот се разгоряха пламъците на лудостта. — Защо трябва изобщо да се месите? Какво ви влиза в работата моя живот? Вие не сте мои родители! Какво ви е грижа за един сирак? Оставете ни!

Мъжете се свиха пред яростта на момъка. Бяха объркани и им трябваше някакво разумно предложение. Страхуваха се да оставят младите тук, защото знаеха, че в селото не биха одобрили постъпката им. Магот разбираше добре това и продължи:

— Ето какво ще направим: аз ще се върна с вас в селото и там ще оставим скапаните старци да решат какво ще е съдбата ми — презрението към старейшините му спечели няколко яростни погледа. — Нея ще я оставим обаче тук. Оставете я на мира и така всички ще получим своето. Съгласни ли сте?

Ловната дружинка се отдалечи на няколко разкрача. Започнаха да се съвещават, като не изпускаха от поглед юношите. Мелхо’а вдигна поглед към него и за първи път от токова години промълви:

— А аз кога ще получа своето? Кога?! — Гласът й беше нисък и нежен и същевременно невероятно страстен. В сърцето на момъка нещо се прекърши. Искаше този глас да чува всеки ден през своя живот и тези смарагдови очи да са до него завинаги. — Ти си всичко, което искам!

— Всичко ще се нареди, скъпа. Повярвай ми! Не е в тяхна власт да ни разделят. Не е!

Наведе се и устните им се сляха. Всичко останало се изгуби. Вече нямаше значение какво ги очаква — нито ловците, нито боговете или дори Смъртта. Те бяха заедно и имаха всичко, от което се нуждаеха. Целувката им изглежда ускори решението на мъжете, защото те се приближиха, прекъсвайки ги с груби гласове:

— Достатъчно! Магот ти идваш с нас! — бяха уверени сякаш решението бе изцяло тяхно. — Ще оставим това чудовище да се върне в ада, откъдето е изпълзяло, само заради уважението ни към покойните ти родители. Знаем, че не си виновен. Едва ли има човек, който да устои на мерзките магии на чедата на мрака!? Хайде! Тръгваме!

В душата на момъка нещо се скъса, когато се отдели от изгората си. Нямаше друг избор. Това беше единствения начин да я спаси. Решението на съселяните му не бе от значение. Той щеше да я намери отново, дори ако се наложи да прерови цялата гора. Последва ловците е гордо вдигната глава…

 

 

Стоеше затворен вече цяла седмица. Домът му се бе превърнал в негов затвор. Отвън денонощно имаше по един пазач и беше доста трудно да се измъкне. Нямаше представа докога ще бъде така. Не виждаше реален шанс нещата да се подобрят. Не бе лишаван от нищо. Носеха му достатъчно храна, веднъж на ден идваше някоя жена, за да почисти. Грижеха се за него и това го подлудяваше. Мразеше погледите, които му отправяха тези жени. Всичкото това съчувствие и измамно разбиране го вбесяваха. Сякаш бе заразен от нещо или душевно болен. Може би трябваше да се срамува от своите чувства? Всички бяха с толкова закърнели мозъци. Защо просто не го оставеха на мира? Имаше моменти, в които не можеше да си намери място из къщата. Обикаляше от стая в стая, неспособен да се примири с положението, в което се намираше. Не беше свикнал да се заседява в дома си. Обичаше да е навън — сред свободните лесове. Не му даваше мира и притеснението за това къде е Мелхо’а и какво прави. Дали не й се бе случило нещо лошо? Бяха ли я открили ловците отново? Мислеше ли за него?

Историята му беше вероятно най-скандалната случка, която беше ставала в селото от векове насам. Хората говореха само за това и клатеха невярващо глави: „А какво добро дете бе само!?“ Старейшините му забраниха да напуска дома на родителите си, докато не се отърве от натрапчивите си желания и не преодолее магията на демона. „За негово собствено добро!“: както се изразиха те. Никой дори за миг не предположи естеството на тази магия. А това беше магията на любовта! На първата, най-силна любов. Нещо истинско, което времето не лекуваше. Но селяните бяха забравили подобни неща още преди поколения. За тях не съществуваха такива силни емоции. Водеха спокоен живот, но дали този живот бе пълноценен? Магот знаеше какво пропускат, но неговото мнение вече дори не се изслушваше.

Днес нещо навън се беше променило, но все още никой не бе дошъл, за да му каже какво става. Още от сутринта се чуваше необичайно оживление. Хората сновяха насам-натам, явно превъзбудени. Нещо значимо се бе случило. Дали не бяха заловили Мелхо’а? Възможно ли беше това да е причината за цялата тази суетня? Младежът крачеше нервно между стените, като хванат в капан звяр. След това дойдоха конниците. В селото никой не използваше коне за езда. Конниците дойдоха и заваляха команди. Скоро всичко отново утихна. Любопитството на младежа го изгаряше. Около обяд при него влезе пазачът му.

— Какво става навън? — Магот се нуждаеше от информация. — Кои са хората, които дойдоха?

— Ела с мен! И на мен не ми казаха нищо, но желаят всички да се съберем пред дома на старейшините. Всички, без изключение. Вероятно са дошли някакви войници, имат униформи и еднакво оръжие. Убий ме, ако мога да си представя какво биха могли да искат от нас!

Пазачът бе почти на годините на своя затворник и любопитството го гризеше не по-малко.

— Довели са и някаква парцалива тълпа със себе си. Събрани от кол и въже селяци от съседната област. Оставиха ги да чакат извън селото. Охраняват ги и най-вероятно са затворници. Съжалявам, но трябва да те вържа. Така ми наредиха…

Продължаваше да бърбори и докато връзваше ръцете на Магот. Изведе го от дома и двамата се насочиха към площадчето пред най-голямата сграда в селото. Когато стигнаха там, пред погледа им се откри странна гледка. Всички от селото се бяха събрали тук: жени, деца, мъже. Пред дома се бяха скупчили старейшините и обсъждаха нещо. Не обаче необичайното събиране беше това, което правеше впечатление.

До групата от спорещи старчета се бе изправил мъж. Истински мъж. Стърчеше с една глава над всички. Беше огромен, истински великан от приказките. Изпод бронята му се подаваха две могъщи ръце, сякаш два дънера бяха прикачени към рамената му. На кръста му бе закачена огромна двуостра брадва. През ума на юношата мина мисълта, че непознатият колос би изглеждал гол без нея. Изпод смолисто черните му къдри гледаха две сиви и студени очи. Хората избягваха да попадат във взора му, но ако все пак случайно очите им се засичаха, веднага намираха колко интересни за съзерцание са пръстите на краката им. Погледът на гиганта се спря на връзките на ръцете на Магот и се впи в очите му. Младият мъж не потрепери под преценяващия го оглед. Също толкова нахално започна да оглежда война. Това предизвика мимолетно потрепване на устните на суровия мъж, което би могло да е усмивка, ако това лице изобщо знаеше значението на тази дума. От двете страни на боеца стояха по няколко войници и очите им шареха из тълпата. Явно всички се бяха събрали и колосът се прокашля, привличайки вниманието на всички. Настъпи пълна тишина.

— Името ми е Тевий. Капитан съм на Златните орли. Това са войните, които първи влизат в битката. Наричат ни „смъртниците“. Сами се досещате защо. Може и да не се интересувате от политика и да не си плащате данъците, но вие сте част от кралството. И това, че си водите такъв спокоен живот, се дължи на защитата, която същото това кралство ви осигурява.

Говореше им очевидни истини, но никой не се интересуваше от ставащото толкова далеч извън пределите на родното им място.

— От две години сме във война и колкото и да ви е безразлично, хора умират за вашата свобода. Добри хора… Мои приятели загиват, за да може вие да водите жалкото си съществувание! — В очите на говорещия изгряха пламъците на ада: — И всички вие сте длъжни да дадете своя дан за тази война. Трябват ни доброволци за армията и аз съм се заел да намеря новите орли сред такива пиленца като вас.

От думите му лъхаше студенина и заплаха. Капитанът изчака шумът да позатихне и бавните умове на селяците да асимилират чутото. Чака дълго, след което продължи:

— Първият доброволец се записва — онова хлапе, което сте арестували за нещо. Как ти е името, момко?

— Магот — погледа, с който посрещна изявлението на капитана, бе изпълнен с предизвикателство: — И не мисля, че съм хлапе.

— Ще видим. За какво са те овързали? — В погледа му блестяха весели искри: — Да не обезчестил нечия щерка?

— Беше омагьосан от демон, капитане! — намеси се един от старейшините. — По-добре да остане при нас….

— Аз решавам какво е по-добре, старче! И не съм питал теб. Магот идва с нас и толкова!

Обърна се към войниците си:

— Подберете подходящите доброволци и ги водете към казармите на Еглон. Там ще ги преразпределят. Взимам това момче и десетима от тези, които пазят останалите новобранци и продължаваме да събираме доброволци. Ще се видим в Еглон след месец!

— Слушаме, капитане!

Тевий пристъпи към Магот и преряза връзките, с които бяха пристегнати китките му.

— Последвай ме, момче! Един ден ще успея да направя мъж от теб.

Отдалечиха се и излязоха при тълпата от други „доброволци“. Капитанът подбра десетима войни, които имаха същия свиреп като него вид и се качиха на конете.

— Магот, ти ще яздиш с мен. Ела!

Огромният боен ат пристъпяше, нетърпелив да потегли. Момъкът хвана протегнатата десница и се настани зад могъщия воин. Никога не беше яздил и вечерта едвам се движеше, но с нищо не показа умората си. През целия ден не стигнаха до друго селище, така че нямаха нови спътници, когато се настаниха около двата лагерни огъня, които опитните ветерани набързо стъкмиха. Капитанът със задоволство следеше движенията на своя повереник и опитите му да скрие своята болка. След като се нахраниха, той най-сетне го заговори:

— Каква е тази история за демони и магии. Винаги съм бил любопитен как хората може да вярват на подобни дивотии.

Магот чистосърдечно разказа историята на своя живот и понеже някак си чувстваше близки всички тези мъже, който го бяха взели сред себе си, не спести нищо. В погледите им имаше само симпатия и съчувствие. Нямаше подигравка или презрение. Бяха мъже, които се бяха срещали твърде често със смъртта, така че можеха да оценят любовта и нейната сила. Въпреки че не се познаваха, те го разбираха и го приемаха за свой. За един от тях! Това беше нещо, което никога не беше изпитвал преди.

— … и това е всичко… — довърши разказът си младежът.

— Е, какво пък толкова! — капитанът се ухили. — Ако бяхте видели с първата ми жена, сигурно щяхте да ме изгорите на кладата, заради връзки с Нечестивия.

Всички избухнаха в смях. Напрежението у Магот сякаш се изпари.

— Тия твои селяни за нищо не стават. Страхливи плужеци, нищо повече. Мисля, че ти сторихме услуга днес, като те взехме с нас.

— А защо избра точно мен, капитане?

— Абе, как да ти кажа…? Видях нещо в теб, което ме подразни прекалено много. Заприлича ми на някого и това е всичко.

— На кого?

— На мен! На кого другиго!?

Магот се засмя:

— И сега какво…?

— Сега ще спим! — Тевий го изгледа топло, някак бащински: — Ще наберем още бъдещи войници и се връщаме в Еглон. Там лично ще те обучавам за мой наместник. Трябва да те научим да се биеш и изобщо на други мъжки неща!

— Ще мога ли да се върна някога тук?

Всички се умълчаха. Младежът, без да иска, бе задал съвсем неуместен въпрос. Накрая капитанът, поклащайки със съмнение богатирската си глава, глухо промълви:

— Ако оцелееш. Трябва да разбереш, че смъртта е наш постоянен спътник. Ако един ден проклетата война свърши, може би ще искаш да се върнеш. А може би — не! Каквото и да стане, едва ли ще се върнеш скоро. Ако твоето момиче те обича истински, ще те изчака. Не се притеснявай!

— Обича ме! Повярвай ми, капитане. Обича ме!

 

 

Кръвта бе навсякъде. Целият беше покрит с нея. Задушаващият дим от бушуващите пожари изпълваше дробовете и му пречеше да диша. С мъка си поемаше дъх и дори тогава сякаш огън изпълваше гръдния му кош. Сърцето му лудо биеше. Очите му се пълнеха със сълзи, но нямаше как да ги забърше, тъй като ръцете му бяха подгизнали в кръв. Размахваше меча с всичките си останали сили. Острието потъваше в податлива плът, трошеше метал и кости. Виковете на умиращите и ранените се сливаха със звъна на остриетата. Битката бе започнала преди час, но в съзнанието му сякаш траеше векове. Нямаше сили да се предпазва от чуждите удари. Само размахваше собственото си оръжие, вложил в ударите цялата си болка, ярост и агония. Отдавна бе престанал да мисли и да наблюдава. Замах с меча и пробождане. Още един труп в нозете му. Не се бореше за оцеляване. Нищо нямаше значение. Беше отприщил своя гняв и сега просто трябваше да убива, да сече и унищожава. Тотално унищожение! Самоличността беше без значение. Имаше врагове и те трябваше да умрат. Младо, още голобрадо момче се изправи срещу него и замря в безпределен ужас, миг преди главата му да се отдели от торса. Нямаше пленници. Нямаше милост. Не трябваше да има и оцелели. Толкова много смърт! Смърт и унищожение!

Не можеше да изброи имената на всичките другари, които бе оставил бездиханни по бойните полета. Идваха, сприятеляваха се и изчезваха от живота му, оставили своите кости по безименните равнини и върхове. Само птиците и зверовете бяха свидетели на техните погребални церемонии. Нямаше реквиеми. Могили и паметници никога не бяха издигнати на техните последни пристани. Само небесата и техните светила покриваха мечтите и надеждите, така безсмислено погубени за миг.

Сякаш тези кръвопролития никога нямаше да свършат. Не беше онова момче, напуснало своето село на коня на Капитана. Беше мъж и беше платил цялата цена за правото да се нарича такъв. Днес отново беше сред челните редици на атакуващите. Около него падаха другари, но вече се бе научил да не обръща внимание на тяхната кончина. Бе тук, за да убива. Неговият командир, както винаги яздеше пред всички. Виейки освирепял, великанът Тевий размахваше чудовищната си брадва. С всеки удар политаха и парчета кървава плът. За врагът той бе „Касапина“, ужасът на битките, но за него, Магот, Капитана бе почти баща. Обичаше го и му беше верен. Такива чувства изпитваха и всички, които бяха служили под негова команда. Пред очите на младия мъж заблудена стрела щръкна от врата на Тевий. С последни сили колосът съсече своя пореден враг и колената му се подкосиха. С убийствена ярост войните заобиколиха своя лидер. Нямаше какво да сторят за него. Живота си отиваше, изтичаше като вода от шепи, погледът му губеше гибелния за враговете блясък. Магот коленичи до него.

— Сега ти, ти си им водач, Магот! Бъди такъв докрай. Не позволявай на никого да те тъпче и… — от устните на Тевий изби кръв: — … Един съвет от мен… Последен, бащински съвет… Върни се при твоето момиче, това нашето тук не е живот…

Ужасът на нашествениците — капитанът на смъртниците Тевий — издъхна. Пред очите на новия водач падна пелена. Отприщи се неговата ярост и като безумец, сипейки предизвикателства и обиди, той френетично се вряза в редиците на враговете. Дълго продължи клането, но победата бе вече близо, когато… Нечий удар се стовари върху островърхия шлем на Магот и в черепа му избухнаха огньове. Миг преди да си отиде съзнанието му, младият воин се зачуди: „Така ли свършва всичко!?“.

Земята погълна много кръв този ден…

 

 

… Наближаваше селото. Беше убеден в това. Местността бе позната, противната мъгла постепенно отстъпваше в гората. Слънцето бавно разпръскваше лепнещия мрак.

Когато след битката се свести, разбра, че са го изоставили на полесражението. Вероятно са го сметнали за мъртъв с всичката тази кръв по него. А може и врагът да е надделял и да е прогонил оцелелите му другари. Всичко бе възможно…

Зарадва се, че откри коня си жив, на мястото, където го бе оставил в леса. Намери тялото на Тевий и го занесе дълбоко в горите. Погреба го под клоните на вековно дърво. Мислеше много за последните думи на Командира. Може би, могъщият Тевий да бе прав. Нямаше за какво да продължава да се бие. Другарите му бяха мъртви, командирът също. Това не беше негова война. Дори не бе виждал краля, за когото воюваше. Само кръв и смърт. Мизерия и болка. Стига, стига толкова! Време бе да се прибере у дома. Ако имаше изобщо такова място…

Мъглите сякаш съвсем се поразредиха, като му дадоха възможност да зърне родното си място. Бавно приближи до залостените врати на дървената палисада. Много неща бяха така, както си ги спомняше, но мизерията сякаш се бе засилила. Нивите бяха, в по-голямата си част, необработени и изоставени. Посевите линееха. Не се чуваше детски смях.

Потропа по портите. Отвътре му отвориха, но към него се насочиха няколко копия. Да! Нещата определено се бяха променили.

— Ще приютите ли един пътник? Нямам лоши намерения.

Отвътре се чуха приглушени гласове и най-накрая вратата бе отворена. Стражите оглеждаха околностите зад него. Влезе в пределите на поселището и бе поразен от нищетата, която го заобикаляше. Дали това бяха последици от продължителната война? Хората спираха и открито го зяпаха. Децата се бяха втренчили ококорени в него. Никой не го позна. Знаеше как изглежда в техните очи. Сега беше станал истински войн. Смъртта прозираше в зениците му. Беше мускулест и висок. Знаеше какво впечатление му беше направил Капитана преди толкова време. Нещо го присви при този спомен. Тръсна глава. Нямаше да позволи на миналото да го обсеби. Поне не точно сега. Сега той беше този, който въздействаше така на хората. Беше опасен. Смъртоносно опасен…

Хората се бяха събрали, точно както преди години, пред дома на старейшините. Те самите също бяха там. Сякаш извадени от едно друго време. Вечни и непроменящи се.

— Добре си дошъл страннико! Разполагай се удобно. Ще ти предложим каквото можем, но напоследък живеем в трудни времена.

Седна при тях и непринудено ги заразпитва за живота им. Цялото население се беше насъбрало, подтиквано от любопитство. Бяха значително по-малко хора, отколкото той си спомняше. Последните години реколтата била слаба, а за лов вече и дума не можело да става. Горите взимали своето. Дивечът вече не се доближавал наоколо. Демони убивали с падането на нощта. Загивали само мъже. Гибелта идвала заедно с мрака. Посевите заболявали от странни и непознати болести. Сякаш цялата природа и пъкълът се били съюзили, за да ги унищожат.

Магот им разказа за войната, като разкри кой е в действителност. Разказа им за смъртта и за далечни места и хора. Вечерта неусетно мина и той отиде със семейството, което беше предложило да го приюти. Родната му къща отдавна бе разрушено от безмилостното Време. Обеща, че ще научи стражите да боравят с оръжие, за да имат поне някакъв шанс срещу атаките на демоните от небитието. Уморен си легна в твърдото легло. Колко странно се обръщаха нещата? И как лесно се бе изгубило цялото безгрижие и лекомислие в съселяните му. Въпреки начина, по който се бяха отнесли с него, му дожаля за тях — все пак го бяха отгледали. Щеше да остане и да им помогне с каквото може, въпреки че именно те му отнеха първата любов. Единствената. Дали тя още беше тук? Помнеше ли го?

Събудиха го писъци и викове. Грабна меча си и само по набедрена препаска изскочи на улицата. Затича по посока на писъците. Срещу него тичаше разсъблечена жена и неистово пищеше, изпаднала в паника.

— Какво става жено? — разтърси я той. — Казвай!

Навикналият да издава заповеди глас извади жената от лапите на ужаса и тя успя да изрече няколко смислени думи:

— … Демон… смърт… ужас!!!

Друго не можа да долови сред писъците й, но това бе достатъчно. На площадчето се събираха въоръжени мъже. Но нямаше войнственост и смелост в очите им, а по-скоро плахост и примирение. В краката им лежеше мъртвото тяло на един от старите съветници. Беше жестоко убит и то скоро, тъй като кръвта му продължаваше да блика от прехапаната сънна артерия.

— Къде е? Дяволите да ви вземат! Кой го направи?

— Вътре е! — един от мъжете му посочи каменното здание, като избягваше да го гледа в очите. — Демон… Непобедим…

— Страхливци! — изрече Магот с омерзение и се приближи с грациозната стъпка на ловуваща пантера към тънещата в мрак постройка. Дългите тренировки, годините, прекарани в бойните редици, стотиците сражения бяха школували стоманените му мишци и калили до стоманен блясък желязната воля.

Изведнъж тъмнината се раздвижи, придобивайки смътни и заплашителни очертания. Бавно към готовия за отпор защитник на селяните пристъпи демонът убиец. Лунните лъчи се отразиха от черните му люспи. Две гигантски крила се разпериха — само за миг и след това се прибраха. Огромни изумрудени очи потънаха в неговия поглед, изпивайки сърцето и душата на закаления воин с див, непреодолим, безбрежен копнеж и… надежда!

— Мелхо’а…!!! — промълвиха устните му. Само едно име, събрало в себе си всичко. Нищо друго нямаше значение! Нямаше…

 

 

… Нямаше страх и ужас. Пространство и време, живот и смърт, дълг и чест — какво, какво бяха те? Кухи, безплътни понятия, издухани от бурята на Любовта! Бе изчезнало ураганното желание за кръв и унищожение. Като приливна вълна — настойчива и всепомитаща — налетяха спомени и чувства. Това не бе среща между врагове. Не! Беше учудване, екстаз и същевременно ликуване. Усмивка озари демоничното лице на страшилището и то в миг стана прекрасно!

Беше тя. Тя! Неговата Мелхо’а!

Не! Не го беше забравила! От цялото й същество струеше любов. Любов, по-силна, по-могъща от всичко. Всеизгаряща и поглъщаща самото му същество. Любов, способна на нежност, вярност и на омраза, и на отмъщение към тези, които бяха й попречили. Любов, каквато само една жена би могла да изпитва, съхранява и притежава. Истинска жена, с главно „Ж“. Две ципести крила — черни като тъмнината — ги обвиха и двамата — демон и воин — се стопиха в нощта.