Иван Вазов
Галбица не видяла

Галбица не видяла,

от обич не съгряна,

тя вехне потъмняла

там някъде в балкана.

 

Мома видях я ази

пленителна и проста —

съдбата сведе нази

(години има доста).

 

Дете прекрасно, мило —

трендафил росен в младост —

душа едвам разкрило

за слънчице и радост…

 

„Бъди честит!“ — тогава

сърце мълвеше ниско;

аз рекох — „Искам слава“

А щастьето бе близко.

 

Тъй близко и възможно —

но ази го пропуснах,

за друг кумир тревожно,

в житейский бой се впуснах.

 

И днес, един, копнея,

за оня час мечтая…

А славата? От нея

пелина само зная.

 

И тя в неволи клети,

горкичката, повяна,

тя, нявгашното цвете,

най-красното в балкана,

 

участье не срещнала,

чело навела ниско,

за щастье ожедняла,

а то така бе близко!