Хари Търнър
Туниската мистерия

Известният шоумен Хауърд Бенсън се промъкваше през тълпата, опитвайки се да не вдишва от наситената зловонна смрад, изпълваща пазара.

Тесните чакълени улички бяха покрити с лъскав слой мръсотия, а задушните пресечки гъмжаха от мухи. Високо в лазурното небе африканското слънце забиваше лъчи в белите къщи и рушащите се градски стени. Безпощадната горещина наказваше всичко, настанявайки се в сенките и ги превръщаше в черни, горещи, миризливи дупки.

Краставите кучета с увиснали езици, накуцвайки се свираха под избелелите тенти. Голи дечица настървено смучеха топли плодове, докато забулените им майки разгорещено се пазаряха с продавачите.

Шумът ту се надигаше, ту спираше. Ръце ръкомаха, щракаха пръсти, гласове се преплитаха.

Бенсън нерешително застана в началото на сенчеста виеща се уличка. В лабиринта на пазара бе загубил всякаква ориентация. Извади копринената си кърпичка и изтри потта от лицето си. Пред него стоеше кльощаво момче с обезобразено от шарка лице.

— Ти американец?

Бенсън поклати глава.

— Англичанин.

— Господине, искаш види прекрасни момичета. Много евтини. Четири динара.

— Не, благодаря. Търся Говорящия пор.

Очите на момчето светнаха и то подаде тъмната си ръка, като за просия.

— Аз заведа. Много далеч. Може загубиш. Един динар!

От скъпия си портфейл Бенсън измъкна един динар. В очите на момчето се четеше почти животинска страст.

— Един динар — Бенсън го развя пред протегнатата му ръка и ловко го прибра в горното си джобче. — Ще го получиш като ме заведеш.

Момчето изглеждаше разочаровано.

— След мен върви, господине! Стой до мен.

Докато се движеха през смилащата тълпа, Бенсън запали пурета с надеждата да неутрализира човешката смрад и надигащата се миризма на необичайни подправки.

Бенсън бе висок сух мъж с побеляла коса и лице на аристократ. Белият му летен костюм и безупречно лъснатите му обувки му придаваха авторитетен вид на заможен човек. В Европа и Америка той бе богат и известен — бе един от най-популярните телевизионни водещи. Неговото шоу бе най-успешната програма на десетилетието. Зрителите му надхвърляха шест милиона. Тайната бе в това, че винаги успяваше да представи нещо ново, ексцентрично, приковаващо.

Приятелят му Морис Симсън, на почивка в отдалеченото туниско градче, му бе писал за невероятния говорящ пор. Любопитството на Бенсън веднага се разпали. Без да губи време той долетя с частния си самолет.

Бенсън внимателно изслуша разказа на стария си приятел и на момента реши, че точно това му е необходимо. Нямаше да е лесно да се споразумее с притежателя на това животно-чудо — арабите се отнасяха с подозрение и омраза към богатите англичани.

Бенсън ускори крачка. Момчето бе започнало да подтичва. Уличките бяха станали по-тесни и по-тъмни, а миризмата нетърпима. Жегата бе убийствена и много скоро потни петна избиха по белия му костюм. След половинчасово промушване и извиване се озоваха на малък площад. От всички страни бе обграден с полуразрушени къщи, от прозорците на които надничаха хилещи се араби. Площадът бе пълен с народ и във въздуха се носеше тежка миризма на мента и човешки изпражнения. Група акробати развличаха тълпата.

Бенсън се промъкна напред и запали нова пура. Момчето бе плътно до него. То отново протегна ръка.

— Господине, моля, плати сега.

Бе напрегнато. Бенсън не му обърна внимание. Разглеждаше площада. Старинните бели къщи и назъбените стени щяха да бъдат чудесен декор за следващата му програма. Е да, малко трудничко би домъкнал снимачния екип, но…

Акробатите изчезнаха за миг, сякаш се бяха стопили в тълпата. От единия край на площада се задаваше странно трио — двама от малката група наподобяваха гигантски обезкосмени маймуни. Кожата им бе жълтеникава, издавайки принадлежността им към жълтата раса и имаха телосложението на Атлас. Бяха гротескни. Носеха дрипави панталони, широки инкрустирани колани и везани чехли с извити върхове. Между тях вървеше зловещо джудже в бял кафтан. Бръснатата му глава бе омотана с кирлив фес. Никога досега Бенсън не бе виждал такава злоба изписана на човешко лице. В едната си ръка носеше дървена клетка, покрита с черен плат, а с другата се подпираше на великолепно изработен бастун.

Джуджето застана в средата на площада и свали покривалото. Малко кафяво животинче с грозна остра муцуна и свирепи черни очички се притискаше към решетката на клетката.

Бенсън се промъкна напред, но усети някой да го дърпа за ръката. Беше арабчето. Англичанинът отегчено бръкна в джоба си и извади един динар.

Междувременно джуджето бе пуснало пора от клетката. Беше прегърнал животното и тихо му шепнеше. Бенсън усети как тълпата настръхва от напрежение. Косата му също.

Порът отвори уста, пълна с жълти остри зъбчета и проговори. Звуците, които излизаха от здравата му муцуна, бяха ясни и отсечени. Бенсън не знаеше арабски, но добре познаваше гласът, който чуваше — това бе човешки глас.

Тълпата бе въодушевена. Дъжд от монети започна да се сипе на площада и двамата гиганти не смогваха да ги съберат. Бенсън бе на около метър от джуджето и очите им се срещнаха. В тях се четеше предизвикателство. Бенсън усети как стомахът му става твърд като топка. Лицето срещу него носеше маската на Смъртта.

Порът продължаваше своя чудовищен монолог. Беше се насочил към него и Бенсън забеляза, че главата му бе необичайна. От муцуната нагоре започваше да се разширява като кръгла, тъмна тиква. Точно над очите, където козината беше по-рядка, се виждаше сивосинкав назъбен шев. Порът настървено говореше на Бенсън, а дългият му вълчи език играеше между зъбите му. Дори не си поемаше дъх. Бенсън измъкна банкнота от 50 долара и я показа на джуджето.

— Ако утре се срещнем тук насаме, тези пари ще са твои. Разбираш ли какво ти говоря!

Джуджето го приковаваше с немигащия си злокобен поглед. Даде знак, че разбира.

— Чуй ме! — настояваше Бенсън. — Мога да те направя невероятно богат. Това, което си постигнал е наистина феноменално. Ще участваш в едно от най-престижните телевизионни представления! Дори няма да ти се налага да пътуваш! Всичко ще става тук, ще се погрижа за това. И докато траят приготовленията ще получаваш по 50 динара всеки ден, само ако се съгласиш да се срещаме всеки ден сами!

Джуджето погали с коравата си длан главата на пора и плю в прахта.

— Никога, невернико! — гласът му бе писклив. — Остави ме на мира! Махай се, докато не е станало късно!

Бенсън се опита да бъде по-красноречив, но джуджето бе станало раздразнително. Бе напъхало пора в клетката. Бенсън забеляза, че двамата гиганти се приближават до него.

— Добре, добре, не съм искал да ви обидя! Просто това е бизнес предложение и все още е в сила.

— Махай се! — изкрещя джуджето.

Бенсън нямаше никакво намерение да продължи деловия разговор и доста притеснен се оттегли. Бързо премина през пазара и се насочи към джамията. Зави зад един ъгъл и се озова пред дълга редица слепи, облечени в дрипи просяци. Бенсън ги погледна без интерес. Изведнъж сърцето му се сви. Подпряно между двама слепци, седеше момчето водач. Главата му висеше, а устата му бе застинала в смъртна гримаса. Бенсън се приближи. Гърлото на момчето бе прерязано, а в дясната си ръка все още стискаше измачкания динар. Бенсън реши, че е най-разумно да не се намесва и хукна с всички сили към центъра на града. Два часа по-късно, на сигурно място сред комфорта на малкия френски хотел, където беше отседнал, Бенсън се обади на Морис Симпсън. Симпсън бе учуден, че е успял да открие Говорящия пор толкова бързо. Бенсън му обясни, че се налага незабавно да отлети.

— Приятел си ми, Морис, трябва да ми помогнеш! Не мога да си позволя да изпусна тази възможност. Вземи всичките пари! Отиди на пазара и на всяка цена задръж джуджето, докато се върна. Умолявам те, Морис!

След кратко мърморене Симсън се съгласи и Бенсън облекчено затвори телефона. Отпусна се в леглото. С малко късмет след няколко дни щеше да направи нещо от историческа важност.

Тунис с френските си булеварди и полюшващите се палми бе наистина прекрасен. След дългия и напрегнат ден Бенсън реши да се отпусне с помощта на чудесна вечеря и туниско бордо. Вече си беше легнал, когато телефонът изведнъж звънна. Гласът бе непознат и със силен акцент.

— Господин Бенсън, обажда се капитан Тургаба от полицейския участък. Имате ли приятел Симсън?

— Морис Симпсън? Да не би да му се е случило нещо!?

— Състоянието му е тежко и е настанен в болница. Намерихме бележка в джоба му, която ни насочи към вас. Трябва незабавно да се върнете в Сус! Уверявам ви, че е крайно необходимо. Дочуване, господин Бенсън!

Връзката бе прекъсната. Бенсън не можеше да повярва, че плановете му се объркваха.

 

 

Болницата в Сус бе бяла и прохладна. Въведоха Бенсън в стаята на Морис Симнсън, охранявана от двама полицаи. Лекарят го помоли да седне. Морис Симнсън бе в безсъзнание. Лицето и главата му бяха омотани в бинт. Един от полицаите се приближи към Бенсън и чинно се представи.

— Аз съм капитан Тургаба. Съжалявам за приятеля Ви. Нападението е било жестоко и брутално. Може и да не оживее. Ето бележката, която намерихме в джоба му. Адресирана е до вас. Можете да я прочетете.

Тургаба му подаде плик, надписан с почерка на Симпсън. Бенсън го отвори:

„Хауърд, трябва да се откажем от намерението си да заснемеш Туниския говорят пор. Това, което открих, е свърталище на злото. Аз съм в опасност. Джуджето не иска парите ти. Така е по-добре. Откажи се от програмата. Белязан съм от това, което знам. Полицията трябва да разбере. Пиша тази бележка на пазара… Няма да им избягам. Приближават. Няма да мога да се преборя с тях. Сбогом, Хауърд!

Морис“

Бенсън бе ужасен.

— Намерихме го на пазара, почти умрял. Все още издирваме джуджето, но лесно ще го открием.

— Как мога да ви помогна?

Капитан Тургаба се изправи и намести кобура си.

— По-добре стойте настрана! Тук е Северна Африка, а не Лондон. Тези, които посещават пазара, трябва да са подготвени за всичко. Това не е детска площадка.

Бенсън погледна жалката фигура на Морис Симпсън. Едва дишаше. Капитан Тургаба почеса ухото си и твърдо попита Бенсън:

— А знаете ли какво точно е открил приятелят ви, господин Бенсън?

— Говорящия пор…

— Това ни е известно — нетърпеливо отвърна капитан Тургаба. — Тук има дори танцуващи зайци. Интересува ме свърталището на злото, за което пише вашият приятел.

Бенсън се изправи. Бе пребледнял и потресен.

— И аз бих искал да знам, капитане. Как бих искал да знам!

Утрото бе ясно и горещо. Бенсън паркира колата си под малка сянка и запали цигара. Бе изморен и небръснат, но не можеше да намери покой, докато не откриеше Говорящия пор. Трябваше да разбере за ужаса, сполетял Морис Симпсън. Бенсън се насочи към сърцето на пазара. Малкият площад бе безлюден. Бенсън забърза към уличката, от която се бяха появили порът и страховитият му собственик. Бе толкова тясна, че трябваше да се обърне настрани и като рак да се промъква между опръсканите с мръсотия стени. Уличката бе дълга около стотина метра и завършваше в малко дворче. На стената доста несръчно бе изрисуван червен кръст.

Бенсън спря и загаси цигарата си. Джуджето е дошло оттук — нямаше други пресечки, завои, само голи стени. Приближавайки се към къщата, Бенсън забеляза щорите на единия прозорец да се надигат. Зад тях разпозна очертанията на лъщящо мускулесто тяло. Та това беше един от телохранителите на джуджето! Почувствал прилив на смелост, Бенсън се запъти към вратата, но изведнъж спря. Какво, по дяволите, правеше!? Невъоръжен гражданин, навлизащ в забранена територия! Какво щеше да направи, дори и да ги открие? Цялата тази история му се видя налудничава. Защо не бе послушал капитана?

Отрезвен Бенсън се обърна и тръгна назад. Стомахът му бе свит от уплаха.

Уличката бе блокирана от гиганта с дрипави панталони. В дясната си ръка държеше извит нож.

Бенсън нерешително тръгна напред и отново спря. Гигантът бе готов всеки момент да го нападне, както пантера напада жертвата си. Стъпка по стъпка Бенсън тръгна назад докато не усети вратата зад гърба си. Чак тогава гигантът прибра ножа в пояса си, чу как се щраква ключалката и усети вратата да се отмества. Обърна се и видя пред себе си втория гигант. Всеки опит за бягство бе смехотворен. Бенсън позволи да бъде въведен в голямата къща.

Намираха се в голяма гранитна сграда. Каменни стъпала водеха до коридора на първия етаж, в чийто край имаше двойна изкусно инкрустирана махагонова врата. Гигантът я отвори и Бенсън се озова в просторна зала с висок сводест таван, прозорци с решетки и голи стени. На пода имаше слама и миришеше на зоологическа градина. Всевъзможни дървени клетки бяха подредени една върху друга до стената. От дясната страна имаше солидна желязна маса с менгеме и странни метални клещи. Зад масата, на стол, украсен с ковано желязо седеше джуджето. То все още беше с мръсния фес на главата, но върху кафтана носеше бяла хирургическа престилка, а на ръцете си гумени ръкавици. Малко космато животинче лежеше на масата пред него. Дишаше, но явно бе в безсъзнание. Бенсън забеляза, че във всички останали клетки имаше порове.

Щом Бенсън се приближи до масата, джуджето сграбчи малкото пухкаво тяло и го насочи към него. Това беше пор, без съмнение, но с чудовищно голяма глава. Потъмнели и кръвясали, очите го гледаха от двете страни на изпъкналия череп, покрит със засъхнала кръв и нови шевове.

Джуджето свирепо изви опашката на пора. Челюстите му се отвориха и той проговори:

— За бога, Хауърд… в името господне, помогни ми!

Бенсън усети как в гърлото му се надига ужасен писък. Гласът бе на Морис Симпсън. Джуджето се изсмя саркастично и захвърли животното в близката клетка. Отвращението бе отстъпило място на гнева и Бенсън извика:

— Малко, ужасно чудовище! Ще те убия!

— Жалък неверник! Ще съжаляваш за прекаленото си любопитство, уверявам те!

Здрави ръце подхванаха Бенсън и го приковаха на стола. Джуджето щракна с пръсти:

— Подгответе го!

Гигантите започнаха да измъкват поровете от клетките. Изведнъж помещението се изпълни с непоносима врява. Ясни човешки гласове, достигащи предела на истерията, жални стенания и сърцераздирателен плач. Над всичко това се извисяваше хлипането на дете.

Джуджето посочи малко сиво порче и гигантът го постави на масата. Джуджето разтвори челюстите му и напъха хапче в гърлото му, принуждавайки го да преглътне. Тялото започна да се гърчи, сви се наполовина, но джуджето държеше здраво. Борбата постепенно замря и след около половин минута порът се отпусна на масата, дишайки тежко.

— Гледай внимателно! Няма да останеш разочарован! — започна джуджето. — Имам намерение да изпълня много сложна и деликатна операция. Всъщност две операции и ще направя това без огромния екип и оборудване на една болница. Преди много години, когато бях изхвърлен от САЩ, ми казаха, че съм напаст за социалната система. Не ми позволиха да продължа с експериментите, само защото не притежавах някаква си хартийка, доказваща, че съм лекар. Е добре, сега вече доказах и то неведнъж! Виж колко сръчно бръсна главата на пора — ловки, сигурни движения! Никакво колебание! Никакви признаци на слабост! Колко лесно разрязвам черепа му, просто като да счупиш яйце! Погледни живия, пулсиращ мозък, сив и влажен! Чудиш се, дали мога да го запазя жив? Ето, виж как вибрира, дори и в купата, мислещ, планиращ… Сега разширявам празния череп, така, още малко. Гледай как невиждащите очи се отдръпват, как капилярите се пукат и ги изпълват с кръв. Пещерата е готова — топла, влажна, гладна! Трябва бързо да се действа, преди тялото да започне да се руши. Имаме около половин час… Талъс! Шимба! Подгответе го!

Бенсън усети ръце около шията си, горещ вонящ дъх в лицето си. Столът се наклони назад. Подуши миризма на етер, видя бляскаво острие на бръснач, чу злокобния смях на джуджето. Тишина. Тъмнина и забвение.

Когато дойде в съзнание, главата го болеше до пръсване. Опита се да стане — ръце го задържаха. Вик се надигна в гърлото му — някой постави ръка на устата му. Нежна, топла, женска ръка. Постепенно очите му започнаха да различават бяла фигура пред него. Лицето бе младо, хубаво, спокойно.

— Опитайте се да поспите!

Бенсън се опитваше да сложи в ред налудничавите си мисли. Появи се още една фигура, този път позната — на капитан Тургаба. Беше небръснат и със сенки под очите.

— Сестрата ми позволи да разговарям с вас.

Всичко това бе един кошмар.

— Къде… какво стана?

— Нищо ли не си спомняте?

Бенсън поклати глава. Движението го накара да примижа от болка.

— Дойдохме точно навреме. Джуджето е мъртво. Опита се да извади пистолет. Поровете също са мъртви. Правителството нареди къщата да бъде разрушена, сякаш никога не я е имало. Сякаш нищо не се е случило. Така е най-добре, може би.

Бенсън се опита да се изправи, но усети виене на свят.

— За бога, какво правеха с мен, когато пристигнахте?

— Бръснеха ви главата. Малко се сборичкахме и една маса ви падна на главата. Неприятно, но ще се оправите.

— А Морис Симпсън? Как е той?

Капитан Тургаба запали цигара и дълбоко пое дъх.

— Лоши новини, за жалост. Лекарите не можаха да направят нищо. Дошъл е в съзнание, но когато махнали превръзките се опитал да захапе сестрата. Няколко души едвам го усмирили, толкова бил подивял! А да не говорим за ужасното ръмжене! Дали му успокоително, но в по-голяма доза и… Може би, така е най-добре!

Бенсън се опита да прикрие горещите сълзи, изпълващи очите му.

— Да, така е най-добре!