Майкъл Армстронг
Един върколак на средна възраст

Не е лесно! Имам предвид да станеш на четиридесет! Да се превърна във върколак беше по-просто. Физически по-некомфортно, но по-просто.

Най-трудно беше, когато започнах да вия за първи път. Три дни след това ме боля гърлото. Може би, ако бях потренирал гласа си, щеше да е по-безболезнено, но както и да е! Порастването на козината също не ми създава кой знае колко проблеми.

Но да станеш на четиридесет?! Господи, това наистина травматизира!

Аз не се промених изведнъж, но вече го забелязвах. Повечето от хората не обръщат внимание на подобни детайли, но не и аз. Тъни възклицания като: „Изобщо не си се променил!“… или „Четиридесет? Господи, никога не бих повярвал!“ не ме касаеха. Знаех истината. Въпреки техните любезни усилия, аз вече усещах слабостта и отпускането, промяната на кожата, на косата, нарастването на корема, бръчките. А това, че съм страстен пушач никак не ми помагаше. Но когато станах върколак, трябваше да откажа пушенето. Твърде е опасно при цялата тази козина.

И още един неприятен момент, когато наближаваш четиридесетте започваш да осъзнаваш, че не можеш напълно да си контролираш пикочния мехур. А това е неприятно. В действителност, един ден разбирате, че да се превърнете в кръвожадно чудовище е по-лесно, отколкото да станете на четиридесет. Да не говорим за тревогите, които имате от намаляването на вашата сексуална мощ на тази възраст.

Искате да разберете как станах върколак? Мога да ви дам различни свръхестествени обяснения: проклятието на кръвта, циганка ме е проклела, занимания с Черна Магия, но истината е съвсем проста.

Силвия, бившата съпруга на брат ми, реши да заведе децата в зоологическата градина. Тя бе заклета привърженичка на защитата на природата и искаше да покаже на малките колко важни от екологична гледна точка са дивите животни. И досега за мен остава загадка, защо тя реши, че аз съм от полза за подобно обучение, та ме взе и мен.

Беше приятен, топъл, слънчев ден. Децата и Силвия бяха облечени екологично, а според мен — тъпо. Никак не се чудя, че брат ми я разкара. Тя, например, не дава на хлапетата да гледат Том и Джери, защото в тях имало насилие над животните. Сега взема под наем някакви скапани порнографски видеофилми, за да имали децата прогресивен и реалистичен светоглед. Такава кучка още не съм срещал.

Обикновено гледах да не се мяркам пред погледа на Силвия, но сега ме хвана натясно и нямаше как да откажа.

И тъй, бях в зоопарка с женската Годзила и потомството й.

През първия час просто се опитвах да не слушам видиотеното й дърдорене и да не обръщам внимание на дивеенето на хлапетата. Тя не можеше да ги контролира, тъй като смяташе, че не трябвало да се потискат естествените им природни импулси. Шамаросването за нея бе капиталистическа отживелица.

Зяпахме лъвове, полярни мечки, крокодили, слонове… и стигнахме до вълците.

Да ви кажа, че за разлика от популярните схващания, вълците съвсем не са зли и диви — в действителност те са ориентирани към спокоен семеен живот. Мъжкият има само една женска, отглежда деца, ходи на работа, носи храна, грижи се за семейството си — на практика вълците и средният американец имат много общи неща. Само дето вълците не карат автомобили.

Докато стояхме и гледахме към тях, Силвия разправяше на децата разни щуротии от една статия на „Тайм магазин“, аз се хванах, че в почти хипнотичен транс съм вторачил поглед в един голям сив мъжкар.

Той бе особено красив екземпляр, щях да кажа приятел: дебела сива козина, мускулести рамене, блестящи очи, перфектни бели зъби без нито един кариес. Вълк в истинския смисъл на думата. Изведнъж му завидях. Той нямаше защо да се тревожи от олисяване или от провисване на шкембето. Бе гъвкав и подвижен. Тялото му бе силно и здраво. Държането му бе спокойно и самоуверено. Вълчицата го гледаше с обожание в очите, а вълчетата — с послушание. Той никога не би разрешил на шефа си да го набута в по-малък офис, за да угоди на вицепрезидента и да настани там племенника му, който работи в компанията едва от няколко седмици. Не би чувствал празнина в живота си и не би се чудил, къде отидоха всичките ми мечти, които имах като младеж във вълчето висше училище. Всички тези възможности бяха пропилени. Но не и за един вълк от зоологическата градина.

И аз му завиждах. Исках да съм на неговото място. Той имаше това, което аз и след тези четиридесет години нямах.

През тази нощ си легнах с представата за него, която не излизаше от мислите ми. Иска ми се да ви кажа, че съм сънувал някакъв фантастичен сън, който е бил по-реален и от действителността, но не е така. В действителност се събудих късно; работното време на офиса, където си прекарах деня, бе започнало. Освен това телефонира майка ми, за да ми напомни да изпратя картичка за рождения ден на чичо Илайя, който ставаше на осемдесет и седем години. Щял да ме изключи от завещанието си — ако някога дъртофелникът все пак умреше.

Първо забелязах ноктите на ръцете си. Те не само растяха по-бързо, отколкото обикновено, но ставаха по-дебели и по-остри. Отдадох го на това, че вземам калциум и забравих за тях.

След това започнаха да ми растат косми на необичайни места — например на дланите на ръцете. Обърнах се към козметик, но нищо не стана. Купих си тубичка с крем, който обикновено използват дамите, когато се окосмят.

Спомням си, че за пръв път започнах да се безпокоя веднъж по време на вечеря с Одри. Тя бе едно от момичетата, с които можеш да прекараш приятно нощта и след това няма да ти досажда с разни бракове и други глупости.

Тя седеше срещу мен в ресторанта и изглеждаше адски секси с новия си силиконов бюст. Представяте ли си — те наистина си слагат силиконови торби в тялото, само и само циците им да изглеждат големи!! Аз видях веднъж една от тези торбички. Съвсем точно — пластмасова торбичка пълна с прозрачно желе — и тя имаше по едно такова нещо във всяка гръд! Аз я гледах и се опитвах да пропъдя тази картина от съзнанието си. Никога повече нямаше да мога да ги гушна нежно, без да усетя, че правя нещо ненормално. Имам предвид, кой би се възбудил от две пластмасови торбички, пълни с желе?

Когато правихме поръчката, усетих, че с мен става нещо. Одри си поръча нейната обичайна, обогатена с витамини, хранителна, ниско холестеролна, безсолна, влакнеста и т.н. салата. Аз си поръчах — сурова пържола! Думата сурова просто се изплъзна от устата ми. А сервитьорът, с невъзмутима вежливост, изпълни поръчката ми. Точно така обслужват в добрите ресторанти. Иначе сервитьорите ги изхвърлят. Значи си заслужаваше да бъдат готини с хората.

Когато месото пристигна, аз лакомо се нахвърлих върху него. Одри бе шокирана. Разбира се, тя е твърде възпитана, за да каже нещо. Просто се усмихна с хубавите си нови зъби и промърмори нещо като: Напоследък пиеш доста! За Одри две чаши вино вече означават, че си кандидат за изтрезвителя. Докато тя ми изнасяше дълга лекция за вредата от алкохола, от холестерола, от животинските мазнини, колко полезно било да се ядат разни треви и други глупости, аз ръфах кървавото месо с истинска наслада.

Но което бе най-лошото, тя ми каза, че вече имам наднормено тегло и двойна брадичка.

И наистина, Господи, тя бе права! Преди да си легна се огледах в огледалото. Вярно беше. И за двойната брадичка, и за тялото. Ужасен се отдръпнах от огледалото. Погледнах навън. Бе пълнолуние. От отчаяние извих няколко пъти като пребито псе и си легнах.

Никога не си бях представял подобно нещо! Наистина имах двойна брадичка!

Избръснах си дланите и цялото лице; отидох на работа отчаян. Старите легенди и митове бяха прави! Четиридесет бе точката на поврата. Това наистина бе промяна на живота. Бях ужасен. Това наистина ли се случваше и на мен? Започнах да чета по този въпрос в книгите. Бях слушал стари хора да говорят за тези неща, но то сега се случваше и с мен! Господи! Аз се превръщах в мъж на средна възраст! Преди ухажването и забавленията с млади момичета бяха просто приятно прекарване на времето, сега се превръщаха в мръснишки постъпки на мръсен гаден старец.

Ужас след ужас! Гадост след гадост! Погнуса след погнуса!

Бе пълнолуние. Аз станах и убих първата си жертва, просто да се почувствам по-добре.

В действителност, то се оказа по-просто, отколкото бях очаквал. Наистина, да разкъсам гръкляна на непознатия не бе нищо в сравнение с тежките проблеми, които имах.

Той се появи като бледен синкав призрак срещу мен. Бяхме сами на улицата. Бледата фосфоресцираща светлина на луната влудяваше света.

Малко приличаше на едно друго нещо — когато си ял силно подлютена храна или пък развалена торта, изведнъж червата ти оживяват от само себе си и ти хукваш към кенефа. Нито се питаш какво става, нито се маеш — просто хукваш към кенефа, преди да е станало най-лошото.

Така стана и сега! Господи! Просто се хвърлих върху него! Почувствах слабото му изплашено тяло. Усетих чист екстаз, когато той запърпа в ръцете ми, из устата му излизаше кървава пяна и разкъсана на парчета душа. Усещах крехкото му месо, приятната хлъзгавина на шийните прешлени, опиянението от живата плът. Това бе много по-приятно от всичко, преживяно с Одри. Бе по-хубаво от секса. Бе по-хубаво от всичко. Най-чистото удоволствие!

Тялото му се мяташе в прегръдките ми, след няколко минути то притихна. Изведнъж, живото и лесно за държане тяло, натежа и стана неудобно. Топлината му бързо изчезваше. Аз с отвращение го пуснах на земята и нададох силен вой срещу луната.

След това погледнах към жертвата повече от любопитство, отколкото поради някаква друга причина. Все пак, не се случва всеки ден да скочиш върху някого и да му прегризеш гръкляна със собствените си зъби.

Той лежеше в краката ми. Наведох се да видя какво съм направил. Странно, но не чувствах угризение на съвестта. Също като животно, което е убило. Протегнах лапа и го докоснах. Изведнъж ме обхвана желание. Да го погаля с лапи, да го усетя физически. Чувствах, че ще експлодирам от напиращото в мен желание, което досега не бях познавал — стръв към червеното месо, към неговата плът, изчезваща топлина, глад… глад… Лапите и зъбите ми потънаха в крехката мекота. Невероятно, прекрасно — сочен кървав деликатес. Късах най-сочното месо от костите, имах избор, цялото тяло бе само мое, ръфах с наслада. Господи, чист екстаз!

Когато свърших, от него не беше останало много. През целия ден не бях ял нищо друго, освен кифличка с кафе!

Когато се прибрах, изведнъж се почувствах зле! От преяждането! За другия път ще зная да не се тъпча толкова!

На следващия ден прочетох за убийството. Ченгетата бяха объркани и не казваха за случая почти нищо. Разбирах ги, тъй като едва ли можеше да се научи много от купчинка добре оглозгани кости.

Измих си зъбите и изведнъж почувствах вина. Не бях посещавал зъболекаря си повече от година. Зъбите ми сигурно са станали на дупки.

Докато правех гимнастика, по телевизията говореха за мистериозното убийство. Ужас! Плувнах в пот само след две клякания. Напънах се и направих десет. Само преди една година правех без проблем двадесет-тридесет клякания. А сега? Господи! Ставах вече само да ме хвърлят на кучетата, или — на вълците.

Е, на всеки се случва да стане на четиридесет: освен ако не стане! Например, ако го изядат вълци.

В банята огледах косата си. Защо ли трябваше да се тревожа от започващото оплешивяване, когато всеки ден бръснех цялото си лице и тяло. Изглеждаше малко смешно.

Времето минаваше без да се случи нещо. Отново настъпи пълнолуние. Няма да ви досаждам с подробности, но през следващите шест месеца полицията съвсем се шашна, когато намираха купчинка добре оглозгани кости.

Паника обхвана града. Дори Одри започна да се тревожи. Току-що за пръв път й бяха опънали кожата на лицето. Пластична операция? Щуротии! Тя се нуждаеше от един хубав, приятен гроб! Ето от какво! Но аз бях достатъчно възпитан да не й го кажа.

— Вярваш ли във върколаци? — попита тя, докато човъркаше из екологично чистия си ориз, лук и още там нещо тревисто.

Аз се задавих с червеното вино и погледнах към чинията си със суров дроб притеснено.

— Единадесет жертви! Лично аз не вярвам, че глутница диви кучета бродят нощем из града. А ти? — продължи тя.

— Не знам.

— Върколак! И ти така мислиш, нали?! — каза тя натъртено.

— Те не съществуват! — казах аз малко прекалено високо.

— Откъде знаеш, че не съществуват! Ами ако ги има?!

— Одри, сладка! Ако си убедена, иди го кажи на ченгетата. Аз лично не вярвам.

Тя замлъкна, но когато пак си отвори устата, ме накара да изтръпна.

— Изглеждаш уморен. Очите ти са подпухнали. Имаш торбички под тях. Това е от пиенето. Аз ти казах преди.

Торбички! Подпухнали!…

Избягах паникьосан от ресторанта, спрях само, за да убия един тийнейджър по пътя. Колкото да се поуспокоя!

Как можа да го каже?! Толкова ли вече беше очевидно?! Моята страшна тайна (аз на всеки казвах, че съм на тридесет и седем) накрая май бе разкрита?!

Просто нямаше как да заспя през тази нощ. Отново и отново скачах от леглото и се гледах в огледалото. Вярно беше. Имах торбички под очите. И цялото ми лице бе започнало да подпухва. Кошмарът почти ме съсипа.

— Обхвана ме паника.

Да бъда смъртен човек или безсмъртен върколак? Вече не се чувствах толкова човек. Нямаше да нося джинси и… Не, смъртта не беше изход.

Не можех да ям, не можех да спя. Станах саможив. Не ходех на работа. Казах им, че съм болен. Вече не можех да гледам хората. В какво чудовище се бях превърнал! Единствените излизания извън къщата, които си позволявах, бяха, за да прегриза нечие гърло и да похапна прясно човешко месо. През останалото време просто си стоях в хола и гледах телевизия. Още се чудя, колко бързо започнаха да ми харесват дневните сапунени опери.

Краят настъпи по-бързо, отколкото очаквах. Аз си го представях като сребърен куршум във вълчето тяло. Но не — беше Одри.

Тя натискаше звънеца и чукаше на вратата, докато накрая отворих.

— Здрасти, тревожих се за теб!

Опитах се да я спра, но тя напираше да влезе. Пуснах я. Бе типично за Одри — чувството й за време. Пристигна точно по пълнолуние.

През първия час ние седяхме, а тя дърдореше. И дърдореше, и не спираше. Аз само седях.

Исках тя да си тръгне — но стоеше и дърдореше. Нощта започна да напредва. Изведнъж ми стана безразлично. Да става каквото ще! Нека да види какво представлява един върколак при пълнолуние!

Отворих бутилка уиски, запалих цигара.

Тя стоеше и дърдореше.

Изведнъж с учудване установих, че тя ме привлича. Дори ми харесва. Дори козметично преработеното й лице и циците пълни с желе в торбички, вече ми изглеждаха някак приемливи. Може би човешкото отново се пробуждаше в мен?

Тогава удари полунощ!

Тялото ми се сгърчи и с мощен тласък се разгърнаха силни вълчи гърди, лъскава козина, горящи огнени очи, луда кръв… зъбите ми блеснаха!

Тя се разсмя!

— О, Херман! През цялата вечер се държа противно! А сега какво се опитваш да докажеш? Зная, че имаш проблеми! Знам, Херман! А при жените е дори по-лошо!

Изведнъж загрях — диетите, козметичните операции, желираните цици, новите зъби, Господи! Какъв глупак съм бил! Одри…

Аз пристъпих напред и я близнах по муцуната, отърках се в меката й козина. След това завихме заедно към пълната луна в перфектна хармония — щастливи най-накрая да разберем, че животът може да започва и на четиридесет.