Цицерон
За старостта

I. 1

„Ако ли, Тите, помогна и грижата твоя

отмахна, дето сега те гори и те мъчи, в

сърцето ти впита, как ще ме възнаградиш^[1]?“

Действително, Атик, позволено ми е да се обърна към тебе със същите думи, с които се обръща към Фламинин оня

„мъж, немного богат, но доверие пълно заслужил^[2]“,

макар и да зная съвсем сигурно, че за разлика от Фламинин тебе не

„мъчат те, Тите, тревоги такива и денем, и нощем“^[3].

Понеже познавам уравновесеността и спокойствието на духа ти и разбирам, че от Атина ти си получил не само името си, но и своята образованост и разумност. И все пак подозирам, че и на тебе създават твърде силни тревоги^[4] същите неща, които тревожат и мен; но утехата за тях е задача много по-сериозна и съм длъжен да я отложа за други времена. А засега ми се стори подходящо да ти посветя едно свое произведение за старостта. 2 Понеже искам и на тебе, и на мен самия да ни поолекне това общо за нас бреме — вече притискащата ни или поне със сигурност приближаваща старост^[5]. Впрочем за тебе съм уверен, че и я понасяш, и ще я понасяш тъй спокойно и мъдро, както и всичко останало. Въпреки това, когато ме обхвана желание да пиша за тази възраст, дойде ми наум, че точно ти си достоен за този дар, който да е от полза и за двама ни. Колкото до мен, създаването на тази книга ми бе така приятно, че не само прогони всички затруднения на старостта, но я направи дори лека и привлекателна. Тъй че едва ли може да се изкаже похвала по достойнство на философията за това, че ако човек й се подчини, може да прекара без притеснения всеки период от живота си. 3 Но по тези въпроси^[6] и много сме говорили, и често ще говорим. А тази книга за старостта посветих на теб. Целия разговор предоставям не на Титон, както е направил Аристон Кеосецът^[7] (понеже един мит не е достатъчно убедителен), а на Марк Катон Стари, та думите да имат по-голяма авторитетност. Представям, че при него са Лелий и Сципион, които изказват възхищението си от лекотата, с която той понася старостта, а Катон на свой ред им отговаря. И ако ти се стори, че в беседата той показва по-голяма образност, отколкото обикновено личи в самите му книги, отдай го на гръцката литература, с която, както се знае, той се занимавал необикновено ревностно на стари години. Но защо да говоря повече? Ето, думите на самия Катон ще разкрият всички мои мисли за старостта.

II, 4 Сципион: Често сме се възхищавали заедно с Лелий както от твоята върховна и във всичко съвършена мъдрост, така най-вече от това, че никога не съм почувствал да ти тежи старостта, а за повечето възрастни хора тя е толкова омразна, че, според техните думи, им е бреме, по-тежко от Етна^[8].

Катон: Според мен вие, Лелий и Сципионе, се възхищавате на нещо съвсем не труднопостижимо. За хората, които в самите себе си не носят никаква сила, за да живеят добре и щастливо, всяка възраст е тежка. А за ония, които сами от себе си търсят всички блага, никое неизбежно природно събитие не може да изглежда беда. На първо място сред природните неизбежности е старостта, нея всички желаят да достигнат, достигнат ли я, пак нея винят! Толкова непостоянна и вироглава е човешката глупост! Казват, че старостта се е прокрадвала до тях по-бързо, отколкото си били мислили. Първо на първо кой ги е карал да мислят нещо невярно? Та възможно ли е старостта да се прокрадва до младостта по-бързо, отколкото младостта до детството^[9]? Освен това — възможно ли е старостта на осемстотин години да е по-лека, отколкото старостта на осемдесет? Че един отминал живот, колкото и да е бил дълъг, с никакво утешение не може да облекчи една неразумна старост. 5 Затова ако сте склонни да се възхищавате на моята мъдрост — добре щеше да бъде, ако тя отговаряше по достойнство на вашето мнение и на моя прякор^[10]! — то същината й е в това, че вървя след най-добрия водач — природата — сякаш след божество и й се подчинявам. Невероятно е тя да е отмерила добре останалите части на живота, а в края му да се е показала небрежна като мързелив пост. Но все пак неизбежно съществува някакъв край, някакво остаряване и клюмване, както става с плодовете на дърветата и житата при пълното им узряване: и това мъдрецът трябва да понася спокойно. Та какво друго представлява съпротивата срещу природата освен война на гигантите с боговете?

6 Лелий: Тъй е, Катоне. Но понеже имаме надеждата — или поне със сигурност желанието да преживеем до старост, би ни доставило голямо удоволствие, — нека те уверя и от името на Сципион — ако много преди настъпването й научим от теб как най-лесно да понесем тежестта на годините.

Катон: Ще направя това, Лелий, особено ако, както казваш, ще доставя удоволствие и на двама ви.

Лелий: Наистина, Катоне, ако това не те затруднява, желанието ни е, сякаш от мястото, дето си стигнал след изминаването на един дълъг път, който предстои и на нас, да го огледаш какъв е.

III, 7 Катон: Ще направя това както мога, Лелий. Защото често съм присъствал на оплаквания на мои връстници (а според една стара поговорка равни с равни най-лесно се сбират)^[11], та чувах от какво се оплакваше Гай Салинатор^[12], от какво Спурий Албин^[13], и двамата бивши консули, почти мои връстници: ту че били лишени от удоволствия, без които според тях животът не е живот, ту че тези, които са ги почитали, сега странели от тях. Според мен те обвиняват не това, което е за обвиняване. Защото ако всичко това се случваше по вина на старостта, то щеше да ми се случи неизбежно и на мен, и на всички останали възрастни хора; а зная, че много от тях, които без притеснение са приемали освобождението от оковите на старостта и които не са били пренебрегвани от своите близки, без жалби са прекарали старостта си. Вината за всички тези жалби е в нравите, не във възрастта. Хората, които са благоразумни и имат лек и човеколюбив характер, на стари години прекарват една лека старост, докато грубостта и липсата на човещина са тягостни във всяка възраст.

8 Лелий: Както думаш, тъй е, Катоне, но може би някой ще рече, че на теб старостта ти изглежда по-поносима поради богатството, възможностите и положението, които имаш; а малцина могат да постигнат всичко това.

Катон: Тези неща наистина имат значение, Лелий, но съвсем не всичко зависи от тях. Разказват например, че Темистокъл^[14], спорейки с един жител на остров Серифос, който казал, че бляскавата си известност Темистокъл дължи не на собствената си слава, а на славата на родината си, отговорил: „Кълна се в Херкулес! Нито аз щях да бъда някога известен, ако бях на остров Серифос, нито ти, ако беше атинянин.“ Същото може да се каже за старостта, защото при най-голяма бедност тя не може да е лека дори за мъдреца, а на глупака не може да не тежи дори при най-голямо богатство. 9 Въобще, Сципионе и Лелий, най-подходящото оръжие срещу нея е да се занимаваш с изкуства и науки и да развиваш добродетелите си. Ако си се грижил за тях, след един дълъг и активен живот те дават удивителни плодове не само защото никога, дори и в последния миг на живота, те не изоставят човека (макар и това без съмнение да е изключително важно), но и защото няма нищо по-приятно от съзнанието за един добре преживян живот и споменът за многото добри дела.

IV, 10 На млади години бях привързан към стария Квинт Максим^[15] — този, който ни възвърна Тарент, така сякаш беше мой връстник; приветливост се долавяше в строгостта на този мъж, а и старостта не бе променила характера му. Впрочем почитанието ми към Квинт Максим започна от времето, когато той не беше твърде стар, но все пак на една вече преклонна възраст: понеже е бил за първи път консул една година след моето раждане, през четвъртото му консулство се отправих заедно с него като млад войник към Капуа, а пет години по-късно — за Тарент. Сетне, четири години по-късно, бях избран за квестор и тази длъжност изпълнявах при консулите Тутидан и Цетег^[16], когато Квинт, вече действително на преклонна възраст, говори в поддръжка на закона на Цинций^[17] за даровете и възнагражденията. Макар и без съмнение да беше в напреднали години, Квинт Максим воюваше като един млад човек и сломяваше със своята издръжливост младежката самонадеяност на Ханибал. За него моят близък приятел Ений^[18] прекрасно е казал:

„Възстанови ни държавата мъж да отлага умеещ

нейната крепост поставяше той над одумки хорски;

и затова все по-ярко и силно му славата грее^[19]“.

11 А с каква бдителност, с каква мъдрост възвърна Тарент!

Салинатор^[20], който бе отстъпил от града и бе избягал в крепостта му, в мое присъствие започна да се хвали и рече: „Благодарение на мен, Квинт Фабий, ти превзе отново Тарент“, и Фабий с усмивка му отговори: „Разбира се! Защото ако ти не беше загубил, никога нямаше да го превзема отново.“ И в мирно време бе не по-малко забележителен, отколкото на бойното поле, когато бе консул за втори път, той се противопостави, доколкото можеше, на народния трибун Гай Фламиний^[21], който действаше за всеобща подялба на земите на пицените и галите въпреки волята на сената, докато колегата му Спурий Карвилий^[22] бездействаше и макар да беше авгур, дръзна да каже, че с най-благоприятен знамения се извършват делата в полза на държавата, а с неблагоприятни — онези предложения, които са в нейна вреда. 12 Много прекрасни добродетели познавах в този мъж, но нищо не бе по-достойно за възхищение от начина, по който понесе смъртта на сина си^[23], виден мъж и бивш консул. В ръцете ни е надгробната му реч. Кой философ не остава в сянка, когато я четем? И действително, той бе изключителен сред общество и пред очите на съгражданите си, но още по-прекрасен човек беше в частния си живот и в дома си. Каква реч, какви наставления, каква голяма запознатост с древността, какви познания по авгурското право! Като римлянин, начетеността му беше дори голяма. Помнеше всички войни — не само нашите, но и на други народи. Наслаждавах се на думите му така жадно, сякаш вече предчувствах — както и стана, че след смъртта му няма да има от кого да се уча.

V, 13 Но защо говоря толкова много за Максим? Защото без съмнение виждате, че е богохулно да бъде наричана жалка такава старост. И все пак не всички могат да бъдат Сципионовци и Максимовци, та да помнят завземането на градове, битки по суша и по море, водените от тях войни, триумфите. Съществува още и спокойна, и тиха старост след мирно, безупречно и изтънчено прекаран живот. Такава, както научаваме, е била старостта на Платон, който е починал на осемдесет и една години, зает с писане, такава е била и старостта на Исократ, който казва, че е написал книгата, озаглавена „Панегирик“ на деветдесет и четири години, а е живял още пет години след това. Неговият учител, леонтинецът Горгий^[24], достигнал възраст на сто и седем години и никога не е прекъсвал своите интереси и занимания. Когато го попитали защо иска да живее толкова дълго, той отговорил: „Няма в какво да обвиня старостта.“ 14 Какъв прекрасен отговор, достоен за един учен човек! Защото глупците приписват на старостта своите пороци и своята вина. Не правеше това този, когото току-що споменах — Ений:

„Тъй неуморният кон, който често в Олимпия бил е

пръв победител, сега си почива, безсилен от старост^[25]“.

Сравнява своята старост със старостта на неуморния кон-победител. За Ений, без съмнение, можете добре да си спомните, понеже осемнадесет години след смъртта му бяха избрани сегашните консули — Тит Фламинин и Маний Ацилий^[26], а той умря преди повторното консулство на Цепион и Филип^[27], когато аз на петдесет и пет години със силен глас и мощни гърди, подкрепях Вокониевия закон^[28]. А Ений на седемдесет години (понеже доживя до тази възраст) така носеше на плещите си старостта и бедността, по общо мнение двата най-тежки товара, сякаш те му правеха удоволствие.

15 И наистина, винаги като премислям защо старостта изглежда нещастие, откривам четири причини: едната, че откъсвала от активна дейност, втората, че намалявала силите на тялото, третата, че лишавала почти от всички удоволствия, четвъртата, че недалеч от нея била смъртта. Ако искате, нека видим колко важна и основателна е всяка една от тях.

VI. „Старостта откъсва човека от активни занимания.“ От кои? Може би от тези, при които са необходими и младост, и сили? А нима няма дейност, която може да се извършва с ум и сърце въпреки слабостта на тялото? Тогава нищо ли не е вършел Квинт Максим, нищо ли не е вършел Луций Павел^[29], твой баща и тъст на прекрасния мой син^[30]? Други стари хора като Фабриций, Курий, Корунканий^[31], когато са защитавали държавата ни с мъдрост и авторитет, нищо ли не са вършели? Старостта на Апий Клавдий^[32] е била съпътствана дори от слепота; 16 и въпреки това, когато мнението на сената започнало да клони към примирие с Пир и към сключване на договор, той не се поколебал да изрече онези думи, които Ений пресъздаде в стихове:

„Как умовете ви, дето до днес си бяха на място,

се отклониха сега по безумни криви пътеки?^[33]“ —

и още други авторитетни слова; впрочем и стиховете са ви известни, а и речта на самия Апий е дошла до нас. И това изказване в сената той прави на седемдесет години, след второто си консулство, като между двете консулски длъжности са били изтекли десет години, а преди последната той е бил цензор; от това се разбира, че по време на войната с Пир той действително е бил много възрастен и въпреки това тъй са ни разказвали за него бащите ни. 17 Следователно липсват аргументи на хората, които заявяват, че старостта няма дял в управлението; те по нищо не се различават от ония, които биха казали, че при плаването с кораб кормчията нищо не прави; понеже докато едни се изкачват по мачтите, други бързат насам-натам по палубата, трети изтребват мръсната вода от дъното на кораба, той си седи спокойно на кърмата, държи кормилото и прави това, което правят младите. Но в действителност той е зает с нещо много по-голямо и по-значимо. Велики дела се постигат не благодарение на телесната пъргавина и бързина, а благодарение на разумността, влиянието, преценката — качества, от които старостта обикновено не само че не е лишена, но с които е богата и пребогата. 18 Може би ви се струва, че и аз, войник и трибун, легат и консул, участвал в най-различни войни, стоя без работа сега, когато не воювам. Напротив — препоръчвам на сената какви войни трябва да води и по какъв начин; отдавна съм обявил война на Картаген, който вече от дълго време ни замисля злото; и няма да престана да се страхувам от него, докато не разбера, че е разрушен. 19 Дано, Сципионе, безсмъртните богове запазят тази победа за теб, та да доведеш докрай недовършеното дело на дядо ти^[34]. Вече стават тридесет и три години от неговата смърт, но спомен за този знаменит мъж ще запазят всички бъдни години. Почина една година преди моето цензорство, девет години след моето консулство, по време на което сам той беше избран повторно за консул. И тъй, нима ако беше доживял до сто години, щеше да е недоволен от старостта си? Наистина щеше да се проявява не с умение да скача, отдалеч да хвърля копия, отблизо да върти меч в ръкопашен бой, но със съвета си, с разума си, с преценката си; а ако старите хора не притежаваха тези качества, нашите предци нямаше да нарекат върховния ни съвет сенат^[35]. 20 Според спартанците изпълняващите най-отговорни магистратски длъжности се наричат дори „старци“^[36], каквито са и в действителност. И още, ако пожелаете да прочетете или чуете историята на други народи, ще разберете, че най-велики държави са били разклащани от млади хора, а от старите са били възстановявани.

„Хей, вий, защо тъй бързо си изпуснахте

държавата?“

Такъв въпрос е зададен в една комедия на поета Невий^[37]; в отговора на първо място сред всичко друго се казва следното:

„Ораторчета нови надойдоха, млади глупчовци“.

Явно на младостта е присъщо безразсъдство, на старостта — разумност.

VII, 21. „Но паметта се намалява.“ Възможно е, ако не я упражняваш или ако умът ти е по природа по-бавен. Темистокъл бил научил имената на всичките си съграждани; нима смятате, че на стари години, поздравявайки Аристид^[38], той го е наричал Лизимах? Колкото до мен, аз не само познавам днешните млади хора, но помня и бащите им, и дори дядовците им, а и когато чета надгробни плочи, не се страхувам от поверието, че ще загубя паметта си. Напротив, точно когато ги чета, си припомням за починалите. А и не съм чул някой старец да е забравил къде е закопал съкровището си; помнят всичко, което ги интересува: деня за явяване в съда, кой им е длъжник на тях самите, те на кого са длъжници. 22 А възрастните юристи, а понтифици, а авгури, а философи? Колко много неща помнят те! Запазват се природните качества у старите хора, стига само у тях докрай да се запази доброто желание и трудолюбието: и то не само у прочутите и прославени мъже, но дори и у обикновените, частни граждани. Софокъл^[39] е писал трагедии до края на живота си. Понеже изглеждало, че заради тези занимания той занемарил имота си, синовете му го извикали на съд, та по причина на оглупяването му да му отнемат властта над имота, забрана, каквато по наш обичай се налага на бащите на семействата, които зле стопанисват имуществото си. Тогава, както разправят, старецът прочел на съдиите току-що написаната от него трагедия „Едип в Колон“, която държал в ръцете си, и попитал дали тези стихове оставят впечатлението, че са от един оглупяващ човек; след прочитането бил оправдан от съдиите. 23 И така, нима той или Омир, или Хезиод, Симонид, Стезихор, или споменатите по-горе Исократ, Горгий, или главите на философските школи — Питагор, Демокрит, Платон или Ксенократ, нима по-късно Зенон, Клеант^[40] или този, когото вие дори видяхте в Рим — стоикът Диоген^[41], са били заставени от старостта да спрат своите занимания? Не са ли се занимавали всички те активно през целия си живот? 24 Но да оставим настрана тези възвисени занимания! Бих могъл да назова римляни от сабинските земи, които живеят на село — съседи и мои близки, без които никога не се извършва някаква важна работа на полето, нито при засяването на храните, нито при събирането, нито при прибирането им. Все пак при този вид дейност това не е толкова чудно, понеже няма толкова стар човек, който да не мисли, че ще може да преживее поне още една година; но тези хора влагат труда си и в неща, от които знаят, че въобще няма да имат облага.

„Сади дърво, полезно за потомството“, —

както казва нашият Стаций^[42] в комедията си „Другари“. 25 И наистина, дори и най-старият земеделец, ако някой го запита за кого сее, без колебание отговаря: „Сея за безсмъртните богове, които пожелаха аз не само да получа всичко това от предците си, но и да го предам на потомците.“

VIII. По-добри са думите на Цецилий за стареца, който гледа в бъдещото поколение, отколкото следните пак негови стихове:

„Кълна се, старост! Даже и недъгавост

да не донасяш, стига, че в един живот

предълъг виждам куп неща неискани^[43]“.

А може би и много неща, които иска! Впрочем често дори младостта се натъква на нежелани неща. Но още по-неправилна е следната мисъл на същия Цецилий:

„Най-жалкото във старостта е според мен

усещането, че досаден станал си^[44]“.

26 По-скоро приятен, отколкото досаден! Понеже както мъдрите старци се радват на младежите с добри качества и е по-лека старостта на тези от тях, които са почитани и обичани от младежта, така младите хора се радват на съветите на старите, които ги подтикват да развиват добродетелите си; и зная, че аз съм ви не по-малко приятен, отколкото вие на мен. А виждате, че старостта не само не е безсилна и бездейна, но че е дори активна, че вечно замисля и се занимава с някаква дейност, разбира се, такава, каквато е имал всеки в досегашния си живот. Какво да кажа за тези, които дори продължават да учат, както например Солон^[45]? Виждаме го в стиховете си да говори с гордост, че остарява, научавайки всеки ден нещо ново; така направих и аз, като изучих гръцката литература на стари години; сякаш желаейки да утоля продължителна жажда, я поглъщах така ненаситно, че се запознах и с тези примери, които използвам сега. Имах желанието и да се науча да свиря на цитра, след като чух, че Сократ постъпил така — та нали древните са се учили да свирят на цитра, — но несъмнено усилията си вложих в литературата.

IX, 27 И сега дори не желая да имам силите на един младеж — понеже това е втората точка за недостатъците на старостта, — също както на младини не съм желал да имам силите на един бик или един слон. Редно е човек да използва това, което има в себе си, и каквото и да прави, да го прави според собствените си сили. Та има ли думи, по-достойни за презрение от думите на Милон от Кротон^[46]? Разправят, че на старини, когато видял на пистата да се упражняват атлети, погледнал ръцете си и плачейки казал: „А тези са вече мъртви.“ Не толкова тези ръце, а ти, глупако, си мъртъв вече, понеже никога не си бил известен заради теб самия, а заради хълбоците и мишците си. Нищо подобно не е казвал Секст Елий^[47], нито Тит Корункан много години преди това, нито наскоро Публий Крас^[48], мъже, които определяха законите за гражданите; които запазиха разума си до последния си дъх. 28 За оратора имам известни страхове да не би на стари години да отпадне, тъй като дейността му зависи не само от таланта, но и от силата на гърдите му. Изобщо дори и през старостта проблясва, не знам как, старата звучност в гласа; нея наистина не съм загубил досега, а виждате на колко съм години. Но все пак на възрастния човек приляга спокойно и ненапрегнато слово и много често стройната, блага реч на един сладкодумен старец сама привлича слуха; а ако сам нямаш сили да произнасяш речи, можеш да научиш на това умение един Сципион и един Лелий. Та има ли нещо по-приятно от една старост, заобиколена от много жадни за знания младежи? 29 Или може би няма да и признаем дори възможността да учи младите, да ги възпитава, да ги подготвя за изпълнение на дълга им? Наистина има ли дело по-прекрасно от това? Според мен щастливци бяха и Гней Сципион, и Публий Сципион^[49], и двамата ти дядовци, Луций Емилий^[50] и Публий Африкански^[51] сред обкръжаващите ги знатни младежи, а и трябва да смятаме щастливци всички учители на благородни науки, дори силите им да са повехнали и отслабнали. Впрочем самата тази липса на сили се дължи по-често на пороците на младостта, отколкото на самата старост, понеже жадната за наслади необуздана младост предава на старостта едно изтощено тяло. 30 В произведението на Ксенофонт Кир^[52], умирайки в дълбока старост, казва, че ни за миг на стари години не е усетил да е станал по-слаб, отколкото е бил на младини. От детските си години помня, че Метел^[53], който на четвъртата година след второто си консулство бе избран за върховен понтифекс, остана навело на тази жреческа колегия двадесет и две години и в края на живота си бе в толкова добро физическо състояние, че не изпитваше желание да бъде млад. Не е необходимо сам да казвам нищо за себе си, макар че тази слабост е типична за старостта и е простима на хора на наша възраст. X, 31 Не забелязвате ли, че у Омир Нестор^[54] много често се хвали със собствените си добродетели? В действителност пред очите му е минавало вече трето поколение хора и не е трябвало да се страхува, че ще изглежда или твърде високомерен, или твърде бъбрив, когато сам за себе си говори истината. Наистина, както казва Омир, от устата му речта се леела от мед по-сладка^[55], а за тази сладост не са му били нужни никакви физически (сили. И при все това никъде у Омир онзи славен мъж на Гърция^[56] не пожелал да има десет души, подобни на Аякс, но е пожелал да има десет подобни на Нестор; не се е съмнявал, че ако това е можело да стане, Троя е щяла да бъде погубена бързо. 32 Но се връщам към мен. Карам осемдесет и четвърта година; бих искал да мога да се похваля със същото, с което и Кир, но мога да кажа това: нямам същата сила, която имах било като войник в Пуническата война, било като квестор в същата война, било като консул в Испания или четири години по-късно, когато като военен трибун се сражавах при Термопилите при консула Маний Ацилий Глабрион^[57], но все пак, както вие виждате, старостта не ме е изтощила напълно, не ме е сломила; нито сенатът, нито ораторската трибуна, нито приятелите, нито гостите ми са лишени от моите сили. Впрочем никога не съм бил съгласен с онази стара прославена поговорка, която съветва бързо да остарееш, ако искаш старостта ти да бъде дълга. Лично аз бих предпочел старостта ми да бъде по-кратка, отколкото да остарея, преди да съм достигнал старостта. Затова досега няма човек, с когото да съм отказвал да се срещна от липса на време.33. Но ще кажат, имаш по-малко сила, отколкото всеки един от нас. Добре, но дори вие нямате силата на центуриона Тит Понций^[58]. Нима заради това той ви превъзхожда? Ако всеки управлява собствените си сили и се осланя на тях толкова, колкото може, сигурно няма да се чувства лишен от сила. Разказват, че Милон минал по стадиона в Олимпия с вол на раменете. И така, кое от двете би желал да получиш — неговите физически сили или умствената сила на Питагор? Най-сетне нека човек използва едно благо, докато то съществува; а след като веднъж вече го няма, нека не го търси отново! Да не би да трябва хората на младини да се връщат пак към детството, на зрели — към младостта? Определен е ходът на живота, един, и при това единствен е пътят на природата и за всяка възраст от живота е предоставено подходящо време, така че и слабостта на детството, и необуздаността на младостта, и строгостта на вече възмъжалия човек, и зрелостта на старостта са в реда на нещата и трябва да се изпитат в рамките на своето време. 34 Не вярвам да не си слушал, Сципионе, какво прави Масиниса^[59], който днес става на деветдесет години и е бил свързан с дядо ти чрез законите на гостоприемството; тръгне ли на път пеша, на кон въобще не се качва, а когато е на кон, не слиза от него; нито дъжд, нито студ не могат да го принудят да си покрие главата; тялото му е изключително жилаво; и така изпълнява всички свои царски задължения и дела. Следователно упражненията и умереността могат да запазят дори на стари години нещо от предишната сила.

XI. Нека старостта не притежава сила — но сила от нея не се и изисква. И по закон, и по традиция нашата възраст е освободена от тези задължения^[60], които не могат да се изпълняват без необходимата сила. И така, не само че сме освободени от принудата да правим нещо, което не можем, но и от принудата да го правим дори дотолкова, доколкото можем.35 Но ще ми кажат, че мнозина старци са толкова безсилни, че не могат да изпълняват никакво служебно или житейско задължение. Но този недостатък всъщност не е свойствен на старостта, а е свързан със здравето на човека. Колко слаб беше синът на Публий Африкански, твоя осиновител, Сципионе, с какво крехко здраве, или по-точно, колко нездрав беше той! Ако това не беше така, още една звезда щеше да грее в нашата държава: понеже у него бащиното величие на духа бе съпътствано и от много по-богати познания. И какво чудно в слабостта, която понякога проявяват старците, ако дори и младите не могат да я избягнат? Човек, Лелий и Сципионе, е длъжен да оказва съпротива на старостта и усърдно да уравновесява недостатъците й; длъжен е да се бори срещу нея така, както срещу една болест; длъжен е да държи сметка за здравето си, да се упражнява умерено, да употребява толкова храна и напитки, колкото за да възстанови силите си, но не и да ги претоварва. 36 Помощ е необходима не само на тялото, но много повече на ума и духа; защото те също угасват от старостта, ако не ги подхранваш както светилника с дървено масло. И в действителност телата при упражнения натежават от умора, но умът от упражняване става по-гъвкав. Впрочем, когато Цецилий говори за „глупавите старци от комедията“, разбира тези доверчиви, разсеяни, разпуснати старци, но тези недостатъци са свойствени не изобщо на старостта, а на ленивата, бездейна сънлива старост. Както нахалството, както и похотливостта са по-присъщи на младите, отколкото на старите, но все пак не на всички, а на лошите, така тази старческа глупост, наричана обикновено изкуфяване, проявяват не всички старци, а само плиткоумните. 37 И сляп, и стар, Апий управляваше четирима силни синове, пет дъщери, огромен дом, огромна клиентела, понеже духът му бе изопнат като тетива на лък и не се отпускаше безсилен пред старостта. Имаше не само авторитет, но и власт над близките си, пред него робите изпитваха страх, свободните — страхопочитание, обичаха го всички. Цъфтяха в онзи дом духът и възпитанието, наслоени от предците. 38 Понеже старостта е уважавана само при условие, че сама се защитава, че запазва своите права, че на никого не е подчинена, че до последния си дъх господства над своите. Одобрявам както младежа, у когото има някое от качествата на старостта, така и стареца, у когото има някое от качествата на младостта; а този, който се стреми към това, може да бъде стар физически, но не и духовно. Сега се занимавам със седма книга на моите „Начала“^[61], събирам всички спомени от древността; точно в този момент дообработвам всички известни речи, които съм произнасял, занимавам се с авгурско, с понтификално и с гръцко гражданско право, занимавам се много дори с гръцка литература и по питагорейски обичай, за да си упражнявам паметта, вечер си припомням всичко, което съм казал, чул, извършил през деня. Това са тренировките на ума ми, това е пистата на моята мисъл; и обливайки се в пот, усърдно залягам над всичко това и не чувствам силна липса на физическа сила. Подкрепям със съвети приятелите си, постоянно идвам в сената и по моя инициатива повдигам дълго и много обмисляни въпроси; и в грижите си за тези неща използвам душевните си, а не физическите си сили. Ако не можех да изпълнявам тези задължения, все пак щеше да ми доставя удоволствие на моето работно ложе да си мисля за това, което вече не бих могъл да върша; но тази възможност ми предоставя преживеният живот. Когато човек живее непрекъснато с тези стремежи и занимания, не забелязва кога пропълзява старостта. Така малко по малко, неусетно старее и животът му не се прекършва внезапно, а продължително гасне.

XII, 39 Следва третият упрек към старостта: казват, че тя лишавала човека от удоволствия. О, чуден дар на тази възраст, която ни отнема това, което е най-лошото на младостта! Но чуйте, прекрасни младежи, отдавна изречените думи на Архит Тарентски^[62], един от най-великите и славни мъже. Те ми бяха предадени в Тарент, когато на младини бях там^[63] заедно с Квинт Максим. Казвал, че природата не е дала на хората гибел по-опасна от плътските удоволствия; и жадни за тези удоволствия, страстите необмислено и необуздано се хвърлят, за да ги обладаят. 40 Оттук се раждат предателството към родината, превратите в обществения живот, тайните преговори с враговете, с една дума, не съществува ни едно престъпление, ни едно злодеяние, към което да не тласка страстта към удоволствие; а блудствата, прелюбодеянията и всички подобни позорни постъпки се предизвикват единствено от съблазните на плътското удоволствие. И докато природата или някое божество е дало на човека, от една страна, най-прекрасното от всички неща — разума, то няма по-голям враг за този божествен дар и привилегия от наслаждението на плътта.41 Понеже където властва страст, няма място за умереността, нито пък в царството на насладите изобщо може да се задържи добродетелта. За да може да се разбере това по-добре, Архит съветвал всеки да си представи някой човек, обхванат от най-голямата плътска страст, която може да се изпита; смятал, че за никого не ще остане съмнение, че докато трае удоволствието, човекът нищо няма да може да схваща, нищо не е способен да постигне ни с ум, ни с размисъл. Затова няма нищо по-позорно и по-гибелно от наслаждението: защото когато е по-голямо и по-продължително, то угасва цялата светлина на душата. Нашият гост, Неарх от Тарент^[64], който остава верен на приятелството си с римския народ, научил от по-възрастни хора, че по тези въпроси Архит е говорил със самнитеца Гай Понций^[65], чийто син победи в Кавдинската битка консулите Спурий Постумий и Тит Ветурий, а и че със сигурност на този разговор бил присъствал атинянинът Платон; за него открих, че бил дошъл в Тарент в годината, когато са били консули Луций Камил и Апий Клавдий^[66]. 42 Защо казвам това? За да разберете, че след като не сме в състояние с разум и мъдрост да се освободим от страстта си към наслаждение, дължим голяма благодарност на старостта, защото тя не позволява да имаме недостойни прищевки. Понеже плътското удоволствие пречи на здравия разум, враг е на мисълта, заслепява, тъй да се каже, ума и няма нищо общо с добродетелта. С тежко сърце изгоних от сената Луций Фламинин, брата на прехрабрия Тит Фламинин, седем години, след като беше консул, но смятах, че безнравствеността трябва да бъде заклеймена^[67]. Та когато бил консул в Галия, на едно пиршество той бил принуден от някаква си проститутка да посече със секира един от затворниците, осъдени по углавно престъпление. Когато брат му Тит беше цензор, непосредствено преди мен, той се измъкна от наказанието. Но нито аз, нито Флак по никакъв начин не можехме да гледаме с добро око на една дотолкова срамна и гибелна страст, в която безчестието на една личност се съчетаваше с опозоряването на властта.

XIII, 43 Често съм слушал от по-възрастни хора, които пък на свой ред са го чували като деца от старците, че Гай Фабриций като пратеник при цар Пир^[68] се учудвал на това, което чул от тесалиеца Киней: в Атина имало човек, който се обявил за философ, и той казвал, че всички наши действия трябва да бъдат насочени към удоволствието^[69]. Като слушали тези неща от Киней^[70], Маний Курий и Тиберий Корункан обикновено пожелавали до това падение да стигнат самнитите и самият Пир^[71], та отдали се на наслаждения, да бъдат победени по-лесно. Маний Курий бе съвременник на Публий Деций^[72], който, сам консул четвърти път, пет години се бе обрекъл в жертва на родината преди консулството на Маний Курий, познаваше го Фабриций, познаваше го Корункан; и те, както от своя живот, така от постъпката на споменатия Деций съдеха, че без съмнение съществува нещо по природа хубаво и прекрасно, което хората желаят заради него самото и към което се стреми всеки отличен човек, отхвърлил с презрение удоволствието. 44 И тъй, защо говоря толкова много за наслаждението? Защото не само никакъв упрек, но дори най-голяма похвала заслужава старостта за това, че към никакви удоволствия не изпитва голямо желание. Няма при нея гуляи, отрупани с блюда маси и непрекъснато наливане чаша след чаша, следователно няма при нея също преливане, преяждане и безсъние. Но ако трябва непременно да се направи някаква отстъпка на удоволствието, понеже не лесно устояваме на неговите съблазни — та нали Платон превъзходно нарича удоволствието „стръвта на злините“, защото, както изглежда, то лови хората като риби, — то макар и старостта да се отказва от пищните пирове, все пак тя има право да се радва на скромните угощения. Често като момче съм вижда; да се връща от пир Гай Дуелий^[73], вече остарелият син на Марк, който в морска битка първи надви картагенците. Правеше му удоволствие шествието с восъчни факли и флейтист — една безпрецедентна привилегия, коя то си бе присвоил като частно лице — толкова голяма свобода му даваше славата! 45 Но защо да си спомням за други хора? Нека се върна вече към мен самия. Най-напред винаги съм имал приятели от колегията. А тези колегии бяха учредени в годината на моето квесторство^[74], когато бяха приети светините на Великата Майка от Ида^[75]. И така, пирувах с приятелите съвсем умерено, но съществуваше някаква младежка разпаленост; с напредването на възрастта всичко става от ден на ден все по-спокойно. Та оценявах повече удоволствието от срещата с приятелите и разговорите с тях, отколкото наслаждението на тялото от самите пиршества. Нашите предци добре са нарекли „съвместен живот“ пиршеството, при което приятелите възлягат край трапезата^[76], защото според тях то е съчетаване на живота, и са го нарекли по-добре, отколкото гърците, които му казват ту „съвместно ядене“, ту „съвместно пиене“, та остава впечатлението, че те ценят най-много това, което в такива случаи има най-малко значение.

XIV, 46 На мен ми доставят действително удоволствие и разговорът, и ранните пиршества^[77], и то не само с мои връстници, от които твърде малко са останали вече, но и с хора на вашата възраст, а и с вас самите; и съм много благодарен на старостта, която увеличи у мен жаждата за разговори, а премахна жаждата за пиене и ядене. Но ако на някого те правят удоволствие (нека не изглежда, че съм обявил безпощадна война на удоволствието, за което може би съществува някаква естествена мярка), не мисля, че старостта остава безчувствена дори и точно към тези удоволствия. На мен лично ми е приятен дори традиционният ред при пиршествата и този разговор, който според обичая на предците ни захваща най-почетният гост на триклиния^[78], докато се разлива виното, харесват ми малките чаши, от които виното се прецежда капка по капка, както в „Пир“ на Ксенофонт, и прохладата през лятото — и обратно, слънцето или огънят през зимата; тези удоволствия обикновено търся дори в имението си в сабинската област, ежедневно каня съседите си на гости и заети в различни разговори, я удължаваме колкото се може повече чак до късна нощ. 47 „Но слаби са тръпките, тъй да се каже, на удоволствието у старите хора.“ Приемам това: но слаби са и тръпките на желанието; а липсата на нещо, което не желаеш, не тежи. Когато някакъв човек, засегнат вече от възрастта, попитал Софокъл дали се отдава още на любовни наслади, той отговорил удачно: „Опазили ме боговете! На драго сърце избягах от тях, като от луд и груб господар.“ Действително за хората, жадуващи такива удоволствия, може би лишаването е омразно и тягостно, но за удовлетворените и за преситилите се липсата е по-приятна, отколкото наслаждението: впрочем не изпитва лишения оня, който не изпитва желания; затова казвам, че липсата на желания е по-голямо удоволствие. 48 И ако младостта на драго сърце се наслаждава точно на тези удоволствия, то, първо, както казахме, тя се наслаждава на дреболии, а, второ, на неща, от които старостта не е лишена напълно, макар и да не разполага с тях изобилно. От Амбивий Турпион^[79] изпитва повече удоволствие зрителят от първия ред, но удоволствието има все пак и зрителят от последния: така младостта, гледаща отблизо, може би се забавлява повече от удоволствията, но те забавляват дори и старостта, която отдалеч ги наблюдава дотолкова, доколкото й стига. 49 А колко ценно е — след като душата си е изслужила един вид повинността към похот, обществени амбиции, съперничество, вражди, всякакви желания, да остане сама със себе си и, както казват, със себе си да заживее, а ако намери някаква духовна храна в заниманията и науката, няма нищо по-приятно от старостта, свободна от обществени задължения. Свидетели сме на страстта, с която Гай Гал^[80], близък на твоя баща, Сципионе, се занимаваше с измерване едва ли не на небето и земята. Колко пъти денят го е заварвал над чертеж, започнат още през нощта, колко пъти нощта го е сварвала над нещо, наченато сутринта! Колко радост му създаваше много рано да ни предизвестява за слънчевите и лунните затъмнения. 50 Какво да кажа за по-малко сериозните занимания, които все пак изискват остър ум? Колко много се радваше Невий на своята „Пуническа война“! Колко много се радваше Плавт^[81] на „Грубиянинът“, на „Псевдол“^[82]! Видях дори и стария Ливий^[83]; след като е поставил на сцената своята трагедия при консулите Центон и Тутидан^[84], шест години преди моето раждане, той доживя чак до моята младост. Какво да говоря за заниманията на Публий Лициний Крас с религиозно и гражданско право или за известния ни Публий Сципион^[85], който бе избран за върховен понтифекс преди немного години? Всички, които споменах, ги видяхме как и на стари години горят за заниманията си. А Марк Цетег, когото с право Ений нарече „душа на убеждението“? Свидетели сме на ревностните му занимания с красноречие, когато бе на преклонна възраст. Има ли наслади от пиршества или от игри, или от любовни забави, които биха могли да се сравняват с тези наслаждения? А такива са и заниманията с науки: за разумните и добре образовани хора те нарастват едновременно с възрастта; така че заслужават уважение думите на Солон в малкия стих, който по-горе споменах: че той старее, научавайки всеки ден нещо ново; а без съмнение по-голяма духовна наслада от тази не съществува.

XV, 51 Преминавам към радостите от земеделието, от което аз изпитвам невероятно удоволствие. За тези радости не пречи никаква старост и според мен те доближават напълно до живота, който води мъдрецът. Тъй като земеделците имат вземане-даване със земята, която никога не се противи на владетеля си и никога не връща без лихва това, което е получила, а тъкмо обратното — веднъж дава по-малко, а по-често — по-голяма печалба. Но мен ме радва не само ползата, но и природната сила на самата земя. Всеки път, когато тя приеме пръснатото сляпо семе в рохкавия си, разоран скут, най-напред го скътва, бранейки го; затова и съответната дейност се нарича брануване; после го затопля с дъха и прегръдката си, отпуска го и примамва навън зелени стръкове, които, опирайки се на нишките на корените, постепенно се изправят на коленчато стебло, като все още остават затворени в кожици, сякаш в изчакване на зрелостта; разпукнат ли ги, излиза плодният клас, запазен срещу клюновете на птиците с ограда от осил. 52 Защо да говоря за посаждането, покарването, израстването на лозите? И нека ви бъдат известни спокойните развлечения на моята старост: ненаситен съм към тази радост. Оставям настрана самата сила на всичко, родено от земята, която превръща мъничкото смокиново или гроздово зрънце или пък съвсем малкото семенце на плодно или неплодно дърво в огромни стебла и клони. Нима не будят у всеки човек радост и възхищение филизът, клончетата за присаждане, храстите, резниците за разсад, покаралите нови разклонения? А и ако не бъде подпряна лозата, чиито естествен стремеж е към земята, то за да се изправи, тя обгръща със своите ластари като с ръце всичко, което й попадне. Ако тя се е разпълзяла безразборно насам и натам, умелият земеделец я обуздава, подрязвайки я, за да не стане тя дива гора от филизи и да не се разпростре навсякъде. 53 И така с настъпването на пролетта по неизрязаните части се подава също както по коленцата на тънките клончета пъпката, от която излиза зараждащото се грозде. То набъбва от земния сок и слънчевата топлина, най-напред е възкисело на вкус, но узрявайки, започва да сладни; дрехата му от шума не го лишава от умерена топлина, но го защитава от прекомерно силните лъчи на слънцето. Има ли плод, по-изобилен от този, или гледка, по-красива от тази? Мен не ме радва само ползата, която носи лозата, но и отглеждането й, и нейните особености — подпирането на редовете, свързването на върховете им, разсаждането им чрез вкореняване или пръчки, изрязването на едни филизи, оставянето на други. Какво ли да говоря за напояването, прекопаването, окопаването, които правят земята много по-плодородна? 54 Какво да говоря за ползата от наторяването? По тези въпроси съм писал в книгата си за земеделието. За всичко това ученият Хезиод не казва дори дума, когато пише за земеделието. Но Омир, който по мое впечатление е живял много векове преди това, описва как Лаерт^[86] обработва полето и го наторява, като с това се опитва да намали скръбта по сина си. Но радост в селския живот доставят не само нивите и ливадите, лозята и дърветата, а и градините, овошките, скотовъдството, развъждането на пчели, разнообразието на какви ли не цветя. И е приятно не само саденето, но и присаждането — най-гениалното откритие в земеделието.

XVI, 55        Бих могъл да изброя твърде много удоволствия, които носи селският труд, но усещам, че говорих повече, отколкото трябваше. Ще ми простите, че се оставих да ме увлече моята страст към селското стопанство; а и старостта по природа е твърде бъбрива — нека да не изглежда, че оправдавам всичките й недостатъци. И тъй, след триумфите си над самнити, над сабини, над Пир, Маний Курий^[87] е прекарал в такъв живот последните си дни. И когато разглеждам неговото имение (то с недалеч от моето), не мога да престана да се възхищавам както от скромността на този човек, така и на строгите нрави на онова време. 56 Когато самнитите донесли на седящия до огнището си Курий купища злато, той ги изгонил; казал, че според него е славно не злато да притежаваш, а да заповядваш на тези, които притежават злато. Възможно ли е един такъв велик дух да не направи старостта приятна? Но се връщам към земеделците, за да не се отклонявам така от мен самия. По онова време сенаторите, сиреч възрастните хора, се занимавали със земеделие: докато орял земята, Луций Квинкций Цинцинат^[88] получил известието, че е избран за диктатор. Той като диктатор заповядал началникът на конницата Гай Сервилий Ахала^[89] да залови и убие ламтящия за царска власт Спурий Мелий. От именията си били извикани в сената и Курий, и други стари хора; затова хората, които били пращани на път да ги викат, били наречени „пътници“. И така, нима е била жалка старостта на тези хора, които са се радвали на заниманията си със земеделие? Според мен няма по-щастлива старост от тази: не само заради чувството за изпълнен дълг — понеже земеделието е дейност, полезна за целия човешки род, но и заради споменатото вече удоволствие от него, и заради богатото изобилие от всичко необходимо както за човешкия живот, тъй и за богослуженията; така че нека вече сключим примирие с удоволствието, понеже то отговаря на желанието на мнозина. Впрочем избата за вино, избата за маслини, килерът на добрия и трудолюбив стопанин са винаги препълнени и цялото му имение е богато; изобилно разполага то с прасета, кози, агнета, кокошки, мляко, сирене, мед. А градината си самите земеделци наричат „втори килер“. Още по-приятен правят живота и такива допълнителни занимания като ловът на птици и на диви животни. 57 Защо да говоря повече за зелените ливади, за редиците дървета или за гледката към лозята и маслиновите гори? С една дума: от нищо не може да бъде извлечена по-голяма практическа полза, нито по-голяма радост за окото, отколкото от една добре обработена земя. И старостта не само пречи, но дори подканя и насърчава човек да й се наслаждава. Та има ли друго място, където един стар човек ще има по-добра възможност да се сгрее — било на припек, било на огън, или обратно — да се разхлади за здраве било с вода или на сянка? 58 И така, нека младите запазят за себе си своите оръжия, своите коне, своите копия, своите боздугани и топки, своето плуване и тичането; а на нас, старите, нека от многобройните си игри оставят ашиците и заровете, и то само ако желаят: понеже и без тях старостта може да бъде щастлива.

XVII, 59 Книгите на Ксенофонт са изключително полезни в много отношения; моля ви, четете ги старателно, както и досега. Колко красноречиво хвали той земеделието в книгата си за поддържането на имота, озаглавена „За стопанството“! И за да разберете, че според него няма занимание по-достойно за един цар от земеделието, ще ви предам разговора на Сократ с Критобул^[90] в тази книга. Когато в Сарди при забележителния с ума и славното си управление персийски цар Кир Млади^[91] дошъл спартанецът Лизандър, един изключително доблестен човек, и му донесъл дарове от съюзниците, Кир се отнесъл към него много любезно и внимателно и освен това му показал една заградена и грижливо засадена градина. Лизандър се възхитил и от стройните дървета, и от кръстовидно подредените редове, и от изораната и почистена от плевели земя, и от благоуханния аромат, който се носел от цветята, и казал, че се учудва не само на старанието, но и на умението на този, който е размерил и разпределил всичко. Тогава Кир отговорил: „Е добре, аз съм този, който е размерил всичко, мои са редиците, мое е разпределението, дори много от тези дървета са посадени от моята ръка.“ Тогава Лизандър, съзерцавайки пурпурната му дреха и телесната му хубост, персийските накити, тежки от злато и скъпоценни камъни, казал: „Наистина, Кире, с право казват, че си щастлив човек: защото щастлива съдба се е прибавила към твоите добродетели.“ 60 Следователно на старите хора е позволено да се наслаждават на тази щастлива съдба и възрастта не пречи до последния ден на старостта си да продължаваме заниманията си както с други неща, така най-вече със земеделие. Знаем, че Марк Валерий Корвин^[92] е продължил тези си занимания до навършване на сто години, като започнал да живее на село и да обработва нивите в доста напреднала възраст, между първото и шестото му консулство са минали четиридесет и шест години. Така обществената му кариера е продължила толкова години, колкото нашите предци са допускали до началото на старостта; и освен това краят на неговия живот е бил по-щастлив от средната му възраст, защото е имал повече авторитет, а по-малко затруднения; а авторитетността е венец на старостта. 61 С колко голям авторитет е бил Луций Цецилий Метел, какъв е имал Авъл Атилий Калатин^[93], за когото се отнася прочутият надпис:

„Съгласни са за него родовете всички,

че бил е на народа пръв сред първенците“.

Известен е целият надгробен надпис в стих. Следователно с право притежава авторитет един човек, чиито заслуги всички единодушно приемат. Какъв мъж бе върховният понтифекс Публий Крас, когото видяхме неотдавна! Какъв бе удостоеният по-късно със същата жреческа длъжност Марк Лепид^[94]! Какво да кажа за Павел или за Публий Африкански или, както вече говорих по-рано, за Максим? Авторитетност личеше не само в мненията на тези мъже, но дори и в жестовете им. Старостта, особено старостта на един заемал високи длъжности човек, притежава толкова голям авторитет, че струва повече от всички удоволствия на младостта. XVIII, 62 Но помнете, че във всички мои разсъждения аз прославям само тази старост, чиито основи са поставени в младостта. От това следва нещо, което аз казах някога с пълното одобрение на всички: че жалка е една старост, която разчита на словесна защита. Нито белите коси, нито бръчките могат от един път да постигнат авторитет насила: авторитетът — това са последните плодове, които събира изминалият дотогава живот. 63 И вече от само себе си са доказателство за почит всички тези признаци, които изглеждат незначителни и обикновени: да те поздравяват, да те търсят, да ти правят път, да стават пред теб, да те съпровождат на излизане, да те изпращат до дома, да се съветват с теб; колкото по-добри са нравите на гражданите, толкова по-внимателно се спазват тези жестове на уважение както у нас, така и другаде. Разправят, че спартанецът Лизандър, когото скоро споменах, обичал да казва, че Спарта е най-достойното за уважение убежище на старостта, понеже никъде другаде не и отдавали толкова много внимание, никъде другаде тя не била по-уважавана. Споменават дори, че когато на игри в Атина един възрастен човек влязъл в препълнения със зрители театър, никой от съгражданите му не му отстъпил ни най-малко местенце; когато обаче се приближил до спартанците, които като пратеници седели на определеното за тях място, всички станали на крака и накарали стареца да седне при тях. 64 Зрителите до един започнали да им ръкопляскат горещо: и тогава един от пратениците рекъл, че атиняните знаят кои неща са правилни, но не желаят да ги изпълняват. Много обичаи във вашата колегия^[95] са прекрасни, но най-вече този, за който говорих — който е най-възрастен, той пръв да се изказва; и това предимство по-възрастните авгури имат не само пред заемащите по-висока длъжност, но и пред магистратите, които разполагат с власт на живот и смърт. И така, кои плътски удоволствия могат да се сравняват с привилегиите на един авторитет? Тези, които са могли славно да ги използват, са изпълнили според мене докрай своята житейска роля и не са се провалили в последното действие като некадърни актьори.

65 „Но има своенравни и притеснителни, избухливи и капризни старци.“ Ако щете, дори и алчни. Но това са недостатъци на характера, не на старостта. Мрачният нрав и тези недостатъци, които споменах, имат все пак някакво извинение, разбира се, не напълно оправдателно, но в известен смисъл допустимо. Старите хора смятат, че ги гледат с презрение, че ги ненавиждат, че ги мамят; освен това изтощеното тяло се дразни от всяко докачане. Все пак всички тези недостатъци се смекчават от добрия характер и нрави, и както в живота, така и на сцената, това може да се разбере по двамата братя в едноименната пиеса^[96]. Колко суров е единият, колко приветлив е другият! Точно така стоят нещата: както не всяко вино вкисва с течение на времето, така и не всеки характер се разваля от възрастта. Одобрявам строгостта на старостта, но ако тя, както и всяко друго нещо, е умерена; непреклонността обаче — в никакъв случай! А колкото до старческата алчност — никак не разбирам какво гони тя; 66 та може ли да има нещо по-безсмислено от това, колкото по-малко път ти остава, толкова повече пътни пари да искаш?

XIX Остава четвъртата причина, която, изглежда, най-много безпокои и тревожи нашата възраст — приближаването на смъртта, която без съмнение не е далеч от старостта. Колко жалък е един старец, ако през целия си дълъг живот не е разбрал, че смъртта заслужава презрение и ако тя напълно унищожава душата, не заслужава да й обръщаме внимание; а ако я отвежда някъде, където душата ще съществува вечно, длъжни сме да я желаем. 67 Без съмнение, трето положение не може да се намери; следователно от какво да се плаша, ако или няма да бъда нещастен след смъртта, или ще бъда дори щастлив? Впрочем има ли човек толкова неразумен, който въпреки младостта си да е сигурен, че ще доживее до вечерта? В сравнение с нашата възраст, младостта крие дори много повече опасности от смърт: младите се разболяват по-лесно, боледуват по-тежко, лекуват се по-трудно. Затова малцина стигат до старостта. Ако не ставаше така, животът щеше да бъде по-добър и по-мъдър, понеже умът, разумът и благоразумието са притежание на старите хора и ако те не съществуваха, нямаше да съществува ни една гражданска общност. Но връщам се към надвисващата над нас смърт. Защо е това обвинение върху старостта, когато виждате, че същото се отнася и за младежките години? 68 Самият аз разбрах със загубата на моя прекрасен син, а ти, Сципионе — със загубата на твоите братя^[97], за които всички предричаха най-високи обществени длъжности, че смъртта не прави разлика между възрастите. „Младежът се надява, че ще живее дълго, докато старецът не може да очаква същото.“ Неразумна е тази надежда за младия човек. Та има ли нещо по-глупаво от това, да смяташ несигурното за сигурно, лъжата за истина? „Но старецът няма дори на какво да се надява.“ Но с това неговото положение е по-добро от положението на младежа: понеже старецът е постигнал онова, към което младежът се стреми; единият иска да живее дълго, другият дълго е живял. Впрочем — о, милостиви богове! — има ли нещо дълготрайно в човешката природа? 69 Нека допусна най-дългото възможно време, нека очакваме, че ще доживеем до възрастта на тартеския цар (понеже съм чел, че имало някой си Аргантоний в Гадес^[98], който царувал осемдесет години, а живял сто и двадесет). Но нищо, което има някакъв край, не ми изглежда продължително: защото настъпи ли този край, тогава онова, което е отминало, си е отишло завинаги; остава само това, което си постигнал с доблест и честни дела. Отиват си часовете и дните, месеците и годините и никога не се връща назад отминалото време, нито можем да знаем какво идва след него. Колкото живот е отреден за всеки, с толкова е длъжен да се задоволи. 70 Не е необходимо един актьор да изиграе цялата драма, та да се хареса — достатъчно е да получи одобрение в едно от действията; така и за мъдрите хора не е необходимо да достигнат до последното „ръкопляскане“^[99]. За един добър и почтен живот са достатъчно дълги и кратките години на едно човешко поколение; ако ли те продължат по-дълго, страданието от тях трябва да е не по-голямо от страданието на земеделците за това, че след като е отминала прелестната пролет, са дошли есента и зимата. Понеже пролетта, както младостта, показва какви ще са бъдещите плодове, докато останалите годишни времена са подходящи за жътва и събиране на плодовете. 71. А плодовете, които събира старостта, както много пъти вече казах, са натрупаните спомени за извършените добри дела. Но сме длъжни да считаме за благо всичко, което става в съответствие с природата, а има ли нещо по-природосъобразно за старите хора от смъртта? Въпреки борбата и съпротивата на природата тя и младите сполетява; затова ми се струва, че младежите умират като буен пламък, загасен от силна струя вода; а старите хора като изгорелия вече огън гаснат от само себе си без намесата на каквато и да било сила; и както зелените плодове с мъка могат да бъдат откъснати от дървото, а напълно узрели, падат сами, така и на младите хора животът се отнема силом, на старите — от зрелостта. Тази зрелост действително ми е толкова приятна, че колкото повече се приближавам към смъртта, имам все по-силното чувство, че след дълго пътуване виждам земята и най-сетне ще мога да вляза в пристанището. XX, 72 Впрочем старостта няма точни граници и животът на стари години е оправдан, докато могат да се изпълняват и спазват задълженията и да се презира смъртта. Затова тази възраст е дори по-сърцата и по-смела от младостта. Това обяснява отговора на Солон към тиранина Пизистрат^[100]. Когато Пизистрат го попитал на какво разчита, като му се противопоставя тъй дръзко, Солон, както казват, отговорил: „На старостта“ Но най-добрият край на живота е, когато същата тази природа, създала целостта на своето творение, сама я унищожава, без да е накърнила неговия ум и сетива. Както един кораб, както една къща най-лесно се разрушават от човека, който ги е построил, така и за човека, който е създаден от природата, е най-добре да го унищожи именно тя. И още, новата спойка трудно се разкъсва, а старата — лесно. Поради тази причина старият човек е длъжен и да не ламти жадно за онзи кратък остатък от живота, и да не го изоставя без причина. 73 И Питагор забранява да се изоставя поста на живота без заповед на военачалника, сиреч на бога. А в надгробния си надпис мъдрецът Солон казва, че не иска неговата смърт да е съпроводена от скръбта и жалбите на приятелите^[101]. Според мен иска близките му да копнеят по него. Но може би Ений е казал по-добре:

„Нека не ме почете със ридания никой и сълзи

да не пролива, когато към гроба ме носят“.^[102]

Той не смята, че сълзи са необходими при смъртта, понеже след нея идва безсмъртието.

74 И така, възможно е за един кратък миг човек, и то старият човек, да има усещане за смъртта; а след смъртта усещането или за нещо, което заслужава да го желаем, или пък то въобще не съществува. Но за да може човек да е равнодушен към смъртта, трябва да е мислил върху нея още от млади години; без тази подготовка никой не може да живее спокойно. Защото сигурното е, че трябва да умрем; несигурното дали не точно днес. Как може да запази спокойствие един човек, който се бои от заплашващата го всеки миг смърт? 75 Имам чувството, че не е нужно да разискваме толкова дълго за това, когато си припомняме за Луций Брут^[103], който бе убит за свободата на родината, не за двамата Деции, които пришпориха коне напред към доброволна смърт, не за Марк Атилий^[104], който се отправи към смъртно наказание, за да удържи честната си дума, дадена на врага, не за двамата Сципионовци, които имаха желание дори със собствените си тела да препречат пътя на картагенците, не за твоя дядо Луций Павел, който със смъртта си изкупи безразсъдството на своя колега при позорното поражение при Кана, не за Марк Марцел^[105], на когото след смъртта му дори най-жестокият враг не можа да откаже почитта да бъде погребан: но ако си припомня, че нашите легиони (както съм писал и в книгата си „Начала“) неведнъж са се отправяли с бодър и смел дух натам, откъдето са знаели, че никога няма да се върнат. И така, нима ние, учените стари люде, ще се страхуваме от нещо, което младите презират и при това не само необразованите, но дори и съвсем простичките сред тях. 76 Въобще, както ми се струва, удовлетворяването на всички стремежи води до насищане на живота. Детската възраст си има свои стремежи; нима младите хора копнеят за тях? Има стремежи, типични за ранната младост; нима улегналата възраст, наречена средна, се връща към тях? Съществуват влечения, свойствени и за тази възраст; дори те са чужди на старите хора. Най-накрая съществуват и неща, към които се стреми старостта. Следователно както отпадат стремежите, присъщи на всяка от преходните възрасти, така отпадат дори и тези, присъщи на старостта. Когато това настъпи, насищането от живота донася и подходящия момент за смъртта.

XXI, 77 Но не виждам защо да не се осмеля да ви кажа това, което сам чувствам за смъртта: струва ми се, че колкото по-близо до нея се намирам, толкова по-ясно си я представям. Според мен лично вашите бащи^[106] — твоят, Сципионе, и твоят, Лелий, прекрасни мъже и мои най-добри приятели, са живи, и то живеят този живот, който единствено заслужава да се нарича живот. Понеже докато сме заключени в оковите на плътта, по силата на необходимостта ние изпълняваме една тежка задача и неизбежно задължение, понеже духът небесен е смъкнат от извисената си обител и е сякаш принизен към земята, място противоположно на божествената му природа и вечността. Но вярвам, че безсмъртните богове са разпръснали души в човешките тела, за да има същества, които да се грижат за земята и които, наблюдавайки порядъка, установен от небесните жители, да му подражават с умереност и постоянство в живота си. Да мисля така не ме карат само разумните разсъждения, но и славата, и авторитетът на първенците на философията^[107]. 78 Слушах, че Питагор и питагорейците^[108], едва ли не наши земляци (понеже в старо време били наричани италийски философи), никога не са се съмнявали, че душите, които притежаваме, са частици от всеобщия божествен дух. Обясняваха ми също и какво е говорил за безсмъртието на душата в последния ден на своя живот Сократ, когото оракулът на Аполон обявил за най-мъдър от всички хора. С една дума, убеден съм в това, такова е моето мнение: тъй като духът е толкова бърз, надарен с такава памет за миналото и с такова прозрение в бъдещето, с такива способности за какви ли не науки, изкуства, открития, че не е възможно да бъде смъртна природата му, която съдържа в себе си всички тези качества. И тъй като духът се движи непрекъснато и неговото движение е безначално, защото той сам себе си движи, то това движение ще бъде и безкрайно, защото духът никога няма сам себе си да изостави. А понеже природата на духа е проста и към него не е прибавено нищо чуждо и различно, той не може да бъде разделен; а ако това е невъзможно, то той не може и да загине. Важно доказателство за това е, че още преди раждането си хората знаят много неща и че още като деца, когато изучават трудни науки, те усвояват безброй много знания така бързо, та оставят впечатление, че не ги възприемат за първи път, а си ги припомнят и възстановяват. Почти същото казва и Платон.

XXII. 79 У Ксенофонт Кир Стари, умирайки, казва: „Скъпи мои синове, не смятайте, че след като се разделя с вас, никъде няма да бъда или че въобще няма да съществувам. Понеже докато бях с вас, вие не виждахте духа ми, но по делата, които вършех, разбирахте, че той пребивава в това тяло. И така, вярвайте, че същият дух ще съществува дори ако не го виждате. 80 И действително почитта към славните мъже нямаше да се задържи и след смъртта им, ако душите на тези хора не създаваха нещо, благодарение на което да запазим спомена за тях по-дълго. Аз никога не съм могъл да се убедя, че докато се намира в смъртните тела, духът живее, а след като излезе от тях, умира, нито пък че духът изгубва разума си в момента, когато напусне лишеното от разум тяло; но съм убеден, че след като той се освободи от всякаква връзка с него и остане чист и ненакърнен, едва тогава става и мъдър. А и когато смъртта разрушава човешкото създание, очевидно е къде изчезва всяка негова част: всичко отива там, откъдето е произлязло; духът единствен остава невидим и когато е тук, и когато е отлетял. 81 И още нещо: виждате, че нищо не прилича на смъртта повече, отколкото съня. А душите на спящите хора най-ясно показват своя божествен произход: понеже когато са отпуснати и освободени, те предвиждат бъдещето. Оттук може да се разбере какви ще бъдат, когато напълно се освободят от телесните окови. Затова, ако всичко е така, почитайте ме — казал той — като божество; но ако моята душа загине заедно с тялото, то все пак вие ще запазите спомена за мен с чисто и неосквернено чувство, понеже изпитвате дълбоко уважение към боговете, които закрилят и управляват цялата тази красота.“

XXIII, 82. Това са предсмъртните думи на Кир. Ако искате, нека видим сега какво мисля аз. Никога никой няма да може да ме убеди, Сципионе, че твоят баща Павел или двамата ти дядовци Павел и Сципион Африкански, или чичо ти, или многото прекрасни мъже, които не е нужно да изброявам, щяха да предприемат толкова велики дела, които да събуждат у бъдещите поколения спомен за тях, ако не разбираха ясно, че те самите са свързани с бъднините. Смяташ ли — нека малко сам се похваля, както правят старите хора, — че и аз щях да се нагърбвам с толкова големи трудности денем и нощем, в мир и война, ако моята слава беше ограничена в същите предели, в които и животът ми? Нямаше ли да бъде много по-добре да прекарам без всякакви трудности и напрежение един спокоен живот далеч от общественото поприще? Но не зная как духът ми, извисявайки се, винаги гледаше напред в бъдещето така, сякаш ще започне да живее едва когато напусна живота. Във всеки случай, ако душите не бяха безсмъртни, нямаше духът на всеки прекрасен човек да се стреми към безсмъртна слава. 83 А от това, че по-мъдрият умира по-спокойно, а по-глупавият — по-безпокойно, не остава ли впечатлението, че духът на единия, който вижда повече и по-надалеч, съзира по-добрия свят, към който се отправя, а притъпеното зрение на другия не съзира всичко това? А мен действително ме влече силното желание да видя вашите бащи, които почитах и обичах, и копнея да се срещна не само с тези хора, които лично познавах, но и с онези, за които съм чувал и чел, и сам съм писал. Когато се отправя натам, трудно ще може нещо да ме върне назад и да ме подмлади като Пелий^[109]. И ако някой бог покаже голямата си щедрост и ми предложи от старец да стана отново дете и да плача в люлката, решително бих отказал и наистина не бих желал, сякаш след като съм пробягал определеното разстояние, от финала да ме извикат отново на старта. 84 Та какви блага има в живота? Няма ли по-скоро трудности? Нека допуснем все пак, че има блага, но няма и съмнение, че има и пресищане или ограничения в тях. Аз нямам основание да се оплаквам от живота, както са правели много, и при това умни хора; и не съжалявам, че съм живял, понеже живях така, че според мен не съм бил роден напразно; ала живота напущам както човек напуща чужд покрив, а не собствен дом: понеже природата ни е дала убежище за кратък отдих, а не за постоянно обитаване. Колко прекрасен ще е денят, когато ще се отправя, за да се срещна и присъединя към божествените души и когато напусна тази тълпа и тази сбирщина! Защото ще се отправя не само към споменатите по-горе мъже, но и към моя син Катон, от когото нито се е раждал по-добър човек, нито някой го е надминал по синовна обич; аз положих тялото му на кладата, а щеше да бъде по-естествено обратното: той да положи моето; но духът му не ме изостави, а с поглед към мене отлитна назад — сигурно натам, където виждаше, че ми е съдено да ида и аз самият. Хората оставаха с впечатление, че твърдо понасям това мое нещастие, но причината бе не в това, че ми беше безразлично, а защото сам се утешавах с мисълта, че нашата раздяла няма да е за дълго.

85 Точно по тези причини, Сципионе — защото ти каза, че това карало двама ви с Лелий често да ми се възхищавате, — за мен старостта е лека и не само не ми тежи, но дори ме радва. Защото ако е погрешно мнението ми, че душите на хората са безсмъртни, то аз греша на драго сърце и не искам да ми отнемат това заблуждение, което ми дава радост, докато живея. А ако след смъртта си няма нищо да чувствам, както смятат някои незначителни философи^[110], не изпитвам и страха, че някой мъртъв философ ще се присмее на моето заблуждение. Дори ако не бъдем безсмъртни, все пак за човека е желателно да угасне, когато дойде време за това; защото природата поставя предел както на всичко друго, така и на живота. А в човешкия живот старостта е сякаш последното действие на една пиеса и ние сме длъжни да отбягваме умората от нея, особено ако се е прибавила и пресита.

Това е, което имах да кажа за старостта. Дано да достигнете до нея, за да можете вече от собствен опит да потвърдите това, което чухте от мен!