Анна Николова
За постижимостта на високонравственото

„Отхвърлих цялата си грижа за държавните дела, мисълта за изказваните в сената мнения, обмислянето на съдебните дела. И така, сега животът ми е такъв: сутрин поздравявам у дома и много честни, макар и печални хора, и днешните радостни победители: които наистина се отнасят към мен твърде услужливо и любезно. Щом се свършат сутрешните поздравления, се предавам всецяло на науката — чета или пиша.“ Така през 46 г. пр.н.е., три години след установяване на диктатурата на Цезар, говори в писмото до своя приятел Луций Папирий Пет шестдесетгодишният Марк Тулий Цицерон, който след десетки години бляскава кариера навън, на общественото поприще и на форума, насочва интелектуалната си енергия към създаване на съчинения по реторика и най-вече по философия. Впрочем Цезаровата еднолична власт, ограничила личната инициатива за обществени прояви на свободния гражданин, е обективната принуда, отклонила Цицерон от ораторска към писателска дейност. А вътрешният подтик е, без съмнение, дълбоката му привързаност към философията, която той е чувствал още от най-ранна младост. Подхранвана от трупани през четири десетилетия познания и зряла от житейски опит, тази духовна склонност създава за невероятно кратко време, за три-четири години в края на Цицероновия живот, по-голямата част от неговото философско наследство. Без да има значимост в смисъл на оригиналност на концепциите, то е изключително важно в културно-исторически и литературен план, тъй като създава пътищата за проникването и приемането на елинската духовност от римското съзнание.

Серията, започнала със създаването на „За държавата“ (54 г. пр.н.е.), и „За законите“ (52 г. пр.н.е.), трактати по философия на обществената уредба и на правото, прекъсва за шест години — времето на Цицероновото управление на провинция Киликия и началото на Цезаровата диктатура, за да бъде продължена след 46 г. с изключителна бързина и интензивност. Началото на това продължение бележи недостигналият до нас трактат „Хортензий, или за философията“, една подкана към изучаване на философията, на която, по думите на самия Цицерон, „едва ли може да се изкаже похвала по достойнство за това, че ако човек й се подчини, може да прекара без притеснения всеки период от живота си“. Смъртта на любимата дъщеря Тулия през 45 г. пр.н.е., страшна загуба за Марк Тулий, го подтиква още повече да търси в духовните занимания лек и утеха за житейските рани, и собствени, и чужди. За почти само две години, 45 и 44, са създадени „За утешението“, за съжаление незапазено до наши дни, „Академика“ — изложение на идеите на Новата Академия, чийто последовател е по собствена преценка Цицерон, „За границите на доброто и злото“ — върху основните понятия на нравствеността, великолепните „Тускулански беседи“ — за постигане на щастие и висока нравственост, „За съдбата“ — за съотношението между съдба и свободна воля, „Стоически парадокси“ и „Тимей“, следващ едноименния Платонов диалог, познатият ни само по фрагменти трактат „За славата“, „За задълженията“ — върху приложението на моралните принципи в живота, трактатите по философия на религията „За природата на боговете“ и „За предсказването“. Във втората половина на 44 г. пр.н.е. са написани и най-малките по обем творби от този период — етическите трактати за старостта и за приятелството, посветени на най-близкия приятел на Цицерон, Тит Помпоннй Атик, който, също както и ораторът, е на прага на старостта. Дълбоката привързаност между двамата приятели доказват най-добре шестнадесетте книги с писма на Марк Тулий до Атик. Този даровит, изтънчен и високообразован мъж (109–32 г. пр.н.е.), владеещ гръцки до съвършенството на истински атинянин, по нрав човеколюбив, благ и правдив, не се е оставил да го подхвърлят бурите на политическия живот, както се изразява историкът Корнелий Непот. Той е предпочел да увеличи с разумни сделки наследството, оставено οт баща му, и да се занимава с литературна дейност, създавайки исторически съчинения за бележити римски родове и магистрати, и с книгоиздаване, главно на Цицероновите съчинения. Атик е финансовата и морална опора на Марк Тулий във всички негови беди, един приятел, който не отстъпва по достойнствата си на образците от митове и легенди.

И двете творби имат двойно наименование — нещо традиционно за античния философски диалог; в него името на една личност с всички нейни качества на виден римлянин от миналото функционира като знак-носител на максимум реализация на човешката природа било в посока „достойна старост“, било в посока „истинско приятелство“. Така е въведен Марк Порции Катон, тъй като „в онези времена“, говори Цицерон, не е имало „друг по-стар, нито друг по-умен“, а Лелий — „човек мъдър и прославен като изключителен приятел, ще говори за приятелството“.

Диалозите се възприемат като части на едно цяло и поради почти общия персонаж — кръг от видни римски държавни дейци от първата половина на II в. пр.н.е., Цицерон се насочва към тях не само за да избегне включването на живи участници в разговора: авторът подчертано търси връщане към златното време на римската република, към годините около окончателното ликвидиране на Картаген в III пуническа война, годините, когато Рим е все още стяган от страха пред силния съперник и не се е поддал на покваряващото въздействие на собствената си мощ, когато „съдбата още не е започнала да свирепее и всичко да обърква“, както казва Салустий. И това златно време, което реалистичното римско съзнание търси не в мита, а в собствената си история, Цицерон подтекстово противопоставя на своето собствено, желязно и кърваво време.

В първия от двата диалога, „За старостта“, който по време на написване предхожда „За приятелството“ с няколко месеца, а по фиктивно време на действие — с 21 години, централен образ е осемдесет и четири годишният Марк Порции Катон Цензорът. Роденият през 234 г. пр.н.е. (починал през 149 г. пр.н.е.) виден плебей от латинския град Тускул е притежавал по думите на Тит Ливий толкова силен характер и дух, че от какъвто и род да е произхождал, е щял да се издигне. Той е много надарен военен — както доказват делата му било като обикновен воин на млади години в Италия и Гърция, било като пълководец в Испания. Той е изключителен държавен деец — плебейски едил в 199 г., консул през 195 г., непреклонно строг цензор в 184 г., водеща фигура в римската политика в течение на цели четиридесет години чак до смъртта си. Той е и високонадарен оратор, чиято язвителна реч е винаги готова да атакува фронтално всяко отклонение от нравствените и обществените норми на предците. Той е първият значителен римски историк, чието обемисто съчинение „Начала“ е обхващало историята на Рим от възникването му до 150 г. пр.н.е., както и историите на други италийски градове. Той е отличен земеделец, автор на запазено до нас съчинение на тази тема и прегрижлив баща, написал за големия си син един вид енциклопедичен сборник по различни дисциплини. И най-важното: този човек е прилагал на първо място към себе си всички изисквания на строгия максимализъм, с който мерел съвременниците си. Това поведение на неподкупна честност, на пестеливост, на старинна нравственост, враждебна на пренесените отвън, преди всичко от Гърция, морални принципи, се съчетава у него с начетеност и, особено на стари години, с интерес и познания по гръцка литература. Тъй Катон дава на Марк Тулий търсеното съчетание на нравствена добродетелност от староримски тип с образованост, включваща постиженията на елинския дух. Мекотата, долавяща се в Цицероновия Катон, едва ли е била действителна черта на този суров, доколкото може да се съди по други източници, старец. Но тя прави естествен, и приятен контакта на този литературен персонаж с другите двама участници в беседата — Сципион и Лелий, млади мъже в разцвета на живота си, между 35-те и 40-те си години.

По-младият от двамата, Публий Корнелий Сципион Емилиан (роден 185 г. пр.н.е.), е роден син на Емилий Павел, победителят на последния македонски цар Персей, и осиновен внук на прочутия Сципион Африкански Стари, разгромил Ханибал при Зама. В 150 г. пр.н.е., когато според Цицерон протича беседата с Катон, на младия даровит обществен деец и военачалник, над когото тегнат задълженията към кръв и към име, предстоят върховете на кариерата: най-напред консулства през 147 и 146 г., когато той окончателно ликвидира Картаген в III пуническа война — и така изпълнява пожеланието на Цицероновия Катон; след това победа над испанския град Нуманция в 133 г. Не по-малко значение от военните подвизи на Сципион Емилиан има за историята на Рим неговото усилие да издигне културата чрез свързване с елинската култура и философия. Около него се събират много видни гръцки интелектуалци и римски обществени дейци с литературни и философски интереси, към т.нар. Сципионов кръг принадлежат историкът Полибий, философът Панеций, поетът-комедиограф Теренций и създателят на сатирата Гай Луцилий. Стоицизмът, хармониращ най-добре с римските идеали за ролята на добродетелта в живота, е тази философска система, към която клонят повечето от участниците в този кръг. Между тях е и най-близкият приятел на Сципион, малко по-възрастният от него Гай Лелий (роден в 188 или 186 г. пр.н.е.). Талантливият военен и общественик (плебейски трибун в 154 г., консул в 140 г.) изпъква с културата и вещината си като оратор и писател. Но най-голямо възхищение у съвременниците будел неговият характер — непреклонно прям, изключително уравновесен, приветлив и съчетан с духовитост; неподвластен на страсти, той, също както Сократ, умеел да владее чувствата си дотолкова, че никаква изненада на променливата съдба не можела да го накара да промени израза на лицето си; и този характер му донася прозвището Мъдрия.

Именно Лелий е живата връзка между „За старостта“ и „За приятелството“, беседа, която се състои в 129 година, много скоро след смъртта на Сципион Емилиан, намерен починал (или според някои слухове убит) в дома му. Слушателите тук са, както и в първия диалог, измежду младото поколение — зетьовете на Лелий. Единият от тях, Квинт Муций Сцевола (роден около 157 г. пр.н.е.), е потомък на виден род юристи, сам забележителен познавач на римското право, консул през 117 г., претор в 121 г. Високите интелектуални качества и разумността в политическите преценки му създават голямо влияние в обществения и частния живот. Другият, Гай Фаний, мъж със строг нрав, високообразован и изтъкнат военен, изглежда, няма големи успехи на политическото поприще, но се отличава като историк със съчинение, високо ценено от Салустий през следния, I в. пр.н.е.

Тези величави фигури Цицерон предпочита пред митични говорители. Защото един мит-образец, при цялата му дълбочина на идеи и представи, е недосегаем за човешката памет: и затова го обкръжава хладината на непостижимостта от човека с неговите човешки слабости: един мит, както намеква сам авторът, не е достатъчно убедителен като авторитет за един римлянин. А една историческа личност-образец, при цялата й ограниченост във времето, е реално доказателство за възможността да се осъществи хармония между човешката природа и нравствените принципи.

Но великолепните качества, чиито носители са беседващите, щяха да звучат като единични гласове, изолирано и неубедително, без дълбочината на историческата перспектива, която присъства в диалозите. Именно тя закрепва стойността на тези качества като закономерно следствие от римския характер, проявил през три и половина века своите добродетели чрез изтъкнатите си мъже: освободителят на Рим от царската тирания Луций Брут, убит за свободата на родината; Цинцинат, който в 458 г. е бил повикан от нивата, за да поеме диктаторската власт; двамата Деции, пришпорили конете си напред към доброволна смърт — бащата във войната с латините през 430 г., синът в битката със самнитите и галите в 295 г.; Апий Клавдий Цек, който въпреки старостта и слепотата си е успял да отклони сената от сключване на неизгоден мир с епирския цар Пир през 279 г.; Марк Атилий, отправил се на смъртно наказание само и само за да удържи честната дума, дадена на картагенския враг през ί пуническа война; героите на II пуническа война — двамата Сципионовци, готови с телата си да попречат на врага, Квинт Фабий Максим, спасил Рим благодарение на тактиката на изчакване, накарала мнозина да го охулят, Марк Марцел, комуто дори Ханибал не отказал почетно погребение.

Всяко от тези древни авторитетни имена доказва постижимостта на високонравственото от човека. Сякаш именно в това намаляване на дистанцията между идеал и реално битие, в „очовечаването“ на добродетелта се крие голямата привлекателност на двете Цицеронови беседи за читателя, търсещ във философията опора и утеха. Действително на тях им липсва субтилната интелектуалност, отличаваща както всички Платонови диалози, така и неговия „Лизис“, посветен на приятелството. Но целта на Цицерон, а и на философските търсения на римлянина, е не достигане до дефиниции, задоволяващи тънкия, дълбаещ в тайните на природния космос интелект, а достигане на практически морални принципи, приложими в живота, принципи, които да превърнат философията в учителка и лечителка на човека.

Твърде е възможно тази насока да е новостта и най-голямата отлика между Цицероновите съчинения и използваните от него гръцки извори, които могат да се предполагат като първоизточници и следи от които могат да се открият: Ксенофонтовите „Киропедия“ („Възпитанието на Кир Стари“) и „Ойкономикос“ („Беседа за стопанисването на дома“), Платоновият „Федон“ и вероятно диалогът „Титон“ на кеосеца Аристон като източници на „За старостта“; а като основа на „За приятелството“ — едноименният незапазен до наши дни диалог на Теофраст, „Спомени за Сократ“ („Меморабилиа“) на Ксенофонт и може би „Теетет“ на Платон. Пряка връзка с идеите на Аристотеловата „Никомахова етика“ трудно може да се установи; но затова пък сам Цицерон настойчиво подчертава, че целият стил на диалога му следва не формата, приета у Платон — с къси отривисти въпроси и отговори, а Аристотеловата — с дълги партии на участниците. Текстовете действително спазват този принцип. Тук-таме, обикновено в началото на абзац, анонимен противник възразява с къса фраза по маниер, който ще добие зряла форма в Сенековата философска проза през следния, „сребърен“ век на римската литература (I в. от н.е.).

Семплата, в главни линии триделна композиционна схема на двата диалога е най-вероятно дело на самия Цицерон. И двата започват в кратко обръщение към Атик („За старостта“, I, 1-I, 3, „За приятелството“, I, 1–5), последвано от въвеждащ разговор на участниците („За старостта“, II, 4-III, 9. и „За приятелството“, II, 6-IV, 13), и оттук докрая на всеки е разположена главната тема, изградена като отхвърляне на неправилните мнения и потвърждаване на правилните схващания, необвързани строго било с академически, било със стоически принципи. Равномерно и спокойно тече словото, без да се разлива в патетиката, позната от Цицероновата ораторска реч, нито да спада до драстичността на ежедневната реч, допусната в писмата му. В умерено сентенциозния стил е приглушена метафориката, избегнати са динамичните отскоци с ярка глаголност, преходите между частите са меки, ненапрегнатият прозаичен ритъм сякаш подсказва достолепието на персонажа. И тази изтънчена артистичност, съчетана с нравствените проблеми, на които са посветени диалозите, и с усещането, че авторът присъства не като дистанциран моралист, а като съпричастен, като съпреживяващ, води до почувстването на творбите като един вид антични есета.

От античността до днес те са едни от най-популярните Цицеронови произведения, подтикнали не един автор към вариации на същите теми. Най-известната сред тях е без съмнение познатото на българските читатели есе на Мишел дьо Монтен „За приятелството“ („Опити“, т. I, есе XXVIII), посветено на най-близкия му приятел Етиен дьо Боеси. Но въпреки цялата привлекателност на творбата, която е с цели 16 столетия по-млада от Цицероновата, все пак сякаш древната оставя по-голямо впечатление. И немалък дял за това предимство има внушението на древния автор, че една достойна старост като Катоновата може да бъде критерий, и то непреходен, за един правилно преживян живот, а едно истинско приятелство, като приятелството между Лелий и Сципион, може да бъде критерий, също непреходен, за човечност, нравствености мъдрост.