Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Noël du petit Vincent-Vincent, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
debora (2022)

Издание:

Автор: Гастон Льору

Заглавие: Златната секира

Преводач: Венелин Пройков

Година на превод: 1992 (не е указана)

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Иван Вазов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: сборник; разказ

Националност: френска (не е указана)

Печатница: Печатница на Издателска къща „Иван Вазов“

Излязла от печат: април 1992 г.

Редактор: Ани Станева

Художествен редактор: Радина Цачева

Технически редактор: Станка Милчева

Художник: Стефан Груев

Коректор: Ани Георгиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17225

История

  1. — Добавяне

Към петимата стари морски вълци, които всяка вечер идваха да пийнат пред едно кафене край старото пристанище в Тулон и да си разкажат по някоя страшна история, нерядко се присъединяваше и шести — той изглеждаше дори по-стар морски вълк от Зензен, дето се бе мотал двайсет години с крайбрежната флота из китайските морета, от Дора (бившия капитан на дълго плаване Дора), от Багател (дето се бе оженил за сиамка), от Шанлио (пустият му Шанлио, който дарил навремето благата на цивилизацията на туземците от Западна Африка между Нигер и Конго), от капитан Мишел (който още помнеше вкуса на човешкото месо след историята, свързана с неколкоседмичния престой на корабокрушенски сал, където бедствуващите се поизяли малко един друг и се завърнали кой без ръце, кой без крака).

Въпросният шести — „гос’ин“ Дамур (Жан-Жозеф, Филибер) — бе натрупал целия си стаж из канцелариите на „Далекоизточните съобщителни служби“, така че говореше за тихоокеанските пристанища, както ние непосветените говорим за Варен Сент Илер и за л’Ил Адам.

Ако си кажем право, той никога не бе стъпвал на кораб и бе напуснал Париж едва след като се бе пенсионирал. Само че лицето му бе тъй обветрено, кожата — тъй груба, косите — тъй разчорлени, пръстената му лула — тъй къса и почерняла, походката му тъй напомняше за клатушкането на палубите, че който го погледнеше, казваше: „Този е кръстосвал по моретата!“

Нашите „морски“ се бяха хванали на въдицата му и го бяха посрещнали радушно, когато един ден по време на наплива бе повдигнал такето си с миша опашчица и ги бе помолил за разрешение да се настани на тяхната маса. Свикна да идва и едва след няколко месеца те забелязаха, че Жан-Жозеф (тъй наричаха „гос’ин“ Дамур), който първоначално се бе представил като капитан, изобщо не бе пътувал.

Гадината му с гадина разправяше такива подробности дори за най-отдалечените кътчета на земното кълбо, така ги поправяше, когато казваха нещо, тъй подробно познаваше историята на презокеанските кораби от пускането им на вода до унищожаването им — драматично или не, — че дълго време направо им запушваше устите. Ала в деня, когато истината се разкри, се вдигна голяма пушилка! Излишно е да подчертаваме, че здравата се погавриха с него. Най-после им бе дошъл редът. Едно-единствено нещо не проумяваха — как след трийсет години бумащина успяваше да си докара такъв вид.

— Сигурно всяка сутрин се гримира! — казваше капитан Мишел.

— Да — добавяше Зензен, — вероятно се плеска с крем „Лион ноар“!

* * *

Той изчезна за известно време и накрая се появи отново с един младеж на около двайсет години, който наистина бе моряк! Впрочем не се фукаше много с това; беше бял като момиче и не криеше, че всеки път, когато пътува, го хваща морска болест.

— Това е моят осиновен син, младият Венсан-Венсан! Истински моряк!… — заявяваше гордо Жан-Жозеф.

Всеки път, когато Венсан-Венсан се завръщаше в Тулон, Жан-Жозеф така се надуваше, че се случваше дори да отскочи до старото пристанище, като се клатушкаше по-очебийно от всякога — тъй да се каже с изпънати от вятъра платна!

Този ден се появи къркан колкото цял взвод матроси.

— Добре дошъл на борда! — рече пустият му Шанлио. — Откъде идеш, Жан-Жозеф?

— От Марсилия, изпратих малкия! — отвърна крайно разнежено Жан-Жозеф и внезапно се разциври.

— Че щом ти е толкоз тежко, а и на него не му допада — забеляза капитан Мишел, — нали има и други занаяти!

— Не! — отсече оня и си изгълта абсента.

Никой не му възрази, защото всички споделяха това убеждение.

— Освен това — добави Жан-Жозеф — не ми се ще един ден да се гаврят с него, както се погавриха с неговия осиновител!… Горкото хлапе!…

При тия думи той отново заплака, както умеят да плачат само много пияните мъже, затаили голяма скръб…

— Хайде! Кажи ни истината! — намеси се Багател, който винаги си въобразява разни неща, свързани с тънката част. — Туй момче твое ли е?

— Не! — отвърна онзи грубо през сълзи. — Аз не съм му баща!… Бащата беше убит!…

— Горкото хлапе!… — подметна на свой ред Зензен, просто за да каже нещо.

— Да! Горкото хлапе!… Щото трябва да ви кажа, че майка му…

— Какво — майка му?…

— Ами и майка му беше убита!…

— Поврага! — изруга Багател.

— Това се казва страшна история!… — забеляза Зензен.

— По-страшна е дори от ония, дето съм ви слушал да ги разказвате!… — изхълца Жан-Жозеф.

— Не се знае!… — подметна капитан Дора. — Дето има една дума, ние се събираме тук главно за да слушаме страшни истории!

— Не може да е по-страшна от онова, което се е случило с капитан Мишел… — заяви Зензен.

— Казвам ви, че е тъй!… — Само дето не бива да се разправя на никого! Тайна е! — изломоти онзи, като продължи да хълца.

— Я стига си ревал — заповяда Мишел — и ни разкажи за какво става дума!… Тъкмо ще ти олекне!…

Шанлио добави пренебрежително:

— Пък и всеки ден се случва на някого да му убият бащата и майката!… Според мен не е никак страшно!… Кои бяха убийците?…

Жан-Жозеф си изтри очите с една кърпа на квадрати и каза:

— Нямаше убийци!…

— Как! Били са убити, пък нямало убийци…

— Тъкмо това е страшното! — въздъхна Жан-Жозеф. — Намериха тия нещастници заклани с кухненски нож — направо касапница!… Червата на стареца се търкаляха по килима, а жената си лежеше още с ножа в сърцето!…

— Е, и какво? Да не са се скарали?

— Скарали! — възкликна със злобен поглед Жан-Жозеф. — Горките старци! Личи си, че никога не си ги познавал!… Бяха от ония хора, дето цял живот си живеят, без да се скарат!… И ако искаш да знаеш, и в този ден не е имало нищо подобно!… Пък и аз съм единственият човек, който може да се закълне в това, да не ми е името Жан-Жозеф!… Не! Бяха убити след обир!…

— Ами тогава защо разправяш, че нямало убийци? Значи крадците са ги убили!

— Нямаше крадци! — отсече Жан-Жозеф.

— Да му… — отрони Шанлио.

— Тоя се бъзика! — изръмжа Дора.

— Нека да разкаже, оставете го! — нареди Мишел.

— Няма нищо повече за разправяне — заяви Жан-Жозеф.

Този път петимата се изсмяха. Тогава вече Жан-Жозеф наистина побесня. Сега вече искаше да разкаже историята си и понеже останалите продължаваха да се кискат, удари с юмрук по масата, от което чиниите подскочиха, и рече:

— Кълна се, че след малко ще престанете да се кискате!

— Карай тогава! Слушаме те!

— По онова време — започна Жан-Жозеф — бях пуснал котва на улица „Жермен Пилон“…

— В дълбоките парижки води! — изкикоти се Шанлио.

— Гръм да те тресне! Нищо няма да разправям, докато тоя шопар седи тук!

— Отивам да се разтъпча! — стана Шанлио. — Страшните истории, свързани с улица „Жермен Пилон“, не са ми по вкуса!… По-добре да отида на кино!…

Когато той си отиде, Жан-Жозеф поде отново:

— Не знам дали познавате улица „Жермен Пилон“; това е малка уличка, която се изкачва откъм булеварда в подножието на хълма Монмартър. Там се запознах със семейство Венсан. Бяха, както се казва, заможни, някои приятели направо им се чудеха как тъй живеят в квартал, който минаваше за опасен — те обаче отвръщаха, че от петнайсет години не им се било случвало нищо, че рядко излизали вечер и предпочитали да живеят в къщичка с дворче и градинка, отколкото в апартамент в жилищна сграда, където цял куп семейства се засрещат по стълбището.

Бях техен съсед и макар да не бяха много общителни, се сближихме заради малкия — все го глезех, когато ми се удаваше възможност. Винаги съм обожавал децата… В една коледна вечер…

— А! Значи историята е коледна! — измърмори Зензен. — Ще мина друг път!…

И той последва Шанлио.

— Има ли нещо, свързано с жени, в твоята коледна история? — попита Багател.

— Да!

— Хубаво! Карай тогава!…

— Една вечер срещу Коледа (тогава не бях в Париж, иначе всичко това навярно нямаше да се случи), госпожа Венсан слязла тихичко по стълбата, водеща към трапезарията, където нейният мъж се бил отпуснал и я очаквал.

— Спи ли малкият? — запитал господин Венсан.

— Като ангелче — отвърнала милата женица.

Двамата обожаваха това дете, с което се бяха сдобили в зряла възраст. Късната му поява ги бе изпълнила със задоволство, бе ги накарала да изпитат нечовешка радост. Когато им се случило това щастие, госпожа Венсан била на четирийсет и пет, а господин Венсан — на петдесет и пет години. Стават и такива чудеса!

Бяха образцово семейство. Дотогава живеели един за друг. От този ден заживели заради детето. Кръстили го Венсан и понеже фамилното му име било Венсан, когато съседите виждали малкия в обятията на майка му навън, казвали: „Я виж ти! Ей го малкия Венсан-Венсан, и той излязъл да се поразтъпче!…“

— И на мен ми стига! — заяви Дора… и се изправи.

— Изчакай поне да стане дума за жената!… — рече му Багател.

— Дреме ми на шапката!… Жан-Жозеф не е забавен!… Вече дори не е къркан!…

— Жан-Жозеф! — каза Багател. — Кълнеш ли се, че историята с жената си струва?…

— Бих казал — отвърна Жан-Жозеф, — че надали е възможно да се измисли нещо по-ужасяващо!…

— За любов ли става дума?

— Та как иначе!… За любов до гроб! Но ако си чувствителен, по-добре си иди!… Такава смърт рядко се среща в любовните истории!

— Оставам! — реши Багател, ала Дора последва другите двама.

Жан-Жозеф продължи безстрастно, като забрави да припали лулицата си, а речникът му започна да напомня какъв примерен чиновник е бил навремето.

— Би било истинско празнодумство да се описва подробно първоначалното възпитание на малкия Венсан-Венсан, което го бе превърнало в едно от най-непоносимите деца на тоя свят. За малкия Венсан-Венсан трябваше да се намира най-доброто, най-хубавото. Двамата съпрузи бяха от първите служители на известния моден магазин „Тук обличаме добре“, тъй че когато малкият се появи, изкарваха на година средно с процентите двайсетина хиляди франка, което благодарение на скромните им изисквания към живота им бе позволило да натрупат доста спестявания.

След събитието, макар да не се колебаеха да се „охарчват“ за детето, те станаха невероятни скъперници по отношение на самите себе си. Свърши се с дребните забавления, с театъра, с неделните разходки, с вечерните гостувания на разни приятели.

Всичко се пазеше за детето, та да си има нещо настрана по-нататък.

В очакване да встъпи в света на възрастните, както ви споменах, малкият Венсан-Венсан бе заспал в коледната вечер, като бе оставил мъничките си обувки в ъгъла до камината в трапезарията[1].

— Венсан, ела да ми помогнеш! Ще редим елхата!

— Да, правилно! Нека да прекара един хубав празник! Нека всичко да е готово, когато милото дете се събуди!

Багател изсумтя:

— Ей богу, да ме вземат мътните, нищо не пропускаш! Отде ги знаеш тия работи, като не си бил там?…

— Старият Венсан ми разказа всичко с подробности, разбираш ли?

— Не! — отвърна Багател. — Нищо не разбирам — нали същата вечер е бил убит?…

— Същата вечер… — съгласи се с все по-мрачен глас Жан-Жозеф.

— Ами тогава?

— Просто ми разказа, след като бе убит!

— Ей че си говедо! Май нещо ни прекарваш!… Нищо, ще изчакам женската история!… После ще видим…

— Стигнахме до нея! — заяви Жан-Жозеф. — След раждането на Венсан-Венсан им бе станало навик подир вечерята на Коледа да поставят елхата в трапезарията и да я окичват с играчките, които бяха накупили; после излизаха да се поразходят, посещаваха среднощната служба в църквата, връщаха се у дома, палеха розовите свещи, качваха се при малкия, когото слугинята пазеше в тяхно отсъствие, повдигаха го лекичко и го събуждаха едва след като го бяха пренесли сред сиянието и разкоша на този единствен по рода си детски празник. Тъй постъпиха и този път.

Тази нощ на булеварда имаше панаирджийско шествие. И уличното платно, и насипите отстрани бяха покрити с палатки. Беше сравнително топло. По тротоарите се тълпяха развеселени хора, а посетителите на кафенетата бяха останали до късно, за да погледат цялата тая пъстрилка, над която се носеха дяволитите мелодийки на въртележките.

— Значи Венсан ти е разправил всичко това, след като са го убили?

— Да! Всичко това!…

— Сигурно бая му се е пийвало!…

— Дадох му да пийне — промълви Жан-Жозеф — и след това предаде богу дух…

— Ама не поръча още по едно?

— Не, поръча ми само да се грижа за малкия!

— Ами жената, да му се не види?…

— Ето…

Жан-Жозеф безстрастно продължи своя разказ.

— Господин и госпожа Венсан отскочили до площад „Бланш“ и бързо се спуснали по посока към църквата „Трините“, където възнамерявали да изслушат среднощната служба.

Този път се надигна капитан Мишел.

— Къде отиваш? — попита го Багател.

— Религиозните ми убеждения — обясни кротко капитан Мишел — не ми позволяват да ходя до църквата „Трините“ и да слушам среднощната служба. Ще ме прощаваш, Жан-Жозеф, но аз съм калвинист…

— Ей, дърт протестантин такъв! — изрева Багател. — Изчакай го поне да стигне до женската история!

— Дъртите протестанти — продума тържествено капитанът — не проявяват интерес към женските истории… Нито пък към бабините деветини.

И той се поклони.

Жан-Жозеф остана самичък с Багател. Продължи — дори да бе останал сам с чиниите, пак нямаше да се спре. Историята му го бе обсебила. За първи път я разправяше и може би щеше да бъде за последен. Искаше да докаже сам на себе си, че и него го бива да разправя „страшни истории“.

— Когато стигнали до църквата, двамата Венсан влезли вътре, макар че церемонията трябвало да започне едва след един час. Веднага се приближили към яслите и коленичили на стъпалата пред малкия Исус, полегнал между магарето и вола.

— Прилича на Венсан — рекъл господин Венсан.

Жена му не отвърнала нищо. Била отдадена на такива горещи и пламенни молитви, че нито светлините, нито песните, нито напиращите тълпи били в състояние да я накарат да вдигне глава. Когато службата свършила, наложило се съпругът й да докосне с ръка рамото й, за да я изтръгне от набожното вцепенение. Лицето й било като восъчно.

— Господи! — рекъл той. — Та на теб направо ще ти прилошее от молитви! Ела! Сигурен съм, че Венсан вече се е събудил и ни чака…

— Да, да… — казала тя. — Да побързаме.

И го повлякла тъй, сякаш наистина искала да избяга. Едва успявал да я настигне. На булеварда задъхано се опитал да я убеди да забавят ход.

— Не, не! — отвърнала тя. — Бързо да се прибираме.

Той сметнал, че тя се бои от късния час.

И наистина тоя парижки квартал не бил много приятен. Празничните песни били замлъкнали. Редки светлини едва озарявали пустата широка улица, а в преките тъмните сенки на разни господа с каскети се промъквали подир блуждаещите окъснели девойки.

Все пак се завърнали безпрепятствено на улица „Жермен Пилон“.

Щом влезли в трапезарията, където горяла лампа, и видели коледната елха, сякаш всички мрачни картини на външния свят се разпръснали.

Господин Венсан тихо извикал прислужницата от подножието на стълбата, за да не събуди малкия, ала тя не се отзовала. Той тъкмо понечил да се качи, когато госпожа Венсан му казала:

— Сигурно е заспала до Венсан. Остави я, нека първо да подредим всичко тук.

И те окачили по и без това натежалите клонки палячовците, куклите и малките механични играчки, купени от новогодишните сергии. Татко Венсан вече се канел да пъхне в обувките един дребен генерал и една свирка, когато майката го спряла с думите:

— Не! Не! Остави обувките!… Там не слагай нищо, това е моя работа!…

Тя застлала покривка в единия ъгъл на масата, наредила отгоре чаши, чинии, сладкиши, извадила от бюфета бутилка шампанско.

Накрая запалили мъничките розови свещички на коледната елха. Стаята светнала. Толкова весело било с цялата тая украса — за да започне празникът, трябвало да дойде само малкият Венсан-Венсан.

— Аз ще го събудя! — рекла майката. — Ти ни почакай!

— Ами обувките? — забелязал бащата. — Забравяш тях!

— Не съм ги забравила… Това е изненада, ще видиш!

— Добре… добре!

За миг тя влязла в кухнята, протегнала ръка, взела изпод един сандък някакъв предмет и бързо го скрила под наметката, която още не била свалила след завръщането си…

— Аха! Пипнах ли те, потайнице… — чул се гласът на господин Венсан. — Я ми покажи изненадата… Я да видя!… Я да видя!…

— Остави ме на мира! Държиш се по-хлапашки и от Венсан-Венсан — върни се в трапезарията.

Той не бил свикнал да й противоречи… Отишъл пак да седне до коледната елха…

Тя бързо се качила по стълбите.

Сторила го толкова рязко, че се наложило за миг да спре на площадката и да притисне с ръка сърцето си, което биело тъй, че едва не се задушила. Отдясно била открехнатата врата на стаята, в която спял Венсан-Венсан; отляво била затворената врата на съпружеската им стая. Натам се насочила тя, като извадила от джоба си един ключ. Отворила вратата, затворила я и се озовала сред плътна тъмнина.

Опипом се приближила до камината, като се блъскала в различни предмети, които я спъвали. Най-сетне докоснала с пръсти един свещник и кутия кибрит и светнала.

В същия миг трепкащото пламъче на свещта озарило страхотна бъркотия. Чаршафите и дюшеците били смъкнати от леглата, нощното шкафче и една масичка били съборени, няколко вази и разни тоалетни принадлежности били разбити, един гардероб с огледало на вратата бил изтърбушен, навсякъде било разхвърляно бельо, едно от стъклата на прозореца било счупено; най-сетне върху пода личали мокрите мръсни следи от обущата, с които ужасните посетители били пристъпвали безшумно… Явно стаята била ограбена.

С трепкането си пламъчето на свещта, което проникващият отвън вятър подухвал, още повече увеличавало ужаса на тая съсипваща гледка. Да се изтръгнеш от топлата атмосфера на празника, от кротката магия, която витаела долу, където всичко било готово за един мил и чист семеен празник, да изтрезнееш внезапно сред тоя леден ужас — та нима от това дребноеснафското сърце на добрата госпожа Венсан не можело да замре? Пък и дори това сърце да тупти още след подобен удар — каква ли неизразима тревога ще да е обзела майката на малкия Венсан-Венсан при мисълта за детенцето, спящо на две крачки от това злокобно място, поразено от преминаването на крадците като от буря?

Не, нищо подобно!… Госпожа Венсан внимателно се придвижва сред безпорядъка със свещ в едната ръка и с нож в другата — с огромен, чисто нов кухненски нож, същия оня тайнствен предмет, който преди малко бе скрила под наметката си, — поведението й не издава нито учудване, нито ужас.

— Знаела е, че е имало обир! Скрила е от съпруга си, за да не му развали празника — прекъсна го Багател, който имаше доста логичен ум.

— Нали ти казах, никакъв обир не е имало!

— Или ти си луд, или аз съм глупак!… Ами жената, прословутата жена — тя какво общо има с цялата работа?

— Жената бе извършила обира!

— Поврага… Главата ми ще се пръсне!… Тъй де… карай!… И като видяла тая работа, какво направила старата Венсан?…

— Влязла в стаята на малкия Венсан-Венсан, събудила прислужницата, която наистина била задрямала, и я пратила в таванската й стаичка, за да се наспи — обикновено спяла непробудно. И тогава Венсан-Венсан отворил очички в прегръдките на майка си. Не извикал. Знаел, че е Коледа. Дори насън. Събудил се с мисълта за съкровищата, които го очаквали долу. Вече пляскал с ръчички: „Коледа! Коледа!“ Целувал майка си тъй сладко, сякаш страните й били от най-вкусна халва.

Скоро малкият направо плувал в наслада. Протягал ръчички към коледната елха. Искал всичко да пипне, всичко да хване, на всичко да се нарадва! Ала внезапно радостта на детето секнала. Видял обувчиците в камината и установил, че са празни. И ревнал да плаче!…

Венсан се обърнал с укор към жена си:

— Защо така го наскърби?

Ала тя вече била гушнала малкия, галела го, бършела сълзите му и го утешавала:

— Малкият Исус не е поискал да донесе всичко тази вечер. Ще дойде пак утре заран.

— Наистина ли, мамо?

— Да, и тогава в обувките ти ще има хубав подарък.

Доверчивият Венсан-Венсан отново се развеселил.

— Ама каква изненада си му приготвила? — запитал тихичко бащата.

— Ще видиш, ще видиш! — отвърнала тя тайнствено.

И госпожа Венсан притеглила скъпата глава на своя мъж заедно с главата на малкия и покрила и двете с горещи целувки и с безмълвно пролени сълзи. Неочакваната й проява на нервност обезпокоила донякъде татко Венсан.

— Плашиш ме — прошепнал той на жена си.

— Нека да вечеряме — отвърнала тя.

Вечеряли кротичко, отпушили шампанското, разрешили на детето да си натопи устните в пяната, след което то заспало на коленете на баща си с ръце, пълни с играчки.

— Занеси го горе! — рекла майката. — Постой при него две минути, за да си сигурен, че е заспал. Аз ще духна свещите на елхата, за да не стане беля, и се качвам в стаята.

Венсан се подчинил. От своя страна госпожа Венсан си свършила работата. Там, където допреди малко греела коледната елха, се възцарил мрак. Тя се изкачила по стълбата, озарена от слабата светлинка, която се процеждала през открехнатата врата към стаята на малкия. Краката на добрата женица сякаш едва я носели — стискала перилата, като че се бояла да не падне. Когато стигнала до площадката, въздъхнала.

— Какво ти е? — запитал глухо бащата от стаята на малкия.

Мама Венсан обаче не отговорила. Вече нямала сили да промълви дори една дума. Извърнала глава настрана и влязла в разсипаната стая, чиято врата отворила с мъка… Запалила свещта… и отново видяла страшната гледка…

Сграбчила ножа — големия, новичък, остър кухненски нож… хубаво наточен… и зачакала зад открехнатата врата…

Господин Венсан продължил да й говори от другата стая… А тя все мълчала…

Стъпките на мъжа й отекнали върху площадката, а тя чакала…

Появил се татко Венсан — широките му гърди били ясно осветени от червеникавото, трепкащо пламъче на свещта. Той казал:

— Защо не ми отговаряш, скъ…

Не успял да довърши. Мама Венсан протегнала ръка и му нанесла два страховити удара… Мъжът паднал, като надал вик… Ала тя се хвърлила към него и затиснала с ръка устата му:

— Мълчи… мълчи!…

— Ах! Ти си значи! — простенал човекът. — Ти!…

— Да, аз съм… мълчи!

Мъжът изхриптял, ала намерил сили все пак да каже:

— Поне затвори… вратата…

Тя се довлякла до вратата, затворила я и се върнала при едрото окървавено тяло, като се взряла в него с очи, изпълнени със сълзи и с ужас.

— Скъпа моя… скъпа… — въздишал клетникът. — Добре направи… но приготвила ли си всичко както трябва?… Да не се усъмнят?…

— Не! Не!… Няма да се усъмнят!…

Тя легнала до него и притиснала устните си към устните на своята жертва.

— Прощаваш ли ми?

— Дали ти прощавам… Ти… ти… се оказа по-смела от… мен!

— Не говори така!… Ако те бях оставила… ти щеше да се убиеш и всички щяха да решат, че е самоубийство… Аз симулирах кражба…

— Добре си направила… да… това напълно ще ги обърка… По-лошо е дори, отколкото ти казах вчера!… Разгром!… Няма вече нито стотинка!… Директорът избяга… Всички спестявания на служителите са загубени… Добре постъпи, скъпа моя!

Той затворил очи и замълчал… Тя решила, че е мъртъв… полекичка измъкнала ножа от ужасната рана… Тогава клепачите на стария Венсан отново се вдигнали…

— Какво правиш? — прошепнал той.

— Нищо!…

— Не пипай!… — промълвил той. — Не пипай ножа.

— Мълчи, скъпи мой… Налага се… сам разбираш… ще ме разпитват… Трябва… трябва да не съм в състояние да отговарям… трябва и двамата… да бъдем убити! Разбираш ли? Венсан!… Ако можеш… не умирай преди мен, скъпи мой… Почакай! Почакай! Подай ми ръката си… Помогни ми!… Направи ми и ти тази услуга… Помогни ми… Венсан… тук… така… силно!… Ах! Ах!…

Подпомогната от ръката на Венсан тя забила… хладнокръвно… силно… ножа в сърцето си… и умряла, мълвейки:

— Венсан-Венсан!… Сто хиляди франка в… твоите обувчици…

Жан-Жозеф отново се разциври. Той каза:

— Старият Венсан умря едва на следващия ден. Успя да ми обясни, че нямало да може да продължи да плаща застраховката си за живот, която бил сключил в полза на малкия. Двамата били прекалено стари, за да започнат отново работа… По тоя начин поне били сигурни, че на Венсан-Венсан все така нищо няма да му липсва!

Багател бе престанал да се шегува.

— Значи женската история — запита той — е била историята на старата Венсан?

— Да — отвърна Жан-Жозеф. — Ти виждал ли си често хора, способни на такава обич?

— Хм! — разкърши се Багател. — Любовна история… Съгласен съм!… Но не може да се каже, че в прекия смисъл на думата е много страшна!…

— Не знаеш най-жестокото нещо, Багател — промълви Жозеф с глас, който отново прозвуча глухо. — След извършеното разследване застраховката не бе изплатена…

Бележки

[1] Според поверието френските деца очакват дядо Коледа да се спусне през комина и да остави подаръци в обувките им. — Б.пр.

Край