Гастон Льору
Златната секира

Доста години минаха оттогава — бях в Герсау, малък курорт край езерото Катр Кантон, на няколко километра от Люцерн. Бях решил да прекарам есента там, за да довърша някаква работа сред покоя на прелестното селце, чиито стари заострени покриви се отразяват в романтичните води, носили някога лодката на Вилхелм Тел. Добрият сезон бе отминал, туристите бяха изчезнали, всички отвратителни тартареновци, придошли от Германия със своите алпенщоци, вълнени наколенници и кръгли шапчета с неизменните перца, се бяха върнали към халбите с бира, към наденичките с кисело зеле и към своите „грос концерти“, като най-сетне оставиха на наше разположение пространството между планините Пилат, Митен и Риги.

На трапезата се озовахме всичко на всичко половин дузина пансионери; погаждахме се отлично и вечер си разказвахме кой къде се е разходил или слушахме музика. Една възрастна дама, вечно обгърната от черни воали, която не бе разговаряла с никого, докато шумните пътници изпълваха малкия хотел, и която все ни се струваше същинско въплъщение на скръбта, се оказа първокласна пианистка и без много приказки се съгласи да ни посвири различни произведения на Шопен, а най-вече една приспивна песен на Шуман, в която влагаше такова силно чувство, че направо ни просълзяваше. Всички й бяхме тъй благодарни за приятните часове, които прекарахме с нея, че когато зимата наближи и трябваше да си заминем, събрахме малко пари, за да й подарим нещо за спомен от нашата почивка в Герсау.

Един от нас трябваше да отиде него ден до Люцерн и бе натоварен със задачата да купи подаръка. Той се завърна вечерта с брошка, която представляваше мъничка златна секира.

Ала нито тази вечер, нито следващата успяхме да видим отново старата дама. Останалите пансионери си тръгнаха и повериха златната секира на мен.

Багажът на дамата бе още в хотела и аз очаквах тя да се завърне всеки миг — собственикът на странноприемницата ме успокои, като обясни, че клиентката му често изчезвала така за известно време и нямало никакви основания за безпокойство.

И наистина в деня преди заминаването си, когато правех последната си разходка покрай езерото и се бях спрял на няколко крачки от църквата на Вилхелм Тел, внезапно съзрях старата дама да се появява на прага на този храм.

Никога досега не ме бе поразявало толкова силно безграничното униние на нейния лик, набразден от едри сълзи, никога досега не бях забелязвал колко красива е била някога. Тя ме видя, спусна воалетката си и тръгна към брега. Аз обаче не се поколебах да я настигна, поздравих я и й предадох колко съжаляват останалите, че не са успели да се сбогуват. И понеже подаръкът бе у мен, подадох й малката кутийка, в която бе златната секира.

Тя отвори кутийката с кротка и разсеяна усмивка, ала щом видя съдържанието й, се разтрепери ужасно, отдръпна се, сякаш близостта ми представляваше заплаха за нея, и с безумен жест запрати малката секира в езерото!

Все още бях смаян от необяснимото й поведение, когато тя се разрида и ме помоли да й простя. Сред тая пуста местност имаше една пейка. Седнахме там. След като изрече срещу съдбата си горчиви думи, чийто смисъл ми убягна, ето странния й разказ, мрачната история, която тя ми довери и която никога няма да забравя! Наистина — едва ли има по-чудовищна участ от участта на старата дама с черния воал, която изпълняваше с такова силно чувство приспивната песен на Шуман.

— Вие ще узнаете всичко — рече ми тя, — защото аз завинаги ще напусна тоя край, исках да го зърна за последен път. Тогава ще ви стане ясно защо хвърлих в езерото малката златна секира. Родом съм от Женева, господине, произхождам от много добро семейство. Бяхме богати, но баща ми се разори след злощастни борсови операции и умря. На осемнайсет години бях много красива, ала без зестра. Майка ми вече не се надяваше, че ще успее да ме омъжи. Все пак тя искаше да ме подсигури, преди да последва баща ми.

Бях двайсет и четири годишна, когато се появи кандидат и всички го одобриха. Един млад човек от областта Бризгау, който всяко лято посещаваше Швейцария и с когото се бяхме запознали в казиното в Евиан, се влюби в мен и аз го обикнах. Херберт Гутман беше едър, кротък, простоват и добродушен момък. Явно притежаваше и чистосърдечие, и здрав разум. Беше относително заможен, макар и не особено богат. Баща му не се бил оттеглил от своята дейност и му осигурявал малък доход, за да може да попътува, а после Херберт щял да го наследи. Канехме се заедно да посетим стария Гутман в имението му в Тоднау, в сърцето на Шварцвалд, когато поради влошеното здраве на майка ми събитията се развихриха.

Майка ми усещаше, че няма да има сили за пътуването, завърна се бързо в Женева и успя да издействува от гражданските власти в Тоднау сведения за младия Херберт и семейството му, които се оказаха превъзходни. Бащата започнал като честен дървосекач, после напуснал родния край и се завърнал, след като направил състояние в „търговията с дърва“. Във всеки случай това се знаеше за него в Тоднау.

Нищо вече не можеше да спре майка ми — тя ускори уреждането на формалностите около моя брак и той бе сключен една седмица преди смъртта й. Почина в мир и както казваше — „спокойна за съдбата ми“.

С грижите, които полагаше за мен, и с неуморната си доброта моят съпруг всячески ми помогна да преодолея скръбта от жестокото изпитание. Преди да се завърнем при неговия баща, се отбихме за една седмица тук, в Герсау, сетне — за моя най-голяма изненада — предприехме дълго пътуване, без да посетим бащата. Вероятно от тъгата ми нямаше да остане и помен, ако не бях забелязала почти със страх, че от ден на ден настроението на моя съпруг ставаше все по-мрачно и по-мрачно.

Това извънредно ме учуди, защото Херберт ми се бе сторил в Евиан с много приятен нрав, много „отворен“. Нима трябваше да установя, че тогавашната му веселост с била измамна и е прикривала някаква дълбока скръб? Уви! Въздишките му, когато смяташе, че е сам, забележително неспокойният му понякога сън рушаха надеждите ми, че греша, и накрая се реших да го поразпитам. Още щом започнах разговора на тази тема, той се разсмя високо, нарече ме сладко глупаче, зацелува ме страстно — изобщо се държа по начин, който още повече ме убеди, че съм изправена пред някаква мъчителна загадка.

Нямаше начин да не призная пред себе си, че в цялото поведение на Херберт се прокрадваше нещо, което при по-голямо внимание можеше да бъде окачествено като „угризения“. И все пак бих се заклела, че той е неспособен да извърши нещо — не казвам низко или долно, а дори невъзпитано. Междувременно съдбата, която явно ме преследваше, не пощади и моя свекър — научихме за неговата смърт, когато се намирахме в Шотландия. Надали бих могла да опиша до каква степен бе съкрушен съпругът ми от тягостното известие. Цяла нощ той не ми продума, не плачеше, сякаш дори не чуваше нежните утешителни слова, с които аз на свой ред се опитвах да го подтикна да се съвземе. Беше направо сломен. Най-сетне призори стана от креслото, в което бе рухнал, откри ми ужасно изкривеното си от нечовешка болка лице и промълви сърцераздирателно: „Хайде, Елизабет, трябва да се върна! Трябва да се върна!“ В неговата уста, произнесени по тоя начин, тези думи явно добиваха смисъл, който не можех да проумея! В такъв момент бе тъй естествено да се прибере в родния край на баща си, че наистина не бях в състояние да проумея каква причина би го подтикнала да се опълчва пред необходимостта да се върне. От тоя ден Херберт напълно се промени, стана невероятно мрачен и неведнъж го заварвах да ридае неудържимо.

Скръбта, причинена от загубата на любимия баща, надали бе обяснение за потресаващото ни положение — няма нищо по-потресаващо на тоя свят от тайните, от неразгадаемите тайни, които се промъкват между две влюбени създания и ги откъсват едно от друго дори в миговете на нежност, принуждавайки ги да се взират едно в друго, без да могат да се разберат.

Пристигнахме в Тоднау тъкмо навреме, за да се помолим над още пресния гроб. Малкото шварцвалдско селище бе съвсем близо до Адската долина, беше доста потискащо и очевидно там нямаше среда за мен. Жилището на стария Гутман, в което се настанихме, се намираше в края на гората.

Това бе тъмна и самотна хижа, посещавана единствено от един стар местен часовникар — доста богат, ако се вярва на приказките, — който бе дългогодишен приятел на стария Гутман и току се появяваше по обедно или вечерно време, явно за да бъде поканен да хапне. Никак не ми допадаше тоя майстор на кукувички и лихвар на дребно, който може и да беше богат, но бе невероятен скъперник и явно неспособен дори на най-малката любезност. Херберт също не одобряваше Франц Басклер, но от уважение към паметта на баща си продължаваше да го приема.

Басклер нямаше деца и многократно бе заявявал на бащата, че синът ще бъде негов единствен наследник. Един ден Херберт ми спомена за това с искрено отвращение и по този повод отново имах възможност да оценя благородното му сърце.

— Приятно ли ще ти бъде — запита ме той — да наследиш тоя стар стипца, чието състояние е събрано с цената на разорението на всички бедни часовникари в Адската долина?

— Никак! — отвърнах аз. — Баща ти ни е оставил нещичко и онова, което ще изкарваш с честен труд, ще ни стига напълно, за да се прехранваме, дори небето да ни дари с дете.

Едва-що бях изрекла тия думи и видях как моят Херберт стана восъчноблед. Прегърнах го, защото ми се стори, че ще му прилошее, ала кръвта нахлу отново в лицето му и той възкликна решително:

— Да, да, само това е истината, да му е чиста на човек съвестта!

И щом каза това, побягна като обезумял.

Понякога отсъствуваше по ден-два заради работата си, която — както ми бе обяснил — се състояла в изкупуването на гори и препродаването им на предприемачи. Самият той не вършел нищо — така ми казваше, — оставял другите да решат дали да насекат дърветата за железопътни траверси, ако материалът е нискокачествен, или да ги превърнат в стълбове и корабни мачти, ако качеството му е по-добро. Само дето трябвало човек да бъде познавач. А той дължал своя опит на баща си. Никога не ме водеше със себе си, когато пътуваше. Оставяше ме сама в къщата с една стара прислужница, която се отнасяше враждебно към мен и от която се криех, за да си поплача, тъй като не бях щастлива. Убедена бях, че Херберт крие нещо от мен, нещо, за което непрестанно мислеше и от което самата аз, макар да нямах представа за какво става дума, не можех да откъсна мислите си.

Пък и необятната гора ме плашеше! И прислужницата ме плашеше! И старият Басклер ме плашеше! Също и запуснатата хижа. Беше огромна, с множество стълби, водещи към разни коридори, в които не смеех да навлизам. В края на един от тях особено имаше малко помещение, където бях виждала два-три пъти моя съпруг да влиза, но самата аз никога не бях стъпвала там. Винаги, когато минавах пред вечно залостената врата на това помещение, изтръпвах. Както ми казваше Херберт, той се оттеглял вътре, за да си оправи сметките и да подрежда книжата си — ала пак там, вътре, го бях чувала да стене самотен, вглъбен в своята тайна.

Една нощ мъжът ми бе заминал пак на обиколка и аз напразно се мъчех да заспя, когато вниманието ми бе привлечено от лек шум под прозореца ми, оставен открехнат заради жегата. Станах предпазливо. Небето бе съвсем черно, огромни облаци затуляха звездите. Едва успях да различа заплашителните сенки на най-близко разположените до нашия дом дървеса. Видях ясно съпруга си и прислужницата едва когато те минаха извънредно внимателно под прозореца ми, като ходеха по моравата, за да не чуя шума от стъпките им — двамата бяха хванали за дръжките от двете страни и пренасяха нещо като продълговат сандък, доста тесен, който никога не бях виждала. Влязоха в хижата и повече от десет минути след това нито ги видях, нито ги чух.

Надали някой би могъл да си представи какви опасения ме завладяха. Защо се криеха от мен? Как тъй не бях чула трополенето на малката двуколка, която трябваше да докара Херберт? В този миг ми се счу далечно цвилене. Прислужницата се появи, прекоси моравата, потъна в мрака и скоро се завърна с нашата кобила, която бе разпрегнала, като я водеше по меката пръст. Колко предпазни мерки, само и само да не се събудя!

Все по-учудена, че Херберт не се появява в нашата стая, както правеше винаги при своите среднощни завръщания, навлякох набързо един пеньоар и се залутах из сумрака на коридорите. Вървейки, естествено стигнах до малкото помещение, от което изпитвах такъв силен страх. Още не бях пристъпила в коридорчето, водещо към него, когато чух как съпругът ми нареди с глух и груб глас на качилата се отново прислужница:

— Вода!… Донеси ми вода! Топла вода, чуваш ли! Не излиза!

Спрях се и затаих дъх. Освен това просто не можех да дишам. Задушавах се, имах предчувствието, че ни е сполетяло ужасно нещастие. Внезапно изтръпнах отново от гласа на моя съпруг, който каза:

— А, най-после! Готово!… Излезе!…

Прислужницата и той продължиха да разговарят полугласно и аз чух стъпките на Херберт. Това ми вдъхна сили, изтичах и се затворих в стаята си. Скоро той почука, престорих се, че съм била заспала и току-що се събуждам; накрая му отворих. В ръката си държах свещ, ала я изтървах, като видях лицето му — то бе ужасно.

— Какво ти е — попита ме спокойно той, — май не си се събудила още? Я си лягай.

Понечих да запаля отново свещта, но той се възпротиви и аз се хвърлих в леглото си. Прекарах невероятно тежка нощ.

До мен Херберт непрестанно се въртеше, въздишаше и явно не можеше да заспи. Не продума. Призори стана, целуна ме студено по челото и излезе. Когато слязох долу, прислужницата ми предаде бележка, написана от него, с която ме уведомяваше, че ще отсъствува още два дни.

В осем часа сутринта научих от работници, пътуващи за Нойщат, че старият Басклер е убит в малката хижа, която притежаваше в Адската долина и в която нощуваше понякога, когато лихварските му работи го бяха задържали до късно по селата. Главата на Басклер била разцепена на две от страхотен удар с брадва — „явно я бил свършил някой дървосекач“.

Прибрах се у дома, като се опирах на стените. Отново се потътрих към съдбоносното малко помещение. Не бих могла да кажа каква мисъл ми се въртеше в главата, но изпитвах нужда да узная какво се крие зад тази врата след среднощния разговор и след като бях видяла лицето на Херберт. В тоя миг прислужницата ме зърна и ми викна злобно:

— Я не пипайте тая врата, нали знаете, че господин Херберт ви забрани да я докосвате! Ха, добре ще ви дойде, ако разберете какво има вътре!…

И се отдалечи, а аз чух дяволския й смях.

Бях повалена на легло от треска. Боледувах две седмици. Херберт положи за мен предани, почти майчински грижи. Струваше ми се, че всичко е било лош сън, достатъчно ми бе да видя добродушното му лице, за да се убедя, че сигурно не съм била наред през оная нощ, когато си бях въобразила, че виждам и чувам невероятни неща. Впрочем убиецът на стария Басклер бе заловен. Беше някакъв дървосекач от Берген, на когото старият лихвар „пуснал твърде много кръв“ и който си отмъстил, като му пуснал кръв на свой ред.

Тоя дървосекач, по име Матиас Мюлер, все твърдял, че е невинен, ала макар да не бе открита дори капчица кръв по него и по дрехите му, и брадвата му да изглеждаше лъскава като чисто нова стомана, изглежда имаше достатъчно доказателства за вината му и нямаше начин да се отърве от наказанието.

Положението ни изобщо не се промени, както можехме да очакваме, след смъртта на стария Басклер, а Херберт напразно се надяваше да бъде огласено завещание — оказа се, че то не съществува.

За мое най-голямо учудване съпругът ми силно се подразни от това и един ден, когато го запитах, той ми отвърна доста нервно:

— Да, така е! Ако искаш да знаеш, много разчитах на това завещание, много!

Когато изрече тези думи, лицето му доби такъв неприятен вид, че пред очите ми сякаш изплува изражението му в онази загадъчна нощ и аз вече не можех да се отърся от спомена за него. То бе като маска, която винаги можех да наложа върху лика на Херберт, дори той да излъчваше обичайната кротост и тъга. Когато във Фрибург започна процесът срещу Матиас Мюлер, се нахвърлих върху вестниците. Една фраза, произнесена от адвоката, ме преследваше нощем и денем:

„Докато не откриете секирата, с която е нанесен ударът, и изцапаните с кръв дрехи на убиеца на Басклер, няма да можете да осъдите Матиас Мюлер.“

Все пак Матиас Мюлер бе осъден на смърт и трябва да кажа, че тази вест притесни по най-загадъчен начин моя съпруг. Боях се и се ужасявах от мислите си.

Ах! Изпитвах необходимост да узная! Исках да зная! Защо бе казал: „Не ще да излезе!“ Какво бе вършил през онази нощ в тайнствената малка хижа?

Една нощ станах и опипом отмъкнах ключовете му!… После се отправих по коридорите… Отидох до кухнята да взема фенер… Зъбите ми тракаха, когато стигнах до запретената врата… Отворих и… и веднага видях сандъка… продълговатия сандък, който така ме бе заинтригувал… Той бе заключен, ала лесно открих ключето на халката… вдигнах капака… коленичих, за да виждам по-добре… и онова, което съзрях, ме накара да изпищя от ужас… Вътре имаше окървавени дрехи, вътре бе все още зацапаната с ръжда брадва, с която бе нанесен ударът!…

* * *

Как преживях редом с този мъж няколкото седмици, които оставаха до екзекуцията на оня клетник, след като видях това?

Боях се, че ще ме убие!…

Как стана тъй, че той не разгада поведението, опасенията ми? Просто очевидно и неговият ум бе в плен на ужас, който можеше да се сравни само с моя. Той не съумяваше да се отърси от мисълта за Матиас Мюлер! Явно за да избяга от нея, сега се затваряше в малкото помещение и понякога го чувах как нанася страховити удари, от които подът и стените кънтяха, сякаш се сражаваше със своята секира срещу нападналите го сенки и призраци.

Страшно нещо — отначало ми се стори непонятно: четирийсет и осем часа преди деня, за който бе определена екзекуцията на Мюлер, Херберт внезапно си възвърна спокойствието — беше спокоен като камък, като статуя. По-предния ден привечер ме предупреди:

— Елизабет, утре заран ще замина, имам важна работа към Фрибург! Два дена може да ме няма, но ти не се тревожи.

Във Фрибург щеше да бъде извършена екзекуцията и аз внезапно си внуших, че невъзмутимостта на Херберт се дължи на взетото от него важно решение.

Той щеше да се предаде.

Тази мисъл ми донесе такова облекчение, че за пръв път от много нощи заспах като труп. Когато се събудих, се беше развиделило напълно. Съпругът ми бе заминал.

Облякох се набързо и без дори да се обадя на прислужницата, изтичах до Тоднау. Там наех кола, която трябваше да ме закара до Фрибург. Пристигнах по здрач. Втурнах се към Съдебната палата и първия човек, когото видях да влиза в сградата, бе моят съпруг. Застинах на мястото си и след като не видях Херберт да излиза, убедих се, че се е предал и на часа е бил задържан, за да бъде на разположение на прокуратурата.

По онова време затворът се намираше до самата Съдебна палата. Обикалях отчаяно около него. Цяла нощ скитах из улиците и непрестанно се връщах до тази мрачна сграда — зората вече се сипваше, когато съзрях двама мъже в черни рединготи да се изкачват по стъпалата на палатата.

Изтичах натам и им казах, че искам незабавно да видя прокурора, тъй като трябва да му съобщя нещо извънредно важно във връзка с убийството на Басклер.

Един от тези господа се оказа самият прокурор. Той ме помоли да го последвам и ме въведе в кабинета си. Там се назовах и му казах, че вероятно предния ден го е посетил съпругът ми. Той ми отговори, че наистина се е видял с него. После замълча, а аз се хвърлих в краката му и го замолих да се смили и да ми каже дали Херберт е признал за престъплението си. Той сякаш се удиви, помогна ми да се изправя и ме заразпитва.

Постепенно му разказах живота си, както го разказах и на вас, и му съобщих за ужасното откритие, направено от мен в помещението в хижата край Тоднау. Накрая се заклех, че никога не бих допуснала да бъде екзекутиран невинен човек и че ако съпругът ми не се бе предал сам, не бих се поколебала да уведомя правосъдието. Най-сетне помолих да ми бъде оказана милостта да видя своя съпруг.

— Ще го видите, госпожо — каза ми прокурорът, — последвайте ме, ако обичате.

Той ме преведе полужива-полумъртва по някакви коридори към затвора, подкани ме да се изкача по една стълба. Там ме настани пред малко зарешетено прозорче, от което се виждаше голяма зала, и ме остави, като ме помоли да имам търпение. Скоро и други хора застанаха до прозорчето и безмълвно се вторачиха в голямата зала.

Последвах примера им. Просто се бях впила в решетките, изпитвах палещото усещане, че всеки миг ще стана свидетел на нещо чудовищно. Постепенно залата се запълни от публика, която пазеше злокобно мълчание. Сега дневната светлина озаряваше гледката. В средата на залата ясно се виждаше тежък къс дърво, някой зад мен обясни: това бе дръвникът.

Значи щяха да екзекутират Мюлер! Студена пот започна да се стича по слепоочията ми и не зная как още в тоя миг не изгубих съзнание. Отвори се една врата и се появи шествие — измежду първите вървеше осъденият, шията му бе оголена и той потреперваше под разгърдената си риза. Ръцете му бяха завързани на гърба, придържаха го двама помощници. Един свещеник прошепна нещо в ухото му. Тогава дървосекачът заговори — заговори с треперлив глас, — призна, че е извършил престъплението, и помоли за прошка Господ и хората; съдебен служител отбеляза думите му и прочете присъдата; после двамата помощници накараха човека да коленичи и положиха главата му на дръвника. Матиас Мюлер вече не даваше никакви признаци на живот, когато от стената, край която бе стоял до тоя миг в сянка, се отдели един мъж с голи ръце и със секира на рамото.

Мъжът докосна главата на осъдения, отстрани помощниците, вдигна секирата и я стовари със страхотна сила. Все пак се наложи да повтори, за да отдели напълно главата. Тогава я вдигна, като се вкопчи в косата, и се изправи.

Как издържах до края този ужас? Не можех да откъсна очи от кървавата сцена — сякаш очите ми трябваше да видят още нещо… И те наистина видяха… Видяха как човекът се изправи и вдигна глава, държейки в разтрепераната си ръка ужасяващия трофей… Нададох сърцераздирателен вик:

— Херберт!

И припаднах.

Господине, сега вече знаете всичко; бях се омъжила за палача. Секирата, която бях открила в малкото помещение, бе секирата на палача; окървавените дрехи бяха дрехите на палача! Насмалко не полудях у една моя възрастна близка, при която се приютих на следващия ден, и не зная как стана тъй, че още съм на този свят. Колкото до моя мъж, той не можеше без мен, тъй като ме обичаше повече от всичко на земята — два месеца по-късно го откриха обесен в нашата стая. Получих от него едно последно послание. Пишеше ми:

„Прости ми, Елизабет. Изпробвах всички занаяти. Отвсякъде ме пъдеха, когато научаваха какъв е бил занаятът на баща ми. Скоро се наложи да се съглася и да го заместя. Разбираш ли сега защо палачите си предават занаята от баща на син? Родих се почтен. Едничкото ми престъпление в тоя живот е, че скрих всичко това от теб. Но аз те обичах, Елизабет. Сбогом!“

Дамата в черно вече бе далеч, а аз продължавах да се взирам тъпо в езерото, където тя бе захвърлила мъничката златна секира.