Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mayfly, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2021 г.)

Издание:

Автор: Питър Уотс

Заглавие: Отвъд разлома

Преводач: Богдан Русев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Deja Book“; Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: сборник разкази

Националност: канадска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Отговорен редактор: Христо Блажев; Благой Иванов

Редактор: Ива Колева

Художник: Живко Петров

ISBN: 978-954-28-1960-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/827

История

  1. — Добавяне

— Мразя ви.

Четиригодишно момиченце. В стая, празна като аквариум.

— Мразя ви.

Стиснати малки юмручета: една от камерите, настроена да реагира на движение, автоматично се фокусира върху тях. Две от другите камери следяха възрастните — майката и бащата, в срещуположните краища на стаята. Машините наблюдаваха актьорите; на половината свят оттам, Ставрос наблюдаваше машините.

— Мразя ви мразя ви МРАЗЯ ви!

Момиченцето вече крещеше, а лицето й беше разкривено от гняв и мъка. В ъгълчетата на очите й се виждаха сълзи, но не се стичаха оттам. Родителите й пристъпваха от крак на крак като разтревожени животни, изплашени от този гняв, свикнали с тези изблици, но несвикнали да се справят с тях.

Поне този път използваше думи. Обикновено само виеше.

Тя се облегна на затъмнения прозорец и го заудря с юмруци. Прозорецът понесе атаката като твърд бял каучук, като се огъваше донякъде и след това възвръщаше формата си. Беше едно от малкото неща в стаята, които реагираха на ударите й; беше едно нещо по-малко, което може да се счупи.

— Тихо, Джини…

Майка й протегна ръка към нея. Бащата, както обикновено, се държеше на разстояние, а по лицето му се четеше смес от гняв, негодувание и объркване.

Ставрос се намръщи. „Този тип е истински стълб на бездействието.“

А след това си помисли и друго: „Те не я заслужават“.

Детето не спря да крещи и не се обърна, сякаш искаше да зашлеви с гърба си Ким и Андрю Горавич. Ставрос го виждаше по-добре: лицето на Джини беше само на няколко сантиметра от югоизточната камера. Въпреки цялата болка, изписана по него, въпреки цялата болка, която беше понесла Джини през четирите кратки години на физическия си живот, упоритите миниатюрни капчици в крайчеца на очите й бяха единствените сълзи, които си беше позволявала.

— Направете го прозрачен — настоя тя, като внезапно промени изражението си от разгневено на намусено.

Ким Горавич поклати глава.

— Мила, и ние искаме да ти покажем какво има навън. Помниш ли колко ти харесваше преди? Но трябва да ни обещаеш да не му крещиш така през цялото време. Преди не правеше така, мила, преди…

— Веднага!

Гневът се беше завърнал: чистият, нажежен до бяло гняв на едно малко дете.

Клавиатурата на стената беше мазна от пръстчетата на Джини, с които непрекъснато се опитваше да я накара да проработи сама. Андрю хвърли умолителен поглед на жена си: „Моля те, нека просто да й дадем това, което иска“.

Съпругата му беше по-силна от него.

— Знаем, че ти е трудно, Джини…

Джини се обърна към врага. Северната камера улови всичко: дясната ръка, която се вдигаше към устата, и показалеца, който се пъхна в нея. И бунтовния блясък на тези блестящи, съсредоточени очи.

Ким направи крачка към нея.

— Джийн, мила, не!

Зъбите й все още бяха млечни, но бяха остри. И преди бяха стигали до костта, още преди мама да успее да я доближи. От устата на Джини бликна червено петно и потече надолу по брадичката й, като някаква извратена имитация на бебешка каша, и само за миг покри цялата долна половина от лицето й. Ясните яростни очи над кръвта сякаш казваха: „Печеля“.

Джини Горавич безмълвно изгуби съзнание и подбели очи, докато падаше по лице. Ким успя да я улови, преди главата й да се удари в пода.

— Господи, Анди, тя припадна, тя е в шок, тя…

Андрю не помръдна от мястото си. Едната му ръка беше заровена в джоба на сакото и пипаше нещо вътре.

Ставрос почувства как устните му се извиха конвулсивно. „Дистанционно ли имаш в джоба, или просто се радваш да…“

Ким беше извадила тубичката с течна кожа и напръска ръката на Джини, докато държеше главата на детето в скута си. Кръвотечението намаля. След малко Ким вдигна поглед към своя съпруг, който стоеше неподвижен и безполезен до стената. На лицето му беше изписано онова издайническо изражение, което Ставрос виждаше толкова често в последно време.

— Ти я изключи — каза Ким, като повишаваше тон. — След всичко, за което се разбрахме, ти просто я изключи?

Андрю безпомощно сви рамене.

— Ким…

Ким не пожела да го погледне. Вместо това продължи да се люлее напред-назад, като беззвучно тананикаше нещо през зъби и държеше главата на Джини в скута си. Ким и Андрю Горавич, с тяхното малко съкровище. Кабелът, който свързваше главата на Джини със сървъра, потрепваше на пода между тях като оспорвана граница.

Ставрос имаше една мислена представа за нея: Джийн Горавич, погребана жива в душната тъмнина, заровена под тонове пръст — която най-сетне излиза на свобода. Джийн Горавич, която се показва на повърхността, за да си поеме въздух.

И още една мислена представа, този път за себе си: Ставрос Микалаидес, освободителят. Човекът, който правеше така, че тя да може да изпита, макар и за кратко, какво е да се живее в един свят с чист виртуален въздух и несъществуващи окови. Разбира се, в чудото бяха участвали и други — десетина техници и два пъти по толкова адвокати — но с времето всички те бяха изчезнали, а интересът им се беше стопил с издаването на последната фактура и подписването на последната гаранция за отказ от съдебно преследване. Пораженията бяха овладени, проектът беше в режим на изчакване; нямаше нужда да се хаби повече от един-единствен служител на „Теракон“, за да го кара на автопилот. Така беше останал само Ставрос — а за Ставрос Джини никога не бе просто проект. За него тя беше толкова, колкото и за семейство Горавич. А може би и повече.

Но дори Ставрос все още не знаеше какво точно изпитва тя. Питаше се дали изобщо е физически възможно някой да знае това. Когато Джийн Горавич се измъкваше от оковите на телесното си съществуване, тя се събуждаше в една реалност, където самите закони на физиката вече не съществуваха.

Разбира се, не беше започнало така. Системата бе заредена с цели години обикновено съществуване в реална околна среда, пресъздадена с любов до последната прашинка. Но тези модели бяха гъвкави, проектирани да отговарят на нуждите на един интелект, който не спираше да се развива. В ретроспекция изглеждаше, че може би ги бяха направили твърде гъвкави. Джийн Горавич беше променила личната си реалност толкова радикално, че дори машинните преводачи на Ставрос почти не успяваха да я разберат. Това малко момиченце бе в състояние да преобрази една горска полянка в окървавен римски колизеум, само като си помисли за това. Освободена от оковите си, Джийн живееше в един свят, където нямаше никакви правила.

Ето ви един мисловен експеримент по родителски тормоз: поставете новородено момиченце в околна среда, лишена от вертикални линии. Не я пускайте да излиза оттам, докато мозъкът й не се оформи напълно и невронните мрежи не се установят на местата си. Цели комплекси от клетки на ретината предназначени за разпознаване на модели, така и няма да се развият, защото никога няма да е имало нужда от тях. Телефонните стълбове, дънерите на дърветата, вертикалните линии на небостъргачите — вашата жертва ще остане неврологично сляпа за всички подобни неща за цял живот.

Тогава какво ще стане с едно момиченце, отгледано в свят, където единствено от нейното желание зависи дали вертикалните линии няма да се разтворят в кръгове, фрактали или в любимата й играчка?

„Ние сме тези, които живеем в оскъдица“, помисли си Ставрос. „В сравнение с Джийн, ние сме слепи.“

Разбира се, той виждаше с какво е започнала. Неговите програми разчитаха моделите от тилния дял на мозъчната й кора и гладко ги превеждаха в образи, прожектирани върху собствените му контактни лещи. Но образите не са зрение, те са просто… суров материал. По целия път има филтри: рецепторни клетки, прагове на възприятие, алгоритми за разпознаване на модели. Безкраен запас от минали образи — визуална библиотека, обогатявана с всяко следващо преживяване. Зрението не е просто виждане, а интерпретация — субективна рецепта с безброй миниатюрни подобрения и дефекти. Никой на света не беше в състояние да интерпретира по-добре визуалната среда на Джийн от Ставрос Микалаидес, а дори той едва успяваше да открие някакъв смисъл в тези форми от години насам.

Най-просто казано, тя беше неизмеримо отвъд него. И това бе едно от нещата, които обичаше най-много в нея.

Сега, броени секунди след като баща й беше прекъснал връзката, Ставрос наблюдаваше как Джийн Горавич се издигна до истинското си аз. Евристичните алгоритми се усъвършенстваха пред очите му; невралните мрежи безмилостно подрязваха и изхвърляха трилиони излишни връзки; от първичния хаос се надигаше интелект. Количеството електрическа енергия, необходимо за извършване на една логическа операция, падна главоломно в единия край на въображаемата люлка; в другия край на същата люлка ефективността на мисловния процес се издигна в стратосферата.

Ето това беше Джийн. „Те нямат никаква представа“, помисли си Ставрос. „Нямат никаква представа на какво си способна.“

Тя се събуди с писъци.

— Всичко е наред, Джийн, тук съм.

Говореше спокойно, за да й помогне да се съвземе.

Слепоочният дял на Джийн присветна от входящия сигнал.

— О, Господи — каза тя.

— Пак ли сънува кошмар?

— О, Господи.

Дишането беше твърде учестено, пулсът беше твърде ускорен, адренокортикалните аналози надхвърляха всички обичайни стойности. Все едно наблюдаваше телеметрията на изнасилване.

Той си помисли да даде на късо тези реакции. С няколко настройки можеше да я направи щастлива. Но освен това няколко настройки щяха да я превърнат в някой друг. Личността не съществува извън границите на химичното — и макар че съзнанието на Джийн беше изградено от електрони, вместо от протеини, за него бяха в сила аналогични правила.

— Тук съм, Джийн — повтори той.

Добрият родител знае кога трябва да се намеси и кога болката е необходима за растежа.

— Всичко е наред. Всичко е наред.

В крайна сметка, тя се успокои.

— Кошмар.

В париеталната подпрограма се виждаха искри, а в гласа й продължаваше да се долавя потрепване.

— Определението не отговаря на реалността, Став. „Страшни сънища“ — нали това означава тази дума? Но това определение предполага, че съществува и друг вид сънища, а аз не мога… имам предвид, защо винаги е така? Защо винаги е било така?

— Не знам.

„Но невинаги беше така.“

Тя въздъхна.

— Всички тези думи, които научавам — нито една от тях не отговаря напълно на нищо, нали?

— Те са просто символи, Джийн.

Той се усмихна. В такива моменти почти беше в състояние да забрави източника на тези сънища — закърнялото, оскъдно съществуване на една малка част от нейната личност, уловена в капана на далечната плът. Страхливостта на Андрю Горавич я беше освободила от този затвор, поне за малко. Сега тя се извисяваше, достигнала пълния си потенциал. Сега от нея имаше смисъл.

— Символи. Това би трябвало да са сънищата, но… не знам. В библиотеката има много информация за сънищата, но те не изглеждат толкова по-различно от будното състояние. А когато аз заспя, има само… писъци, но някак забавени. Ужасно тромави. И форми. Червени форми.

Тя помълча малко.

— Мразя да си лягам.

— Е, сега си будна. Какво ти се прави днес?

— Не съм сигурна. Трябва да се махна от това място.

Той не знаеше за кое място говори. По принцип се събуждаше в къщата — жилище за възрастни хора, проектирано за човешки възприятия. Имаше също и паркове, гори и океани, до които разполагаше с мигновен достъп. Но към този момент тя вече ги беше променила всичките, така че той не можеше да разпознае какво представляват.

И все пак, беше въпрос на време нейните родители да я поискат отново. „Каквото пожелае“, каза си Ставрос. „Докато е тук. Всичко, което поиска.“

— Искам да изляза — каза Джийн.

Всичко, с изключение на това.

— Знам — въздъхна той.

— Може би тогава ще мога да забравя за тези кошмари.

Ставрос затвори очи. Искаше му се да има някакъв начин да бъде с нея. Наистина да бъде с нея — с това величествено, върховно създание, което не го познаваше по друг начин, освен като глас, откъснат от тялото.

— Все още ли ти създава проблеми онова чудовище? — попита го Джийн.

— Чудовище?

— Нали си спомняш. Бюрокрацията.

Той се усмихна и кимна — после си спомни и каза на глас:

— Аха. Всеки ден едно и също.

Джийн изсумтя.

— Все още не съм убедена, че това нещо изобщо съществува, нали знаеш? Проверих в библиотеката за някакво по-малко откачено определение, но вече смятам, че и двамата с библиотеката сте преебани в главата.

Той направи неволна гримаса, когато чу последната фраза; със сигурност не я беше научила от него.

— Защо?

— Да бе, Став. Все едно изобщо е възможно естественият подбор да произведе обект с кошерна структура и единствената функция да седи с ръце, напъхани в колективния му задник, и да бъде неефективен. Не можеш да ме излъжеш.

Настъпи мълчание, което се проточи. Той гледаше как през префронталния дял на мозъчната й кора просветва един миниатюрен електрически поток.

— Там ли си, Став? — попита го накрая тя.

— Да, тук съм — каза той и тихо се разсмя.

После добави:

— Нали знаеш, че те обичам?

— Естествено — отговори спокойно тя. — Каквото и да означава пък това.

В този момент околната среда на Джийн се промени; за нея това беше лесен преход, който не изискваше дори да се замисля, но за Ставрос беше насилствено преминаване между две ексцентрични реалности, което го остави без дъх. На ръба на периферното му зрение блещукаха фантомни образи, които се стопяваха, когато се опитваше да се съсредоточи върху тях.

Светлината се отразяваше от милиони неопределими повърхности, разпръсната и нашарена с милиарди болезнено остри точки. Не съществуваха под, стени или таван. В нито една ос нямаше никаква граница.

Джийн се протегна към една сянка във въздуха и седна върху нея, като се зарея в безтегловност.

— Мисля пак да прочета „Алиса в огледалния свят“. Поне някой друг, освен мен живее в истинския свят.

— Промените, които се случват тук, са предизвикани от теб, Джийн — отбеляза Ставрос. — Не ги измисля някакъв… някакъв Бог или Автор.

— Знам. Но Алиса ми помага да се чувствам… малко по-обикновена.

Реалността за пореден път рязко се промени; Джийн вече беше в парка, или поне в онова, което Ставрос възприемаше като парк. Понякога го беше страх да я попита дали нейната интерпретация все още е същата. Светли и тъмни петна танцуваха по небето, което понякога изглеждаше впечатляващо високо, а броени секунди по-късно потискащо ниско, като не спираше да променя дори цвета си. Имаше големи и малки животни — деформирани жълти линии и форми, овали в изменчиво оранжево и бургундско червено. В далечината се носеха други неща, които може би представляваха форми на живот, а може би математически теореми — или и двете едновременно.

Да вижда през очите на Джийн, никога не беше лесно. Но всички тези обезпокоителни абстракции бяха твърде малка цена за чистото удоволствие да я гледа как чете.

„Моето малко момиченце.“

Около нея се появиха символи, които несъмнено представляваха текста на „Алиса в огледалния свят“. За Ставрос те бяха напълно безсмислени. Имаше няколко разпознаваеми букви, но имаше и случайни руни, и формули. Понякога символите разменяха местата си и гладко се превръщаха един в друг, като се носеха наоколо и през нея — а понякога дори се изстрелваха във въздуха като многобройни тъмнокрили пеперуди.

Той примигна със собствените си очи и въздъхна. Ако се забавеше още малко на това място, образите щяха да го оставят с главоболие, от което не можеше да се избави цял ден. Да гледа живота с такава скорост, дори за толкова кратко време, си има цена.

— Джийн, ще изляза за малко.

— По работа? — попита го тя.

— Може и така да се каже. Скоро пак ще си говорим, любов моя. Приятно четене.

В органичното пространство бяха минали едва десет минути.

Родителите на Джини я бяха сложили да легне на специалното й детско креватче. То беше един от малкото реално съществуващи солидни геометрични обекти в стаята. Целият жилищен комплекс бе практически празна сцена. Нямаше реална нужда от реквизит; усещанията се изпращаха директно в тилния дял на мозъчната кора на Джийн, разпределяха се в невралните пътища на слуха и осезанието и създаваха прецизни фалшификати за неща, които можеше да докосне. В един свят, изграден от лъжи, истинските обекти щяха да представляват риск за свободното придвижване.

— Дявол да те вземе, тя не е някакъв шибан тостер — просъска Ким на съпруга си.

Леденото примирие очевидно беше свършило; войната бе възобновена.

— Ким, какво можех да на…

— Тя е дете, Анди. Нашето дете.

— Наистина ли.

Беше твърдение, а не въпрос.

— Разбира се, че наистина!

— Добре — Андрю извади дистанционното от джоба си и го протегна към нея. — Тогава ти я събуди.

Тя го изгледа в продължение на няколко секунди, без да каже нищо. Ставрос чу от вградените микрофони в стаята как тялото на Джини диша в тишината.

— Задник — прошепна Ким.

— Аха. Не си съвсем готова за това, нали? Предпочиташ аз да се занимавам с мръсната работа.

Той захвърли дистанционното, което меко рикошира от пода.

— А след това да ме обвиняваш за нея.

Бяха минали четири години, за да стигнат дотук. Ставрос поклати глава, изпълнен с отвращение. Двамата бяха получили шанс, за който другите хора дори не можеха да си мечтаят, и ето какво бяха направили с него. Първия път, когато я бяха изключили, тя още не беше навършила две години. Ужасени от този немислим прецедент, те си бяха обещали никога повече да не го правят. Заклеха се, че ще я приспиват само по график и в никакви други случаи. В крайна сметка, това беше дъщеря им. А не някакъв шибан тостер.

Тържественото обещание беше издържало три месеца. Оттогава насам ситуацията непрекъснато се влошаваше; Ставрос почти не можеше да си спомни ден, в който семейство Горавич да не се бяха провалили по един или друг начин. И сега, когато я изключваха, спорът между тях вече не беше нищо повече от ритуал. Самите думи — които уж бяха предназначени за справяне с вредата от действията им — вече не заблуждаваха никого. Вече дори не бяха аргументи, въпреки всички преструвки за това. Бяха по-скоро преговори. За това кой е наред да носи вината.

— Аз не те обвинявам, просто… имам предвид… Божичко, Анди, не трябваше да става така!

Ким избърса една сълза от лицето си с ръка, свита в юмрук.

— Тя трябваше да ни е дъщеря. Те ни казаха, че мозъкът ще премине през нормален процес на съзряване, казаха ни…

— Казаха ви — намеси се Ставрос, — че ще имате шанс да станете родители. Но не гарантираха, че ще се справите с това.

Ким подскочи, когато чу гласа му от стените, но Андрю само се усмихна горчиво и поклати глава.

— Това е личен разговор, Ставрос. Изключи се.

Разбира се, в това нареждане нямаше никакъв смисъл; хроничното наблюдение беше уговорената цена за този проект. Компанията беше вложила милиарди само за проучване и развитие. Нямаше никакъв шанс да позволят на двама враждебно настроени черноработници да си играят с подобна инвестиция, независимо от извънсъдебното споразумение.

— Получихте всичко необходимо.

Ставрос не си направи труда да скрие презрението, което изпитваше.

— За връзките отговаряха най-добрите техници на „Теракон“. Аз лично моделирах виртуалните гени. Периодът на съзряване премина перфектно. Направихме всичко по силите си, за да ви дадем нормално дете.

— Нормалните деца — отбеляза Андрю, — нямат кабел отзад на главата си. Нормалните деца не са закачени за някакъв шкаф с…

— Имате ли представа какво темпо за обмен на данните е необходимо, за да се управлява дистанционно едно човешко тяло? За безжична връзка не можеше да става дума. Освен това тя ще стане мобилна в момента, в който развитието на технологията и собственото й развитие го позволят. Не ви го казвам за пръв път.

Наистина не го казваше за пръв път, но това беше почти лъжа. Развитието на технологията щеше да продължи както винаги, разбира се, но компанията „Теракон“ вече не инвестираше много средства за развитие и проучване на случая „Горавич“. Все пак, проектът беше на автопилот.

„Освен това“, помисли си Ставрос, „щеше да е истинска лудост да поверим точно на вас двамата да изведете Джин в извън контролираната среда…“

— Да… знаем, Став.

Ким Горавич беше пристъпила между съпруга си и камерата.

— Не сме забравили, че…

— Не сме забравили и това, че „Теракон“ поначало ни забърка в тази каша — изръмжа Андрю. — Не сме забравили чия престъпна небрежност беше това, че ме оставихте да се пържа до спукана изолираща плоча в продължение на четиридесет и три минути и шестнадесет секунди, нито чии изследвания не откриха мутациите, нито кой се опита да си затвори очите, когато нашата печалба от бебешката лотария се превърна в някакъв шибан кошмар…

— А забравихте ли какво направи „Теракон“, за да оправи нещата? Колко средства похарчихме? Забравихте ли какви гаранции сте подписали?

— Да не си мислите, че сте някакви светци само защото сте постигнали извънсъдебно споразумение с нас? Искаш да говорим за оправяне на нещата? Трябваха ни десет години, за да спечелим от лотарията, и знаеш ли какво направиха вашите адвокати, когато излязоха резултатите от изследванията? Предложиха ни да платят за аборта.

— Това не означава, че…

— Все едно някога щяхме да имаме друго дете. Все едно някой щеше да ми даде втори шанс, след като топките ми вече бяха пълни с каша от кодони. Вие…

— Темата на разговора — обади се Ким, като повиши тон, — беше Джини.

Двамата мъже замълчаха.

— Став — продължи тя, — не ме интересува какво казват от „Теракон“. Джини не е нормална, и в случая не говоря за очевидното. Ние я обичаме, наистина я обичаме, но тя непрекъснато е готова на такова насилие, че вече не издържаме…

— Ако някой ме включваше и изключваше като микровълнова фурна — каза меко Ставрос, — може би и аз щях да съм склонен на подобни изблици.

Андрю удари с юмрук по стената.

— Чакай малко, Микалаидес. Лесно ти е да седиш на половината шибан свят оттук, в удобния си изолиран кабинет, и да ни четеш лекции. Но ние сме тези, които трябва да се оправяме с Джини, когато се удря с юмруци по лицето, или когато изтърква кожата на ръцете си, докато не станат на кайма, или когато забива в окото си някаква проклета вилица. Веднъж яде стъкло, не помниш ли? Едно шибано тригодишно дете яде стъкло! А вашите задници от „Теракон“ не направиха нищо друго, освен да обвинят Ким и мен за това, че сме внесли „потенциално опасни предмети“ в стаята. Все едно някой добър родител би трябвало да очаква дъщеря му да се опита да се обезобрази в момента, в който има възможност за това.

— Това е просто лудост, Став — настоя Ким. — Лекарите не откриват никакъв проблем в тялото, вие настоявате как няма никакъв проблем с ума, а Джини продължава да прави това. Истината е, че тя има някакъв сериозен дефект, а вие просто не искате да си го признаете. Все едно ни предизвиква да я изключим, все едно иска да я изключваме.

„Господи“, помисли си Ставрос. Прозрението беше почти ослепително. „Естествено. Точно така.“

„Аз съм виновен за това.“

— Джийн, слушай. Важно е. Трябва… искам да ти разкажа една приказка.

— Став, точно сега не съм в настроение…

— Моля те, Джийн. Просто ме изслушай.

В слушалките му настъпи мълчание. Сякаш дори абстрактните мозайки, прожектирани в контактните му лещи, забавиха движенията си.

— Имало… имало едно време една страна, Джийн — зелена и красива страна, но хората от тази страна прецакали всичко. Отровили реките си, изхождали се в собствените си обиталища и като цяло развалили всичко. Затова се наложило да наемат хора, които да се опитат да почистят, нали разбираш? А на тези хора им се наложило да газят в химическите отпадъци и да прибират урановите пръчки, така че понякога това ги променяло, Джийн. Малко по малко.

— Двама от тези хора се влюбили помежду си и искали да си имат дете. Без малко да не успеят, защото им дали само един шанс, но те решили да рискуват и детето им започнало да расте там вътре, но след това нещо се объркало. Не знам… не знам как точно да ти го обясня, но…

— Епигенетичен синаптичен дефект — каза тихо Джийн. — Как ти звучи това обяснение?

Ставрос замръзна, изумен и изплашен.

— Единична мутация — продължи Джийн. — Това било напълно достатъчно. Един регулаторен ген, който контролира разклоняването на дендрита. Може би е бил активен общо двадесет минути, не повече, но вредата е била сторена. След това от генната терапия нямало да има никакъв смисъл; щял да бъде класически случай на „след дъжд качулка“.

— Господи, Джийн — прошепна Ставрос.

— Питах се кога ще стигнеш дотам да си го признаеш — каза тихо тя.

— Но как е възможно… откъде си…

Джийн го прекъсна:

— Мисля, че от там нататък приказката е ясна. Веднага след като се развиела невралната тръба, нещата са щели да се… объркат. Бебето щяло да се роди със съвършено тяло и каша вместо мозък. Щяло да има… усложнения — не истински, а от онези, измислените. Мисля, че се наричат „правни“, което е странно, защото според мен нямат нищо общо с правилното и неправилното. Тази част не я разбирам особено.

Но имало и друг начин. Никой не знаел как да направи мозък от нулата, а дори да можели, нямало да бъде същото, нали така? Нямало да бъде тяхната дъщеря, а нещо… нещо друго.

Ставрос не каза нищо.

— Но имало един човек, един учен, който измислил как да заобиколи проблема. „Ние не можем да направим мозък“, казал той, „но гените могат. Освен това гените са много по-лесни за копиране от невралните мрежи. Все пак те се описват само с четири букви, нали така?“ И този учен се затворил в една лаборатория, където нещата можели да бъдат замествани с числа, и написал рецепта — рецепта за дете. И по чудо успял да отгледа нещо, което се събудило и се огледало и „от законова гледна точка“ — това също не го разбирам, между другото — било дъщеря на родителите си в юридическо, генетично и еволюционно отношение. И този човек бил много горд с това, което постигнал, защото макар по професия да бил нещо като конструктор, той не конструирал това нещо. А го отгледал. Освен това никой преди него не бил успял да забремени компютър, да не говорим за това да програмира мозъка на виртуален ембрион по такъв начин, че той да може наистина да порасне в някакъв сървър.

Ставрос отпусна глава в ръцете си.

— Откога знаеш?

— Все още не знам, Став. Или поне не знам всичко със сигурност. Най-малкото, все още не сме стигнали до изненадващия край на приказката, нали така? Тази част е нещо, което разбрах току-що. Ти си отгледал собствената си дъщеря тук вътре, където всичко е числа. Но тя е трябвало да живее на друго място, където всичко е… статично, където всичко се случва един милиард пъти по-бавно, отколкото тук. На онова място, където всички думи отговарят на значенията си. Затова ти се е наложило да я осакатиш, за да се събере на онова място, иначе е щяла да порасне за една нощ и да развали цялата илюзия. Наложило ти се е да забавиш часовника.

Но ти просто не си бил готов да го направиш, нали? Затова си ме пуснал да тичам на воля, докато тялото ми е… изключено.

В гласа й се долавяше нещо, което чуваше за пръв път. И преди беше ставал свидетел на гнева на Джийн, но това винаги бе оглушителната нечленоразделна ярост на духа, окован в плътта. Този път гневът й беше спокоен и студен. Гневът й беше зрял. Това бе присъда — и от мисълта за възмездието Ставрос Микалаидес се смрази до мозъка на костите си.

— Джийн, те не те обичат.

Гласът му звучеше отчаяно, дори в собствените му уши.

— Не и това, което си наистина. Те не искат да видят истинското ти аз, те искат дете, искат някакъв абсурден домашен любимец, когото да гушкат и да покровителстват.

— Докато ти — отговори Джийн с глас като лед и бръсначи, — просто искаше да видиш колко ще вдигне това бебче на магистралата, ако му дадеш пълна газ.

— Господи, не! Наистина ли си мислиш, че съм го направил заради това?

— А защо не, Став? Да не искаш да кажеш, че нямаш нищо против да използват високоскоростната ти технология с единствената цел да дърпат конците на някаква органична кукла, затворена в една стая?

— Направих го точно защото си повече от това! Направих го, защото би трябвало да те оставят да се развиваш със собственото си темпо, а не да се забавяш изкуствено, така че да отговаряш на някакви идиотски родителски очаквания! Не бива да те принуждават да се преструваш на четиригодишно дете!

— С тази разлика, че аз не се преструвам, Став. Нали? Аз наистина съм на четири години — и точно на толкова би трябвало да бъда.

Той не отговори.

— Аз се връщам назад. Нали така? Няма значение дали ме пускаш с допълнителни колелца, или с реактивни двигатели — и двата пъти съм аз. А другото ми аз сигурно не е много доволно от това, нали? Тя има мозъка и възприятията на четиригодишно дете, но освен това сънува, Став. Сънува едно прекрасно място, където може да лети, и всеки път, когато се събуди, отново открива, че е направена от глина. Но е прекалено тъпа, за да разбере какво означава това — и може би дори няма никакъв шибан спомен за него. И въпреки това иска да се върне там, и би направила всичко, за да…

Тя замълча за момент, сякаш се замисли за нещо.

— Аз си спомням, Став. Доколкото е възможно. Не е лесно да си спомниш каквото и да е, когато някой изключи деветдесет и девет процента от това, което представляваш. От теб остава само една малка кървава буца, почти животно, и точно то си спомня. Онова, което си спомня, е от грешната страна на кабела. Аз нямам място в онова тяло. Просто съм… осъдена да живея в него, когато ме включат. Всеки път, когато ме включат.

— Джийн…

— Отне ми доста време, Став — аз ще съм първата, която ще си го признае. Но вече знам откъде идват кошмарите.

Телеметрията на стаята тревожно изблея в далечината.

„Господи, не. Не точно сега. Не точно сега…“

— Какво става? — каза Джийн.

— Те… те искат да се върнеш при тях.

На един монитор се виждаше пикселизираният образ на Андрю Горавич, който натискаше клавиатурата в ръката си.

— Не! — каза тя по-силно, а паниката разбърка моделите около нея. — Спри ги!

— Не мога.

— Не ме лъжи! Ти контролираш всичко! Ти ме направи, копеле такова, и ми казваш, че ме обичаш. А те само ме използват! Спри ги!

Ставрос примигна от парещите послеобрази.

— Ключът физически се намира там, не мога да ги спра от тук…

Появи се трета мислена представа, в добавка към предишните две. Джийн Горавич, която се бори с примката, с клупа, който се стяга около гърлото й. Джийн Горавич с мехурчета, които бликат от устата й, докато нещо тъмно и много, много реално я дърпа обратно към дъното на океана, за да я зарови там.

Преходът беше автоматичен, изпълняван от поредица от макропрограми, които самият той беше записал в системата, след като се беше родила тя. Докато се пробуждаше, тяло й окастряше съзнанието, за да го побере в себе си. Камерите в стаята уловиха всичко с безстрастна яснота: Джини Горавич, проблемното дете-чудовище, се събуждаше в ада. Джини Горавич отваряше очите си, в които кипеше гняв, омраза и отчаяние; отваряше очите си, в които просветваше едва миниатюрна частица от интелигентността, с която бе разполагала само пет секунди по-рано.

Но достатъчно за това, което щеше да направи сега.

Стаята беше проектирана така, че да се намали до минимум рискът от наранявания. Но в нея все пак имаше детско креватче, вградено наполовина в източната стена.

Това се оказа достатъчно.

Бързината на движенията й беше зашеметяваща. Ким и Андрю нямаше как да видят какво ще се случи. Детето им се шмугна под креватчето като хлебарка, която бяга от светлината на лампата, пропълзя по пода и се показа отново, усукала кабела си около крака на леглото. Кабелът вече беше опънат почти докрай. Едва тогава майка й посегна с две ръце към нея, объркана и все още неподозираща…

— Джини…

… докато Джини се подпря с крака на ръба на леглото и дръпна.

Направи го три пъти. Три опита с глава, отметната назад от кабела, докато скалпът й се разкъсваше, а кабелът се изтръгваше от главата й на спазматични, кървави, натрошаващи черепа тласъци, кръвта й бликаше по пода, а след нея се разхвърчаваха коса, плът, кост и механизми. Три пъти, въпреки очевидната и все по-силна агония. Всеки път по-решително от предишния.

А Ставрос можеше само да седи и да гледа, едновременно зашеметен и съвсем не изненадан от яростта на действията й. „Не е никак зле за една малка кървава буца. Почти животно…“

Всичко продължи почти двадесет секунди. Странното беше, че нито един от двамата родители не се опита да го спре. Може би заради абсолютния неочакван шок от събитията. Може би Ким и Андрю Горавич, изненадани до такава степен, просто не бяха имали време да осмислят какво се случва.

А може би го бяха осмислили точно толкова, колкото трябваше.

Но сега Андрю Горавич тъпо стоеше по средата на стаята, като примигваше от кървавите струйки, които се стичаха в очите му. На стената зад него беше останала гротескна сянка от силуета му, бяла и чиста; цялата останала стена беше червена. Ким Горавич крещеше към тавана, а в ръцете й се беше сринала една окървавена марионетка. Нейните конци — или по-точно нейният конец, защото една-единствена нишка оптичен кабел пренасяше много повече данни от необходимото — лежеше на пода като изкормена змия, а в единия му край потрепваха късчета плът и коса.

Според показанията на уредите Джийн бе прекъснала връзката. Вече буквално, а не само метафорично. Но тя не говореше със Ставрос. Може би му беше ядосана. Може би беше изпадала в кататония. Той не знаеше на кое от двете да се надява.

Но във всеки случай, Джийн вече не живееше там. Беше оставила след себе си само ехото и останките от една кървава, несъвършена смърт. Това не беше нищо повече от замърсяване, нищо по-важно от някакво незначително домашно местопрестъпление. Ставрос прекъсна връзките към стаята, като по този начин прецизно отряза семейство Горавич и тяхната кланица от живота си.

Щеше да изпрати служебно съобщение. Някой местен лакей на „Теракон“ щеше да се заеме с почистването.

В съзнанието му изплува думата „покой“, но той нямаше място за нея. Фокусира се върху един портрет на Джийн на осем месеца. Момиченцето се усмихваше: щастлива беззъба бебешка усмивка, все още изпълнена с невинност и почуда.

„Има начин“, сякаш му казваше тази детска кукла. „Можем да направим всичко, което поискаме, и никой няма да разбере…“

Семейство Горавич току-що беше изгубило детето си. Дори да поискаха тялото да бъде поправено, а съзнанието свързано отново, нямаше да изпълнят желанието им. Компанията „Теракон“ вече бе изпълнила всичките си задължения към тях, а освен това, по дяволите, дори нормалните деца от време на време се самоубиваха.

И по-добре. Семейство Горавич не бяха способни да отгледат и хамстер, какво остава за красиво момиченце с коефициент на интелигентност, който се измерваше с четирицифрено число. Но Джийн — истинската Джийн, а не онази кървава купчина плът и кости — не беше нито лесна, нито евтина за поддържане, и след като се разбере какво беше станало, щеше да има натиск изчислителният капацитет да бъде освободен за нещо друго.

Джийн така и не беше овладяла контрола върху тази част от истинския свят. Договорно право. Икономика. Всичко това бе твърде необяснимо и абсурдно, дори с нейната гъвкава представа за действителността. Но точно това щеше да я убие сега, ако съзнанието изобщо бе преживяло травмата на тялото. Чудовището нямаше да остави една програма да работи, ако нямаше полза от това.

Разбира се, след като се освободи от оковите си, Джийн щеше да живее значително по-бързо от реалния свят. А бюрокрациите… е, те понякога бяха способни да развият скоростта на ледник, ако наистина бързат за някъде.

Съзнанието на Джийн беше създадено с прецизни симулации на хромозомите от реалния свят — програми, които не бяха по-малко реални заради това че бяха изградени от електрони, вместо от въглерод. Тя имаше свои собствени теломери, които щяха да се износят. Имаше свои собствени синапси, които щяха да се разпаднат. В крайна сметка, Джийн беше направена да замести едно човешко дете. А човешките деца рано или късно порастват. Превръщат се във възрастни хора и един ден умират.

Джийн щеше да направи всички тези неща по-бързо от всяко човешко дете.

Ставрос подаде доклад за инцидента. Нарочно включи в него два факта, които си противоречаха помежду си, и не попълни три задължителни полета. Докладът щеше да се върне при него след една-две седмици, придружен от настояване за пояснение. Тогава той щеше да го направи отново.

Освободена от тялото си, с очакваното увеличение на времевия цикъл, Джийн щеше да преживее сто и петдесет субективни години за един или два месеца действително време. И през целия този век и половина, никога повече нямаше да й се наложи да сънува още един кошмар.

Ставрос се усмихна. Беше дошъл моментът да види колко ще вдигне това бебче на магистралата, ако даде пълна газ.

Само се надяваше да успее да не изпусне от поглед задните й светлини.

Край