Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момичетата от Алеята на светулките (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firefly Lane, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2020 г.)

Издание:

Автор: Кристин Хана

Заглавие: Алеята на светулките

Преводач: Силвия Желева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-.17-0288-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8398

История

  1. — Добавяне

Пролог

Някога ги наричаха момичетата от „Алеята на светулките“. Това беше отдавна — преди повече от три десетилетия — но точно сега, докато лежеше в леглото и слушаше как бурята вилнее отвън, й се струваше, че беше вчера.

През последната седмица (без съмнение най-лошите седем дни от живота й), беше изгубила способността да се дистанцира от спомените. Прекалено често напоследък годината в сънищата й беше 1974, тя отново беше тийнейджърка, растеше в сянката на изгубената война, караше велосипеда си до най-добрата си приятелка в мрака, който бе така плътен, че всичко наоколо беше невидимо. Мястото имаше значение само като отправна точка, но тя си го спомняше в ярки подробности: виеща се лента асфалт, от двете страни на който се тъмнееше мътна вода и се издигаха хълмове, покрити с оскъдна трева. Преди да се срещнат, й се струваше, че пътят не води доникъде, че е само провинциално шосе, кръстено на някакво насекомо, което никой не е виждал в това синьо-зелено кътче на земята.

После го видяха през очите на другата. Когато стояха заедно на някой от хълмовете, вместо на някое извисяващо се дърво или далечен, покрит със сняг, планински връх, виждаха всички места, където някога щяха да отидат. Нощем се прокрадваха вън от съседните си къщи и се срещаха на шосето. На бреговете на река Пилчък пушеха откраднати цигари, плачеха на „Били, не бъди герой“ и си казваха всичко, смесвайки житейските си истории, така че в края на лятото никой не знаеше къде свършва едното момиче и къде започва другото. За всички, които ги познаваха, станаха просто Тъли и Кейт и повече от трийсет години приятелството им беше опората в техния живот. Музиката може и да се беше променила с десетилетията, но обещанията, дадени на „Алеята на светулките“, оставаха.

Най-добри приятелки завинаги.

Вярваха, че това ще продължи. Бяха си обещали, че когато остареят, ще седят в люлеещи се столове на скърцащата веранда, ще разговарят за живота си и ще се смеят щастливо.

Сега тя знаеше по-добре, разбира се. Повече от година си казваше, че всичко е наред, че може да живее и без да има най-добра приятелка. И понякога дори си вярваше.

После чуваше музиката. Тяхната музика. „Сбогом, „Йелоу Брик Роуд“. „Материално момиче“. „Бохемска рапсодия“. Вчера, докато пазаруваше, лош ремикс на „Ти имаш приятелка“ я беше накарал да заплаче, застанала до репичките.

Отметна завивките и стана от леглото като внимаваше да не събуди съпруга си. За миг остана там, гледаща го втренчено в мрака. Дори в съня, изражението на лицето му беше измъчено.

Взе телефона, излезе от спалнята и тръгна по смълчания коридор към верандата. Загледа вилнеещата буря и събра смелост. Докато набираше познатите цифри, се питаше какво ще каже на някога най-добрата си приятелка след всичките тези месеци, през които не бяха си говорили, как щеше да подхване разговора. „Имах лоша седмица… животът ми се разпада…“ Или просто: „Имам нужда от теб.“

През мрака на вихрещата се буря се чу звънът на телефона.