Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Реликвите на смъртните (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
City of Heavenly Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2022)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Касандра Клеър

Заглавие: Град на небесен огън

Преводач: Вера Паунова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Ибис“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 30.06.2014 г.

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Cliff Nielsen

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-080-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7013

История

  1. — Добавяне

На Елиъс и Джона

Посегне ли към него смъртен, макар у Бога да е слава, то искрица в повече от огъня небесен става.

Джон Драйдън, „Авесалом и Ахитофел“

Пролог
Падат като дъжд

Институтът в Лос Анджелис, декември 2ОО7 г.

В деня, в който убиха родителите на Ема Карстерс, времето беше прекрасно.

От друга страна, времето в Лос Анджелис обикновено беше прекрасно. Една ясна зимна утрин родителите й я оставиха в Института сред хълмовете зад магистралата „Пасифик Коуст“, гледащи към синия океан. Небесният свод се простираше безоблачен от скалите над „Пасифик Палисейдс“ до бреговете на нос Дюм.

Предишната нощ им бяха докладвали за демонска активност в пещерите на плажа в парка „Лео Карило“. На семейство Карстерс беше възложено да проверят получената информация. По-късно Ема щеше да си спомни как майка й прибира зад ухото си един развян от вятъра кичур, докато предлага да нарисува руна за безстрашие на баща й, и как Джон Карстерс се разсмива и заявява, че не е съвсем сигурен какво му е мнението за тези новоизмислени руни. Бил напълно доволен от онези, които се съдържали в Сивата книга.

Само че по онова време Ема нямаше особено търпение към родителите си — прегърна ги набързо, преди да се отдръпне и да хукне по стълбите на Института, а раницата се люшкаше между раменете й, докато те й махаха за довиждане от двора.

На Ема страшно й харесваше това, че се обучава в Института. Не само че Джулиън, най-добрият й приятел, живееше там, но винаги, когато прекрачеше прага, имаше чувството, че полита в океана. Институтът беше солидна постройка от дърво и камък, която се издигаше в края на дълга, застлана със ситни камъчета алея, лъкатушеща между хълмовете. Всяка стая, всеки етаж гледаше към океана и планините, и небето, ширнали се простори от синьо, зелено и златно. Мечтата на Ема беше да се качи на покрива заедно с Джулс (макар че засега родителите им все успяваха да им попречат), за да проверят дали изгледът се простира чак до пустинята на юг.

Входната врата я познаваше и поддаде леко под допира й. Преддверието и долните етажи на Института бяха пълни с възрастни ловци на сенки, които крачеха напред-назад. Някакво събрание, предположи Ема. Сред тълпата зърна бащата на Джулиън и ръководител на Института — Андрю Блекторн. Тъй като не искаше да я бавят с поздрави, Ема се втурна към съблекалнята на втория етаж, където смени дънките и тениската си с бойно облекло — широка тениска, свободно падащи памучни панталони и най-важното от всичко — острието, преметнато през рамо.

Кортана. Името означаваше просто „къс меч“, ала за Ема той изобщо не беше къс. Беше дълъг колкото горната част на ръката й — искрящ метал, върху който бяха гравирани думи, от които по гърба й винаги пробягваха тръпки: „Аз съм Кортана, от същата стомана и закалка като Жоайоз и Дюрендал“. Баща й беше обяснил какво означава това, когато за първи път сложи меча в десетгодишните й ръце.

— Можеш да го използваш за тренировки, докато навършиш осемнайсет години, когато ще стане твой — беше й казал Джон Карстерс, усмихвайки й се, докато тя прокарваше пръсти по гравираните думи. — Разбираш ли какво означава това?

Тя беше поклатила глава. „Стомана“ разбираше, но не и „закалка“. Знаеше, че думата означава „гняв“[1], нещо, което баща й открай време я предупреждаваше да държи под контрол. Но какво общо имаше това с един меч?

— Чувала си за семейство Уейланд — продължил беше той. — Преди Железните сестри да започнат да изработват всички остриета за ловците на сенки, те били прочути майстори на оръжия. Уейланд Ковача изработил Екскалибур и Жоайоз, мечовете на Артур и Ланселот, както и Дюрендал — оръжието на героя Роланд. Пак те изработили и този меч, от същата стомана. Всяка стомана трябва да бъде закалена — подложена на огромна горещина, почти достатъчна, за да я разтопи… така че да я направи по-силна. — Баща й я беше целунал по върха на главата. — Родът Карстерс поколения наред се бие с този меч. Надписът ни напомня, че ловците на сенки са оръжията на Ангела. Закалят ли ни в огън — ставаме по-силни. Когато страдаме, оцеляваме.

Ема нямаше търпение да навърши осемнайсет години, когато можеше да тръгне по света и да се бие с демони; когато и тя самата щеше да бъде закалена в огъня. Сега тя преметна оръжието през гърба си и излезе от съблекалнята, представяйки си какво щеше да бъде. Във въображението си тя се виждаше как стои на върха на скалите, надвиснали над морето на нос Дюм, и отблъсква цяла група демони Раум с Кортана в ръка. Разбира се, Джулиън също беше там и се биеше с любимото си оръжие, арбалета.

В мислите на Ема Джулс винаги беше до нея. Познаваше го, откакто се помнеше. Семействата Блекторн и Карстерс открай време бяха близки, а Джулс беше само с няколко месеца по-голям от нея; тя буквално не беше живяла в свят, в който него го няма. Беше се научила да плува в океана, когато и двамата бяха още невръстни деца. Бяха проходили заедно, заедно бяха затичали за първи път. Родителите му я бяха носили на ръце, а по-големите му брат и сестра я бяха нахоквали, когато правеше пакости.

А то им се случваше честичко. На Ема беше хрумнало да боядисат в яркосиньо Оскар, пухкавия бял котарак на семейство Блекторн, когато и двамата бяха на седем години. Джулиън беше поел вината, както нерядко правеше. В края на краищата, изтъкваше той, Ема беше само дете, докато той имаше шестима братя и сестри. Неговите родители щяха да забравят, че са му ядосани, много по-бързо, отколкото нейните.

Помнеше, когато майка му умря веднага след раждането на Тави и как тя бе държала ръката му, докато изгаряха тялото в каньоните и димът се издигаше към небето. Помнеше, че той се бе разплакал и тя си бе помислила, че момчетата плачат толкова различно от момичетата, с ужасяващи, накъсани хлипове, които някой сякаш изтръгваше насила от гърдите им. Може би за тях беше по-лошо, защото те не биваше да плачат…

— Уф! — Ема политна назад; така беше потънала в мисли, че се беше блъснала право в бащата на Джулиън, висок мъж със същата непокорна кестенява коса като повечето от децата си.

— Извинявайте, господин Блекторн!

Той се усмихна широко.

— Никога досега не съм срещал някой толкова нетърпелив да отиде на урок — извика той след нея, докато тя се втурваше в коридора.

Тренировъчната стая беше една от любимите на Ема в цялата сграда. Тя заемаше почти целия етаж, а източната и западната стена бяха изцяло стъклени. Накъдето и да погледнеше човек, виждаше морето. Виждаше как брегът лъкатуши от север до юг; виждаше безкрайните води на Тихия океан, ширнали се към Хавай.

В средата на стаята, върху лъснатия дървен под стоеше личният учител на семейство Блекторн — вдъхваща респект жена, на име Катерина, която в този момент беше заета да учи близнаците как да хвърлят ножове. Ливи послушно изпълняваше инструкциите, ала Тай беше намръщен и опърничав.

Джулиън, облечен в свободно падащи дрехи за тренировка, лежеше по гръб близо до западния прозорец и говореше на Марк, който беше заврял нос в една книга и правеше всичко по силите си, за да не обръща внимание на по-малкия си полубрат.

— Не смяташ ли, че „Марк“ е малко странно име за един ловец на сенки? — тъкмо казваше Джулиън, когато Ема се приближи. — Така де, ако се замислиш, си е доста объркващо. „Нарисувай ми знак, Марк[2].“

Марк вдигна русата си глава от книгата, която четеше, и изгледа сърдито по-малкия си брат, който въртеше лениво едно етили между пръстите си. Държеше го като четка за рисуване, нещо, за което Ема все му се караше. Стилито се държи като етили, все едно е продължение на ръката ти, не художническо пособие.

Марк въздъхна театрално. На шестнайсет години той беше достатъчно по-голям от тях, за да намира всичко, което Ема и Джулиън правеха за дразнещо или нелепо.

— Ако те дразни, можеш да ме наричаш с пълното ми име — каза той.

— Марк Антъни Блекторн? — Джулиън набръчка нос. — Доста време отнема да го каже човек. Ами ако ни нападне демон? Няма да съм стигнал и до половината и ти вече ще си мъртъв.

— В тази ситуация да не би ти да спасяваш моя живот? — попита Марк. — Нещо май се поизсили, малкият.

— Би могло да се случи. — Подразнен от това, че го бяха нарекли „малкия“, Джулиън седна. Косата му стърчеше във всички посоки. По-голямата му сестра Хелън непрекъснато го нападаше с гребен в ръка, но полза — никаква. Той имаше косата на семейство Блекторн, също като баща си и повечето от братята и сестрите си — необуздано къдрава, с цвят на тъмен шоколад. Семейната прилика открай време пленяваше Ема, която не приличаше нито на баща си, нито на майка си, освен ако не се броеше това, че баща й е рус.

Хелън вече от месеци беше в Идрис заедно с приятелката си Ейлийн; двете си бяха разменили семейни пръстени и според родителите на Ема връзката им била сериозна, което означаваше най-вече, че се съзерцават с влажен поглед. Ема беше твърдо решена, че ако някога се влюби, за нищо на света няма да се разлигави по този начин. Ема знаеше, че се беше вдигнала шумотевица около това, че Хелън и Ейлийн бяха момичета, макар и да не разбираше защо, а пък семейство Блекторн като че ли страшно харесваха Ейлийн. Тя имаше успокояващо присъствие и помагаше на Хелън да не се суети толкова.

Отсъствието на Хелън означаваше, че в момента никой не подстригва косата на Джулс и слънчевата светлина в стаята превръщаше връхчетата на къдрещите се кичури в злато. През прозорците на източната стена се виждаха обгърнатите в сенки планини, които деляха морето и долината Сан Фернандо — сухи, прашни възвишения, осеяни с каньони, кактуси и трънаци. Понякога ловците на сенки излизаха да тренират навън и Ема обожаваше тези моменти; обожаваше да намира скрити пътечки и тайни водопади, и сънливите гущери, които се печаха по камънаците край тях. Джулиън страшно го биваше да ги примамва да изпълзят върху дланта му и да заспят там, докато той ги галеше по главичката с палец.

— Пази се!

Ема се наведе в мига, в който нож с дървено острие прелетя покрай главата й и отскочи от прозореца, след което удари Марк по крака. Той захвърли книгата настрани и се изправи, смръщен сърдито. Строго погледнато, той също имаше за задължение да надзирава тренировката и би трябвало да помага на Катерина, макар да предпочиташе четенето пред това, да преподава.

— Тиберий — каза той. — Недей да мяташ ножове по мен.

— Не беше нарочно. — Ливи застана между своя близнак и Марк.

Тиберий беше точно толкова тъмен, колкото Марк беше светъл, единственият от семейство Блекторн (с изключение на Марк и Хелън, които не се брояха съвсем заради своята долноземска кръв), който нямаше типичната кестенява коса и синьо-зелени очи. Тай имаше къдрава черна коса и сиви очи с цвета на желязо.

— Напротив, беше — възрази Тай. — Целех се в теб.

Марк си пое пресилено дълбоко дъх и прокара пръсти през косата си, от което тя щръкна във всички посоки. Марк имаше синьо-зелените очи на семейство Блекторн, ала косата му беше бяло-руса, досущ като тази на майка му. Говореше се, че майката на Марк била принцеса в Двора на феите, която имала афера с Андрю Блекторн; от нея се родили две деца, които тя една нощ оставила на прага на Института в Лос Анджелис, преди да изчезне завинаги.

Бащата на Джулиън прибрал полуелфическите деца и ги отгледал като ловци на сенки. Нефилимската кръв беше по-силна и макар че на членовете на Съвета това не се харесваше особено, те трябваше да приемат долноземските деца в Клейва, стига кожата им да търпеше руни. И Хелън, и Марк бяха получили първите си руни на десет години и кожата им наистина ги понасяше, макар Ема да знаеше, че от тях Марк го боли повече, отколкото обикновен ловец на сенки. Виждала бе как лицето му потръпва, когато стилито докоснеше кожата му, макар той да се опитваше да го скрие. Напоследък забелязваше доста повече неща за Марк — колко приятни бяха особените, повлияни от елфическата кръв очертания на лицето му, колко широки бяха раменете му под тениските, които носеше. Не знаеше защо забелязва тези неща и не можеше да се каже, че то я радва. Всъщност от това й се искаше да се сопне на Марк или да се скрие, понякога — и двете едновременно.

— Зяпнала си го — подхвърли Джулиън, погледнал Ема над коленете на изцапаните си с боя тренировъчни панталони.

Тя се върна на земята.

— Кого?

— Марк… отново. — Джулиън звучеше подразнено.

— Млъквай! — изсъска Ема тихичко и издърпа стилито от ръцете му. Той си го взе обратно и двамата се сборичкаха.

Толкова отдавна тренираха заедно, че тя знаеше всеки негов ход, преди да го е направил. Проблемът беше, че имаше склонност да е твърде снизходителна с него. Мисълта, че някой може да го нарани, я изпълваше с ярост, и понякога това включваше и нея самата.

— Това заради пчелите в стаята ти ли е? — поиска да узнае Марк, докато се приближаваше към Тиберий. — Знаеш защо трябваше да се отървем от тях!

— Предполагам, че за да осуетиш намеренията ми — отвърна Тай. Той беше дребничък за годините си (десет), но пък имаше речника и дикцията на осемдесетгодишен. Обикновено не лъжеше, най-вече тъй като не разбираше защо му е да го прави. Не разбираше защо някои от нещата, които прави, дразнят или разстройват другите и гневът им го объркваше или плашеше, в зависимост от настроението му.

— Не става дума за това, да осуетявам нещо, Тай. Просто не може да държиш пчели в стаята си…

— Аз ги изучавах! — обясни Тай с пламнало лице. — Беше важно, те ми бяха приятели и знаех какво правя.

— Както знаеше какво правиш и с онази гърмяща змия? — попита Марк. — Понякога вземаме разни нещо от теб, защото не искаме да пострадаш. Знам, че ти е трудно да го разбереш, Тай, но ние те обичаме.

Тай го погледна с празен поглед. Знаеше какво означават думите „обичам те“, знаеше и че то е нещо хубаво, но не разбираше как това обяснява каквото и да било.

Марк се наведе и подпря ръце на коленете си, така че очите му да са на нивото на тези на Тай.

— Окей, ето какво ще направим…

— Ха! — Ема беше успяла да тръшне Джулиън по гръб и да му вземе стилито. Той се смееше и се извиваше, докато Ема не прикова ръката му към пода.

— Предавам се — каза Джулиън. — Преда…

Той се смееше и внезапно Ема беше поразена от мисълта, че усещането да лежи върху него е някак странно, също както беше странно и това, да си даде сметка, че също като лицето на Марк и неговото има много хубави очертания. Кръгло и момчешко, и така познато, ала едновременно с това тя почти можеше да види през него лицето, което щеше да има, когато порасне още.

Звукът от звънеца на Института отекна в стаята. Беше дълбок, сладостен звън, като песента на църковни камбани. Отвън, видян през очите на мунданите, Институтът изглеждаше като стар испански манастир. Въпреки че навсякъде бяха окачени надписи „Частна собственост“ и „Не влизай“, понякога хората (обикновено мундани, които бяха надарени с мъничко от Зрението) все пак успяваха да се изкачат до входната врата.

Ема се изтърколи от Джулиън и изтупа дрехите си. Вече не се смееше. Джулиън седна на пода и се подпря на длани, очите му бяха любопитни.

Всичко наред ли е? — попита той.

Ударих си лакътя — излъга Ема и погледна към другите.

Катерина тъкмо показваше на Ливи как да държи ножа, а Тай клатеше глава срещу Марк. Тай. Именно тя му беше дала този прякор, когато се беше родил — едва на осемнайсет месеца, тя не можеше да произнесе името му и вместо това казваше Тай-Тай. Понякога се чудеше дали той си спомня. Странно бе кои неща имаха значение за Тай и кои — не. Човек никога не можеше да предположи.

— Ема? — Джулиън се приведе напред и в този миг всичко около тях сякаш изригна.

Лумна ярка светлина и светът отвън стана бяло-златен и червен, сякаш Институтът беше обхванат от пламъци. В същото време подът под краката им се разлюля като палубата на кораб. Ема се плъзна напред в същия миг, в който от долния етаж се надигна ужасяващ писък… страховит, неприличащ на нищо друго крясък.

Ливи ахна и се хвърли към Тай, обгръщайки го с ръце, сякаш можеше да обгради и предпази тялото му със своето. Ливи беше една от малкото, които Тай оставяше да го докосват; той стоеше с широко отворени очи, едната му ръка — вкопчена в ръкава на ризата й. Марк вече се беше изправил на крака; под черните си къдрици Катерина беше бяла като платно.

Вие останете тук — каза тя на Ема и Джулиън, докато вадеше меча от ножницата на кръста си. — Не изпускайте близнаците от око. Марк, ти идваш с мен.

— Не! — Джулиън скочи на крака. — Марк…

— Всичко ще бъде наред, Джулс — усмихна се успокояващо Марк, който вече стискаше по една кама във всяка ръка. С ножовете той беше бърз и ловък, мерникът му — безпогрешен. — Остани с Ема. — С тези думи той му кимна и изчезна след Катерина, затваряйки вратата след тях.

Джулс се приближи до Ема, подаде й ръка и й помогна да се изправи на крака. Ема искаше да му посочи, че й няма нищо и може да стане и сама, но се отказа. Добре разбираше нуждата да чувстваш, че правиш нещо, каквото и да било, за да си полезен. Внезапно от долния етаж долетя нов писък, последван от звук от трошене на стъкло. Ема побърза да отиде при близнаците, които стояха съвършено неподвижни, като две малки статуи. Ливи беше бяла като платно, Тай все така стискаше ръкава й с мъртвешка хватка.

— Всичко ще бъде наред — каза Джулс и сложи длан между лопатките на слабичките рамене на своя брат. — Каквото и да е то…

— Нямаш никаква представа какво е. — Гласът му беше някак накъсан. — Не може да твърдиш, че всичко ще бъде наред. Не го знаеш.

В този миг отекна нов звук, по-страшен дори от писъка — ужасяващ вой, див и свиреп. Върколаци, зачуди се Ема объркано, ала и преди беше чувала върколашки вой — това беше нещо много по-зловещо и жестоко.

Ливи се притисна в рамото на Тай, който вдигна малкото си пребеляло личице и погледна първо Ема, а после Джулиън.

— Ако се крием тук — каза той — и каквото и да е това нещо ни открие и нарани сестра ни, вината ще е твоя.

Ливи беше заровила лице в това на брат си; думите му бяха изречени тихо, ала Ема изобщо не се съмняваше, че наистина ги мисли. При целия си плашещ интелект, при всичката си особеност и безразличие към другите, Тай беше неразделен от своята близначка.

Ема видя как по лицето на Джулиън се сменят противоречиви чувства. Очите му потърсиха нейните и тя кимна едва забележимо. От мисълта да останат тук и да чакат да бъдат намерени от онова, което бе издало страховития звук, й се струваше, че кожата й се смъква от костите.

Джулиън отиде в другия край на стаята и след миг се върна с арбалет и две ками.

— Сега трябва да пуснеш Ливи, Тай — каза той и след секунда близнаците се разделиха. Джулс подаде едната кама на Диви, а другата — на Тиберий, който се взря в нея така, сякаш беше някакъв напълно непознат предмет. — Тай — продължи Джулс, отпускайки ръка. — Защо държеше пчели в стаята си? Какво ти харесва в тях?

Тай не отговори.

— Харесва ти как работят заедно, нали? — попита Джулиън. — Е, сега ние трябва да работим заедно. Ще отидем в кабинета и ще се обадим на Клейва, окей? Сигнал за помощ. Така че те да изпратят подкрепление.

Тай кимна отсечено и протегна ръка за камата.

— Това щях да предложа и аз, ако Марк и Катерина ме бяха послушали.

— Така е — потвърди Ливи. Тя беше поела камата далеч по-уверено от Тай и я държеше така, сякаш знаеше точно какво да прави с нея. — Точно това си мислеше.

— Сега трябва да сме много тихи — каза Джулс. — Вие двамата идвате с мен в кабинета. — Той вдигна очи и срещна погледа на Ема. — Ема ще отиде да доведе Тави и Дру и ще ни намери там. Окей?

Сърцето на Ема подскочи, а после пропадна, като морска птица, спуснала се рязко надолу. Октавий или Тави беше бебето — едва на две години. Осемгодишната Дру беше прекалено малка, за да започне физическата си подготовка. Разбира се, че някой трябваше да ги вземе. А очите на Джулс бяха молещи.

— Да — каза тя. — Именно това ще направя.

 

 

Препасала Кортана на гърба си, Ема стискаше нож за хвърляне. Струваше й се, че усеща как металът тупти във вените й като пулс, докато се промъкваше по коридора, долепила гръб до стената. От време на време стената отстъпваше място на прозорци и гледката на синьото море, зелените планини и белите облаци отвън я жегваше. Мисълта й се насочваше към родителите й, някъде навън, без никаква представа какво се случва в Института. Щеше й се да бяха тук и едновременно с това се радваше, че ги няма.

Сега се намираше в онази част на Института, която познаваше най-добре — семейните жилища. Мина покрай празната спалня на Хелън, дрехите й — опаковани, покривката на леглото — прашна. Покрай стаята на Джулиън, в която беше преспивала толкова пъти, че я познаваше като петте си пръста, а после покрай тази на Марк, чиято врата беше плътно затворена. Следващата стая беше на господин Блекторн, а точно до нея — детската стая. Ема си пое дъх и бутна вратата с рамо.

Гледката, която я посрещна в боядисаната в светлосиньо стая, накара очите й да се разширят. Тави беше в креватчето си — малките му ръчички стискаха пречките, бузите му бяха почервенели от плач. Друзила стоеше пред креватчето, стиснала меч (само Ангелът знаеше откъде го беше взела), който бе насочен право към гърдите на Ема. Ръката й трепереше толкова силно, че върхът на острието играеше; плитките стърчаха от двете страни на пухкавото й личице, ала в синьо-зелените й очи се четеше желязна решимост.

Дру — каза Ема толкова меко, колкото можеше. — Дру, аз съм. Джулс ме изпрати да ви взема.

Дру пусна меча, който издрънча на пода, и избухна в сълзи. Ема се втурна покрай нея и със свободната си ръка извади бебето от креватчето му, подпирайки го на хълбока си. Тави беше дребничък за възрастта си, но все пак тежеше поне десет килограма; Ема трепна, когато той я стисна за косата.

— Мама.

Шшт. — Тя го целуна по върха на главичката. Миришеше на бебешка пудра и сълзи. — Дру, хвани се за колана ми. Отиваме в кабинета. Там ще сме на сигурно място.

Дру се улови с две ръчички за колана с оръжията на Ема. Вече не плачеше — ловците на сенки не плачеха дълго, дори когато бяха само на осем години.

Ема ги изведе в коридора. Звуците, долитащи от долния етаж, бяха станали още по-страшни — писъците и онзи нисък вой, и трошенето на стъкла и дърво. Ема пое предпазливо напред, стиснала здраво Тави, като непрекъснато повтаряше, че всичко ще бъде наред, че нищо няма да му се случи. Стигнаха до още прозорци и слънцето, нахлуващо яростно през тях, почти я заслепи.

Да, тя наистина беше заслепена, от паниката и от слънцето. Това беше единственото обяснение за погрешния завой, който направи. Свърна в един коридор и вместо да се озове там, където очакваше, установи, че стои на върха на широкото стълбище, което водеше до фоайето и масивната двукрила входна врата.

Преддверието беше пълно с ловци на сенки. Някои от тях, които Ема познаваше носеха черно бойно облекло, други — червено. Редиците статуи, които се издигаха във фоайето, сега се търкаляха изпочупени по пода. Широкият прозорец с изглед към морето беше строшен и навсякъде имаше кръв и парчета стъкло.

Стомахът на Ема се сви и тя усети, че й се повдига. Насред помещението стоеше висока фигура в алени дрехи. Имаше бледоруса, почти бяла коса и черни като въглени очи, а лицето приличаше на изваяното от мрамор лице на Разиел, само че без капчица милост. В едната си ръка държеше меч, върху който бяха гравирани звезди, в другата — бокал, изработен от блещукащ адамас.

Видът на бокала пробуди нещо в ума на Ема. Възрастните не обичаха да говорят за политика пред по-младите ловци на сенки, но тя знаеше, че синът на Валънтайн Моргенстърн беше приел друго име и се бе заклел да отмъсти на Клейва. Знаеше също, че си бе изработил бокал, който беше пълна противоположност на Бокала на ангела и превръщаше ловците на сенки в зли, демонични създания. Чувала бе, че господин Блекторн нарича злите ловци на сенки Помрачените; беше казал, че предпочита да умре пред това, да се превърне в един от тях.

Значи, това беше той. Джонатан Моргенстърн, когото всички наричаха Себастиан — герой от страшна приказка, с която плашеха децата, приел образ от плът и кръв. Синът на Валънтайн.

Ема сложи ръка върху главичката на Тави, притискайки лицето му в рамото си. Не беше в състояние да помръдне. Имаше чувството, че някой беше закачил оловни тежести на краката й. Навсякъде около Себастиан имаше ловци на сенки в черно и червено, както и фигури с тъмни наметала… те също ли бяха ловци на сенки? Не беше сигурна — лицата им бяха скрити… А, ето го и Марк. Един ловец на сенки в червени дрехи държеше ръцете му зад гърба, по бойното му облекло имаше кръв.

Себастиан вдигна ръка и изпъна дълъг бял пръст.

— Доведете я!

В тълпата се разнесе шумолене и господин Блекторн пристъпи напред, влачейки Катерина след себе си. Тя се съпротивляваше, удряше го с две ръце, но той беше прекалено силен. Пред ужасения, невярващ поглед на Ема господин Блекторн я събори на колене.

— А сега — каза Себастиан с коприненомек глас — пий от Бокала на смъртните!

И той опря чашата до устните на Катерина.

И тогава Ема разбра какъв бе ужасяващият вой, който беше чула по-рано. Катерина опита да се отскубне, ала Себастиан беше прекалено силен — натика ръба на чашата между зъбите й и Ема видя как тя ахна и преглътна. След това се дръпна рязко и този път господин Блекторн я остави. Смееше се, също като Себастиан. Катерина се свлече на земята; мощни конвулсии разтърсваха тялото й, а от гърлото й се откъсна един-единствен писък — не, нещо по-ужасяващо от писък, нечовешки вой на болка, сякаш изтръгваха душата от тялото й.

Из фоайето отекна смях; Себастиан се усмихна и у него имаше нещо ужасно и красиво… като у отровна змия или голяма бяла акула. Едва сега Ема си даде сметка за онези, които стояха от двете му страни: жена с посивяваща кестенява коса, стиснала в ръцете си брадва, и висока фигура, загърната напълно в черен плащ. Единственото, което се виждаше от нея, бяха черните ботуши, които се подаваха изпод ръба на одеждите. Единствено ръстът и размерът на тялото издаваха, че е мъж.

— Това ли беше последният от ловците на сенки тук? — попита Себастиан.

— Остана момчето, Марк Блекторн — обади се жената до него и посочи с пръст към Марк. — Би трябвало да е достатъчно голям.

Себастиан сведе поглед към Катерина, която беше спряла да се гърчи конвулсивно и лежеше неподвижно на пода, с разпиляна по лицето черна коса.

— Стани, сестро Катерина — каза той. — И ми доведи Марк Блекторн.

Все така неспособна да помръдне, Ема видя как Катерина бавно се изправи на крака. Тя преподаваше в Института, откакто Ема се помнеше — беше тяхна учителка, когато се роди Тави и майката на Джулс почина и когато Ема започна физическата си подготовка. Беше им преподавала езици, превързвала ги бе, когато се порежат, и ги бе сдобрявала, когато се сдърпат; именно тя им беше дала първите им оръжия. Беше като част от семейството, а ето че сега прекоси осеяния с отломъци под и посегна да сграбчи Марк.

Дру ахна и това върна Ема обратно към действителността. Тя се обърна рязко и тикна Тави в ръцете на Дру; момиченцето се олюля за миг, но се съвзе и стисна здраво по-малкото си братче.

— Бягай — каза Ема. — Тичай в кабинета. Кажи на Джулиън, че ей сега идвам.

Трескавата настойчивост на гласа й подейства — без дори да се опита да възрази, Друзила стисна Тави още по-здраво и се втурна, босите й крачета бяха напълно безшумни, докато тичаха по коридора. Ема се обърна и отново прикова поглед в ужаса, който се разиграваше във фоайето. Катерина беше зад Марк и го буташе напред, опряла кама в гърба му. Марк залитна и едва не се препъна пред Себастиан. Сега беше по-близо до стълбището и Ема видя, че се е бил — по китките и дланите му имаше рани, получени при самоотбрана, лицето му беше изпонарязано и очевидно не бе имало време за целебни руни. Дясната му буза беше обляна в кръв. Себастиан го погледна и изкриви подразнено устни.

— Този не е чистокръвен нефилим — заяви той. — Има елфическа кръв, нали? Защо не ми беше докладвано?

Разнесе се шепот, а после жената с кестенявата коса каза:

— Означава ли това, че Бокалът няма да подейства върху него, лорд Себастиан?

— Означава, че не го искам.

— Бихме могли да го отведем в Долината на солта — предложи жената. — Или пък на високите места в Идумея[3] и да го принесем в жертва на Асмодей и Лилит.

— Не — бавно отвърна Себастиан. — Не, не мисля, че би било разумно да причиним това на някой, в чиито вени тече елфическа кръв.

Марк го заплю.

Изненадан, Себастиан се обърна към бащата на Джулиън.

— Ела и го обуздай. Рани го, ако се налага. Търпението ми към твоя нечистокръвен син си има край.

Господин Блекторн пристъпи напред, стиснал меч, чието острие вече беше опръскано с кръв. Очите на Марк се разшириха. Мечът се вдигна…

Ножът за хвърляне се откъсна от ръката на Ема, изсвистя във въздуха и се заби в гърдите на Себастиан Моргенстърн.

Себастиан политна назад и ръката, с която господин Блекторн държеше меча, се отпусна. Другите изкрещяха, а Марк скочи на крака, докато Себастиан се взираше в оръжието, чиято дръжка стърчеше от сърцето му. Той се намръщи.

— Ау! — каза и издърпа острието.

То беше обляно в кръв, ала раната като че ли изобщо не смущаваше Себастиан. Той захвърли оръжието и вдигна поглед нагоре. Ема почувства тъмните празни очи върху себе си като допир на студени пръсти. Усети как той я преценява, претегля и я отхвърля като непотребна.

— Жалко, че няма да останеш жива — каза й той. — За да съобщиш на Клейва, че Лилит ми е вдъхнала безпределна сила. Навярно Славния би могъл да ме убие. Колко жалко за нефилимите, че вече не могат да поискат услуга от Небето, а никое от жалките оръжия, които биха могли да изковат в Елмазената цитадела, не е в състояние да ме нарани сега. — Той се обърна към останалите. — Убийте момичето! — нареди и захвърли с отвращение вече изцапаното си яке.

Ема видя как Марк се втурна към стълбите, мъчейки се да изпревари останалите, но тъмната фигура от другата страна на Себастиан протегна облечени в черни ръкавици ръце; те се обвиха около Марк и го издърпаха назад. Марк се съпротивляваше, а после Помрачените се втурнаха по стълбите и Ема го изгуби от поглед.

Тя се обърна и побягна. Беше се научила да тича по калифорнийските плажове, където пясъкът се движеше под краката й, така че върху солидна повърхност тя беше бърза като вятъра. Профуча през коридора с развяна зад нея коса, взе няколкото стъпала на пътя си с един скок, свърна вдясно и влетя в кабинета. Затръшна вратата след себе си, пусна резето и се обърна.

Кабинетът беше просторно помещение, чиито стени бяха покрити със справочни книги. На горния етаж имаше още една библиотека, ала това беше мястото, откъдето господин Блекторн ръководеше Института. Ето го махагоновото му бюро с двата телефона върху него — бял и черен. Слушалката на черния беше вдигната и Джулиън крещеше в нея.

— Трябва да задържите Портала отворен! Не всички са в безопасност все още! Моля…

Вратата зад Ема издумка, когато Помрачените се хвърлиха отгоре й. Джулиън погледна разтревожено натам и при вида на Ема слушалката се изплъзна между пръстите му. Тя също го погледна, а после — покрай него, към източната стена, която сияеше. В средата й зееше Портал — правоъгълна дупка, през която се виждаха завихрени сребристи очертания, хаос от облаци и вятър.

Ема залитна към Джулиън и той я улови за раменете. Пръстите му я стиснаха здраво, сякаш не можеше да повярва, че е тук и че е истинска.

— Ема — задъхано каза той, а после гласът му укрепна. — Ем, къде е Марк? Къде е баща ми?

Ема поклати глава.

— Не могат… не можах… — Тя преглътна. — Себастиан Моргенстърн е — каза и потрепери, когато вратата отново се разтресе под ударите отвън. — Трябва да се върнем за тях…

Обърна се натам, ала Джулиън вече я беше стиснал за китката.

— Порталът! — изкрещя той, надвиквайки вятъра и блъскането по вратата. — Отвежда в Идрис! Клейвът го отвори! Ема… ще остане отворен само още няколко секунди!

— Ами Марк! — възрази тя, ала всъщност нямаше представа какво биха могли да сторят, как биха могли да си проправят път през тълпата от Помрачени в коридора, нито пък как биха могли да надвият Себастиан Моргенстърн, който беше по-могъщ от който и да е обикновен ловец на сенки. — Трябва да…

Ема! — извика Джулиън и в този миг вратата се отвори с трясък и Помрачените нахлуха в стаята.

Ема чу как жената с кестенявата коса крещи нещо след нея, нещо за това, как нефилимите до един щели да горят в огньовете на Едом, да горят и да бъдат унищожени…

Джулиън се втурна към Портала, дърпайки Ема за ръката. След един ужасен поглед зад себе си, тя го остави да я изтегли. Приведе се, за да избегне стрелата, която профуча покрай тях и строши прозореца вдясно от нея. Джулиън я сграбчи трескаво и обви ръце около нея; Ема почувства как пръстите му се оплитат в гърба на ризата й; двамата полетяха в Портала и бурята ги погълна.

Бележки

[1] Английската дума има и двете значения. — Б.пр.

[2] Английската дума за знак (mark) и името Марк са идентични. — Б.пр.

[3] И Долината на солта, и Идумея са местности, които се споменават в Стария завет. — Б.пр.