Иван Вазов
Земята и небето ни вричаха без страх…

Земята и небето ни вричаха без страх,

и всичко, всичко — само да бъдеме със тях.

 

Тогава бяхме прави, достойни и добри,

сега сме зли, по-черни от дявола дори!

 

Дъжд ласки и милувки приимахме тогаз

днес сляпо и сакато възбуждат срещу нас.

 

За слабите тъжаха, а душат ги сега.

За малките плакаха, днес тям — юмрук, нога!

 

Защо? Защо? Защото в лъжа светът расте!

Понятьето за правда така го сфащат те.

 

Ах, правдата е тамо, де тям е користта,

прибулена лукаво под външна красота.

 

Ех, вий големи, силни, на вашите слова

във бъдещето вече не можеме верва.

 

Лъгахте ни вий много, вий лъжете и днес:

вий давате милувки, но на покорен пес.

 

Но щом народ поиска за себе да живей,

той става вам омразен, изменник и злодей.

 

Ех, вий, големи, силни, на сладки ви слова

тъй, както на лъжата, не можем веч верва!

 

Януари 1916 г.