Р. Словцов
Вилхелмъ Завоеватель

„Азъ Вилхелмъ, по прекоръ Незаконородениятъ“ — диктувалъ Нормандскиятъ херцогъ първитѣ думи на указа. Тази дума „незаконородениятъ“ — Вилхелмъ произнасялъ, вѣроятно, съ отмъстителна и горда ирония. Тя му доставяла не малко скръбь въ детинството, много насмѣшки и презрения въ юношеството. Матилда, дъщерята на Фландърския херцогъ, — неговата по-късно жена, която той поискалъ за годеница, отговорила, че по-скоро ще отиде въ монастиръ, отколкото да се омѫжи за незаконороденъ. Като получилъ този отговоръ въ Руанъ, Вилхелмъ възседналъ коня си и заминалъ за Лилъ. Той буквално нахлулъ въ херцогския замъкъ, въ стаята на Матилда и като я хваналъ за коситѣ, блъсналъ я на пода. „Ето ти отговора на незаконородения“! — викалъ той, като тъпчелъ съ краката си девойката. Когато пристигнали на помощь, Вилхелмъ вече препускалъ обратно за Руанъ. Следъ нѣколко дни Матилда изпратила своето и на баща си съгласие — смѣлостьта на Вилхелмъ я покорила. Русокосата принцеса се не излъгала, — тя живѣла много добре съ мѫжа си.

Бащата на Вилхелмъ, херцогъ Робертъ Дяволъ се оженилъ за дъщерята на простъ ковчежникъ отъ града Фалезъ, красавицата Арлета, и синътъ отъ такъвъ „морганатически“ бракъ се считалъ незаконороденъ. Това не му попречило да заеме нормандския престолъ следъ смъртьта на Робертъ, и скоро Вилхелмъ накаралъ да произнасятъ прозвището „батаръ“ съ страхъ и уважение. Бѫдащиятъ завоеватель на Англия извършилъ това, което не се удало следъ осемь вѣка на Наполеонъ, мечталъ за английския престолъ, може би, още следъ своитѣ първи удачни войни съ съседитѣ — менското и анжуйското графства. Въ 1051 г. Вилхелмъ посетилъ Англия. Очудил го нормандския характеръ на двора, кѫдето даже краля-старикъ, Едуардъ Изповедникъ, не говорелъ по английски, и той твърделъ, че презъ време на свиждането бездетния краль го назначилъ за свой наследникъ.

Претендентъ на престола следъ Едуардъ се явявалъ графъ Кентски, Харолдъ. Вилхелмъ намислилъ да обезвреди съперника и когато този случайно попадналъ въ неговитѣ рѫце, пристигналъ съ своята флота къмъ нормандския брѣгъ, Вилхелмъ му предложилъ рѫката на своята дъщеря и го заставилъ да се закълне, че нѣма да претендира за английския тронъ. Всички свети мощи, каквито притежавала Нормандия, всички почитани кости и останки били пренесени въ Руанъ и оставени въ двореца. И когато Харолдъ произнасялъ своята клетва, Вилхелмъ заповѣдалъ да махнатъ покривалото на тая купчина страшни реликви. Графътъ едва не изгубилъ съзнание.

Но когато, въ 1066 г., Едуардъ умрѣлъ, Харолдъ се отказалъ и отъ клетвата и невестата и заелъ престола, макаръ да ималъ много врагове и вѫтре въ страната. Вилхелмъ започналъ да готви походъ за Англия.

Отъ всички страни, отъ Нормандия до брѣговетѣ на Рейнъ и даже до Сицилия и Испания започнали да се стичатъ при херцога наемни войници, търсачи на приключения и плячки. Едни пристигали пеша, други имали коне, трети командвали малки отряди. Агентитѣ, които вербували тази армия — обещавали всичко въ Англия — пари, замъци, богатства, даже жени, красиви саксонки. По всички крайбрѣжия на Нормандия се строели кораби за флота, който трѣбвало да пренесе армията на херцога. Презъ августъ 1066 г. четиридесеть голѣми платнени кораби и около хиляда малки били готови да пренесатъ 60.000 пеши и конни войници. Тѣ се събрали въ устието на Сона, въ залива Сенъ-Валери, очаквайки попѫтенъ вѣтъръ.

Историцитѣ възстановяватъ далечното минало по стари пергаменти, по каменни разкопки, по легенди и пѣсни. За похода на нормандцитѣ въ Англия ни се разказва съ нагледность, необикновенна за събитията отъ преди хиляда години, единствения по своя родъ документъ — знаменитата „изшивка на кралица Матилда“ — дълга 66 метра, отъ тънко платно, на което доста изкусно сѫ изобразени всички по-главни сцени на похода. Кралицата я порѫчала, въ благодарность на Бога и въ слава на съпруга-победитель, за черквата въ Байе. Тукъ, въ малкото нормандско градче, но вече не въ черквата, а въ музея, се пази бродерията и до сега.

Походътъ започналъ неудачно. Цѣлъ месецъ очаквали вѣтъръ, каточе ли се оправдавало името на великолѣпната херцогска Галерия — „Мора“ — по нормандски „Очакване“. Войската започнала да роптае, но Вилхелмъ веднага започналъ учение. Очакването излѣзло полезно. На 26 септемврий тържествената процесия съ мощитѣ на св. Валерианъ минала презъ лагера. На другия день духналъ вѣтъръ и херцога далъ заповѣдь за отплуване. „Мора“ плувала напредъ — върха на нейната мачта свѣтелъ като пѫтеводна звезда на другитѣ кораби, голѣмъ четириѫгъленъ фенеръ.

Сутриньта на 28 септемврий нормандцитѣ наближили Певенси, близо до Хастингсъ. Англия на пръвъ погледъ изглеждала безлюденъ островъ — пристанището било пусто, жителитѣ отъ близкитѣ села се разбѣгали или скрили въ домоветѣ си. Всички кораби благополучно пристигнали и постепенно армията започнала да слиза на брѣга. Отначало пехотинцитѣ въ кѫси одежди, кожени шапки. После слѣзли на брѣга землекопитѣ, орѫжейнитѣ майстори, обоза.

Най-после слѣзли конетѣ — тласкани отъ борта въ водата и изплашенитѣ животни съ гръмко цвилене плували къмъ брѣга. Последенъ слѣзълъ самъ Вилхелмъ. Той толкова бързалъ да стѫпи на английска земя, че се подхлъзналъ и падналъ. Лоша поличба! Тревоженъ шепотъ се разнесълъ по редоветѣ: „Богъ да ни помогне!“ Но Вилхелмъ станалъ и смѣейки се, протегналъ къмъ войницитѣ рѫце, още пълни съ пѣсъкъ: „Какво? — извикалъ той съ своя оглушителенъ гласъ. Азъ вече хванахъ тая земя съ рѫцетѣ и докато тя е у мене — тя е ваша“.

Харолдъ не билъ готовъ за война, но отказалъ да изпълни своя старъ договоръ съ Вилхелмъ и доброволно да му отстѫпи престола. На 14 октомврий станала решителна кървава битка при Хастингсъ. Харолдъ и неговия братъ били убити. Вилхелмъ Незаконородения станалъ Вилхелмъ Завоеватель.

Отъ Хастингсъ той потеглилъ къмъ Дувръ, изгорилъ и превзелъ крепостьта и по стария още римски пѫть, презъ Кентското графство, се отправилъ къмъ Лондонъ. Той не бързалъ да превземе града, кѫдето кипѣли страститѣ и се борѣли партиитѣ и дочакалъ докато сами Лондончани не отворили предъ него вратитѣ. Но преди да се засели въ своята нова столица, той започналъ да строи крепость, тоя мраченъ Тоуеръ на брѣга на Темза, на който сѫ запазени и до сега френскитѣ надписи.

На Рождество Христово Вилхелмъ се коронясалъ въ Вестминстерското абатство, което било тогава на край града. Той се опѫтилъ къмъ черквата направо отъ своя лагеръ по улицитѣ, охранявани отъ нормандски конници. Церемонията по коронясването започнала. Йоркскиятъ архиепископъ се качилъ на катедрата, запиталъ нормандцитѣ на галски езикъ — съгласни ли сѫ да признаятъ за краль Вилхелмъ Нормандски? После се обърналъ съ сѫщия въпросъ по саксонски къмъ англичанитѣ. Раздали се викове за съгласие — цѣлъ ураганъ викове напълнилъ черквата. Войската, която охранявала абатството съ орѫжие нахлула въ черквата, тамъ каточели започналъ бунтъ! Вистрели, шумъ, обща паника, и скоро храма опустѣлъ. У олтаря останали само Вилхелмъ, архиепископа и нѣколцина свещеници. Въ прозорцитѣ на черквата се появила червенина — войницитѣ изпълнили заповѣдьта, получена въ случай на бунтъ, запалили храма. Епископътъ съ треперящи рѫце сложилъ на Вилхелмъ короната и той въ пустата черква, освѣтена отъ пламъцитѣ на пожара се клелъ да се грижи за английския народъ, както това правѣли най-добритѣ английски крале.

Новиятъ краль се настанилъ въ укрепения лагеръ, близо до Беркингъ и тукъ като грижливъ, методиченъ нормандецъ, заповѣдалъ да направятъ инвентаръ на държавнитѣ и частни земи. Владенията на всички, които се сражавали противъ нормандцитѣ при Хастингсъ били конфискувани и цѣлата английска аристокрация за единъ день обеднѣла. Градове, села, графства, замъци, пари — всичко било раздѣлено между победителитѣ. И тѣзи, които искали въ Англия жени — сѫщо получавали такива. Колко богати и красиви вдовици, чийто мѫже загинали при Хастингсъ били насила омѫжени за нормандски офицери! Лъвскиятъ пай отъ плячката се паднала на новия краль. Когато презъ пролѣтьта на следната година той се върналъ въ Нормандия, неговитѣ кораби пренесли много злато, монети, черковни скѫпоценности, които той раздалъ на монастиритѣ и цѣли богатства за папата, въ благодарность за неговата помощь и молитви.

Вилхелмъ, като заминалъ за родината си, оставилъ управлението на Англия, по-право казано оная часть, която била въ рѫцетѣ на нормандцитѣ, на своя братъ, епископъ Одонъ и съвета на велможитѣ. Тѣ разпуснали войницитѣ — започнали се грабежи и насилия, и населението, само по външному покорено на победителитѣ, започнало да се бунтува. Вилхелмъ бързо се върналъ, успокоилъ вълнението съ отстѫпки и обещания да не нарушава старитѣ английски закони. На св. Троица 1068 г. въ Лондонъ пристигнала Матилда съ децата си и била коронясана. Тукъ тя родила синъ Хенрихъ, четвъртия синъ на Вилхелмъ Завоеватель. Това била последната негова радость, а 1068 г. — последната спокойна година на краля. Истинското покоряване на Англия било още напредъ — съ четири кървави вълни залѣлъ Вилхелмъ своето кралство.

Отначало се повдигнала северна Англия, кѫдето бунтовницитѣ се събрали около майката на Херолдъ. После се разбунтувалъ Уелсъ. После въ устието на Гумбергъ се появилъ флотътъ на датски краль Свенъ и на неговата помощь възлагали всички свои надежди враговетѣ на нормандцитѣ. Едновременно съ това започнали да се бунтуватъ селенитѣ въ центъра на страната. Безъ да се колебае, съ неумолима жестокость Вилхелмъ потушил тѣзи възстания. Тамъ, кѫдето преминалъ той, оставилъ пожарища, смърть и гладъ. Превземането и разрушението на Честеръ било последния плѣсъкъ на кървавата вълна презъ тази година. Вилхелмъ могълъ да прекара спокойно Рождество Христово.

Но още една вълна се повдигнала и завършила разрушението на стара Англия, — борба съ духовенството, съ монастиритѣ, които скривали у себе си бунтовницитѣ и съ своитѣ богатства ги подпомагали. По искане на Вилхелмъ, папата изпратилъ въ Англия на Пасха 1071 г. трима свои легати. На тържественъ съборъ тѣ санкционирали разправата съ духовенството: арестували епископитѣ, конфискували църковнитѣ имущества, назначили почти цѣлото духовенство изъ срѣдата на нормандцитѣ.

Сега Англия лежала въ краката на своя краль — завоеватель, разрушена, ненавиждаща го. А тамъ задъ морето, неговото херцогство — миръ, спокоенъ трудъ, богати градове съ високи черкви, тучни полета, монастири — убежище на наука и изкуство. Тамъ поетитѣ прославяли битката при Хастингсъ наравно съ подвизитѣ на героитѣ отъ Илиадата и Одисеята.

Но и тукъ вече щастието започнало да се отвръща отъ Вилхелмъ. Напусналъ го стария му синъ Робертъ, който искалъ да му бѫде дадено управлението на Нормандия. И още по-голѣма скръбь — умрѣла кралица Матилда. Погребали я въ Канъ, втората столица на Нормандия, въ женския монастиръ, построенъ едновремено съ мѫжкия монастиръ на другия край на града, кѫдето порѫчалъ за себе си гробница самъ Вилхелмъ. Той останалъ самъ и съ старостьта му се усилвалъ и неговия тиранически духъ, неговата алчность и скѫперничество.

Като истински тиранинъ той насаждалъ въ Англия феодалнитѣ порядки, но не допускалъ образуването на голѣми имения и управлявалъ графствата чрезъ свои чиновници. Той устройвалъ Англия така, каквато тя остана и следъ него.

Въ 1087 г. Вилхелмъ се върналъ въ Руанъ. Той се почувствувалъ зле и легналъ, а френскиятъ краль Филипъ I искалъ да се възползва отъ това и нахлулъ въ Нормандия. Вилхелмъ направо отъ постелята се качилъ на коня и въ битката, която станала близо до Мантъ, се сражавалъ съ такова безстрашие, както и на младини. Боятъ преминалъ въ улицитѣ на града, обхванатъ отъ пожаръ. Нормандцитѣ побеждавали. Вилхелмъ спрѣлъ коня си на площада при черквата. Отъ пламналата черква паднала тежка греда. Изплашениятъ конь на Вилхелмъ се изправилъ на заднитѣ крака, хвърлилъ конника и съ цѣлата си тяжесть падналъ върху него. Вдигнали краля, — той билъ въ безсъзнание, — и го пренесли въ Руанъ. Той умрѣлъ следъ нѣколко дена.

Завоевательтъ погребали въ Канъ. Когато траурния кортежъ потеглилъ къмъ монастира Св. Стефанъ, избухналъ пожарь, който бързо обхваналъ цѣлъ кварталъ на града. Хората, които се събрали да изпроводятъ останкитѣ на херцога, се спуснали къмъ домоветѣ си. И мрачни пламъци освѣтявали погребението на Вилхелмъ, както при неговото коронясване. Както и тогава, черквата била пуста.

Службата се свършила. Ковчегътъ, огроменъ ковчегъ за високъ, едъръ човѣкъ — вече се канели да го пуснатъ въ гроба, изкопанъ въ черковния дворъ. Неочаквано къмъ зеящата дупка се приближилъ единъ човѣкъ, мѣстенъ житель, на име Аселенъ. „Мѣстото, въ което вие искате да погребвате, принадлежи на мене, — казалъ той. — Тукъ бѣше кѫщата на моя баща. Тоя, за когото вие се молите, го взе отъ него насила. Азъ забранявамъ да погребвате трупа на крадецъ въ моята земя“.

Тѫжительтъ говорѣлъ истината. За да не става скандалъ, монаситѣ му заплатили, и Аселенъ разрешилъ най-после да погребатъ завоевателя на Англия.