Иван Вазов
Епилог

В тез песни трепетни душата си излях,

в тез песни искрени прославих доблестта,

в тез песни празнични излях си радостта,

        кат българин и кат човек плаках.

 

И тая глуха скръб възторга ми тровй,

тежеше кат крушум на моя стих крилат:

защо бе, боже мой, защо бе този рат,

кой с було траурно безброй сърца зави!

 

Грамади трупове! Порои братска кръв

по бойните боля — славянските поля!

O, родино, не ти подаде знака пръв

за страшната борба. O, друг кръвта заля!

 

Ти жъдна бе за мир — показаха ти меч,

за правда ти молй — неправдата се смя…

И на — сеч, ужаси по райската земя

и споменът им гроб за братството е веч.

 

Мъглите днешни зли кога се разнесат,

Българио, и ти ще светнеш с лик зарист,

и силна с правото и с лавъра си чист

спокойна ще да чуйш всечеловешкий съд.

 

София, 14 февруари 1916 г.