Иван Вазов
Благодаря ти, боже!

Благодаря ти, вишний Боже,

че ми живота съхрани

до днес, душата ми да може

на тез да се порадва дни.

 

Благодаря ти, дето мога,

пред жизнений предел застал,

в народния възторг, тревога

и аз да имам своя дял.

 

Сполай ти, че не ме повика

в ония тежки часове,

когато в сълзи, в скръб велика

народа български живе

 

и пред скръбта на мойте братя,

що траур черен помрачи,

да умра, кат мълвя проклятья

и със отворени очи.

 

Благодаря, че пак настала

свещена радост и за мен,

и мога лирата млъкнала

да взема с трепет вдъхновен,

 

и в песни си да заживея

аз пак с народната душа —

нали певеца все със нея

до днес трептя, страда, диша?

 

Сполай, че родината млада

видях с безсмъртния венец;

изпитах висшата услада,

що би изпитал тук певец;

 

че да фърча крила ми даде

духовни — светла благодат,

от хиляди младежи млади

да се почувствувам по-млад!

 

Смъртта? Да дойде! Не бледнея…

Какво, че вече ще съм прах?

През таз велика епопея аз

сто живота изживях!

 

Февруари 1916 г.