Рюноске Акутагава
Животът на един идиот

Епохата

Беше на втория етаж на някаква книжарница. Той, тогава двадесетгодишен, се бе покатерил на опряна на стелажите европейска стълба и търсеше нови книги. Мопасан, Бодлер, Стриндберг, Ибсен, Шоу, Толстой…

Междувременно навън се здрачи, но той продължи да чете самозабвено заглавията. На рафтовете стояха наредени не книги, а по-скоро самият „край на века“. Ницше, Верлен, братя Гонкур, Достоевски, Хауптман, Флобер…

Борейки се с мрака, разчиташе име подир име. Но и книгите започнаха да се разтапят постепенно в унилия полумрак. Най-сетне въодушевлението му се изчерпа и той понечи да слезе. Точно в този миг над него внезапно светна гола електрическа крушка. Остана на стълбата и погледна отгоре движещите се сред книгите продавачи и клиенти. Сториха му се невероятно дребни. И на всичко отгоре окаяни.

„Човешкият живот не струва колкото един Бодлеров стих!“

Продължи да ги разглежда от върха на стълбата…

Майката^[2]

Лудите бяха облечени в еднакви сиви халати. Може би затова обширното помещение изглеждаше толкова тъжно и потискащо. Един неуморно свиреше химни на хармониума. Друг танцуваше или по-скоро подскачаше насред стаята.

С един румен лекар той наблюдаваше тази картина. Преди десет години и родната му майка не се различаваше по нищо от събраните тук същества. Съвсем по нищо. В тежката им миризма долови зловонието, носещо се навремето от майка му.

— Е, да вървим, а?

Лекарят го поведе по коридора към една стая в дъното. В голяма стъкленица в ъгъла киснеха в спирт няколко мозъка. Забеляза нещо белезникаво по един от тях. Заприлича му на капки белтък. Докато разговаряше прав с лекаря, отново се сети за майка си.

— Притежателят на онзи мозък беше инженер в електрическата фирма Х. Мислеше се за голямо, черно и лъскаво динамо.

Загледа се през прозореца, защото не искаше да срещне погледа на лекаря. Виждаше се само някаква тухлена ограда с набучени отгоре й парчета от бутилки. Но и те хвърляха белезникави отблясъци върху редкия мъх.

Къщата

Живееше на втория етаж в къща извън града. Теренът бе нестабилен и етажът се бе наклонил неестествено на една страна.

Тук често се караше с леля си^[3]. Понякога дори се налагаше осиновителите му да ги сдобряват. Но той обичаше леля си повече от всичко на света. Когато беше на двадесет, тя, заклетата стара мома, вече наближаваше шестдесетте.

Колко пъти в стаята си на втория етаж бе разсъждавал дали всички, които се обичат, същевременно се измъчват един друг. И докато мислеше за това, все не можеше да се избави от противното усещане, че етажът се накланя настрани.

Токио

Река Сумидагава беше мътна и сива. Той разглеждаше вишните в Мукоджима от люка на малкия катер. Обсипаните с цвят дървета му се струваха унили като прострени дрипи. Ала в тези вишни, във вишните на Мукоджима, посадени още през годините на Едо, веднъж той откри себе си.

Собственото „Аз“

Седеше в някакво кафене със свой по-възрастен събрат по перо и палеше цигара от цигара. Почти не разговаряше, но слушаше с огромно внимание събеседника.

— Днес цял предобед обикалях града с кола.

— По някаква работа ли?

Подпрял глава, другият отвърна нехайно:

— Не, просто ми се искаше да се повозя.

Тези думи го разкрепостиха и той се понесе към непознат свят — тъй близкия до боговете свят на собственото му „аз“. Усети необяснима болка. Но в същото време почувствува и радост.

Кафенето беше много тясно. Но под картината на бог Пан^[4] се провисваха тежко месестите листа на едно каучуково дърво в червена пръстена делва.

Болестта

Разгърна срещу нестихващия откъм морето вятър дебел английски речник и проследи с пръст думите.

„Talaria — крилати обувки или сандали

Tale — разказ

Talipot — кокосова палма, която расте в Източна Индия. Стволът й достига височина петдесет — сто фута; от листата й се правят чадъри, ветрила, шапки и пр. Цъфти веднъж на седемдесет години…“

Въображението му нарисува съвсем ясно цъфналата кокосова палма. Изведнъж усети непознат досега сърбеж в гърлото и неволно се изплю върху речника. Дали наистина се изплю? Не, това не беше слюнка. Мина му през ума колко кратък е всъщност животът и още веднъж си представи цвета на кокосовата палма. Цветът на палмата, изправила величествено ствол там далеч, отвъд океани и морета…

Картината

Внезапно… беше наистина внезапно. Стоеше пред една книжарница и разглеждаше албум с картини на Ван Гог, когато внезапно осъзна какво значи живопис. Албумът бе, разбира се, с репродукции. Но и в репродукциите успя да почувствува съвършенството на природата. Очарован, той погледна с нови очи на света. И от известно време започна да се вглежда с напрегнато внимание в извивките на клоните по дърветата и в овала на женските лица.

През една дъждовна есенна привечер вървеше под железопътния прелез извън града. До отсрещния насип бе спряла каруца. Когато мина покрай нея, почувствува с цялото си същество, че някой вече е изминал този път. Кой ли? Не беше нужно да се пита. В двадесет и три годишната му душа един холандец с отрязано ухо и дълга лула между зъбите бе впил остър поглед в посърналия пейзаж…

Искрите

Мокър до кости, крачеше по асфалта. Валеше доста силно. В тежката влага наоколо усещаше миризмата на гумирания си дъждобран.

Неочаквано високо горе в жиците проблеснаха виолетови искри и той потръпна от необяснимо вълнение. В джоба на сакото му бе ръкописът, който се канеше да отнесе в списанието на литературната им група. Продължи да върви под дъжда, но след малко се извърна още веднъж и вдигна очи към жиците.

Те все така пръскаха остри пламъчета. Никога през живота си не бе изпитвал такова неудържимо желание на всяка цена да притежава нещо. Само тези виолетови искри… Само тези поразителни искри високо в небето… Искаше му се да ги улови дори с цената на живота си.

Труповете

На големия пръст на всеки труп висеше закачен на тел етикет с данни — име, възраст и прочее. Надвесен напред, приятелят му завъртя ловко скалпела и започна да отделя кожата от лицето на един труп. Лъсна красива жълта мас.

Не откъсваше очи от трупа. Всъщност всичко това му бе необходимо за един разказ^[5], чието действие се развиваше през епохата Хейан. Но зловонието на трупа, напомнящо миризмата на развалени кайсии, го отвращаваше. Свъсил вежди, приятелят му продължаваше да движи спокойно скалпела. По едно време подхвърли:

— Напоследък труповете не достигат.

Отговорът дойде някак от само себе си. „На твое място, ако не ми достигаха трупове, щях без всякакъв зъл умисъл да убивам.“ Но отговорът, разбира се, си остана затаен в сърцето му.

Учителят

Под голям дъб четеше книга на Учителя^[6]. По клоните на облятото със слънце есенно дърво не трепваше нито листенце. Някъде далеч в безбрежните небеса една везна със стъклени блюда бе застинала в идеално равновесие… Ето каква картина му се привиждаше, докато четеше книгата на Учителя…

Призори

Развиделяваше се. Той спря на един ъгъл и огледа обширния пазар. И многолюдната тълпа, и каруците, и всичко наоколо се обагри в розово.

Запали цигара и тръгна бавно натам. Но неочаквано някакво хилаво черно куче започна да лае по него. Ала той не се сепна. Нещо повече — обичаше дори това куче^[7].

Насред пазара голям платан бе разперил клони на вси страни. Спря до дървото и погледна през клоните към небето. Там, точно над главата му блещукаше самотна звезда.

Беше през годината, когато навърши двадесет и пет… На третия месец след запознанството му с Учителя.

Военното пристанище

В подводницата беше полутъмно. Приведен сред всевъзможните машинарии, той гледаше в малкия окуляр на перископа. Там се отразяваше обляното от светлината военно пристанище.

— Сигурно се вижда и „Елмаз“, нали? — заговори го един морски офицер.

Докато наблюдаваше сместилите се в четвъртития обектив дребни военни кораби, кой знае защо се сети за холандския магданоз. За едва доловимия аромат на холандския магданоз върху порция пържола от тридесет сена.

Смъртта на учителя

Разхождаше се по платформата на една нова гара, превит под напора на извилия се след дъжда силен вятър. Небето беше мрачно. Отвъд перона трима-четирима работници размахваха задружно кирки и пееха гръмогласно.

Извилият се след дъжда вятър разпиля и песента на работниците, и чувствата му. Той премяташе в уста незапалена цигара и усещаше близка до радост тъга. В джоба на палтото му се въргаляше телеграма: „Учителя на смъртно легло…“.

Развял димна опашка, иззад хълмовете на Мацуяма приближаваше, лъкатушейки, влакът в шест за Токио.

Женитбата^[8]

На другия ден след сватбата смъмри жена си: „Веднага започваш да хвърляш пари на вятъра“. Не защото смяташе, че заслужава упрек, а защото леля му настоя: „Кажи й!“. Жена му, разбира се, му се извини. Извини се и на леля му. Пред саксията с жълти нарциси, които бе купила за него…

Те

Живееха мирно и тихо сред широката сянка от перести листа на голямо бананово дърво… Защото домът им бе в едно градче край морето, на цял час път с влак от Токио.

Възглавницата

Подложил си бе за възглавница ухаещ на рози скептицизъм и четеше Анатол Франс. Но не забеляза, че и във възглавницата незнайно кога се бе появил кентавър.

Пеперудата

В пропития с мирис на водорасли въздух пърхаше пеперуда. Усети как крилете й се докоснаха за миг до пресъхналите му устни. Но и след години прашецът, който тя бе оставила върху устните му, все така сияеше.

Луната

Срещна я случайно на стълбите на един хотел. И посред бял ден лицето й бе като че огряно от лунна светлина. Докато я изпращаше с поглед (изобщо не се познаваха), изпита непозната тъга…

Изкуствените криле

След Анатол Франс се зае с философите на осемнадесети век. Но до Русо не се докосна. Навярно защото част от самия него — онази, която тъй лесно се поддаваше на чувства и страсти, бе твърде близка до Русо. А с другата — преливащата от трезв разум — се залови за автора на „Кандид“.

За него, двадесет и девет годишния, в живота нямаше никаква светлина. Но Волтер му даде изкуствени криле.

Той ги разпери и се понесе с лекота към небесата. И всички, озарени от светлината на разума радости и скърби на човешкия живот, се удавиха долу под погледа му. Сипеше подигравки и иронични усмивки върху жалките градове и села и летеше волно нагоре, право към слънцето. Забравил сякаш за древния грък, който намерил смъртта си в морето, защото слънчевите лъчи изпепелили изкуствените му криле.

Оковите

Той и жена му останаха да живеят при осиновителите му. Защото трябваше да постъпи на работа в редакцията на един вестник. Уповаваше се на договора — лист жълтеникава хартия, ала след време разбра, че въпросният документ не ангажира вестника, а стоварва цялата отговорност на неговия гръб.

Дъщерята на лудия

Двете рикши бързаха по безлюдния, притиснат от облачното небе междуселски път. Пътят очевидно водеше към морето, защото насрещният вятър бе солен.

Пътуваше във втората рикша. Не очакваше нищо интересно от това „рандеву“ и се мъчеше да разсъди какво всъщност го бе подмамило да тръгне. В никакъв случай не и любов. Ала щом не беше любов, тогава… Измъкна се от отговора, като си помисли: „Така или иначе, сме квит“.

В предната рикша се возеше дъщерята на един луд. На всичко отгоре, по-малката й сестра се бе самоубила от ревност.

„Все едно няма изход.“ Вече изпитваше особено отвращение към дъщерята на лудия — към нея, силната, у която се таяха само животински инстинкти.

По едно време рикшите минаха край някакво крайбрежно гробище. Отвъд осеяния с мидени черупки плет чернееха няколко паметника. Той гледаше морето, провиждащо се смътно в далечината измежду паметниците, и изведнъж усети, че презира мъжа й, задето няма власт над сърцето й…

Един художник

Беше илюстрация в списание. Нарисуван с туш петел, който обаче говореше за силно изразен индивидуален почерк. Разпита надълго и нашироко свой приятел за художника.

Само след седмица художникът го посети. Беше наистина забележително събитие в живота му. Откри у художника никому неизвестна поезия. Нещо повече, откри у себе си дух, за който не бе и подозирал.

Една хладна есенна привечер съгледа царевично стебло и се сети за художника. Високото стебло бе наежило грубите си, свити на фуния листа, а в набъбналата пръст личаха тънките като нерви корени. Това бе, разбира се, портретът му, неговото тъй лесно ранимо „аз“. Но откритието само го потисна.

„Късно е вече. Но в краен случай…“

Тя

Смрачаваше се. Той вървеше през площада с чувството, че го обзема лека треска. Прозорците на околните високи здания светлееха на фона на сребристото небе.

Спря на тротоара и я зачака. След около пет минути я съзря да приближава. Видя му се някак посърнала. Тя го погледна, промълви: „Много съм уморена“, и се усмихна. Тръгнаха един до друг през сумрачния площад. Случваше им се за първи път. Той бе готов да се откаже от всичко на света само за да е с нея.

В колата тя го погледна втренчено и попита:

— Не се ли разкайвате?

— Никак — отвърна чистосърдечно той.

Тя хвана ръката му и промълви:

— Защото аз не съжалявам.

Дори тогава лицето й бе сякаш огряно от лунна светлина.

Раждането

Стоеше неподвижно до плъзгащата се врата и наблюдаваше как акушерката в бяла престилка къпе новороденото. Всеки път, щом му залютеше от сапуна, малкото се мръщеше трогателно и ревеше колкото му глас държи. Той усети миризмата му, напомняща миризмата на мишле, и неволно си помисли: „Защо ли се роди и то? На този пълен с мъки и несгоди свят… И защо ли съдбата му отреди баща като мен?“.

А това бе първородният син, с който жена му го дари.

Стриндберг

Стоеше до вратата и наблюдаваше как вън под цъфналите нарове няколко възмръсни китайци играят маджонг на лунна светлина. После се прибра в стаята и зачете под ниската лампа „Изповедта на глупеца“. Но преди да свърши втората страница, се усмихна горчиво. В писмото до любовницата си — графинята, Стриндберг лъжеше не по-зле от него…

Древност

Олющените буди, небесните обитатели, конете и цветовете на лотосите го поразиха дълбоко. Докато ги съзерцаваше, забрави всичко. Дори щастието, че се е отървал от дъщерята на лудия…

Спартанска закалка

Вървяха с негов приятел по една странична улица. Срещу тях се движеше рикша с вдигнат гюрук. А в рикшата, за голямо свое удивление, съзря нея, снощната. И сега, посред бял ден, лицето й сякаш бе огряно от лунна светлина. Но в присъствието на приятеля му те, разбира се, не се и поздравиха.

— Колко е хубава! — възкликна приятелят му. Зареял поглед към пролетната планина в дъното на улицата, той отвърна без капчица колебание:

— Да, много е хубава.

Убиец

По стръмния напечен селски път се носеше воня на тор. Той вървеше по пътя и бършеше потта си. Зрелите жита от двете му страни ухаеха.

„Убий го, убий го!…“, започна да си повтаря по едно време той. Кого? Знаеше отлично кого. Спомни си онзи отвратителен късо подстриган тип.

Неочаквано иззад пожълтелите жита се подаде куполът на католически храм…

Формата

Това бе малка метална бутилка за саке. Тази бутилка с фин нарез му разкри красотата на формата.

Дъждът

Изтегнат на голямото легло, той разговаряше с нея за какво ли не. Вън, там, отвъд прозореца на спалнята, плющеше дъжд. Цветята, изглежда, бяха започнали да гният от този дъжд. Както обикновено, лицето й бе сякаш огряно от лунна светлина. Беше му малко скучно да разговаря с нея. Обърна се по корем, запали бавно цигара и се сети, че връзката им продължава вече седем години.

„Обичам ли тази жена?“, запита се той. Отговорът изненада дори него, който непрестанно бдеше над мислите и постъпките си: „Все още я обичам!“.

Голямото земетресение^[9]

Напомняше му миризмата на презрели кайсии. Усещаше я едва-едва, докато вървеше през пожарищата и си мислеше, че разлагащите се на силния пек трупове не миришат кой знае колко отвратително. Но щом стигна до затлаченото с тела езеро, осъзна, че в емоционален план думата „ужас“ не е преувеличение. Особено го поразиха труповете на дванадесет — тринадесетгодишните деца. Той ги гледаше и изпитваше чувство, близко до завист. Спомни си думите: „Бог прибира рано онези, които обича“. Пожарът бе помел и къщите на по-голямата му сестра, и на породения му брат. Затова пък отложиха временно присъдата на зет му, обвинен в лъжесвидетелство…

„По-добре всички да измрат!“, мина му през ума, както стоеше сред пожарищата.

Кавга

Веднъж се спречкаха с по-малкия си брат, с когото бяха от различни майки. Вярно, че заради него брат му бе под непрестанен тормоз. Но той пък се лишаваше заради брат си от лична свобода. Роднините все внушаваха на брат му: „Учи се от него!“. Но тези думи го караха да се чувствува с вързани ръце и крака.

Двамата се вкопчиха яко и се претърколиха до ръба на верандата. А на двора — спомняше си съвсем ясно — под натежалото от дъждовни облаци небе люляковият храст бе разтворил пищно яркочервените си цветове.

Багри

На тридесет години той неочаквано обикна едно обрасло с мъх пустеещо място, по което се търкаляха в безпорядък само парчета от изпотрошени тухли и керемиди. Ала в неговите очи мястото бе като пейзаж на Сезан.

Изведнъж си спомни за увлеченията си преди седем — осем години. И в същия миг откри, че тогава не е разбирал какво значи багри.

Манекен

Искаше му се да живее безразсъдно, за да няма за какво да съжалява, когато умре. Но въпреки това продължаваше да живее скромно и благоприлично със своите осиновители и с леля си. Така в живота му се появиха две страни — светла и тъмна. Веднъж в един магазин за европейски дрехи видя манекен и се замисли доколко прилича на него. Само че подсъзнателното му „аз“, неговата, така да се каже, втора природа бе вече изразила в един разказ това му душевно състояние.

Апатия

Вървеше с един студент през обрасло с пампасова трева поле.

— Интересно дали вие, младите, все още имате жажда за живот?

— Разбира се… Че нали и вие самият…

— Нямам. Изпитвам само желание да творя.

Каза го откровено, защото наистина бе неусетно загубил интерес към живота.

— А нима желанието да твориш не е жажда за живот?

Премълча. Там в далечината, над червените класове на пампасовата трева, изведнъж се открои силуетът на вулкан. Вулканът го накара да изпита чувство, близко до завист. Но и сам не разбираше защо.

„Преселник“

Веднъж срещна неочаквано жена, достойна да се мери по талант с него. Ала написа „Преселник“ и други лирични стихове и успя да се измъкне на косъм от опасността. Само че те го гнетяха, сякаш бе отърсил полепналия по ствола на дървото искрящ сняг.

Танцува сламената шапка с вятъра,

ала след миг ще падне във прахта.

Недей за името ми да жалееш.

Съчувствие — това е името ти само.

Отмъщение

Седяха на балкона на заобиколен от напъпили дървета хотел. Той рисуваше, за да развлича едно момченце. Синът на дъщерята на лудия, с която се бе разделил преди седем години.

Тя пушеше и наблюдаваше заниманията им. Той рисуваше ли, рисуваше влакове и самолетчета, а на душата му бе тежко. За щастие, момчето не беше от него. Ала най-много се измъчваше, когато то се обръщаше към него с „чичко“.

По едно време детето хукна някъде и дъщерята на лудия, все така пушейки, подхвърли предизвикателно:

— Не ти ли се струва, че това дете много прилича на теб?

— Изобщо не прилича. Още повече че…

— Но нали говорят за „въздействие върху плода“? Той премълча и отмести поглед. Ала дълбоко в душата си изпита нечовешко желание да я удуши…

Огледала

Седеше в ъгъла на едно кафене и разговаряше със свой приятел. Приятелят му ядеше печена ябълка и говореше за настъпилите напоследък студове. Изведнъж усети в думите му противоречие.

— Все още си ерген, нали?

— Другия месец се женя.

Неволно млъкна. Във взиданите по стените на кафенето огледала се отразяваха безброй негови образи. Хладни и някак заплашителни…

Болест

Налегна го мъчително безсъние. Започна да отпада и физически. Лекарите му поставиха двадесет и три диагнози. Гастрит, перфорация на червата, сух плеврит, неврастения, артрит, умствена преумора…

Но той знаеше причината за болестта си — срама от себе си и страха от тях. От обществото, което презираше.

Един навъсен зимен следобед седеше в ъгъла на някакво кафене и захапал цигара, слушаше грамофона. Мелодията го изпълваше с необикновено вълнение. Изчака края, приближи се до грамофона и прочете етикета на плочата.

„Вълшебната флейта“ — Моцарт.

Изведнъж разбра всичко. Нарушил десетте заповеди, Моцарт без съмнение е страдал. Но едва ли чак като него…

Сведе глава и се върна бавно на масата си…

Смехът на боговете

Той, тридесет и пет годишният, се разхождаше в окъпаната от пролетното слънце борова гора. И си припомняше думите, които бе написал преди две-три години: „За нещастие, боговете не могат да се самоубиват като нас“…

Нощ

Нощта пак наближи. Морето бушуваше и се пенеше неспирно в сумрака. Под това небе той за втори път сключи брак с жена си. За двамата това бе радост. Но и мъка. Трите им деца наблюдаваха заедно с тях светкавиците над морето. Жена му държеше на ръце едно от децата и като че едва сдържаше сълзите си.

— Ей там се вижда лодка, нали?

— Да.

— Със счупена мачта.

Смъртта

Възползува се от щастливото обстоятелство, че спи сам, и направи опит да се обеси на рамката на прозореца с пояса от кимоното. Но щом промуши глава в примката, изведнъж изпита ужас от смъртта. Не защото се боеше от предсмъртните мъки. Реши да повтори опита си и да измери след колко време настъпва смъртта. И така, след кратка и не чак толкова мъчителна агония започна да се унася. Смъртта бе очевидно отвъд унеса, стига да успееше да го преодолее. Погледна часовника и разбра, че е агонизирал минута и двадесет и няколко секунди. Навън бе съвсем тъмно. Но в мрака се разнесе продължително кукуригане на петел.

„Диван“

За пореден път „Диван“^[10] му вдъхна сили. Това бе „източният“ Гьоте, за когото и не подозираше. Видя го да стои спокойно отвъд всички пороци и добродетели и изпита близка до отчаяние завист. За него поетът Гьоте бе по-величав и от поета Христос. Освен Акропола и Голгота в душата на Гьоте бе разтворила цвят и арабска роза. Ако имаше поне малко сили да тръгне по стъпките му… Изчете „Диван“, а когато неистовото вълнение отшумя, не можа да сдържи презрението към себе си — житейския евнух.

Лъжи

Самоубийството на зет му бе голям удар за него. Занапред трябваше да се грижи и за семейството на сестра си. Бъдещето, поне на него самия, му изглеждаше сумрачно като гаснещ ден. Обзет от нещо като хладен присмех към духовния си провал (съзнаваше ясно всичките си пороци и недостатъци), той продължаваше да чете какво ли не. Но и „Изповед“ на Русо гъмжеше от героични лъжи. Особено „Нов живот“^[11] — досега не се бе натъквал на такъв коварен лицемер като героя на „Нов живот“. Развълнува го само Франсоа Вийон. В много от стиховете му откри „Очарователния самец“.

Очакващият бесилката Вийон му се явяваше и насън. Хиляди пъти му се искаше да падне като Вийон на дъното на живота. Само че обстоятелствата и физическата немощ му пречеха да го стори. Линееше от ден на ден. Като дървото, видяно някога от Суифт, което съхнело от короната надолу…

Игра с огъня

Лицето й искреше като тънък лед под лъчите на утринното слънце. Отнасяше се доброжелателно към нея, но не я обичаше. Нещо повече, дори не я бе докосвал.

— Разбрах, че искате да умрете, така ли?

— Да… Не, всъщност съм отегчен от живота.

След този разговор се споразумяха да умрат заедно.

— Платоническо самоубийство.

— Двойно платоническо самоубийство^[12].

Учуди го собственото му спокойствие.

Смъртта

Не умря с нея. Само изпитваше особено задоволство, че досега дори не я е докосвал. Понякога тя разговаряше с него така, сякаш нищо не се е случило. На всичко отгоре му остави шишенцето с цианкалий и често му подхвърляше:

— Това вдъхва и на двама ни сили. Шишенцето наистина го успокояваше. Той седеше на плетения стол, съзерцаваше младите листа на дъба и се отдаваше на мисли за покоя, който ще му донесе смъртта.

Препарираният лебед

Изчерпал сетни сили, реши да напише своята автобиография. Ала противно на очакванията, това не му се отдаде лесно. Защото все още не се бе отърсил от самолюбието, скептицизма и пресметливостта. Не можеше да не се презира за това. Но същевременно си казваше: „Всеки под кожата си е такъв“. Имаше чувството, че заглавието „Поезия и истина“^[13] приляга на всяка автобиография. Освен това му бе напълно ясно, че художествените произведения не въздействуват на всеки. Собствената му автобиография би развълнувала само сродни нему души, хора, преживели подобен на неговия живот… Ръководеше се от такива чувства и затова реши да опита да напише накратко своята „Поезия и истина“.

По-късно, когато бе завършил вече „Животът на един идиот“, в магазин за стари вещи случайно попадна на препариран лебед. Дори пожълтелите криле на птицата с изпъната шия бяха проядени от молци. Помисли за собствения си живот и усети как в гърлото му се надигат сълзи и присмех. Бъдещето му предлагаше само лудост или самоубийство. Докато вървеше самотен по притъмняващата улица, реши да изчака търпеливо съдбата, която ще дойде да го унищожи.

Пленник

Негов приятел полудя.^[14] Винаги бе изпитвал особена нежност към него. Защото усещаше с цялото си същество, че под маската му на веселие се крие самота. Два — три пъти навести болния си приятел.

— Двамата сме обзети от зъл дух, нали? От злия дух на име „край на века“ — нареждаше полушепнешком приятелят му.

А само два-три дни след този разговор на път за някакви минерални бани се опитал да яде и рози. По-късно, когато вече настаниха обезумелия в болница, той се сети неочаквано за малкия теракотен бюст, който бе подарил преди години на приятеля си. Това бе бюстът на обичания от неговия приятел автор на „Ревизор“. Припомни си, че и Гогол е умрял умопомрачен, и си даде сметка, че всички те са във властта на някаква сила.

Изтощен до крайност, прочете случайно и предсмъртните думи на Радиге^[15] и като че отново дочу смеха на боговете. А думите бяха следните: „Божиите воини пристигат да ме заловят“. Направи опит да устои на суеверието и сантименталността си. Но му бе физически невъзможно да се бори с каквото и да било. Изглежда, наистина бе във властта на злия дух, наречен „край на века“. Завидя на хората от Средните векове, намирали упование в бога. Само че той не можеше да повярва в бога, в божията обич. В бога, в когото бе вярвал и Кокто^[16]…

Крахът

Трепереше и ръката му, в която държеше писалката. Не стигаше това, но и слюнките му течаха. Усещаше главата си бистра само след предизвикан от веронала сън, и то — за около половин час. Дните му минаваха във вечен полумрак. Сякаш се подпираше на тънък меч с пречупен връх.