Рюноске Акутагава
Балът

Беше вечерта на трети ноември 1886 година^[1]. Седемнадесетгодишната Акико се изкачваше заедно с оплешивелия си баща по стълбите на клуба „Рокумейкан“, където трябваше да се състои тазвечерният бал. От двете страни на широката, озарена от ярки газови фенери стълба бяха подредени в три редици огромни и сякаш изкуствени хризантеми — в третата редица алени, във втората — яркожълти, а в първата — белоснежни^[2]. Листенцата им се спускаха като ресни. От балната зала на горната площадка, там, където свършваше живата ограда от великолепните хризантеми, се лееха безспир като едва сдържана щастлива въздишка възторжените звуци на оркестъра.

От дете Акико учеше френски език и бални танци. Ала този бе първият истински бал в живота й. Затова в каретата на път към клуба отвръщаше съвсем разсеяно на баща си, който от време на време се опитваше да я заговори. В душата на девойката бе пуснало корени някакво особено безпокойство или по-скоро радостна тревога и докато каретата не спря пред клуба, Акико все поглеждаше нетърпеливо редките фенери, които ръсеха оскъдна светлина върху токийските улици.

Но още щом влязоха, се случи нещо, което я накара да забрави мигом тревогата си. Към средата на стълбата тя и баща й настигнаха изкачващия се пред тях китайски дипломат. Китаецът отмести пълното си тяло и докато ги пропускаше пред себе си, изгледа очарован Акико. С целомъдрената си бледорозова бална рокля, изящната небесносиня лентичка на шията и дъхавата роза в буйните гъсти коси тази вечер Акико, от чийто вид така искрено се смая китайският дипломат с дългата плитка, бе истинско въплъщение на обаянието на цивилизована млада японка. Но ето че и един забързан надолу по стълбата млад японец във фрак извърна неволно глава и също изгледа възхитен девойката. После сякаш се опомни, пооправи леко бялата си вратовръзка и продължи бързешком между шпалира от хризантеми.

Акико и баща й се изкачиха на втория етаж. Пред входа на залата ги посрещнаха и тържествено приветствуваха домакините на тазвечерния бал — графът с прошарени бакенбарди и обкичена с ордени гръд и графинята — по-възрастна от съпруга си дама в тоалет стил Лудвиг XV. От погледа на девойката не убегна мигновената сянка на откровена възхита по лукавото лице на графа. Баща й, мил и добродушен човек, побърза да представи с радостна усмивка дъщеря си. Акико едновременно се смущаваше и тържествуваше, ала успя да забележи, че в надменната физиономия на графинята има нещо доста вулгарно.

И балната зала тънеше в разкошно нацъфтели хризантеми. Сред аромата на парфюми се полюляваха като безшумни вълни дантели, цветя и ветрила от слонова кост, които дамите вееха в очакване на кавалери. Акико се отдели незабавно от баща си и потъна в една от ослепителните групички от девойки на нейната възраст с почти еднакви розови и небесносини бални рокли. Посрещнаха я възторжено чуруликащи и я обсипаха с комплименти колко изящна и красива е тази вечер.

Но едва попаднала сред приятелките си, към Акико незнайно откъде се приближи непознат морски офицер — французин, застана мирно и се поклони почтително, съвсем по японски. Акико почувствува, че се изчервява. Тя, разбира се, веднага схвана какво означава неговият поклон, обърна се към застаналата наблизо девойка в небесносиня рокля и я помоли да подържи ветрилото й. В този миг, леко усмихнат, французинът изрече неочаквано отчетливо на японски, макар и с доста силен акцент:

— Позволете, госпожице, да ви поканя на танц.

И Акико се понесе с френския морски офицер във вихъра на валса „Дунавски вълни“. Французинът бе с красиво загоряло лице и гъсти мустаци. Ръката й, скрита в дълга до лакътя ръкавица, едва достигаше рамото му, ала той бе твърде изкусен танцьор и я водеше умело и леко сред валсиращите двойки, нашепвайки й напевно на френски мили комплименти.

Девойката му отвръщаше със свенлива усмивка и от време на време хвърляше бегли погледи наоколо. Под спускащите се на едри дипли завеси от лилав копринен креп-дешин с императорския герб и китайските знамена с извадил острите си дълги нокти и готов за скок дракон стояха подредени една до друга вази с хризантеми, които хвърляха леки сребристи и златисти отблясъци сред човешкото множество. А въодушевено от кипящите като шампанско неудържими звуци на превъзходния немски оркестър, човешкото множество не преставаше нито за миг да се люлее и носи шеметно наоколо. Акико срещна погледа на своя приятелка и двете девойки си кимнаха радостно. Точно в този миг пред нея буквално кацна възбуден като огромен заблудил се молец нов кавалер.

Девойката знаеше, че френският офицер не изпуска нито едно нейно движение от погледа си. Той — несвикналият все още с Япония чужденец, изглежда, бе заинтригуван от лекотата и финеса, с който тя танцуваше, и усмихнатите му очи като че питаха: „Нима това очарователно младо същество наистина живее като кукла в къща от бамбук и хартия? Нима наистина яде ориз с тънки златни пръчици от малка като длан и изрисувана със зелени цветя купичка?“. Това и разсмиваше, и ласкаеше Акико. И затова всеки път, когато французинът поглеждаше с възхита и почуда към изящните й розови бални пантофки, краката й сякаш се понасяха още по-леко и волно по полирания до блясък под.

Ала скоро офицерът забеляза, че неговата крехка като малко коте дама е вече изтощена от танците, погледна я загрижен и попита:

— Ще продължим ли?

— Нон, мерси — отвърна решително запъхтяната Акико.

Тогава той я поведе с валсова стъпка през люлеещите се на всички страни дантели и цветя към вазите с хризантеми и след още едно, последно завъртане я настани на един стол, а самият той изпъна гърди и отново се поклони чинно и съвсем по японски.

После танцуваха полка и мазурка, след което той я взе под ръка и двамата се спуснаха по стълбата през тройния шпалир от бели, жълти и алени хризантеми към обширната зала на първия етаж.

Там сред приливите и отливите на фракове и голи гърбове стояха опънати маси със сребърни прибори и изискани кристални съдове. На едни се издигаха внушителни планини от месо и гъби, върху други — кули от сандвичи и сладолед, а трети приличаха на пирамиди от нарове и смокини. На едната стена — единствената, пред която не бяха подредени вази с хризантеми, висеше изящна златна решетка, оплетена с изкусно изваяна лоза. Тук-там измежду листата й се провиждаха едри, наподобяващи гнезда на диви оси лилави гроздове. Бащата на Акико стоеше наблизо и пушейки пура, разговаряше оживено с някакъв господин на неговата възраст. Щом я забеляза, той й кимна с нескрито задоволство, но мигом се обърна отново към събеседника си и пак захапа любимата си пура.

Френският офицер и Акико се приближиха към една от масите и си взеха сладолед. През цялото време девойката чувствуваше, че французинът не откъсва очи от ръцете й, косите и украсената с небесносиня лента шия. Това, разбира се, не й беше никак неприятно. Ала в някакъв миг в душата й се прокрадна чисто женско подозрение, тъй че когато наблизо мина дама, вероятно немкиня, в черна кадифена рокля и червена камелия на гърдите, Акико не се стърпя и подхвърли:

— Европейките са наистина изумително красиви жени.

Французинът поклати неочаквано сериозно глава и отвърна:

— Японките са също много красиви. Особено вие, госпожице…

— Какво говорите! Нищо подобно!

— Не, това не е комплимент. Бихте могли да се появите на всеки парижки бал. И да смаете присъствуващите с външността си. Приличате на девойка от картина на Вато^[3].

Акико не бе чувала за Вато, тъй че омайната стара картина с фонтан сред сенчест лес и завехнали рози, която думите на офицера извикаха в съзнанието й, изчезна подир миг безследно. Ала тя бе далеч по-благоразумна от своите връстнички, затова, като продължи да яде сладоледа си, побърза да се вкопчи в единствената спасителна тема:

— Колко бих искала да попадна на парижки бал!

— Баловете в Париж не се различават по нищо от тукашните — каза французинът, като огледа тълпата край масата и пръснатите из залата хризантеми, а в очите му пламнаха иронични огънчета. После остави своя сладолед и додаде сякаш на себе си: — Пък и не само в Париж. Баловете всъщност навсякъде са еднакви.

След час, хванати под ръка, френският морски офицер и Акико излязоха заедно с множеството други гости — японци и чужденци, на огряната от лунна светлина тераса, отвъд която се простираше огромен парк. Боровете сплитаха безшумно клони, тук-там сред тях блещукаха алените светлинки на малки книжни фенери. В хладния въздух се носеше ухание на влажен мъх и окапали листа и напомняше за приближаващата есен. А в балната зала, там, под лилавите копринени завеси с императорския герб, все така неуморно се люшкаха вълните от дантели и цветя. Вихрените звуци на оркестъра продължаваха да разпалват въодушевлението на човешкото море.

На терасата също цареше оживление и гласовете и смехът раздираха нощния покой. А когато в тъмното небе над боровете лумнаха изумително красивите ракети, от устата на всички се изтръгна едновременно възторжен вик. Както бъбреше безгрижно с приятелките си, Акико изведнъж забеляза, че французинът, който я придържаше галантно за лакътя, е зареял поглед в лунната нощ. Мина й през ума, че навярно го измъчва носталгия, затова вдигна очи към лицето му и попита с известно кокетство в гласа:

— Сигурно мислите за родината си?

Офицерът се извърна бавно. В погледа му все още проблясваха игриви огънчета и вместо да отвърне „не“, той поклати съвсем по детски глава.

— Тогава за какво мислите?

— Опитайте се да отгатнете.

Точно в този миг обаче над множеството отново се понесе като порив на вятър възторжен вик. Сякаш наговорили се, Акико и офицерът млъкнаха и устремиха взор към надвисналото над боровете нощно небе. Там, разпръсвайки мрака, вече гаснеха две ракети — червена и зелена. Кой знае защо те й се сториха тъй красиви, че чак я натъжиха.

— Мислех за ракетите. За ракетите, които са като живота ни — отвърна добродушно след известно време офицерът, а очите му я гледаха нежно-нежно.

Беше през есента на 1918 година. На път за вилата си в Камакура Акико срещна случайно във влака свой познат — млад писател. Той постави на мрежата за багаж огромен букет от хризантеми, който носеше за своя приятелка. Щом видя букета, Акико — вече солидната госпожа Н., обясни, че хризантемите винаги я връщат към един спомен, и разказа подробно за бала в клуба „Рокумейкан“. Писателят чуваше историята от самия първоизточник и това не можеше да не събуди интереса му. Затова, когато Акико свърши, той попита неволно:

— Кажете, госпожо, а знаете ли името на френския офицер?

— Разбира се. Той се казваше Жюлиен Вио^[4].

Отговорът наистина смая младия писател.

— Значи това е бил Лоти! Същият онзи Пиер Лоти — авторът на „Госпожа Хризантема“!

Младият човек бе дълбоко развълнуван. Ала госпожа Н. го изгледа учудено и няколко пъти повтори съвсем тихо, сякаш на себе си:

— Не, той не се казваше Лоти. Името му бе Жюлиен Вио.