Рюноске Акутагава
Виненият червей ^[0]

1

Случила се незапомнена за последните години жега. Вкаменилите се от времето и мръсотията керемиди по покривите на къщите заслепявали очите с оловни отблясъци, а пиленцата и яйцата в лястовичите гнезда под тях били като че на път да се задушат и загинат от непоносимия пек. Да не говорим за полята. Де що имало нива, всичко било като попарено и не се мяркал ни един зелен стрък, а размекнати от топлината, конопът, просото и другите посеви висели безпомощно с отпуснати досами пръстта класове. Но макар и ясно, навярно от маранята, небето над нивите изглеждало като прибулено със сивкава мътилка, по която тук-там се подавали като парчета месо от глинена делва върховете на празни безводни облаци. Разказът за винения червей започва с трима мъже, излезли нарочно в жегата на един напечен от огненото слънце харман.

Колкото и да е странно, единият лежал чисто гол направо на земята. На всичко отгоре кой знае защо ръцете и краката му били овързани с канап, ала мъжът като че изобщо не се измъчвал.

Този нисък здравеняк бил дебел като прасе и създавал усещането, че е необикновено тежък и неповратлив. На всичко отгоре под главата му вместо възглавница имало обикновена пръстена делва, пълна с кой знае какво.

Вторият бил в жълта роба и с малки бронзови обеци на ушите. От пръв поглед било ясно, че е будистки монах. Прекалено тъмната кожа и гъстата брада подсказвали, че е някъде от Средна Азия. Известно време той размахвал една еленова опашка с дръжка и разпъждал рояците мухи и стършели, връхлитащи час по час върху голото тяло на лежащия, но очевидно вече се поизморил, защото седял важно и неподвижно като пуяк край пръстената делва.

Третият ги наблюдавал отдалеч, скрит под стряхата на сламената колиба в края на хармана. От брадичката му стърчали сякаш за пред хората няколко тънки като миши опашки косъмчета, черната му проста роба била толкова дълга, че закривала краката му, а кафеникавият й пояс висял нехайно завързан.

Ветрилото от бели птичи пера, с което от време на време си веел старателно, подсказвало, че мъжът по всяка вероятност е конфуцианец.

И тримата мълчали, сякаш се били наговорили да не отварят уста. Освен това не помръдвали и, затаили дъх, като че чакали с превелико любопитство да се случи нещо невероятно.

Било точно по обяд. Дали защото и кучетата спели следобедния си сън, но наоколо не се разнасяло дори ръмжене. Не помръдвали и напечените от слънцето стебла на конопа и просото около хармана. Дори нажежените облаци в края на небето над тях трепкали в маранята и сякаш се задъхвали от непоносимата жега. В цялата околна природа сякаш само тримата мъже все още дишали. Ала и тримата продължавали да мълчат като глинени фигури от мавзолея Гуанди^[1]…

Това, разбира се, се случило не в Япония, а в планината Тиеншан в Китай през едно лято на хармана на чифликчията Лю.

2

Голият мъж, който лежал под огненото слънце посред хармана, бил самият чифликчия Лю, на име Тачен — най-големият богаташ в Тиеншан. Единственото му удоволствие в живота било пиенето — според мълвата се хващал за чашата от ранни зори. Говорело се още, че на един дъх пресушавал цяла кана и никой не можел да се мери с него. Но както вече споменахме, бил толкова богат, че нямало ни най-малка опасност пиенето да накърни благосъстоянието на неговото семейство.

И все пак защо Лю лежал гол-голеничък на страшния пек? Причината била следната. Веднъж, когато Лю и неговият приятел по чашка Сун-сенсей (същият онзи конфуцианец с ветрилото от бели птичи пера) седели облегнати за по-прохладно върху специални бамбукови кошници и играели шах в една от най-проветривите стаи на къщата, влязла прислужницата и съобщила:

— Някакъв монах от храма Хододжи иска на всяка цена да се види с господаря. Какво да правя?

Лю запримигвал с малките си очи, като заслепен от ярка светлина, но подир малко размърдал вяло огромното си туловище, надигнал се и наредил:

— Пусни го да влезе! — Сетне хвърлил многозначителен поглед на своя приятел и добавил: — Сигурно е същият онзи монах, а?

Монахът от храма Хододжи бил пристигнал от Индия или от някоя западна провинция на Китай и се славел с умението си да лекува болести и на тялото, и на душата. До ушите на двамата приятели била стигнала вече мълвата за почти магическата му дарба, с помощта на която монахът бил излекувал мигновено и истерията на Джан Сан, и тумора на Ли Съ. Да, но какво било накарало този чудотворец да дойде специално в дома на Лю? Още повече че богаташът изобщо не си спомнял да го е викал.

Тук е мястото да отбележим, че Лю не бил от хората, които посрещат с отворени обятия кой да е потропал на портата му гост, но от все сърце се радвал на всеки, прекрачил прага на дома му, ако вътре вече седели гости. Защо ли? Защото бил по детски суетен и обичал да се похвали пред новодошлия, че ето на, уважили са го хората и са дошли нарочно да го навестят. А монахът от храма Хододжи бил толкова известна и уважавана личност, че било чест за всеки дом да отвори вратите си за него… С една дума, такива приблизително били причините Лю да склони веднага да приеме монаха.

— Интересно защо ли е дошъл?

— Сигурно за да проси милостиня за храма. Ще моли да си развържем кесиите в името на буда.

Така си приказвали двамата приятели, когато, придружен от прислужницата, в стаята влязъл висок и доста странен на вид монах с тъмносини, почти лилави очи. Косите му били дълги и гъсти и падали досадливо по скритите от жълтото расо рамене. Стиснал в една ръка прикрепена към дръжка еленова опашка, монахът пристъпил бавно до средата на стаята, ала нито поздравил, нито изобщо отворил уста.

Лю се поколебал за миг, но почувствувал, че започва да го гложди някакво особено безпокойство и най-сетне попитал:

— По каква работа сте дошли, свети човече?

А монахът отвърнал:

— Вие ли сте този, който обича страстно виното?

— Ами-и… да — отвърнал уклончиво твърде изненадан от въпроса Лю и отправил към приятеля си поглед, сякаш молел за помощ. Но Сун местел невъзмутимо фигурите по шахматната дъска и като че не забелязвал нищо около себе си.

— А известно ли ви е, че сте болен от необикновена болест? — изрекъл неумолимо монахът.

При думата „болест“ върху лицето на Лю се изписало недоумение и той попитал, поглаждайки бамбуковата кошница пред себе си:

— Бо-бо-болест ли?

— Да.

— Но аз от дете… — опитал се да каже Лю, но монахът го прекъснал:

— И колкото и да пиете, виното не ви лови, нали?

Слисан, Лю мълчал и гледал втренчено лицето на монаха. Защото било вярно, че колкото и да пиел, никога не се напивал.

— Ето, тъкмо това доказва, че сте болен — заявил с лека усмивка свещеникът и продължил: — В корема ви се е свил винен червей и не се ли извади, няма да се оправите. Днес си позволих да дойда, за да ви помогна.

— А дали ще оздравея? — попитал Лю отчаяно и веднага се засрамил.

— Нали тъкмо за това съм тук.

Тогава Сун-сенсей, който до този миг слушал мълчаливо разговора, се намесил неочаквано:

— Как ще го излекувате? С някакво лекарство навярно?

— Не използувам лекарства — отсякъл враждебно монахът.

Сун-сенсей открай време се отнасял с дълбоко презрение към будизма и даоизма, затова рядко отварял уста в присъствие на даоси и будистки монаси. Този път обаче се намесил неочаквано в разговора, защото думата „винен червей“ го заинтригувала неимоверно. Като чул за него, Сун се обезпокоил дали червеят не е свил гнездо и в собствения му корем. Само че нелюбезният отговор на монаха го засегнал, тъй че се намусил и пак се заел да мести фигурите върху шахматната дъска. В същото време обаче си мислел какъв глупак е приятелят му, задето склонил да приеме в дома си надутия монах. Лю, разбира се, се вълнувал от друго и побързал да попита:

— Тогава навярно използувате игли?

— Игли ли? Нещо много по-просто.

— Може би ще направите магия?

— Не, и това не е.

След като разменили няколко подобни реплики, най-сетне монахът обяснил накратко лечението. От болния се изисквало само да се изтегне чисто гол на слънце и да лежи, без да помръдва. Това се сторило на Лю донемайкъде проста работа и той веднага решил да се довери на монаха. Освен това, макар и несъзнателно, вече горял от любопитство да разбере дали лечението наистина ще му помогне. С една дума, стигнало се дотам, че Лю свел почтително глава и помолил монаха:

— Е, тогава бъдете добър, свети човече, и излекувайте болестта ми.

Ето каква била причината Лю да лежи гол на хармана под огнените лъчи на слънцето.

Трябвало обаче да не помръдва, затова монахът го овързал от главата до петите с канап. После наредил на слугите да донесат пълна делва с вино и я сложил под главата на болния вместо възглавница. Не е нужно да обясняваме защо приятелят на Лю — Сун-сенсей, присъствувал на необикновеното лечение.

Освен монаха никой нямал ни най-малка представа нито за винения червей, нито какво точно става, след като той излезе от корема на болния, нито пък за какво е делвата с вино под главата на Лю. Нищичко не знаел за това и самият Лю, тъй че би могло да се каже, че е безкрайно лекомислен и дори глупав. Но нима всеки обикновен човек, заел се да получи образование в училище, не се поставя в крайна сметка в съвсем същото положение?

3

Непоносима жега. По челото избивала пот, но преди да стане на капки, потичала гореща и лепкава към очите. Лю бил, за жалост, овързан с канап и естествено не можел да вдигне ръка и да се избърше. Тогава понечил да отмахне потта от лицето си, като тръсне глава, но така му притъмняло пред очите, че се наложило да се откаже от намерението си. Междувременно потта наквасила клепачите му, пропълзяла от носа надолу към устата и се спуснала чак под брадичката. Изобщо неприятностите нямали край.

Лю лежал с широко отворени очи и наблюдавал втренчено нажеженото до бяло небе и отпуснатите от непоносимата жега стебла на конопа по нивите наоколо, но после по лицето му потекла още по-обилна пот и той трябвало да се откаже и от това. А когато капките напълнили и очите му, Лю за пръв път в живота си разбрал какво значи да ти люти. На лицето му се изписало безнадеждното отчаяние на попаднало в кланицата яре, той затворил покорно очи и застинал под огнените стрели на слънцето, ала след малко по лицето, по тялото и изобщо по цялата му кожа започнала да пълзи някаква особена болка. Имал чувството, че върху кожата му действувала сила, която се мъчела да я разпъне на всички страни, докато самата кожа била съвършено нееластична и неспособна да й се подчини. А след това… Онова, което започнал да изпитва след това, бихме могли да оприличим най-точно на усещането да те пекат на огън. Тези страдания били несравнимо по-големи от неприятностите, които му създавала потта. Лека-полека Лю взел да се проклина за лекомисленото си съгласие да се подложи на лечението на монаха.

Впоследствие обаче Лю си дал сметка, че всичко преживяно досега е просто несравнимо с последвалите жестоки страдания… Защото не след дълго му пресъхнало гърлото. Лю, разбира се, знаел, че пълководецът Сомотоку, или дявол знае кой, отвличал войниците си от мисълта за мъчителната жажда, повтаряйки им, че скоро ще стигнат до сливова градина. Ала колкото и правдоподобен да бил във въображението му сладкият възкисел вкус на сливите, гърлото му си оставало все така пресъхнало до болка. Лю раздвижил брадичката си, прехапал си и езика, но в устата му продължили да бушуват огньове. Може би ако не била делвата под главата му, щяло да му е по-лесно да издържи. Но от гърлото й се носело благоухание на вино и облъхвало непрестанно ноздрите му. Нещо повече, Лю имал дори чувството, че това благоухание става с всяка измината минута все по-силно. Изгарял от желание поне да зърне делвата и отворил очи. Погледнал нагоре, но успял да съгледа само гърлото и част от пищно закръгленото тяло. Да, това било всичко, което видял, ала в същото време във въображението му изплувала полутъмната й вътрешност и омайната златиста течност в нея. Лю облизал неволно с пресъхнал език попуканите си устни, но не усетил и следа от слюнка в устата си. Слънцето било изсушило вече и потта и тя престанала да го облива.

Сетне мъченикът на няколко пъти губел съзнание. Главата му се цепела от болка. Сърцето му преливало от ненавист към монаха. Лю се разкайвал горчиво, задето се поддал на приказките му и се изложил на такива глупави страдания. Гърлото му направо се раздирало от болка. Взело и да му се гади. Изведнъж усетил, че не може да лежи неподвижно нито миг повече, и с намерението най-сетне да помоли седящия край главата му монах веднага да прекрати лечението отворил, задъхвайки се, уста.

Но не щеш ли, точно в този миг се случило нещо необикновено. Лю почувствувал как някаква незнайна буца се надига от гърдите към гърлото му. Тя ту лазела, гърчейки се като червей, ту започвала да се катери бавно и предпазливо като гущер. С една дума, нещо меко пъплело по хранопровода му, сетне се промъкнало изпод адамовата му ябълка, извило се светкавично като змиорка и се стрелнало от мрака навън.

Веднага след това от делвата с вино долетял особен звук — сякаш нещо цопнало в него.

После монахът, който до този миг седял неподвижно край главата на Лю, скочил и започнал да сваля канапа от ръцете и краката му. „Червеят излезе, заявил той, тъй че бъдете спокоен.“

— Излезе ли? — простенал Лю и надигнал съвсем обезсилен глава. Удивлението му било неописуемо и забравил дори чудовищната жажда, той припълзял така, както си бил гол, към делвата. Като видял това, Сун вдигнал ветрилото от бели птичи пера, за да скрие очите си от слънцето, и забързал към двамата. И така, тримата мъже надникнали в делвата и що да видят — във виното плувало същество, наподобяващо саламандър, с цвят на теракота. Било дълго не повече от три суна, но имало и очи, и уста. И докато плувал, необикновеният саламандър пиел ли, пиел вино. При тази гледка Лю почувствувал неудържимо гадене…

4

Ефектът от лечението на монаха проличал веднага. За всеобщо смайване от този ден нататък Лю Тачен не можел да преглътне нито капка вино. Нещо повече — прилошавало му дори само от миризмата. Но колкото и да е странно, с всеки изминат ден силите все повече го напускали и на третата година, откакто му бил изваден виненият червей, почти нямало вече и следа от някогашното му налято, закръглено тяло. Под сивкавата възмазна кожа на лицето му стърчали застрашително остри кости, единствените косми по главата му били побелелите кичури по слепоочията, а на всичко отгоре се говорело, че мине се не мине, и Лю лягал болен.

Западало обаче не само здравето, а и имането му — безчетните му ниви постепенно преминали в чужди ръце. Волю-неволю и самият Лю стиснал с неопитните си ръце дръжките на ралото и дните му се занизали тъжни и унили.

Защо откакто изкарал винения червей, Лю си съсипал здравето? Защо се разорил?… Тези въпроси биха хрумнали на всеки, който се опита да потърси злощастната връзка между прогонването на червея и последвалото го разорение на Лю. Задавали си ги и множество различни по професия и социално положение жители на Тиеншан, тъй че от хорските уста излезли всевъзможни отговори. Трите, които привеждаме тук, са като че най-типичните.

Първи отговор: Виненият червей бил щастието, а не болестта на Лю. Но попаднал случайно на тъпия монах, Лю се лишил доброволно от този безценен дар на небесата.

Втори отговор: Виненият червей бил болестта, а не щастието на Лю. Защото от гледна точка на всеки здравомислещ човек е направо невероятно да се изпива на един дъх по цяла кана вино. Ако не се бил избавил от винения червей, Лю нямало да преживее дълго. В този смисъл промяната в здравословното и социалното му положение трябва да се приема по-скоро за щастлива.

Трети отговор: Виненият червей не бил нито болестта, нито щастието на Лю. Лю открай време пиел и като му отнели виното, все едно го лишили от всичко на света, Лю и виненият червей били едно и също. Избавяйки се от него, Лю сякаш се самоубил. Тоест от деня, в който престанал да пие, Лю престанал да бъде Лю. И съвсем естествено било при това положение да загуби и здравето, и имането си.

И аз самият не мога да реша кой от трите отговора е най-достоверен. Просто се опитах в духа на дидактизма на китайските мислители да изложа тези няколко морални съображения.