Мария Домбровска
Мястото света светих

Понякога, като си мисля, че имам всичко и че съм щастлива, изведнъж забелязвам, че нямам нищо на света — освен теб, роден дом, място света светих, което не съществува вече на света.

Никога вече няма да се завърнат в теб онези, които те взеха със себе си из широкия друм на живота, а после те изгубиха по пътя и ти изневериха сто пъти, а след това тъгуваха и ти бяха верни.

Един-единствен път става всичко на тоя свят и ти само веднъж беше наша, бащина къща.

Няма такъв откъслек от живота, в който да не витае сладкият ти образ, няма такава екзотична и далечна страна, сред която не би се появила ти, в отечеството ми отечество мое най-близко. Разговарям с теб, глезя се, ти си поразително красива. За каквото и да тъгувам на този свят, ти си образът на тъгата ми.

Навярно така става, защото там, сред тези четири стени са всички, за които тъгувам, всичко, за което въздиша сърцето ми. А нали те няма вече нийде по света, освен в сърцето ми.

Мисля за теб понякога с умиление, както за никой друг на света. Нежността и красотата на живота приемат връз себе си образа ти. Лоша родна къщо — трябва да те мразя понякога. Ти сладко могъщество, ти въплътена доброта, ти празничен спомен — от нищо в живота не успя да ме предпазиш.

Аз те носех пред себе си в грях, изневяра, безпътица и житейски изкушения, а ти оцветяваше всичко с багрите на очарователна нежност — всичко ми позволяваше. Ти беше без каквото и да било наименование, но по-важна от всичко, всичко изпълваше със себе си.

Не знам добра ли си, зла ли си. Нося те със себе си също като кръвта на рода си, ти родоначалничко на моите преживявания. Знам само едно, че имаш власт над мен, че господствуваш над разума ми, над моята мисъл, над любовта ми, борбата и греха и на целия ми живот придаваш багрите на детски празник. Ти, която вече не съществуваш.

Виждам правилния блок на къщата, съставен от две половини, виждам тъмно сапфирената задна стена по пладне и бледото злато на фасадата. Виждам как блестят тези стени, как се покриват с розовината на залеза, как върху тях като на розов атлаз ляга виолетовият оттенък на сянката от листата на ясена. Виждам тези два горделиви ясена до върха ти, които на пролет се обличат късно и скромно в прелестните пера на листата си.

Виждам кафяво пурпурните им цветове по голите клони как чукат по прозорците всред пролетния вятър — и как се обръща към тях от другата страна на прозореца червеното цвете на кактуса.

А над всичко късче небе и лудуващите по него лястовички. Във всичко това се вглеждах, когато бях болна от шарка — все през прозореца, през прозореца — а този клон на ясен, целуващ цъфналия кактус през стъклото на прозореца и препускащите заедно с лястовичките облаци навън — бяха целия ми свят, бяха за мен, болната, целия свят.

Виждам покрива, висок като копа сено, островръх и червен и нехайно опрените о него най-големи клони на ясена — и червенината на керемидите, виолетовия, сивия цвят — ей богу те сияеха с всички цветове. А над покрива надничаше върха на брезата, брезата, която растеше отвъд къщата и беше като от страната на приказките.

Между ясените — леха кремове с големи, тежки, меки цветове, бледорозови и още от стъблото си сладки и уханни като конфитюр.

Виждам лехите на майка, обезумелите от цветя лехи — цели пространства от астри, резеда, теменужки, невен, петунии, а тук прекрасни рози. Единият храст беше бял, разклонен, обсипан с цвят.

Толкова рози имаше! Едни от тях, розови, цъфтяха по всички пътища и безпътици на градината. Други, тъмночервени, окръжаваха високомерния явор на тревната площ, други бяха на лехата откъм входа. А пък там нежни принцеси с прелестни имена, бледорозови, златни. Розите танцуваха навсякъде.

Два черни друма се пресичаха под ъгъл, единият откъм селото, вторият откъм двора. Бяха мрачни, плътно покрити с кестени, които не пропускаха слънце, лъхаха на влага, същински коридори на стари църкви.

А гъсталакът на градината — великолепния, непроходим гъсталак от стари дървета. Слънцето по цял ден светеше през тях като през стъклописи. А на залез в тези глъбини от малахит пламваха тук-таме червени огньове. Най-напред изглеждаха златни, а после червени: сякаш петна от кръв изтичаха от дънерите на кестените, разливаха се на локви по земята; някакви кървави и светлеещи дрипи се окачваха по храстите на жасмина и люляка.

Люлякът! О, нежни ръце, разцъфтяващи за един пролетен миг виолетово и бяло… Ръце от люляк протягаше старата ни къща и обхващаше в прегръдките си входната алея. Толкова люляк има по земята, а ти беше един-единствен, ухаеше, ухаеше така, както ухае живият детски свят на незнайното щастие.

Стаи тихи, топли, където мебелите бяха незаменими, единствени на света, наши. Стаи, в които от всички прозорци се виждаше трептящата като орган вода на езерцата, блестяща като нажежен метал.

О езерца, езерца мои, о ливади, където на ръба, точно до шпалира от храсти, напролет имаше най-много теменужки.

О щастие, щастие неземно, което изпълваше въздуха на това място, като птича песен.

Майко, къде си?

Къде си, татко, погребан в самотен гроб, който напуснахме всички.

Сестри, братя мои. Колко далеко сте всички. Колко далеко съм аз. Толкова дни има помежду ни. Толкова нощи. Толкова тъга и радост. Толкова градове, села, хора. Толкова живот!

Няма да се намерим вече никога, няма вече никога да се срещнем, ние, който излязохме от едно място — света светих. Ние, които вече не можехме да се разберем, защото не можехме да си простим най-дребната разлика, така силно искахме да бъдем едно. Ние, които спяхме в една стая, слушайте.

Вас ще обичам в часа на смъртта си. Вас ще зова. Вие ще надхвърлите всичко, цялата приказка на многообразния живот и многостранната и огнена любов.

Родители мои, вие, на които не казах никога нежна дума, ще дойдете тогава при мен, погазвайки страховете на живота ми, вие, които ми завещахте злото, доброто, красотата и грозотата. Вие, който сте далеч, които не ме разбирате и не искате да бъдете, не ви трябва да бъдете разбрани. Вие, които сте тъй далеч.

То е така, както някога отдавна, когато бяхме деца и отидохме в гората и се изгубихме, а дърветата ни прикриха. Но нищо от това; само викахме „е-хо, е-хо“. И днес се зовем „е-хо, е-хо“. Напразно. Гората е безкрайна.

Единственото място на света, в което ще се срещнем пак, е моето сърце. Преди да се пръсне, елате там пак всички и ще седнем тогава около масата, а баща ни ще подхване своята недовършена приказка от времето на детството.

„Имало една планина, а в планината река, а на реката — мост.

Наближавала буря — хиляда овце гонела — а мостът е тесен. И започват да го преминават. Една след друга. Колко диво шуми потокът там. Чувате ли, деца. А щом спре, ще ви разкажа по-нататък…“

О приказко, приказко безкрайна.