Мария Домбровска
Песента

Станахме толкова рано, че всички ни се сърдеха. Когато изскочихме навън, беше мургаво и влажно, сякаш въздухът бе изпълнен с вода.

Дълбоко сред храсталаците нещо шумолеше и шушукаше, нещо, което не се чува през деня.

Почувствувахме се някак неловко.

Дърветата и храстите бяха като че ли малко учудени и като че ли недоброжелателни към нас.

Но нивата отвъд портата светеше тъмно розово, като пяна от конфитюр, и те бяха вече там.

Можеше да се види колко рано става всяко живо същество на този свят, но кога стават те, това не можехме и да си представим.

Стигнахме там, газейки росното стърнище, и се заловихме за работа с мрачната решителност да не отстъпваме за нищо на света.

— По-високо, госпожичке. Хоп! — викаха ратаите, навеждайки се, за да достигнат снопа, който се мъчат да им подадат в каруцата момичетата.

— Стегнете поводите, че конете ще тръгнат!

А след това в залисията ни викаха по име:

— Сташко, дръж!

— Хелча, тежко е за тебе; помогни й, Марцина, хайде!

Говорят ни на „ти“ — чувате ли?

Ах, колко ни се искаше да приличаме на тях!

На наемните работници, на ратаите, на селските моми и момци!

Да имаме такива ниски, топли и толкова тънки гласове. Да имаме такива грапави и тъй чудно силни ръце.

Да можем това, което те могат.

По какво чудо от лекото движение на ръцете им по полето израстват кръстци, а в хамбарите житото се издига като златна стена?

Всичко, което ние правим в нашата игра, може тутакси да престане да съществува.

Когато построявахме къща, никой не я виждаше, а когато карахме жито — житото съвсем го нямаше.

А те, където и да стъпят, където и да идат, както и да вдигнат ръце или да наведат плещи, винаги и навсякъде благодарение на тях нещо се вършеше, нещо, което съществува и което вече не може да не съществува.

Житото се засяваше и растеше, житото падаше ожънато, земята се диплеше и раздипляше.

И затова искахме да бъдем като тях — и потънали в пот, черни от прах, със силно пулсиращи длани, вратове и крака, с туптящи в гърлата сърца се люлеехме под тежестта на сноповете.

А когато бяхме вече не на себе си от героичното опиянение, те запяваха строгата песен на наемните работници:

Казаха ни хора:

тук ще с добре,

а тук от умора

човекът ще мре.

Дрипав си и мръсен,

никой не те жали,

нощем си изпираш

старите парцали.

В тази песен се долавяше, че и те не искат да бъдат това, което са.

И ние също не искахме да бъдем това, което сме, искахме да бъдем всичко друго, но не и това.

И побратимени с тях, пеехме заедно горчивата песен на вечното недоволство и копнеж за живот, по-хубав от всичко, което е и което ще бъде.

Но когато наближаваше вечер, екваше песента на любовта.

Чучулигата звънтеше в зеленеещите се небеса, като че ли в светлите простори течеше благозвучен поток.

Житото миришеше на слама и на хляб, а от върха на люлеещата се, натъпкана със снопове каруца, се спускаше към земята гальовен въпрос:

Зад църквата, зад църквата

слънцето залезе.

Кажи, моме, кажи, мила,

искащ ли ме ти?

С напукани от жегата устни ние викахме заедно с Марцина:

Сиви гъски, сиви

тичат из ливади,

има да лудея,

има аз да тлея

по теб, момко млади!

И не ни беше ясно дали се връщаме вкъщи върху собствените си крака или върху палещи пламъци.

А сърцата ни преливаха от замайващото предчувствие за бъдещия ни живот.

Яш Слупецки вече седеше пред ратайската кухня и лекичко придвижваше пръсти по бутоните на хармониката. Сякаш случайно той свиваше и разгъваше надипления й мях и изтласкваше от инструмента бърза мелодия с тонове, които взаимно се поглъщат и преплитат така, щото не смогваш да се нарадваш на тяхната игривост и все жалиш за нещо.

Изведнъж той запя.

Че расте калина и че това момиче толкова му харесва. Никой не ще помогне тук. Че кой може да ти помогне да не обичаш, когато ти обичаш.

И кой може да го оправи, та да не обърква всичко, когато не я вижда:

Щом като я види и мракът се вдига —

работата спори, лека и игрива…

И продължава да пее:

Ще ти дам, момиче, три каруци сено

само да ме искаш, да ме вземеш само;

ще ти дам каруца, догоре със ръж,

само да направим със тебе годеж;

ще ти купя рокля бяла от коприна

сал да станеш моя, моя до амина…

Детелината мирише, но какво от това? Момичето не го иска. Нейното сърце мълчи и съвсем не слуша песента му.

Защо тогава светят звездите и слънцето! Защото светят. На тях им е все едно.

Песента угасва с дълга жална нотка.

Звездите идват под прозорците. Светят и се преплитат. В кухнята е горещо и бяло от пушек. Пържат се картофени питки.

На прозореца цъфти червено мушкато и миризмата на неговите листа се смесва с миризмата на пържените картофи. Сълзите на Маринка падат върху печката. Какво значат за нея картофените питки, мушкатото и свиренето на Яш!

Тя се храни само със сълзи, защото никой не знае къде се губи любимият й момък.

Сред дъбова шума

хубав жълъд дреме —

либе дума рече,

либе тъй отсече,

че ще да ме вземе…

Обещал й, а си тръгнал — и го няма нийде.

„Камъни да го затрупат, задето руменецът на лицето й угасна.“ Да загине, да пропадне, да изчезне, бял свят да не види.

Вий й помогнете

или от живота

нещастна лишете,

да не крета с тая мъка,

да не крета с тая мъка,

що сърцето й разяжда…

Защо е тази жестокост? Ти знаеш, че ще живееш. Че кой ще го люби, ако ти загинеш?

И няма нищо да му сториш и ще се молиш за него в църквата, защото го обичаш. И тук никой няма да помогне и нищо няма да промени.

И ще вървиш по пътя все тъй, без да знаеш къде се губи той. Ще погледнеш и ето:

… на бялото хълмче,

на бялото хълмче

Яшко нива оре.

Върна се, на теб не се обади. Че какво значиш ти за него?

Ще отидеш да напоиш коня му.

Той ще те извика и ще ти заповяда да донесеш вода още веднъж.

И ще донесеш още веднъж, защото той е заповядал и това е негов кон.

Страх ни беше да минаваме през градината вечер, но там, оттатък градината, до ратайските постройки, започваше веселба. Как да не отидем на веселбата?

Мелодиите на хармониката се люлееха във вечерната тишина, която усещахме в устата си с вкус като сок от плодове.

Тичешком преминахме снежнобелите пътеки на градината, прелитайки, гледахме вторачено и боязливо листата, които висяха в светлината на луната, сякаш това не бяха те.

Най-после живия плет от диво френско грозде.

А зад него вече всички танцуваха.

Момците се извиваха назад в такта на вихрения оберек и струваше ни се, че ей сега ще паднат изведнъж по гръб, а след това — ничком.

Одраскали ръце и лица, ние си пробивахме път през дивото френско грозде към тях. Всичко беше чудесно, задъхано, бързо и объркано.

Танцьорите размахваха ръце, отбелязваха ритъма с дишането си и спазматичен стон на блаженство се откъсваше от гърдите им. Други свиреха с уста.

И ние също танцувахме в миришещите на прах и жетва, потни прегръдки на ратаите и момите, с порещото им като огън дихание върху главите ни.

Внезапно екваха песни, припеви и намеци за това, което всички носят в сърцата си.

Анеля не можеше да се сдържа повече и подсказа на свирача песента си:

Засвири ми, ей, свирачо,

време недей губи,

либето ми да накараш

мене да залюби,

мене да залюби…

А той веднага промени свирнята и превърна предишната мелодия в нейната; с мъка, но усмихнат, засвири песента, която обича нейният любим:

Туй е лесно за свирача —

свири — не се труди,

но е тежко друг да караш

тебе да залюби,

тебе да залюби…

Да свириш е леко, но ти обичаш друг. Защо? Тази мелодия никога не свършва, защото на нея няма отговор.

Но момата не знае какво мисли свирачът.

Тя танцува.

Наведе си главата и с косите си докосва гърдите на танцьора.

Сега никой не вижда, че тя плаче.

Танцува и сама се чуди на себе си, че тъй хубаво играе. Всеки вижда това и не един я иска.

Ала един единственият на земята и сред звездите, по водите и сред небесните лъчи не вижда това и не я иска.

О, свят, свят, танцуващ свят!…

Тя танцува и хвърля червена ябълка. И когато отвсякъде я лъхва мъката, тя гледа дали ябълката „ще се търкулне към зелената папрат“.

Ако се търкулне, той ще се върне при нея.

Ако не се търкулне — и той няма да се върне.

Какво го е грижа за твоята ябълка?

И-и-и, у-ха!

Така говори песента.

Вече не се знае танцуват ли всички, или стоят на едно място, а наоколо светът се върти.

Оглушалите уши чуват свирене като насън, а обезумелите очи виждат как месечината се върти и подскача насам-натам.

Накрая ние мислехме, че месецът е голяма бледна череша. Отваряхме уста и искахме да я погълнем, за да навлажним обхванатите си от пожар гърла.

Късно през нощта всичко спираше.

Чуваме как ни викат от къщи из градината и скришом, крадешком изтичвахме подир ратаите в конюшнята. Още малко да останем с тях! А конюшните и хамбарите се въртяха пред нас в мургавите и позлатени сенки на нощта.

Людвик, ратаят, когото обичахме най-много, пееше:

Ех, да беше татко ми кръчмар,

да си отиграя както аз си знам,

но ратай съм аз на господаря —

кой на паша коне ще подкара?

Ах, ние щяхме да ги подкараме. Та нали сме искали това. Винаги сме били готови.

И не сме толкова слаби, колкото ни мислите.

В конюшнята ни намираха слугините и ни викаха вкъщи.

А когато бяхме вече при верандата, те се обръщаха и си отиваха не вкъщи, а в дълбоката нощ.

— А те кога ще си легнат? — питахме.

И вярвахме, че те не спят никога.

 

 

Есенните малини светеха мокри от роса сред сивите изсъхнали листа. Узряваха бърдачките сливи и бергамотовите круши.

Всичко изглеждаше готово за ядене и сок потичаше от всичко. Листата пожълтяваха и пожълтявайки, миришеха.

Тогава пристигаше шествието за жътварския празник.

Хората идваха право от полето, а сноповете след тях се приближаваха и повдигаха според ритъма на стъпките — би рекъл човек — и те вървят.

Хората всъщност не вървяха, а шествието като змия се провираше през портите. Виеше се като танцуващ змей, цял в зеленина, в червенина, в злато.

Вкъщи цареше суматоха.

Ние знаехме, че ще дойдат днес с венеца и от сутринта спираше нормалното течение на живота.

Не можахме да учим.

Не можахме да обядваме. Не давахме да се чисти. Че ей сега ще дойдат.

Когато наближаваха, нищо не беше готово, а ние — в отчаяние.

Начело вървяха с твърди и равни стъпки най-добрите жътварки, сякаш изписани икони.

Те носеха венеца върху бяла кърпа. Гледаха право в далечината с очи като метличини.

Първият жътвар, като бог на жътвата, с корона от пшеница на главата, пристъпваше до тях.

Всички други играеха, вървейки.

Изведнъж се спираха. Връщаха се назад и пак в малки кръгове пълзяха, търкаляха се и се извиваха, потръпвайки от танцова омая и предизвикателна дързост — трух-трух-трух!

Галещото и възбуждащо думкане на тъпана висеше в чистия въздух.

Чуруликането на цигулката гъделичкаше въздуха и танцьорите.

Зелените рокли на момите се носеха сред вълните на танца като по вода.

Цветистите елечета обвиваха всички с многобагрена лента, а ръкавите на ризите напомняха бели завивки.

Златните и червени като ябълки бузи на момите се повдигаха покорно към лицата на момците, към устните им, които миришеха на водка и на махорка.

Задавяха се от лудото си, недостижимо темпо.

Трудът иде посред песни, право от нивята!

Господарски момко-ратай, отвори вратата,

За да не се чуди никой, „че са надошли толкова хора, с отмалели от златното жито ръце“, те пееха със заканителна закачливост:

Не се крийте, господарю,

че прозорци има много,

от теб ние не се крием,

кога жънем из полето.

И баща ни не се криеше. Баща ни излизаше насреща им, облечен с бяла престилка, усмихваше се, покланяше се на първата мома и започваше да танцува.

Гледахме със затаен дъх, в очакване, щастливи и горди.

Баща ни танцуваше!