Мария Домбровска
Китайчето

Никой не можеше да се мери с Янек.

Че как можеш да се мериш с тези, които ги няма?

С тези, които умряха, когато бяха на четири години и само къдрица от избелелите им коси стои в сребърния медальон на полицата сред ухаещото бельо на мама.

На най-голямото момиченце твърде лесно му се замайваше главата и то губеше мярка за всичко и много прибързано приспособяваше целия кръговрат на живота към страстните си мечти.

Когато решаваше да не спи, превръщаше нощта в танц и забава, играеше на топка с бавачката си, като викаше: „Дръж“, караше всички да я носят до прозореца и с часове гледаше черните пейзажи на нощта, а после: туп, туп, туп, тичаше из цялата къща, като сплашваше полунощната тишина.

Ту пък разглеждаше всичките шест тома на татковата „Земеделска енциклопедия“, като викаше „пам!“. Хващаше молива и изписваше по видовете расов добитък и сортовете зърнени храни крехка паяжина от неразбираеми детски композиции.

На разсъмване благоволяваше да си легне. Всички бяха уморени, но й прощаваха, защото неотдавна бе умряло братчето й Янек, а и тя накрая целуваше така нежно ръцете на мама и ръцете на татко, като прикриваше с дланите им цялото си личице.

Когато беше на шест години, изтича до старата порта и се мъчеше на върха й да окачи розовата си шапка. Мъх покриваше портата, като зелен плюш. Пантите бяха целите в ръжда, като в кафяво кадифе.

А момиченцето държеше здраво прътовете и искаше да ги разлюлее, също като малката портичка на двора. Та нали да се возиш на дверите в полукръг е по-приятно и от люлката, особено пък когато на върха на портата си окачил шапката си.

Но портата беше стара и никой не помнеше, кога бе затваряна за последен път. Започна да се сгромолясва под тежестта на момиченцето, като кършеше буренака и пухкавото биле, сред които бе стърчала толкова дълго. Изведнъж всичко се намери на земята.

Момиченцето навярно бе извикало, защото се появиха всички като изпод земята: мама, леля, гостите.

Мама я носеше на ръце…

Тичаха покрай старата круша, на която имаше звънец.

Коларят звънеше да започват доенето. Дали някой е обърнал връз себе си старата порта или не, всичко трябва да става, както му е редът, навреме.

Момиченцето знаеше, че сега минават мостчето, на което липсва една дъска и искаше да викне: „внимателно!“

Но изведнъж стана така, че нямаше вече нито мостче, нито алея, всички изчезнаха! Само звънеше звънецът на крушата.

Момиченцето се свести и се видя очи в очи с непознат господин, който се усмихваше. Нещо я болеше много, а пред нея лежеше бял свитък. Там именно болеше, в този свитък от марля, който миришеше на доктор и аптека.

— Какво е това? — попита момиченцето.

— Това е кракът ти — обясни докторът и притисна ръчичката на момиченцето до гърдите си.

А тя се почувствува изпълнена с вина и срам и с хълцане, надигащо се в гърдите й, усетила, как кръвта нахлува в лицето й, тя шепнеше бързо:

— Къде е мамичка, мамичка, мамичка?

— Тука е, тука.

И можеше да обгърне с двете си длани ръката на мама; да я притиска и да моли за прошка и да се срамува, и да се вълнува тъй много.

Но никой не се сърдеше. Донасяха цветя, играчки, милувки и имаше сега толкова щастие, както никога.

Кракът зарасна, момиченцето се научи отново да ходи и изтича да се люлее чак до небето. Когато люлката хвръкна на високо, успя да хване внезапно със зъби зелените пера на листата на акацията, които само по този начин можеше да достигне.

Изведнъж въжето на люлката се скъса и момиченцето лежеше далече със счупена глава и очи, облени с гореща кръв.

След тези тежки приключения, момиченцето стана голямо, разказваше си приказки, не беше вече така лекомислено. А през нощта, когато никой не вижда и не чува, измисляше стихчета:

Идва пролетта с цветенцата

и зелени птиченца.

Буди земята заспала,

що е много сънувала

под белия сняг.

И ги пишеше с пръст по стената, така, че чак почнаха да блестят с букви от бял огън.

Средната сестричка умееше да прави различни прелестни физиономии. Тя казваше тогава, че се „смее с лявата си буза“.

Беше толкова хубава, че нищо повече не се знаеше за нея.

Най-малката сестричка беше чернокоса и мургава. Казвахме й: „Иди да пасеш козите, понеже си циганка“, а тя започваше да плаче.

Изобщо най-малката сестричка постоянно плачеше. Губеше за това толкова време, че никога не можеше да ни настигне.

Освен това през нощта, колкото пъти се пробуждаше, трябваше да каже на мама „лека нощ“. Веднъж каза „лека нощ“ в шест часа сутринта.

— Боже мой, та нали вече се съмва — зачуди се мама.

„Циганката“ ставаше късно, понеже никога не можеше да се реши да си тури чорапите. Всяко парченце бельо я дразнеше и всичко беше винаги твърде грубо и бодливо. За да я развлекат, учеха я в леглото да чете. Това й харесваше тъй много, че без съпротива си намъкваше гащите и чорапите.

На масата беше още по-голяма дама. Ядеше само сметаната от салатата и шийката на кокошката. При всички други ястия ронеше сълзи.

Но когато участвуваше във весели игри с братчетата си, ставаше мил палавник, верен рицарски другар във всички лудории.

Ах, братчетата!

По-голямото братче, тягост на всички, жал и срам. Малък, несъзнателен лъжец, нетърпелив сърдитко, който оскърбяваше всички и на колене молеше прошка.

Той, за когото никога не се знаеше какво ще направи след миг, невралгично място в сърцата на всички, което всеки момент с болка се обажда.

И най-малкото братче, което майката глезеше най-дълго. Беше тихо, спокойно, галено и едновременно някак си безразлично.

То си направи от пръчка цигулка и на нея свиреше с лък от бели конци. Най-много обичаше кокошките. Когато вече умееше да рисува, рисуваше ги със стотици, изрязваше и подреждаше на масичката огромно множество кокошки и пилета. После отглеждаше гълъби, а когато отиде в града и на училище, обезумя по театъра.

Той си залепваше вкъщи мустаци, изписваше си веждите и така ходеше и седеше с часове, като разговаряше сам със себе си и с въображаеми хора. Предпочиташе въобще да не обядва, отколкото да си развали грима. Затова истинският обяд трябваше да получи жена му, която изобщо не съществуваше.

Ние имахме свои думи, които трябваше от време на време да бъдат изговаряни. Например: пропадатка.

Когато имаше гости, тичахме бързо в някаква празна стая — никой да не чува — и там трябваше гласно и изразително да кажем тази дума. Инак много бихме се мъчили.

Изобщо трябваше да правим това, което само на нас ни скимваше, а между желанието и изпълнението нямаше място за мисъл.

Ако искахме на лехата да се опънат блестящите палатки на княза на Изтока, те веднага се появяваха там без никакви магии, построявахме ги от такава лека материя, от въздуха.

И все пак понякога идваха неразбираеми бедствия, поражения и обърквания.

Братята си играеха на коне. Най-малкият брат опитваше да се чувствува кон и колкото може повече кон. Но кожата му не бе покрита с косми и не лъхаше на конска пот. Напразно миришеше рамото си. Ах, защо не бе забелязал това досега! Та нали винаги досега успяваше да бъде кон!

Напразно изяде цяло корито със заешко зеле и вода. Дали конят би се разболял от това? А той се разболя и трябваше да гълта рициново масло. Поне да се беше подул като конете!

После се скарахме много по повод на приказките.

Алфред от приказката на най-малкото момиченце реши да се ожени за Зоша, която беше в приказката на сестричето. Но тази Зоша не искаше това. Тя искаше да се омъжи за истинската кукла Балбина, която съвсем не беше момче.

Братята поддържаха Алфред и бяха нетърпеливи. По-малкият брат стоеше до портата с черната кобила, с която Алфред щеше да отиде на сватбата.

Тогава дойде мама и настъпи черната кобила.

Когато мама се озова на мястото, където спокойно пасеше кобилата, ние извикахме, че тя рита. Но кобилата не направи нищо, просто позволи да я разтъпчат.

Разочаровани и тъжни, отидохме да четем „Семейните вечери“.

Най-голямото момиченце обичаше най-много разказчето за китайчето, което събира за него чай. Там беше написано така:

„На толкова хиляди километра от тебе това малко китайче, което не те познава, събира за теб чай“.

Ах, как чакахме, кога най-после ще го донесе.

Когато щеше да се завърне от заточение дядо ни и всички го очакваха празнично, ние си казахме тихичко: — Той ще бъде този китаец.

Понеже китаец за нас означаваше онези, които са далече, а все пак трябва да ги обичаме и да направим нещо за тях, въпреки че са жълти и че очите им са полегати.

Та дали не е най-хубаво, когато някой е далече?

Но дядото — китаец не пристигна този ден, а вече започваше да се мръква.

Изтичахме сами да берем чай от бъзовия храст и викахме китаеца, но той не се появяваше.

Самоварът стоеше пред кухнята и леко свистеше. Усещаше се приятната миризма на дървените въглища.

Насипахме в комина му много бъз, за да се запари. Ухаещият дим се надигаше нагоре, а дърветата и храстите се диплеха и трепереха.

— Ела, китаецо — викахме.

Един от нас измъкна крана, а когато врялата вода с шум, обвита с пуховете на парата, потече на земята, избягахме колкото можем по-бързо в кухнята при слугите.

Готвачката ни даде картофи от фурната. То се знае, че картофите от фурна са по-вкусни от всички други. Затова ги дават на прасетата и на конете.

Но ставаше все по-тъжно и из храстите ехтеше гласът на готвачката, която къткаше кокошките.

Покатерихме се на старите, разраснали се стъбла на люляка, но никой не сбърка и не ни взе за кокошки.

Изтичахме да растем като върби над езерцето, но въпреки че протягахме ръце, вятърът не искаше да ни люлее и те не се превърнаха в клони.

Братчето затъна с един крак във водата. Ние го измъкнахме и отидохме да го сушим в помещението, където се суши хмелът. То се намираше над кочината. Влизаше се в него сред задушлив мрак по една стълба и като застанеш високо, през процепите в пода можеш да видиш свинете, които лежаха в боксовете си, като заклани.

На проветривия таван от муселинените сита наскоро събраният хмел биеше в ноздрите с алкохолната си миризма.

Оттам през вратата, която водеше от тавана право във въздуха, скачахме на двора в чупливия звън на сламата.

Запъхтени, потънали в пот и прах и най-сетне измити, лягахме да спим, отново щастливи и уверени, че утре ще направим всичко, каквото поискаме, че във всичко ще успеем и че утре ще пристигне китаецът.