Г. Г. Роули
Предговор

Сайо Масуда е гейша и това е историята на живота й. Той не прилича на живота на бляскавите гейши в Киото, описан в известния роман на Артър Голдън „Мемоарите на една гейша“ или в „Четиридесет години в Шинбаши“ на Хида Чихо, нито на този в изискания токийски квартал на гейшите, посещаван от политици и индустриалци. Масуда е гейша в един курорт с топли минерални извори, където действителността на секса за продан лъсва неподправена, лишена от очарованието на богати, известни и влиятелни господари, а изкуството на песента и танца — ценно предимство за всяка гейша — тук често се проявява в нецензурен и най-долен вид. Отделни моменти от живота на тази ниска прослойка от обществото на гейшите откриваме в известния роман „Снежна страна“ на Кауабата Ясунари, но автобиографията на Масуда ни представя напълно неподправена картина на тази действителност, която за нея е „половината ми живот, прекаран в мъки и битки“, подзаглавие на преведения тук японски текст.

Масуда е родена през 1925 г. близо до градчето Шиоджири в планинската префектура Нагано. Районът е толкова беден, че много хора се преселват от Нагано в марионетната държава Манчукуо, създадена през март 1932 г. в Североизточен Китай (Манджурия). Родителите на Масуда нямат официален брак и майка й я оставя на един вуйчо, който се грижи за нея до пет-шестгодишна възраст. Тя не познава баща си. По времето, когато Масуда би трябвало да тръгне на училище, вуйчо й я изпраща да работи като прислужница (комори) в семейство на земевладелец. Най-ранните спомени от живота й са от този дом, за който тя с болка разказва в първата глава от автобиографията си.

По времето, когато Масуда е на дванадесет години, майка й, тогава вече омъжена и с четири малки деца, изпада в парично затруднение и не може да плати за лечението на болния си съпруг. Вуйчото на момичето го прибира от дома на земевладелеца. На следващия ден го продават на един дом за гейши (окия) в балнеоложкия курорт Сува, бивш дворец на брега на езерото Сува в префектура Нагано. Съгласно обичаите Масуда първо става ученичка в дома на гейшите, прислужва, докато изучава изкуствата на танца, песента, шамисена и барабана. През 1940 г., малко преди да навърши шестнайсет, тя прави дебюта си като гейша.

Масуда написва автобиографията си през 1956–1957 г., десет години след като напуска света на гейшите. Малко са гейшите, написали свои мемоари. Доколкото ми е известно, тези на Масуда са единствената пълна автобиография на бивша гейша от балнеоложки курорт. Повечето от тях, като например прототипът на героинята Комако в „Снежна страна“ на Кауабата, избират да се оттеглят напълно от светския живот. Защо тогава Масуда, която в кариерата си няма видни клиенти, решава да напише историята на живота си? От една страна, тя отчаяно се нуждае от пари. Към средата на 50-те години Масуда, едва навършила трийсет, с мъка успява да се прехранва, като работи първо в ресторант, а после във ферма срещу 350 йени (по-малко от един долар) на ден. Тя като че ли не е склонна да се препитава с уроци по шамисен или танци, както правят някои бивши гейши; в края на краищата много години я делят от времето, когато е изучавала изкуства. Масуда никога не е ходила на училище и едва може да пише, при това само защото един от бившите й любовници я е насърчавал да изучи основите на писането. Привлечена от наградата, която списание „Съветник на домакинята“ („Шуфу но томо“) — най-популярното женско списание през 50-те години в Япония — предлага в конкурса „Истински истории на жени“, Масуда решава да опита да разкаже живота си. Написан изцяло на сричковата система хирагана, която децата изучават през първите месеци в училище, ръкописът се състои от петдесет страници свитък. Издателите на „Съветник за домакинята“ й дават втора награда в размер от 150 000 йени и публикуват творбата й във февруарския брой на списанието за 1957 г. под заглавието „Разказ за преживелиците на една провинциална гейша“.

Освен това издателите на списанието изглаждат разказа на Масуда, като му придават изящество: езикът е изискан, гласът на разказвача е приглушен, а честото използване на конструкции от класическия език правят текста литературно издържан, какъвто трудно би могъл да бъде оригиналният език на авторката. Нещо повече, разказът е напълно лишен от чувството за хумор, което прави толкова жива по-късната му версия.

Кратките мемоари на Масуда са забелязани от главния редактор на издателство „Хейбонша“ и той я моли да ги разшири до размерите на книга. Ода Мицуки, редакторът, на когото е поверена работата по книгата, си кореспондира с авторката на простата система хирагана. Три месеца по-късно в кабинета му пристига нова версия, този път дълга триста страници. Ръкописът е толкова интересен на външен вид, че в оригиналното издание е възпроизведена една страница от него: той е създаден от неопитна ръка, чийто почерк прилича на този на ученик в първи клас. Естественият стил на Масуда също е „вълнуващ… разговорен, непосредствен, дело на разказвач, който до такава степен е част от повествованието, че не обяснява нищо“. Очевидно ръкописът се нуждае от известна обработка, за да може да се превърне в текст за публикуване. Но Ода се бои, че ако сам се заеме да го поправя, силата и въздействието на творбата ще се изгубят. Той решава да посети авторката. Двамата сядат на маса един срещу друг, Ода задава въпроси, Масуда записва отговорите; самият той изцяло се въздържа от каквото и да било писане. Така съумява да запази гласа на авторката — нещо, което издателите на „Съветник на домакинята“ не успяват. Дългата автобиография на Масуда, публикувана през август 1957 г. и през следващите десетилетия, преиздадена неколкократно в различни формати, продължава да се печата и днес.

Освен желанието да припечели малко пари Масуда има друга основателна причина да напише мемоарите си. Както самата тя казва, мотивира я отвращението й към лицемерието на Закона за превенция на проституцията, влязъл в сила през април 1957 г. Прилагането на този закон слага край на лицензираната проституция (кьошо) в Япония. Правителството официално санкционира женската проституция, която дотогава е била лицензирана. По силата на този акт жените проститутки могат да бъдат арестувани и изпращани за „рехабилитация“ на специални места. Но каквито и да са намеренията на създателите му, той, разбира се, не слага край на проституцията в Япония. Единственото, до което довежда, е криминализация на целия този бизнес и на жените, които по някакви причини желаят да работят като проститутки.

„Само с приемане на закони за забрана на проституцията нищо няма да се постигне“ — предрича Масуда. Тя знае това, защото сама е била част от нея. Мемоарите й разказват как през лятото на 1952 г. по-малкият й полубрат, когото Масуда отглежда сама, след като напуска света на гейшите, получава диагноза туберкулоза — най-разпространената причина за смърт в Япония през първата половина на XX век. След като брат й постъпва в болница, спестяванията им от черноборсаджийски сделки бързо се стопяват, а Масуда не може да печели достатъчно, за да плаща за лечението му. Единственото, което й идва наум, е да започне работа като проститутка. Тя не разкрива колко точно успява да припечели по този начин, но някои факти ни дават възможност да предположим. През 1956 г. във вестника на Йошиварския женски съюз по здравеопазване вицепрезидентът на съюза проститутката Такео Шицуко отбелязва, че в Йошивара — токийският район на червените фенери — жените печелят около 30 000 йени месечно. Масуда, която работи четири години по-рано в по-малък район в град Чиба, не би могла да печели толкова. Въпреки това дори ако като проститутка е печелила наполовина — 15 000 йени месечно — пак е много повече от 6000 йени месечно, които би могла да спечели от продажби на черния пазар. След като брат й се оправя и започва работа, те успяват дори да спестяват по малко, но без неговата помощ и при допълнителните разходи за лечението му Масуда не вижда друг изход, освен да продава тялото си. Съдбата й, както и отношението й към Закона за превенция на проституцията, са характерни за много японски жени, работили като проститутки през този период: жени, принудени да издържат родители, за които войната е направила невъзможно сами да изкарват прехраната си, жени, дошли от райони, където местните мини или заводи са затворени, жени, които се мъчат да избягат от пословично ниското заплащане в типично женски браншове, като например текстилната промишленост. „Сред хората, които създават законите — пише Масуда — има ли жени като нас, неспособни да оцелеят, освен ако не станат проститутки?“ Няма. И след периода на проституиране Масуда се завръща в родната си префектура Нагано и решава да напише автобиографията си.

В съвременна Япония никоя млада жена не става гейша по принуда. Но в продължение на векове на всяко момиче, чието семейство е изпаднало във финансови затруднения, може да се случи да попадне в дом за гейши или, още по-лошо, в бардак. В автобиографията си Масуда използва думата урареру, противопоставяща подчинена съюзна форма, която означава „да бъдеш продадена против волята си“, за да опише случилото се с нея и с други млади жени. Технически погледнато, разбира се, тя не е продадена: продажбата на хора в Япония е забранена със закон от стотици години. Масуда по-скоро е дадена да чиракува за неизвестен период от време срещу сума, която според нея е около 30 йени. По това време (около 1936 г.) цената за чиракуване на момиче в дом за гейши в Сува е между 30 и 100 йени за срок от десет години. Масуда смята, че е приета там срещу най-ниската цена: тя е съвсем неграмотна и лошо загоряла на слънце от полската работа, а в онези години на почит е белият цвят на кожата. За майката на Масуда обаче 30 йени са много пари — за сравнение ще вземем тогавашните цени на ориза. През 1935 г. в Токио цената на дребно за 10 килограма гладък (бял) ориз е 2 йени и 50 сена. Ако приемем, че цената на ориза в Нагано е приблизително същата като в Токио, това означава, че Масуда е продадена за около 120 килограма ориз, достатъчни горе-долу за изхранването на един възрастен човек за една година.

Но бедните не могат да си позволят да купуват бял ориз. Както Масуда установява няколко години по-късно, когато се завръща в родното градче, те се хранят с ечемик и сладки картофи и живеят в такива лишения, че тя остава дълбоко потресена. Котките в домовете за гейши се хранят по-добре, отколкото родителите на много от момичетата. В мемоарите си Масуда ни представя бегъл поглед върху крайната нищета на бедните земеделци в Япония през войната. От тази социална прослойка излизат по-голямата част от гейшите, прислужниците (шакуфу) и проститутките (тоги).

В романтичния ореол, характерен за живота на гейшите като последователки на традиционните изкуства, не намира отражение бедността, която подтиква много родители да дават момичетата си в домове за гейши. Този ореол допринася за заличаването на някои видове гейши от колективната памет и за пренебрегването на основната характеристика на бизнеса. Така гейшите от балнеоложките курорти остават извън общественото внимание, а основното в бизнеса е, разбира се, сексът за пари. В бляскавия свят на гейшите от кварталите Понточо и Гион в Киото и Шинбаши в Токио сексът може би не изпъква на преден план. Но на дъното, в курорти като Сува, където работи Масуда, сексът с гейша е традиционният завършек на вечерта.

Една от целите, които Масуда Сайо си поставя в тази автобиография, е да опише дъното. На шестнайсетата година от живота си, когато се състои първата й вечер на професионална гейша, Масуда преминава през сексуално посвещаване (мицуадже) със своя господар (данна), който щедро плаща на дома за предоставената му привилегия. Майката на дома продава „девствеността“ й още четири пъти. Разказът на Масуда за това е жив и изцяло лишен от самосъжаление. Ода споделя, че я попитал дали тя наистина е приела спокойно тази система на сексуално посвещаване „и всичко след нея“. Масуда обяснила, че когато момичето стане гейша, то се издига в обществото, а това означава по-лек живот, че сексуалното посвещаване не може да се сравнява с глада или страданието. Едва след като „познала любовта“ (кои о шитте кара), тя започнала с нежелание да спи с мъже, които не й харесват.

Гейши като Масуда са стока за продан в балнеоложкия курорт. В този свят клиент може да бъде всеки. Масуда обяснява: „Обикновено когато прекараш нощта със своя данна, той заплаща само за твоето време. Ако прекараш нощта с някого, който не е твоят данна, получаваш двойни точки, а ако просто преспиш с клиент, който не остава за през нощта, това са десет точки“. Спечелените по този начин точки отиват за изплащане на дълга към дома, който гейшата е натрупала през годините. Той включва първоначалната цена за чиракуването й, разходите за кимоно и артистична подготовка. Тук, както и навсякъде другаде в мемоарите си, Масуда отхвърля представата, че гейшите не предлагат сексуални услуги срещу заплащане. Тя показва, че гейшите редовно правят секс за пари (точки), че тъкмо това се иска от тях и че за секс с гейша не е необходимо специално въвеждане или посредничество: всеки, който е в състояние да си плати, може да си позволи гейша.

Поради преходния характер на клиентелата в балнеоложкия курорт светът на гейшата не би могъл да бъде бляскав. Единствените редовни господари на Масуда са собствениците на местната фабрика и синовете им, дребни предприемачи и гангстери. Венерическите болести са постоянен риск на професията и мемоарите на Масуда съдържат мрачно описание на бавната смърт на една гейша, заболяла от венерическа болест. В този свят бременността се приема като проклятие: самата Масуда изпитва облекчение, когато първата й бременност завършва със спонтанен аборт и по всяка вероятност тя никога повече не забременява.

Границата между гейша от балнеоложки курорт и проститутка е тънка и в автобиографията си Масуда не обръща внимание на разликите. Но както твърдят японски и чуждестранни изследователи от последните сто и повече години, разликата между гейшите и проститутките е гей (изкуството), което гейшите владеят, а проститутките — не. В документалния разказ за живота на гейшите през 90-те от Йоди Коб една гейша на име Маюми описва разликата по следния начин:

„В миналото семейството е изпращало дъщеря си в дом за гейши, за да се спаси от дългове или глад, точно както днес във Виетнам, Камбоджа и Тайланд родителите продават децата си. Но там това е само проституция, продажба на тялото. Момичетата нямат достойнство, не притежават умения, с които да се похвалят — нищо, което да ги отличава. Но в света на гейшите предимството е това, че дори да влезеш в него с празни ръце, ще излезеш със свои умения, свой артистичен мироглед. Това е огромна печалба.“

Маюми е права дотолкова, доколкото някои гейши получават възможността да се оттеглят и да оцелеят икономически като преподавателки на традиционните изкуства, които владеят. Това също така им дава основателна причина за лична гордост, която им помага поне за определено време да живеят съобразно своята воля, а не тази на други хора.

Ако Масуда се е препитавала от изучените изкуства, тя не споменава за това. Авторката говори само за насилствения начин, по който те са й били преподавани. Но годините опит в областта на изкуството са превърнали Масуда в завършен разказвач. Тя има поразителна памет за разговори и гласове, която съзнателно доразвива. В резултат на това „Госпожица Малък жерав“ е забележителна с чувството си за хумор и остроумието си, както и с неподправената си искреност. Масуда съумява да открие комичното в много събития, които по-слабохарактерна натура би възприела като крайно потискащи. Един пример е особено красноречив:

„Клиентът явно не харесваше хладно изисканите гейши. Веднъж бях дочула някой да говори за Юго и Роден, затова просто повторих чутото. Той беше очарован. «Каква си интелектуална!» — каза. След като започна да гледа все по-сериозно на мен, аз почти чувствах, че го държа в ръцете си. Знаех, че вече е мой.“

Тук виждаме не просто приятно остроумие, но и невероятната находчивост, с която Масуда прикрива своята неграмотност, за да се превърне в блестящ събеседник на тема, от която нищо не разбира. Същото, приложено към нещо, което познава из основи — собствения си живот — довежда до създаването на откровен и вълнуващ документ за оцеляването на една жена в периферията на японското общество. Чрез своя глас Масуда ни дава възможност да чуем гласовете на много други жени, които не могат да бъдат чути: прислужници, ученички в домове за гейши, любовници на гангстери, бедни селянки, следвоенни спекулантки и проститутки. „Госпожица Малък жерав“ е отлично разказана история на жена, към която съдбата никога не е била благосклонна, но и не е успяла да победи, и в същото време панорама на живота в малко известен свят, който за повечето си обитатели е арена на постоянни „мъки и битки“.