Иван Вазов
Българската доброта

Добър и великодушен

в затишьето, в мирът,

или вулкан отпушен

на битките в шумът;

 

ту удар, кой убива,

ту вихър, кой ехти,

ту дева срамежлива —

народе, туй си ти.

 

Ужасен във борбата,

извън борбата — мил —

кого не си дивил

с гнева си, с добротата?

 

Но твоя гняв е вир,

море е благостта ти,

небесен дар в душа ти

и неин Бог, кумир.

 

Готов за всепрощенье

към вчерашний враг твой,

ти фърляш във забвенье

обидите безброй.

 

Херкул по ръст и сила,

дете по кротостта,

съдбата те дарила

с опасна красота.

 

Да, син на Добрината —

омраза, мъст не знайш,

тегнее ти враждата

и въздуха й не трайш.

 

Не сдържаш колко-годе

наклона твоя благ:

добряк си ти, народе,

до слабост си добряк!

 

Със таз душа в безпечност

пред злото на светът —

на милост и сърдечност

неизчерпаем ссъд.

 

Със таз душа прекрасна,

с туй златното сърце

в усмивка сбрани ясна

по строго ти лице…

 

На колко изненади

така си жертва бил,

в невидени прегради

челото си си бил?

 

И в наший век, потресен

от злоби без конец,

ти с тоя дар небесен

изглеждаш чужденец!