Иван Вазов
„Ни педя земя!“

И рече безумец: несть Бог!^[1]

Славянство? — глупост, братство? — празна дума.

Достойнство! — вятър, чест? — безсмислен звук!

Свещена клетва? — за хитреца глума,

        измама за простака тук.

 

О, Сърбио, така ли оправдаваш

небратските си замисли към нас?

С таквиз ли думи дръзки заглушаваш

на съвестта неумолимий глас?

 

Така ли ти свети права убаряш,

и връзките с честта като скъса

на знамето си тоз позор писа?

Ний чуваме те гневно да повтаряш:

 

„От Македония ни педя вам!“

Но таз земя е наша, наша, наша!

Светата българска реч я оглаша,

        земя е скъпа нам!

 

Тя жив е къс от нашто живо тело,

през вековете с нас страда, диша,

и с тръне увенчаното и чело,

тронува, грее в нашата душа.

 

За нея бяха жертвите безкрайни,

за нея мряхме при Люлебургас,

за нея, след триумфите си сяйни,

не лаври — траур носим в тоя час!

 

На наший зов за правда, мир, свирепо

крещиш: „Ни педя!“ — брат не, злобен враг —

        И в умопомраченье слепо

С Миладиновия меч ни плашиш пак.

 

О, пак ли сеч? О, пак ли по полята

славянски братски кърви ще текат?

Историо, не давай си листата,

не вписвай в тях на тия дни срамът!

 

Май 1913 г.