Лий Чайлд
Това не е учение

Едно нещо води до друго, а в случая с Джак Ричър един топъл и ленив августовски ден водеше към друг топъл и ленив августовски ден. Едно пътуване на автостоп в празен камион за дърва го доведе в Ийст Милинокет, Мейн, което на свой ред доведе до късна закуска в крайпътен ресторант. Късната закуска пък доведе до зле завоалиран пазарлък с мъжа от съседната маса, което доведе до предложение за пътуване на север, към място, наречено Айланд Фолс. Неизречената, но недвусмислено подсказана цена на пътуването бе плащането на сметката в закусвалнята. Непознатият си бе поръчал кафе и пай и тъй като заведението бе евтино, а Ричър имаше пари в джоба си и не бързаше за никъде, прие предложението.

Едно нещо води до друго.

Колата на непознатия се оказа стар шевролет със скапани амортисьори, целият покрит с ръжда, а Айланд Фолс се оказа приятно градче на брега на езеро, разположено далече на север, където територията на Мейн се врязва като пръст в задника на Канада и отляво се пада Квебек, а отдясно — Ню Брънзуик. На всичкото отгоре Айланд Фолс се намираше доста близо до северния край на магистрала I-95. А това бе доста примамливо. Станеше ли въпрос за пътуване и дестинации, Ричър притежаваше инстинкт на колекционер. Добре познаваше южния край на I-95. Той се намираше на три хиляди километра от тук, в покрайнините на Маями. Ричър бе ходил там много пъти. Но никога не бе стигал до северния край.

Не бързаше за никъде.

Едно нещо води до друго.

Напускането на Айланд Фолс се оказа много лесно. На следващата сутрин Ричър изпи чаша кафе в дървената барака, разположена до навеса за лодки под наем, наслади се на топлото слънце и великолепната гледка, след което им обърна гръб и напусна града по същия път, по който го бе докарал старият шевролет. Добра се пеша до детелината на магистралата. Застана край пътното платно, което водеше на север, и зачака. Едва ли щеше да стои дълго тук. Беше август, времето беше хубаво и тези места бяха доста популярни сред туристите. Шансовете бяха на негова страна. Беше посред бял ден. Самият Ричър изглеждаше чист и спретнат. Дрехите му бяха само на два дни, а брадата — на три. Условията бяха идеални.

Не минаха и десет минути, когато пред него спря стар джип с номера от Ню Брънзуик. Зад волана беше жена, а до нея седеше мъж. И двамата бяха на трийсет и няколко и очевидно си падаха по излетите сред природата, тъй като лицата им бяха обветрени, загорели от слънцето. Явно се връщаха у дома след активна почивка. Може би бяха ходили на каяк. Или на къмпинг. Или и двете. Багажникът на джипа бе претъпкан догоре.

Мъжът отпред свали прозореца си, а жената се наведе, за да огледа Ричър по-добре.

— Опасявам се, че не отиваме далече, а само до Фредериктън — каза мъжът. — Устройва ли ви?

— Това в Канада ли е? — попита Ричър.

— Разбира се.

— Чудесно — отвърна Ричър. — Искам само да стигна до границата и да се върна обратно.

— Да не би да имате нещо против Канада?

— Паспортът ми е изтекъл.

Мъжът кимна.

— Мина времето, когато можехме да се разхождаме отвъд границата. — После добави: — От тук до Фредериктън няма нищо интересно. От другата страна на оградата също няма кой знае какво. По-добре да си останете тук.

— Искам да видя края на пътя — обясни Ричър.

— Звучи много философски — отбеляза мъжът.

— За нас там е началото на пътя — обади се жената.

— Има логика — съгласи се Ричър.

— Скачай отзад — каза мъжът, извърна се и разчисти малко място на задната седалка.

Ричър отвори вратата, плъзна се вътре и доизбута с бедро разпиления багаж. Затвори вратата, жената натисна педала на газта и джипът пое на север към последните петдесетина километра от територията на Съединените щати.

 

 

Последното отклонение от магистралата водеше към градче на име Хълтън. Или може би първото, каза си Ричър, ако се постави човек на мястото на канадците. После идваше ред на граничната зона, на опашките от коли пред бариерите, будките на полицаите и пилоните със знамената. Когато дойде техният ред, Ричър слезе от джипа, благодари, излезе навън и стъпи на последния сантиметър американска земя, точно под бариерата.

Краят на пътя.

Едно нещо води до друго.

Мина от другата страна на шосето и застана край пътните ленти, които водеха на юг. Избра си място на трийсетина метра от бариерите. Искаше да предостави на шофьорите достатъчно време да го забележат, но не и да ускорят прекалено и да не могат да спрат. Отново не очакваше да стои дълго. Август, посред бял ден топло слънце, сезонът на отпуските, усмихнати и благосклонни канадски шофьори, изпълнени с желание да проявят добрина и щедрост. Най-много десет минути помисли си Ричър, но по-вероятно да са пет. Нямаше да се учуди, ако още първата кола спреше.

Е, първата не спря, но втората го направи. Не беше лек автомобил, а микробус. Не беше от автомобилите, с които една старомодна, еснафски настроена майка би се гордяла. Не, той беше стар, очукан и мръсен. Вероятно е бил светлосин, когато е слязъл от поточната линия, но сега бе изгубил цвета си почти напълно, изпепелен от слънцето и солта. Зад волана му беше млад мъж, до него седеше млада жена, а на задната седалка имаше още една млада жена. Номерата бяха от Ню Брънзуик. Когато микробусът потегли след митницата, зад него се вдигна облак черен дим.

Ричър бе пътувал и с далеч по-неугледни превозни средства.

Микробусът намали и спря до него. Жената отпред вече бе свалила своя прозорец.

— Отиваме в Нейсмит — каза тя.

Ричър никога не бе чувал за това място, затова отвърна:

— Нямам представа къде се намира.

Мъжът зад волана се наведе и обясни:

— В Алагаш, човече. Един час западно от шосе единайсет. Но преди това пътят извива на север. Малко градче. Там започва туристическа пътека, която прекосява горите. Много живописно място.

— На север от тук? — попита Ричър.

— Много красива природа — продължи мъжът. — Трябва да видиш тези гори. Абсолютно девствени. Отклониш ли се от пътеката, може да се окажеш първият човек, който стъпва на това място. Съвсем буквално. Тази природа е останала недокосната от човешка ръка вече десет хиляди години. От последната ледена епоха.

Ричър не отговори.

— Ела да я видиш, докато още можеш — продължи да го увещава шофьорът на микробуса. — Няма да остане вечно в този си вид. Климатичните промени ще се погрижат за това.

Ричър не бързаше за никъде.

Затова каза:

— Добре, благодаря.

Едно нещо води до друго.

Ричър заобиколи микробуса, момичето на задната седалка плъзна вратата по ръждясалата релса и той се качи вътре. В багажника зад него имаше две големи раници и един пластмасов куфар. Изкуствената тапицерия на седалката бе мръсна и протрита. Ричър се настани, затвори вратата и микробусът потегли сред облак дим.

— Благодаря — повтори Ричър.

Тримата се представиха. Момичето отзад се казваше Хелън, това отпред бе Сюзан, а името на шофьора бе Хенри. Хенри и Сюзан бяха двойка. Държаха магазин за велосипеди в град, наречен Монктон. Хелън беше тяхна приятелка. Планът бе Хенри и Сюзан да прекосят горите, северно от Нейсмит, до място, наречено Крипс. Преходът трябваше да отнеме четири дни. Хелън щеше да ги чака там с микробуса, като междувременно прекараше въпросните четири дни на друго място, например като обиколи антикварните магазини в Преск Айл и Карибу.

— Не обичам горите — каза тя, явно изпитвайки необходимост да обясни решението си.

— Защо? — попита Ричър, тъй като предположи, че от него се очаква да зададе тъкмо този въпрос.

— Струват ми се много страшни… зловещи… Много тъмни. Пълни с буболечки.

Микробусът подмина лениво Хълтън, след което Хенри напусна шосе 212 и пое на север, по шосе 11, което наистина се оказа много живописно. Вдясно се издигаха планините Седълбек, а вляво се простираше безкраен килим от гори и езера. Дърветата бяха зелени, водата блестеше игриво, а небето бе лазурносиньо. Наистина беше много красиво, както бе обещал Хенри.

— Не обичам горите — повтори Хелън.

Спътничката му наближаваше трийсетте, предположи Ричър. Най-много да ги бе навършила. Беше по-слаба и стройна от своите приятели, кожата й беше по-бяла и по-поддържана. Прекарваше повече време на закрито, отколкото на открито. И определено обичаше града. Куфарът беше неин, а раниците принадлежаха на Хенри и Сюзан. Те бяха по-ниски и набити, видът им бе по-небрежен, кожата им по-загрубяла. Но не бяха по-възрастни. Вероятно бяха приятели от колежа. Тримата бяха останали заедно повече от пет, но по-малко от десет години, след като бяха завършили.

— Горите са страхотни, Хелън — обади се Хенри.

Каза го мило, любезно, с много ентусиазъм. Без никакво желание да я укори или спори. Каза го просто като човек, който обича планината и не разбира защо приятелката му я мрази. Изглеждаше искрено заинтригуван от възможността да се озове на място, където нито едно човешко същество не бе стъпвало. Ричър ги попита откъде са. Оказа се, че Хенри и Сюзан са израснали в предградията съответно на Торонто и Ванкувър, докато Хелън беше селско момиче, родено в непроходимата северна пустош на провинция Онтарио. В такъв случай тя имаше право на мнение, реши Ричър. Беше си го заслужила.

Беше техен ред да попитат Ричър откъде е. Биографията му изпълни следващите няколко километра. Семейство на морски пехотинец, което се мести от една военна база в друга, десетина основни училища, десетина гимназии, „Уест Пойнт“, сухопътните войски, Военната полиция, отново местене от място на място, понякога в рамките на една държава, друг път — не, но без да се задържи никъде достатъчно дълго, че да му направи впечатление. А после съкращенията в армията, уволнението… пътуването на автостоп или пеша, мотелите… безцелното шляене… липсата на собствен дом. Хенри го намираше за страхотно, но Сюзан не изглеждаше толкова въодушевена, помисли си Ричър. А на Хелън начинът му на живот изобщо не й допадна.

Хенри намали и зави наляво по тесен двулентов път, който пресичаше гората по права линия. Зърнаха ръждясала табела, на която пишеше: Нейсмит, 60 км. Възможно бе пътят някога да е имал банкет, но той отдавна бе обрасъл с храсти и широколистни дървета, които надхвърляха десет-дванайсет метра на височина. На места короните се срещаха и сплитаха над главите им, затова в продължение на стотици метри Ричър и останалите имаха чувството, че преминават през зелен тунел. Ричър гледаше през прозорците ту наляво, ту надясно. Накъдето и да погледнеше обаче, погледът му не успяваше да проникне на повече от метър и половина, два сред храсталака. Зачуди се колко ли по-първична и дива може да стане една гора. Къпините и храстите образуваха непроходима плетеница, висока до кръста, а въздухът бе натежал от влага. Земята бе плътно застлана с мек килим от листа, който пружинираше под краката. Асфалтът пред тях бе посивял с годините, а топлината, която отразяваше, бе наситила въздуха над него с безброй миниатюрни мушици. Само след няколко километра те покриха предното стъкло с гъста лепкава слуз, образувана сигурно от милиони насекоми.

— Идвали ли сте тук преди? — попита Ричър.

— Веднъж — отвърна Хенри. — Правихме преход на юг, до Централните планини. Голяма скука, човече. Предпочитам да остана под линията на дърветата. Обичам да бродя из горите.

— Има ли животни?

— Мечки със сигурност. И куп по-дребни животни. Не съм виждал храсти, останали без листа, затова предполагам, че няма елени. Което е странно… не мога да си го обясни. Вероятно има много хищници. Но какви? Може би пуми. Или вълци, но никой не ги е чувал или виждал. Със сигурност обаче в гората има нещо, което плаши елените.

— В палатка ли спите?

— Малка военна палатка — отвърна Хенри. — Не е голяма или луксозна. Опаковаме добре храната, мием се в някой поток, не оставяме нищо, което дивите животни да подушат. Мечките са големи лакомници, но ако човек не ги покани на пикник, няма да го закачат. Но ти знаеш тези неща, нали? Предполагам, че в армията са ви научили. Нали се очаква да се справите на всякакъв терен?

— Не и в такава гора — призна Ричър. — Тя е непроходима. През нея не може да мине никаква машина. Не позволява на човек да се прицели и да стреля. Разчистването й с помощта на напалм и експлозиви може да отнеме цяла вечност. Затова армията би предпочела да заобиколи подобна гора. Тя е идеалната естествена преграда.

Колкото повече напредваха, толкова по-лошо ставаше състоянието на асфалта. Храстите бяха завзели значителни територии от двете страни на пътя, корените на дърветата бяха пробили дълбоки дупки, зимните ветрове ги бяха разширили, а щатските власти не поддържаха добре шосето и го ремонтираха през пръсти. Окачването на стария микробус дрънчеше и скърцаше. Зеленият тунел над главите им стана почти непрекъснат. На места провисваха зелени лиани, които докосваха покрива.

Точно час след като се бяха отклонили от шосе 11, излязоха на чист участък с дървена табела, на която с нажежено желязо бяха прогорени думите: Добре дошли в Нейсмит, вратата към дивата природа. Ричър имаше чувството, че е прекрачил границата с пустошта много по-рано и в този смисъл табелата е закъсняла с цял час.

Хенри намали, пътят изви наляво и микробусът излезе на поляна с размерите на футболен стадион. Точно пред тях се простираше езеро с формата на свит пръст, чийто връх сочеше на север. От двете страни на пътя изникнаха ниски дървени постройки, които му придадоха вид на старинна улица. В края й се намираше кей, по брега бяха изникнали бунгала, а край тях — магазин, закусвалня, малки вили… Имаше и странични улици, застлани със същия стар, посивял и напукан асфалт. Нейсмит, Мейн. Миниатюрен град насред дивата пустош.

— Гладна съм — обяви Сюзан.

— Ще ви черпя един обяд — каза Ричър. — Това е най-малкото, което мога да направя.

Хенри паркира пред закусвалнята и изключи двигателя. Възцари се тишина. Всички слязоха, изправиха се, протегнаха крайници, за да се разкършат. Въздухът бе свеж, но и натежал от влага, миризмата на езерната вода се смесваше с аромата на дърветата и не се чуваше никакъв звук освен жуженето на крилцата на милиарди насекоми. Нямаше вятър, нямаше вълни, нямаше шумолене на листа. Само горещина и покой.

Закусвалнята бе построена изцяло от дърво — и отвън, и отвътре, — а грубо издяланите дъски на масите бяха излъскани на места от безброй ръце и лакти. Имаше няколко вида пай, изложени под стъклени похлупаци, и осем квадратни маси, застлани с червени карирани покривки. Сервитьорката бе строга на вид жена около шейсетте, с мъжки очила и домашни чехли.

Две от масите бяха заети от хора, които приличаха повече на Хенри и Сюзан, отколкото на Хелън. Сервитьорката им посочи една празна маса и отиде да донесе менюта и чаши с вода.

Храната бе същата, каквато Ричър си бе поръчвал в хиляди подобни заведения, но бе вкусна и обилна, а кафето — силно и прясно сварено, затова той остана доволен. Същото се отнасяше и за останалите, макар че не обръщаха особено внимание какво ядат и пият. Разговаряха предимно помежду си и обсъждаха плановете си. Които изглеждаха съвсем ясни и определени. Щяха да прекарат нощта в предварително резервирани бунгала, след което още по изгрев-слънце Хенри и Сюзан щяха да тръгнат на преход, а Хелън — да се върне по шосе 11 и да види какво ще открие. Четири дни по-късно щяха да се срещнат отново на другия край на маршрута. Просто и ясно.

Ричър плати сметката и се сбогува с тримата младежи. Не очакваше да ги види отново.

 

 

Когато излезе от закусвалнята, Ричър се насочи право към кея за лодки. Отиде до самия му край и се надвеси над водата. Езерото наистина наподобяваше свит пръст, чийто връх сочеше на север. На дължина надхвърляше петнайсет-шестнайсет километра, но ширината му не превишаваше двеста метра. Високо над него се простираше безкрайното лятно небе, без нито едно облаче по него, без нито едно петънце дори, с изключение на следите от самолети, оставени на височина десет хиляди метра. Те бяха дело на трансатлантическите лайнери, които сновяха между Европа и Бостън, Ню Йорк и Вашингтон. Самолетите се издигаха, описваха голям полукръг, който минаваше над Канада и Гренландия, след което се спускаха над Лондон, Париж и Рим. Прави линии върху сферична планета, но не и върху двуизмерна хартиена карта.

Долу, на земята, гората обграждаше езерото от всички страни, безкраен зелен балдахин, покрил всеки сантиметър суша. Стотици и стотици квадратни километри гора. Десет хиляди години недокосната от човека природа, бе казал Хенри и като че ли бе прав. Земята се бе стоплила, ледниците се бяха разтопили, семената бяха покълнали, дъждовете ги бяха напоили… Така се бяха родили, израснали, умрели и отново родили стотици поколения дървета. Навсякъде другаде по огромния континент хората бяха изсекли горите, за да разчистят място за земеделие, за да одялат греди, с които да построят къщи, да насекат дърва, които да хвърлят в печките или в пещите на парните локомотиви, но отделни части от горите бяха останали непокътнати. И може би щяха да си останат такива и в бъдеще. Твоят крак може да е първият, стъпил по тези места, бе казал Хенри и Ричър нямаше основания да се усъмни в думите му.

Той тръгна обратно покрай бунгалата, потънали в тишина. Обитателите им бяха излезли, за да се заемат несъмнено с това, заради което бяха дошли. Ричър попадна на уличка, която свиваше наляво и водеше на север. Малка, дълга едва стотина метра, която завършваше с дървена арка, скована от тъмнокафяви дънери. Приличаше на церемониална порта, символичен вход към дивата природа. От другата й страна започваше туристическата пътека. Беше права като свещ в първите си двайсетина метра, добре отъпкана от безброй крака, после завиваше и се скриваше зад дърветата. Следващата спирка по маршрута бе градче на име Крипс, разположено на четири дни път от тук.

Ричър мина под дървената арка, измина не повече от метър и спря. Секунда по-късно продължи напред, измина двайсетина крачки и стигна първия завой. Продължи нататък, измина нови двайсет крачки и спря. Пътеката бе широка малко повече от метър. От двете й страни се издигаше непроходима гора. Стволовете на дърветата бяха изпъстрени с изсъхнали клони чак до върховете на короните, които се сплитаха над главата на Ричър. Самите дървета бяха израснали високи и прави в резултат на борбата си за повече светлина. На места между стволовете имаше разстояние от метър-два, другаде те се докосваха и дори допираха плътно. Някои бяха много стари, вековни дори, целите разкривени, покрити с чворове, други бяха млади и стройни и се провираха като плевели, за да заемат всяко свободно пространство. На височината на гърдите се издигаше гъст трънлив храсталак, чиито тънки бодливи клони се преплитаха с вече изсъхнали вейки. Въздухът бе абсолютно неподвижен. Светлината бе зеленикава и сумрачна. Ричър се завъртя в кръг. Намираше се на четирийсет метра от церемониалната арка, но имаше чувството, че се е върнал милиони години назад във времето.

Той продължи напред и измина още двайсет крачки. Нищо не се промени. Пътеката се виеше ту наляво, ту надясно. Горските явно я поддържаха, като от време на време подкастряха храсталака от двете й страни и оставяха на туристите да стъпчат филизите, които покълваха по самата пътека. Ако не е тяхната намеса, каза си Ричър, гората ще погълне пътеката за година или най-много две. Максимум три. И тя щеше да стане непроходима. Щеше да се върне в лоното на дивата природа. Нищо чудно на места да бяха изсечени по-големи просеки, които да осигурят места за къмпингуване. За палатки. Близо до рекички. Защото къде другаде можеха да пренощуват туристите?

Ричър остана на това място още минута, обграден от неземна тишина и озарен от редките слънчеви лъчи, проникнали през зеления балдахин. После обърна гръб на гората и се върна на миниатюрната главна улица на Нейсмит. Тръгна по пътя, по който бяха пристигнали с микробуса, и стигна до табелата, която приветстваше с „Добре дошли“ гостите. Не видя нито една кола да напуска Нейсмит и след кратък размисъл осъзна, че никой няма да си тръгне преди следващата сутрин. Туристите бяха длъжни да освободят бунгалата в единайсет или дванайсет, което означаваше, че хората, които бяха направили това днес, отдавна си бяха заминали. Закусвалнята и магазинчето се нуждаеха от доставки, но шансовете някой камион да се появи скоро бяха прекалено малки. Ричър не помръдна от мястото си още минута не за друго, а защото просто се наслаждаваше на тишината, после тръгна обратно към градчето на брега на езерото.

 

 

Бунгалата бяха разположени напълно хаотично, сякаш някой бе хвърлил шепа семена на вятъра. Ричър предположи, че онова от тях, което се намира най-далече от водата, ще бъде най-малко желано от туристите. Както очакваше, то се използваше от управителя на мотела. Той живееше в него и бе превърнал предната му част в нещо като офис. Един от прозорците бе избит и на мястото му бе монтиран дървен плот с малко месингово звънче и химикалка на синджирче. Ричър звънна и миг по-късно се появи възрастен мъж, който крачеше бавно-бавно, сякаш го измъчваше артрит. Да, имали свободни бунгала. Цената бе съвсем приемлива. Ричър плати в брой и записа името си с химикалката на синджирчето, в замяна на което получи ключ. Бунгалото му се оказа миниатюрна дървена къщурка, която бе задушна и миришеше на мухъл. Не бе разположено на първа линия, но все пак предлагаше частичен изглед към езерото. Останалата част от гледката неизбежно бе допълнена от дървета. Вътре имаше легло и два стола, баня и кухненски бокс, рафт с книги с оръфани корици. Зад бунгалото се намираше малка веранда с два сгъваеми стола с избелял и прогнил плат. Ричър прекара остатъка от следобеда на един от столовете, кръстосал крака, с книга, която бе взел от рафта. Беше сам, беше му топло, беше му приятно. Не помнеше откога не се е чувствал толкова щастлив.

 

 

На следващата сутрин Ричър се събуди в седем, но остана в леглото още час, за да се излежава и протяга като морска звезда. Искаше да остави планинарите и каякарите да минат през закусвалнята преди него, тъй като не се съмняваше, че ще потеглят рано-рано. Той самият не бързаше за никъде. Предположи, че най-подходящото време да си тръгне ще бъде към десет, за да улови първата вълна от заминаващи.

Ричър се нуждаеше само някой да го откара до шосето, по което бяха дошли. Успееше ли да стигне до магистрала I-95, щеше да го приеме като бонус, а закараше ли го някой до Бангор или Портланд, това щеше да бъде черешката на тортата. Ричър предположи, че после ще се спусне на юг към Ню Йорк. Там лесно щеше да си намери билети за мача на „Янкис“. Лятото беше в разгара си, много хора бяха напуснали града и много места високо по трибуните, където слънцето напичаше, щяха да останат празни.

Ричър взе душ, облече се и събра багажа си, което означаваше да сгъне туристическата си четка за зъби и да я пъхне в джоба. Видя камериерката да снове между две бунгала. Уведоми я, че неговото е свободно и я очаква. Жената приличаше на сервитьорката в закусвалнята и нищо чудно двете да бяха сестри. Ричър се запъти към закусвалнята. В главата му се въртяха мисли за кафе и палачинки, за ъгловата маса в тихия празен салон и може би дори за някой забравен вестник.

Салонът не бе тих и празен.

Хенри и Сюзан бяха там заедно с още девет души и всички те разговаряха напрегнато и оживено като в сцена от филм, в която местните току-що бяха открили, че минната компания е отровила водата им. Когато Ричър влезе, всички погледи се насочиха към него.

— Какво има? — попита той.

— Затвориха пътеката — отвърна Хенри.

— Кой?

— Ченгетата. Мисля, че са щатските. Опънаха лента и препречиха входа.

— Кога?

— През нощта.

— Защо?

— Никой не знае.

— Не ни казват — обади се Сюзан. — Звъняхме цяла сутрин. Повтарят само, че пътеката е затворена до второ нареждане.

— Затворили са и другия край при Крипс — обади се някакъв младеж. — Миналата година потеглихме от там. Още пазя телефона на мотела. Същата работа. Опънали са полицейска лента между дърветата.

— Преходът е четиридневен, нали? — попита Ричър. — Доста хора би трябвало да се намират на пътеката. Да не би да се е случило нещо?

— Защо не ни кажат тогава?

Ричър не отговори. Проблемът не беше негов. Той искаше само палачинки. И кафе. Спешно при това. Огледа се за сервитьорката, улови погледа й, след което откри празна маса.

Хенри го последва.

— Имат ли право да го правят? — попита той.

— Какво да правят? — отвърна Ричър.

— Да затворят пътеката.

— Нали вече са го направили.

— Но законно ли е?

— Откъде да знам?

— Нали си бил полицай.

— Военен полицай. Не съм бил горски надзирател или пазач на парк.

— Пътеката е обществено място.

— Сигурен съм, че имат основателна причина да го направят. Може някой да е бил нападнат от мечка.

Недоволните посетители на заведението дойдоха един по един и се скупчиха около Хенри и Ричър. Единайсет души стояха прави, само Ричър седеше. Младежът, който още пазеше телефонния номер на мотела в Крипс, попита:

— Откъде знаете?

— Кое? — не разбра Ричър.

— Че някой е бил нападнат от мечка.

— Казах само, че е възможно. Пошегувах се.

— Нападенията на мечки не са никак забавни.

— Може да е учение — предположи някой.

— Какво учение?

— Нещо като репетиция. За медицинска евакуация например. За бързо реагиране…

— Защо тогава казват, че пътеката е затворена до второ нареждане? Защо не казват, че ще я отворят по обед или следобед?

— На кого трябва да се обадим? — попита друг.

— Не ни казват абсолютно нищо — обади се Сюзан.

— Защо не позвъним на губернатора?

— И той няма да ни каже нищо — заяви някаква жена.

— Не може да са мечки.

— А какво тогава?

— Нямам представа.

Сюзан погледна Ричър и попита:

— Какво да правим?

— Тръгнете по някоя друга пътека — предложи той.

— Не можем. Как да се измъкнем от тук? Хелън замина с микробуса.

— Тръгна ли си вече?

— Дори не изчака закуската.

— Не можеш ли да й позвъниш?

— Няма сигнал. Не можем да се свържем с нея. Опитахме, звъняхме от обществения телефон в магазина. Тя е извън покритие.

— В такъв случай идете да покарате каяк. Сигурно е забавно.

— Не искам да карам каяк — отвърна Хенри. — Искам да бродя из гората.

 

 

В крайна сметка малката тълпа се разпръсна. Всички излязоха навън, на паркинга, където продължиха да мърморят. Сервитьорката дойде, за да вземе поръчката на Ричър. Той се нахрани мълчаливо и когато му донесоха сметката, плати в брой. После попита сервитьорката:

— Често ли затварят пътеката?

— Никога не са го правили — отвърна тя.

— А видяхте ли как стана?

Тя поклати глава.

— По това време спях.

— Къде се намира най-близкият полицейски участък?

— Според собственика на хангара за лодки не са били полицаи, а войници.

— Така ли?

Тя кимна.

— Твърди, че ги е видял.

— Посред нощ?

Тя кимна отново.

— Той живее най-близо до арката. Шумът го е събудил.

Ричър остави един долар бакшиш и излезе на улицата. Зави надясно и тръгна към градчето, но после спря, тръгна в обратната посока и откри пряката, която водеше към началото на туристическата пътека.

Завари Хенри и Сюзан до арката. Само двамата. Бяха нарамили раниците. Входът на пътеката бе препречен от три полицейски ленти: една на нивото на коленете, втора на нивото на кръста и трета — на гърдите. Лентите бяха синьо-бели и върху тях беше отпечатано следното предупреждение: Полиция. Преминаването забранено!

— Виждаш ли? — каза Хенри.

— Повярвах ти още първия път — отвърна Ричър.

— Какво мислиш?

— Мисля, че пътеката е затворена.

Хенри се обърна и впери поглед в лентата, сякаш можеше да я накара да изчезне само със силата на своята воля. Ричър се върна на главната улица и напусна града. Отново застана до табелката за „Добре дошли“. Десет минути, помисли си той. Може би дори по-малко. Очакваше тази сутрин потокът от туристи, които напускат Нейсмит, да тръгне по-рано и по-бързо.

 

 

Въпреки това първият автомобил, който видя, не напускаше градчето, а пристигаше в него. Движеше се в посока към езерото, а не обратното. Беше армейски джип хъмви със зелено-черни камуфлажни петна. Профуча покрай Ричър с пълна скорост. Взе завоя със свирене на гуми и се скри от погледа му. В него имаше четирима души, четирима сурови на вид мъже, всичките в бойни униформи.

Ричър зачака. Минута по-късно друга кола напусна града, но отново бе пълна. Двама отпред, двама отзад. Нямаше място за стопаджия, особено за някой по-едър като Ричър. Разпозна част от хората, които бе видял да мрънкат и да се оплакват в закусвалнята. Бяха обули туристическите си обувки и бяха струпали раниците си в един ъгъл, а нямаше къде да отидат.

Ричър продължи да чака.

Появи се ново хъмви, което също пристигаше в градчето, а не го напускаше. Двигателят ръмжеше, гумите свиреха. Четирима мъже в бойни униформи. Ричър го проследи с поглед как се скрива зад ъгъла и въпреки разстоянието чу как джипът намалява, шофьорът му сменя скоростите и отново ускорява. Десен завой, помисли си Ричър. Беше готов да заложи няколкото долара в джоба си, че машината се е насочила към дървената арка.

Ричър продължи да гледа замислено в същата посока.

След минути нова кола напусна градчето. Седан. С двама души. И празна задна седалка. Шофираше младежът, който пазеше телефонния номер на онзи мотел в Крипс. Той намали и спря, а жената до него свали прозореца си.

— Накъде сте? — попита тя.

Ричър не отговори.

— Ние се връщаме в Бостън — каза жената.

Което би било чудесно. Бостън се намираше само на три часа от Ню Йорк. Множество маршрути свързваха двата града, а и трафикът бе достатъчно оживен. Въпреки това Ричър отвърна:

— Съжалявам, но промених решението си. Ще остана тук.

Жената сви рамене и колата потегли без Ричър.

Ричър се върна до бунгалото, което служеше за рецепция, и позвъни. Неговото бунгало беше свободно. Той плати за още една нощ и получи същия ключ. После тръгна към арката, измина стоте метра по страничната уличка и когато стигна до края й, видя двата джипа и осемте им пътници. Машините бяха паркирани една до друга, с предниците към градчето и блокираха целия път. Мъжете бяха слезли от тях. Всичките бяха въоръжени с М16. Обезопасяваха периметъра. Ричър разпозна признаците. Два екипа, всеки от които дежури четири часа и четири часа почива. Момчетата бяха от Военната полиция. Не бяха от Националната гвардия, а от редовната армия. И това не беше учение. Никой нямаше да се промъкне покрай тях.

От Хенри и Сюзан нямаше и следа.

— Сержант? — каза Ричър.

Един от униформените се обърна. Ричър видя нашивките, разположени в центъра на гърдите му. Беше поне с двайсет години по-млад от Ричър. А това означаваше съвсем друго поколение. Военните полицаи нямаха тайно ръкостискане. Нито пък вълшебна дума. И не обичаха да говорят празни приказки с разни непознати, каквито и да твърдяха, че са били някога.

— Господине, трябва да отстъпите три метра — каза сержантът.

— Това би било прекалено голяма стъпка за мен — отвърна Ричър.

Двама редници сваляха дървени прегради от единия джип. Приличаха на магарета за рязане на дърва, но в средата си имаха табела, на която пишеше: Преминаването забранено.

— Предполагам, че заповедите ви гласят да не пускате никой да не влиза в гората. Но ако се огледате внимателно, ще забележите, че гората започва там, където започват дърветата, а не където са паркирани джиповете, и не обхваща десет метра от улицата.

— Кой сте вие? — попита сержантът.

— Човек, който е чел Конституцията.

— Тук навсякъде е гора.

— Забелязах.

— Тогава отстъпете.

— Поделение?

— Триста четирийсет и пети отряд от Военната полиция.

— Име?

— Каин.

— Имате ли брат?

— Ако мислите, че за пръв път чувам тази шега…

Ричър кимна.

— Продължавайте с добрата служба, сержант — каза той, след което се обърна и си тръгна.

 

 

Върна се на рецепцията и звънна. Старецът се дотътри с мъка и Ричър го попита:

— Приятелите ми още ли са тук? Онези двамата, с които дойдох? Хенри и Сюзан?

— Тръгнаха рано сутринта.

— И не са се връщали?

— Заминаха си.

Ричър кимна и се отправи към бунгалото си, където прекара следващите няколко часа на верандата отзад, излегнал се на шезлонг, кръстосал крака и зареял поглед в небето. Още един прекрасен ден. Високо над главата му се простираше безкрайна лазурна синева, прорязана от белите следи на самолетни двигатели на височина десет хиляди метра.

 

 

Рано следобед Ричър тръгна към закусвалнята за късен обяд. Беше единственият клиент. Градчето изглеждаше опустяло. Няма пътека, няма бизнес. Сервитьорката не изглеждаше никак щастлива. И причината не бе само липсата на оборот. Тя стоеше пред телефона на стената и слушаше някого. Лицето й бе угрижено. Печално дори. Затвори след минута, която явно й се стори цяла вечност, и се запъти към масата на Ричър.

— Изпращат патрули, които да претърсят гората, южно от Крипс. За туристи — поясни тя. — Извеждат ги принудително. Действат много бързо.

— Войници? — попита Ричър.

— Много войници — кимна сервитьорката.

— Странно.

— И това не е най-лошото. Задържат ги за разпит. Искат да разберат дали са видели нещо.

— Войниците ли правят това?

— Мъже в костюми. Приятелката ми подозира, че са от ФБР.

— А коя е приятелката ви?

— Работи в мотела в Крипс.

— Какво се предполага, че са видели туристите?

— Никой не знае. Само слухове… може би мечка стръвница. Или глутница койоти, пума, Голямата стъпка. А може би някой жесток убиец, избягал от затвора. Или вълци… или вампири…

— Вярвате ли във вампири?

— И аз гледам телевизия като всички останали.

— Не са вампири — отвърна Ричър.

— Да знаете, че в тези гори има нещо.

* * *

Ричър изяде сандвича си със салата от риба тон и заливка от разтопено сирене, изпи кафето си и чаша вода и тръгна към дървената арка, за да огледа отново. Дървените прегради бяха поставени на място, на десетина метра пред паркираните джипове. Четиримата войници стояха свободно, с оръжия на рамо. Демонстрация на сила. Преминаването забранено. Това не беше учение. Но като цяло не беше неприятна задача, особено предвид сезона. Условията през зимата щяха да бъдат далеч по-неблагоприятни.

Ричър се върна в градчето. Тъкмо излезе на главната улица, когато иззад ъгъла се показа познатият очукан микробус.

Зад волана седеше Хелън. Тя спря до него и свали прозореца.

— Да си виждал Хенри и Сюзан?

— След закуска не съм — отвърна Ричър.

— Разбрах, че пътеката е затворена.

— Така е.

— Затова се върнах да ги прибера.

— Желая ти късмет.

— Къде ли са отишли?

— Мисля, че Хенри е много упорит младеж.

— Смяташ, че са тръгнали по пътеката въпреки всичко?

— Така мисля.

— Макар че е затворена?

— Имаше един кратък период от време, в който това бе възможно. След като сложиха полицейските ленти, но преди да се появят войниците.

— Чух и за тях.

— Какво друго си чула?

— Че в гората има нещо опасно.

— Може би вампири — предположи Ричър.

— Не е смешно. Чух слухове за избягали затворници или паравоенни формирования. Нещо много опасно. Всички говорят за това. Дори местната радиостанция. В Крипс вече пристигнаха телевизионни екипи.

— Искаш ли кафе?

 

 

Хелън спря пред закусвалнята. Двамата влязоха заедно и се настаниха на същата маса, която Ричър бе използвал по-рано. Сервитьорката им донесе кафе, след което взе телефона и набра някого. Приятелката си в Крипс най-вероятно. За да чуе последните слухове и клюки.

— Хенри е глупак — каза Хелън.

— Той обича горите — отвърна Ричър. — Не мога да го упрекна за това.

— Но там очевидно има нещо.

— Предполагам.

— Би трябвало да проумее как стоят нещата. Не е толкова сложно. Може да го наричам глупак, но знам, че не е глупав. Въпреки това е влязъл в гората. И е взел Сюзан със себе си. Пълен глупак!

— Сюзан е могла да откаже.

— Всъщност двамата са си лика-прилика. Не могат да контролират импулсите си. Чух, че военните са организирали издирвателна операция южно от Крипс.

Ричър кимна.

— И аз чух същото. При това от първа ръка. Или по-точно от втора. Нашата сервитьорка има приятелка там.

— И какво издирват?

— Хора като Хенри и Сюзан. Извеждат ги от гората и ги разпитват какво са видели.

— Но те ще пропуснат Хенри и Сюзан, нали? Неизбежно е. Войниците издирват само хората, които са влезли през последните три дни. И когато изведат и онези, които са тръгнали по пътеката вчера сутринта, ще прекратят издирването. А Хенри и Сюзан са влезли в гората двайсет и четири часа след всички останали. Ще ги зарежат там сами с… каквото и да се крие в гората. Това не е хубаво.

— Гората е голяма.

— Но може да става въпрос за хищник. А ако има избягали затворници, те няма да се отдалечават много от пътеката. Ще бъдат принудени да се движат близо до нея. Хенри и Сюзан ще останат сами с тях.

— Не става въпрос за избягали затворници — възрази Ричър.

— Откъде знаеш?

— Видях войниците, които охраняват арката. Това не са обикновени войници, а военни полицаи. И аз бях някога такъв. Но това, което вършат, не е съвсем законно. Военните не могат да извършват дейност, присъща на гражданските правоохранителни органи. Има си правила. Техният сержант обаче ми съобщи номера на своята част, без изобщо да се поколебае. Съобщи ми дори името си. Каин.

— Какво означава това?

— Че не се страхува от нищо. Затова може да каже името и номера на частта си. С други думи, получил е гаранции за пълен имунитет. Което означава, че заповедите са дошли от много високо място. От някой недосегаем. С други думи, ако някой обикновен гражданин като мен повдигне въпроса, системата ще го смачка. А сержантът ще получи медал. Което означава, че тук е намесена националната сигурност. Всички признаци са налице. А бягството от затвора не е въпрос, който засяга националната сигурност. Това си е работа на отделните щати.

Хелън помълча за секунда, после заяви:

— Ако въпросът засяга националната сигурност, може да е свързан с паравоенно формирование… или с терористи. А може затворниците да са избягали от арест на Министерството на вътрешната сигурност. Или да са мутанти, измъкнали се от някоя лаборатория, в която се извършват генетични експерименти, или нещо подобно. Може дори да е нападение… и ние да се намираме в самия му център…

— Нищо подобно — спря я Ричър.

— Откъде знаеш?

— Защото цяла сутрин се излежавах на един шезлонг и наблюдавах небето.

— И какво ти каза то?

— Не видях нито разузнавателни самолети, нито хеликоптери, нито дронове. Ако военните издирваха топлокръвно създание или създания, щяха да изпратят летателни апарати с термочувствителни камери. Щяха да разположат радари или каквито там по-модерни радиолокационни системи имат.

— Какво смяташ, че търсят?

— Нищо не търсят. Вече ти казах. Не извършват въздушно наблюдение.

— Все пак търсят нещо.

— Каквото и да е то, няма топлинно излъчване и е прекалено малко, за да се появи на радара.

— Какво може да е това?

— Нямам представа.

— Но очевидно в гората има нещо, което военните не искат да видим… не искат да разберем за него…

— Очевидно.

— Може да е нещо студенокръвно. Змия например.

— Или вампир. Те студенокръвни ли са?

— Не е смешно! Добре, съгласна съм… може да не е живо същество. Може да е част от секретно оборудване.

— Възможно е.

— Но как тогава се е озовало там?

— Това е големият въпрос — отвърна Ричър. — Може да е паднало от самолет.

 

 

Сервитьорката им наля отново кафе. Хелън се замисли и накрая каза:

— Това е много лошо.

— Не чак толкова — възрази Ричър. — Хенри и Сюзан няма какво толкова да се страхуват от някакъв апарат. Той е инертен и бездушен. Няма да скочи и да ги ухапе по задниците.

— Напротив, точно това ще направи. Образно казано. Те са навлезли незаконно в гората. Проникнали са в нея двайсет и четири часа след всички останали. Ще изглеждат подозрително. Все едно задачата им е била да открият това нещо и да го изнесат тайно. Ами ако е бомба или ракета? Случвало се е и преди, нали? Понякога бомбите и ракетите се откачат от самолетите и падат. Случайно. Случвало се е, нали? Чела съм го в една книга. Но по-често го правят нарочно. Като част от някакъв заговор. Какво ще правим, ако полицията реши, че Хенри и Сюзан са влезли в гората, за да измъкнат онова, което е там? Не е нужно кой знае колко въображение, за да лансираш подобна версия. Хенри и Сюзан са заобиколили огражденията и са проникнали в гората, като целта им е била да се възползват от този двайсет и четири часов прозорец и да вземат ракетата преди нашето правителство и да предадат нататък по веригата, докато един ден някой самолет не падне и Единайсети септември не се повтори.

— Хенри и Сюзан са туристи. Те обожават дивата природа. Сега е сезонът на летните отпуски. Освен това те са канадци, за бога!

— Какво значение има?

— Канадците са сред най-милите хора на света. Те са почти толкова мили, колкото швейцарците.

— Въпреки това ще ги проверят.

— Ще въведат имената им в две-три бази данни. Рутинна процедура, от която няма да има никакъв ефект.

— Сюзан има… минало.

— Какво по-точно? — попита Ричър.

— Тя е много приятен човек. Разбрал си това, нали? Тя има голямо сърце…

— Това проблем ли е?

— Разбира се, че е проблем — отвърна Хелън. — Тя има голямо сърце и в него има място за всички. А всички означава… всички. Буквално. Ако погледнеш под определен ъгъл, може да видиш, че симпатиите й са насочени и към хора, към които твоето правителство не иска да изпитваш подобни чувства. Някой може да извади някои неща от контекста и макар това да не е честно, фактите са си факти.

Ричър не каза нищо.

— Освен това Сюзан има силни политически убеждения — продължи Хелън. — Тя ги изразява активно и ги защитава страстно.

— Колко активно е това активно?

— Тя си е такава. Приема го като пълноценна работа. През по-голямата част от времето Хенри се оправя сам с магазина.

— В такъв случай името й фигурира в повече от две-три бази данни. Поне в двеста или триста.

— И в повечето от тях срещу него стои червено флагче. Искам да кажа, че тя не е Че Гевара или Председателя Мао, но в наши дни компютърната памет е много евтина и онези служби, които събират информация за нас, трябва да я запълнят с нещо. А Сюзан фигурира сред първия един милион. Сигурна съм, че правителството разполага с план за действие в извънредни случаи. Екранът ще светне като коледна елха и властите ще качат Сюзан на някой самолет за Египет. Ще изчезне безследно. Може да я пуснат след година-две, но няма да бъде същият човек. Ще се държи странно, ще е изгубила част от паметта си, ще говори с усилие. Ако изобщо оцелее.

— Може да не е ракета — каза Ричър. — Може да е някоя скучна черна кутия, пълна с кодирани данни. Може да е паднала от спътник, а не от самолет. И да е напълно безполезна за всички. Което означава, че няма никакъв смисъл някой да изпраща агенти, за да я търсят. Военните няма да преследват призраци. Видят ли Хенри и Сюзан да вървят по пътеката, облечени като туристи, да се държат като туристи, да говорят като туристи, вероятно ще ги обявят именно за туристи и за нищо друго. Ще им дадат по едно шише вода и ще ги пратят у дома.

— Не можеш да бъдеш сигурен, че ще стане така.

— Но това е един от възможните сценарии.

— Какви са останалите?

— Предполагам, че част от тях са по-близо до това, от което се опасяваш.

— Каква част?

— Честно казано, почти всички. Ще приемат Сюзан за чужда гражданка с радикални възгледи, опитала се да възпрепятства операция, свързана с националната сигурност.

— Трябва да ги измъкнем от там.

 

 

Съпротивата бе безполезна. Ричър мигом разбра това. Той беше реалист. Стоик, при това в оригиналното значение на този термин. Човек, който приема обстоятелствата такива, каквито са, и не се опитва да ги промени. Затова попита:

— Колко бързо могат да вървят?

— Не много — отвърна Хелън. — Те не ходят, а се шляят. Отклоняват се от пътеката, за да стъпят на девствена земя. Разглеждат всичко. Слушат птичките, вятъра в клоните… Лесно ще ги настигнем.

— Най-добре да ги изпреварим.

— Но как?

 

 

Ричър и Хелън започнаха от кухнята на закусвалнята, където обърканият готвач им връчи два ножа, наподобяващи мачете. Или по-скоро сатъри за рязане на месо. После слязоха до кея, където наеха двуместен каяк. Лодката бе яркооранжева, с водонепроницаеми покривала около седалките. Сигурно се завързват около кръста на гребеца, предположи Ричър. Приличаха на чифт боксерки, надянати на каяк. Целта им бе да не позволяват на водата да прониква вътре, но това бе напълно излишна предпазна мярка в един толкова приятен августовски ден, когато повърхността на езерото бе гладка като стъкло.

Ричър се настани отзад. Мястото се оказа доста тясно. Хелън се чувстваше по-добре отпред. Мъжът от хангара за лодки отвърза въжето и Ричър и Хелън започнаха да гребат. Отначало хаотично, но постепенно влязоха в ритъм. Започнаха да се справят по-добре. Много по-добре. Да, всичко беше въпрос на ритъм. Продължителни загребвания, уверени и мощни. Като при плуването. Но по-бързо от него. И от ходенето. А най-вече, несравнимо по-бързо от шляенето из гората, оставянето на отпечатъци върху девствената земя и слушането на птиците. Може би два пъти по-бързо. И дори повече. Което беше добре. Формата на езерото наподобяваше свит пръст, което им даваше допълнително предимство и им позволяваше да обходят пътеката странично: първо щяха да гребат успоредно на нея, а после да свърнат там, където туристическият маршрут минаваше най-близо до водата и да изпреварят Хенри и Сюзан, преди да са стигнали върха на този своеобразен пръст. Защото след това езерото навлизаше твърде навътре в горите, както територията на самия щат Мейн навлизаше в тази на Канада. Като острие. Като рана от нож. Върхът на пръста минаваше на едва двеста метра от пътеката. Двеста и петдесет най-много. В тази част непроходимата гора не бе толкова широка. Заради водата. Там имаше нещо като залив. Или като речен естуар.

Продължиха да гребат, но без да бързат. Не беше спринт, а по-скоро бягане на средни разстояния. На хиляда и петстотин метра може би. В съзнанието на Ричър изскочиха кадри от черно-бял филм, в който слаби, сухи като вейки атлети тичат по пистата. С широки бели тениски. И разкривени от усилието лица. Стъпват. Оттласкват се от пистата. И продължават неуморно. Двата сатъра — или мачете — в краката на Ричър се плъзгаха напред-назад, напред-назад в унисон с всяко загребване.

 

 

Далечният край на езерото с формата на свит пръст наподобяваше скалист залив с V-образна форма, над който се извисяваха огромни дънери. Това улесни акостирането на лодката. Лесно можеха да се хванат за някой ствол или корен. Но излизането на сушата беше трудно. Трябваше да се промъкват между дърветата странично, с едното рамо напред, и да внимават къде стъпват. Сякаш се намираха на щур купон и гостите бяха налягали по земята с тази разлика, че телата им бяха твърди като желязо. И не бе тъмно като на купон, а над главите им се стелеше зеленикавото сияние на слънчевите лъчи, скрити зад милиарди и милиарди неподвижни листа.

Дори малките поляни не им помагаха особено, защото бяха обрасли в лиани и къпини, през които понякога успяваха да се проврат, но в девет от десет случая се налагаше да секат с мачете последните няколко метра, за да освободят глезените си от хватката на трънаците.

— Добре ли си? — попита Ричър.

— Какво имаш предвид? — отвърна Хелън.

— Нали не обичаш горите?

— Познай от три пъти защо не ги обичам! Или можеш да се сетиш от първия опит?

Продължиха напред. Ричър водеше, като си проправяше път сред гъстата растителност, а Хелън го следваше по петите. И двамата стъпваха по места, недокоснати от човешки крак. По-скоро усетиха, отколкото видяха пътеката пред себе си. Нещо подсказваше, че в необятната гора ще се появи пролука. Доловиха необичайна тишина. Горските звуци бяха заглъхнали. Забелязаха промяна в небето. Зеленият балдахин се бе разтворил. Най-сетне излязоха на нея, прескочиха последните разкривени коренища и стъпиха на отъпканата пътека. Въздухът над главите им бе влажен, застоял, но и удивително хладен.

— Изпреварихме ли ги? — попита Хелън.

— Така мисля — отговори Ричър. — Със сигурност, ако вървят, без да бързат и разглеждат. Но не и ако нещо ги е уплашило и са ускорили крачка. Все пак по-склонен съм да смятам, че сме ги изпреварили. А не съм от хората, които правят подобни догадки с лека ръка.

— Тук ли ще ги изчакаме?

— Ще използваме времето си по-ефективно, ако ги пресрещнем. Логично е това да стане по-близо до Нейсмит, отколкото тук.

— Ами ако се отдалечим от тях?

— Животът е пълен с рискове.

— Може нещо да ги е уплашило още в началото. Може да са се забързали още тогава. Или просто да са ускорили ход, само и само да кажат, че са извървели маршрута. Може да са минали оттук преди трийсет минути.

— Не съм убеден, че са бързали. Те си падат по тези преходи. Мисля, че вървят бавно, спират непрекъснато, разглеждат едно-друго. Движат се със собствено темпо. Радват се, че са останали насаме с гората. Бих казал, че са на трийсет минути пред нас.

— Правил си това и преди, нали?

— От време на време.

— Винаги ли си откривал онези, които си издирвал?

— Някои от тях.

Хелън въздъхна дълбоко и каза:

— Добре, да се надяваме, че ще ги пресрещнем. В противен случай ще те нарека с някои много неприятни думи, които възпитаните канадци обикновено не използват.

— Чувала ли си онази детска песничка? Камъни и пръти чупят кости, не ще ме засегнат обиди прости.

— Аз ще водя — каза Хелън.

 

 

Вървяха по пътеката с лекота. Освен това тя бе права, почти без завои, което означаваше, че могат да обърнат известно внимание на всичко онова, което се простира наоколо. А имаше какво да видят. В крайна сметка това ги забави много повече от преплетените лиани и бодливите къпини. Защото гледката бе наистина удивителна. Първобитна бе точната дума. Ричър може да не си падаше по девствени вековни гори, но не можеше да отрече, че усеща някаква първична връзка с нея. Дали това не се дължеше на обстоятелството, че преди сто поколения предците му бяха живели в подобни гори? Все някъде е трябвало да живеят. Дърветата бяха изпъстрени с лишеи и покрити със светлозелен мъх, а причудливите форми, които образуваха, сякаш говореха с едва доловим шепот. Напред и вляво — идеални позиции за засада, така че внимание! Две удобни позиции за отбрана напред и вдясно. Готовност за използване на първата, в краен случай изтегляне към втората. Сто поколения. И всичките бяха оцелели.

Продължиха напред, обгърнати от хладен въздух, който напомняше за подземие или изба — тих, влажен, необезпокояван от никого и нищо. Самата пътека бе мека, застлана с дебел килим от листа, който пружинираше под краката им.

Не се виждаха никакви туристи.

Не и през първите пет минути. Или десет. Което означаваше, че с всяка изминала минута вероятността да се натъкнат на Хенри и Сюзан нарастваше. Две двойки се движеха по срещуположни вектори. Едната крачеше по-бързо, другата по-бавно. Вече бяха изминали петнайсет минути. Времевият прозорец, в който трябваше да се срещнат, започваше да се затваря, да става все по-малък и по-малък. Всеки момент трябваше да зърнат Хенри и Сюзан.

Но не ги зърнаха.

Не и през следващите пет минути. Или десет. Което означаваше, че догадките на Ричър не са били верни. И все пак трудно можеше да си представи, че Хенри и Сюзан са вървели толкова бавно, че да ги делят повече от трийсет минути. Освен ако не са се уплашили от нещо и не са се върнали обратно в Нейсмит. Да са размислили и да са се отказали. Нищо чудно да бяха излезли от гората зад гърба на сержант Каин в мига, в който Ричър и Хелън бяха седнали в каяка.

Нямаше как да разберат.

Пред тях не се виждаха никакви туристи.

— Ричър, издъни се — заяви Хелън.

— Можеш да започваш с онези много неприятни думи, които възпитаните канадци обикновено не използват. Ще ми бъде интересно да ги чуя.

— Може да им се е случило нещо — предположи тя.

— Но какво? Не видяхме военни патрули или спасителни екипи да потеглят на север от Нейсмит. Не видяхме и други туристи. Изгубеното секретно оборудване няма да скочи и да ги захапе за задниците. Това може да стане впоследствие, в преносен смисъл, но не виждам какво може да им се е случило.

— Къде са тогава?

— Може да са спрели някъде. И да са разпънали палатката. Може да са открили идеалното място за това.

— Мисля, че сме се разминали. Те са ни изпреварили и ние сме излезли на пътеката зад тях. Издъни се.

— Животът е пълен с рискове — повтори Ричър.

 

 

Продължиха да вървят, като увеличиха темпото и престанаха да обръщат внимание на горските поляни от двете си страни, всяка от които заслужаваше да спрат и да се насладят на красотата й. Високо над главите им задуха вятър и зеленият балдахин прошумоля, а клонките простенаха и проскърцаха. Разни дребни животинки се защураха в храсталака. Насекомите надвиснаха в гъсти облаци, които трябваше да заобикалят или в краен случай да си проправят път сред тях.

Пътеката се разклоняваше наляво и надясно, за да заобиколи огромен обрасъл с мъх дънер, широк над метър и двайсет. В далечината Ричър и Хелън зърнаха два ярки предмета, оставени един до друг на земята. Червено, оранжево, жълто, найлон, ремъци и катарами.

Раници.

— Техните са — обяви Хелън.

Ричър кимна. Беше виждал раниците и преди, за последен път край дървената арка тази сутрин. Готови за път. Двамата с Хелън продължиха напред и спряха до раниците. Не изглеждаха захвърлени. И двете раници бяха изправени, подпрени една на друга. Някой ги бе оставил внимателно на земята.

— Отклонили са се от пътеката — каза Ричър. — Тръгнали са на допълнителна екскурзия из гората. Няма смисъл да мъкнат раниците през храсталака.

— Но кога? — учуди се Хелън.

— Скоро, надявам се. Което означава, че са близо.

Не се чуваше нищо освен обичайното жужене и шумолене в изпълнената с живот гора. Не се чуваше тропот на крака из заплетените храсти, не се чуваше пъхтене, не се чуваха викове.

Нищо.

— Не трябва ли да ги извикаме? — попита Хелън.

— Не прекалено силно — отвърна Ричър.

— Хенри? Сюзан? — зашепна трескаво тя като превъзбуден суфльор на театрална сцена.

Всъщност по-силно от шепот, но по-тихо от вик, с настойчивост, която водеше до рязко повишаване на въпросителната интонация в края на всяко име.

Никакъв отговор.

— Хенри? Сюзан?

Никакъв отговор.

— Сигурна съм, че не са далече — каза Хелън.

Ричър огледа храсталаците вляво и вдясно от пътеката. Логиката му подсказваше, че ако Хенри и Сюзан са се отклонили от туристическия маршрут, са го направили близо до багажа си. Нямаше никакъв смисъл да оставят раниците си на едно място, а да навлизат в гората на стотина метра от него. Затова Ричър знаеше откъде да започне издирването на Хенри и Сюзан. Макар да не умееше да разчита следи. Не и в подобна пустош. Реалността силно се различава от киното, където някой прикляква, замисля се за миг и после заявява: Минали са оттук преди три часа. Жената е имала цирей на глезена. На едно място обаче забеляза откъснати листа. Лесно можеше да си представи как Хенри е стъпвал с малки, предпазливи крачки и как Сюзан го е следвала, как двамата са вървели ту с едното, ту с другото рамо напред, за да се промъкнат по-лесно през храстите.

— Да тръгнем ли след тях? — попита Хелън.

— Повикай ги отново — отвърна Ричър.

— Хенри? Сюзан? Къде сте?

Никакъв отговор. Никакво ехо откъм дърветата.

Ричър навлезе в храсталака и огледа пространството пред себе си. Търсеше следи от човешко присъствие: счупени клонки, дървесен сок от откъснати вейки… Едва се ориентираше накъде да продължи. На всеки няколко крачки спираше, озърташе се отново и избираше най-поносимия от всичките непоносими варианти. Предполагаше, че зайците или други дребни животни биха могли да прекършат няколко стръкчета трева със същия успех, с който това би могъл да стори и човешки крак. Но само човек можеше да скърши клонка, по-дебела от молив, затова Ричър се ръководеше най-вече от присъствието или отсъствието на счупени вейки. Придвижването му напред наподобяваше следването на алгоритъм: да или не, не или да.

Двамата с Хелън навлязоха навътре в гората.

На всеки три метра спираха и се ослушваха. Мозъците им филтрираха обичайните звуци на гората и отделяха необичайните. Не чуха нищо нито първия път, когато спряха, нито втория, нито третия, но на четвъртия Ричър като че ли долови нечий дъх, нечие напрегнато присъствие, което мозъкът му да интерпретира като хищник или плячка. А това означаваше, че то представлява интерес за него и в двата случая. Сто поколения и всичките бяха оцелели. Тогава чух тих звук, нещо средно между щракане и жужене, бръмчене на фин механизъм и слабо, но все пак доловимо ехо. Като на фотоапарат „Никон“ например, но не съвсем. По-скоро на негова електронна имитация, която издава по-тих и по-пронизителен звук.

Като при снимане с мобилен телефон.

Ето го отново!

Ричър продължи напред, като вдигаше високо колене, за да не се оплете в лианите, и се промушваше настрани в тесните пролуки. Изведнъж пред погледа му изникнаха Хенри и Сюзан, застанали рамо до рамо на три метра от него. Двамата бяха свели погледи и снимаха нещо, което лежеше на земята пред тях. Няма топлинно излъчване и е прекалено малко, за да се появи на радара. Това беше сигурно.

 

 

Защото ставаше въпрос за мъртвец, за дребен, слаб и мургав мъж, облечен в стар оранжев затворнически гащеризон. Лежеше по гръб, а вратът и крайниците му бяха извити под невъзможни от гледна точка на анатомията ъгли. Тялото изглеждаше меко като желе, сякаш всички кости бяха изпотрошени, а вътрешните органи — смазани.

— Скочил е от самолет — заяви Ричър. — Не е паднал, а е скочил. През вратата. От голяма височина. Припаднал е поради липса на кислород или сърцето му е спряло от студа. Във всеки случай е полетял като парцалена кукла, преминал е през короните на дърветата и се е разбил в земята. Загинал е на място. Листата и клоните не позволяват тялото да бъде открито отгоре, а и температурата на трупа спада бързо до тази на околната среда, затова инфрачервените лъчи не могат да го засекат, а радарът не може да го различи от корен на дърво или куп счупени клони.

— Надявам се да е получил сърдечен удар от студа — отбеляза Сюзан.

— Въпросът е дали е скочил, или някой го е бутнал — каза Ричър.

— Скочил е.

— Кой е той?

— Канадски гражданин. Трябваше да пристигне в Торонто. Но изчезна по пътя.

— А ти коя си?

— Канадска гражданка.

— За кого са снимките?

— За семейството му.

— Кой е той? — попита отново Ричър.

— Опитвам се да бъда обективна — отвърна Сюзан. — Бих направила всичко, за да спра нови терористични атаки. Но това излиза извън контрол. Откарват тези хора със самолет от Гуантанамо до Египет и Сирия, където ги обработват здравата, след което връщат обратно оцелелите. Египтяните и сирийците не могат да ги държат вечно, нали? Но и вие не ги искате, затова какво правите? От една страна, в Гуантанамо е претъпкано, от друга — не искате да ги пуснете на свобода, защото ще си отворят устите и ще разкажат ужасни неща.

— Какво се случва с тях? Кажи ми откъде знаеш?

— Съществува организация… от хора, които имат съвест. Те се крият в Дълбоката мрежа, най-потайните кътчета на интернет. И откриват разни факти. Вашите наземни екипи манипулират механизмите за безопасност, така че вратите на самолета да могат да се отворят по време на полет. При много ниска скорост и много ниска височина, предимно далече над Северния Атлантик, където радарите не могат да ги засекат. Тогава отварят вратите и… виждаш какво правят с тях. Проблемът е решен.

— И?

— Това се разчува. Хората като него знаят, че или ще умрат от мъченията, или ще бъдат изхвърлени от самолета на път за дома. Тези истории нямат щастлив край. Затова този човек е решил да скочи по време на обратния полет. Да ги изненада. Някъде над Торонто. За да привлече внимание, да се възползва от по-благосклонно настроената чуждестранна преса, която да упражни външен натиск.

Ричър кимна. Като пръст в задника на Канада. Торонто не беше толкова далече.

— И какво се е объркало? — попита той.

— Нещо дребно. Хората от тази организация имат достъп до информация, разполагат с всякакви специалисти. Знаят маршрута, който винаги е един и същ, знаят и кога излита самолетът. Въпрос на сметки, които могат да се направят дори наум. Макар и не с абсолютна точност. Макар този човек да е правил изчисленията месеци наред. А като прибавим и насрещния вятър, който играе важна роля… малките грешки се натрупват.

— За кого са снимките? — попита отново Ричър.

— За семейството му. Нищо друго не можем да предложим. Това не се е случило. Поне официално. Веднага ще отрекат. При това убедително. Ще кажат, че снимките са фалшиви. Зеленикава светлина, зърнести образи… Направени от някакви чужди радикали с магазин за велосипеди. Всяко чудо за три дни.

— Нима в Торонто това би приковало вниманието на медиите за по-дълго?

— Възможно е. Градовете и предградията се отнасят по различен начин към тези неща. В Торонто би имало много свидетели, ченгета, журналисти… Инцидентът няма да се забрави толкова лесно. Възможно е дори да стане преломен момент.

— Явно добре познаваш начина им на мислене.

— Опитвам се да се поставя на мястото на всеки. Това е ключът към взаимното разбирателство. Не че този мъж е бил невинно ангелче. По-скоро главорез от Средновековието. Безмилостен убиец. Радвам се, че е скочил от самолета. Но той вече им е казал, каквото е знаел. И въпреки това са го качили на самолета. По навик. Не е нормално.

— Откъде знаехте къде да търсите?

— Специалисти са анализирали ситуацията.

— Но защо вие?

— Ние бяхме най-близо.

— Но не сте били единствени. Колко други има като вас?

— Много.

— Включително Хелън?

— Разбира се — отвърна Хелън.

— Идеята да те доведе беше нейна. Така вече разполагаме със свидетел, който е американски гражданин. Видя го с очите си. Не можеш да отречеш.

— Трябва да се върнем в Нейсмит — каза Ричър.

Не стигнаха далече. Не и заедно. Тръгнаха по обратния път. Лесно проследиха стъпките на Ричър в храсталака. На трийсетина метра от пътеката чуха шумове и забелязаха движение между дърветата. Ричър вдигна ръка, за да предупреди останалите. Сюзан, Хелън и Хенри замръзнаха зад гърба му. Той пропълзя сам напред, протегна глава и се огледа.

Четирима войници в бойни униформи. Сред тях сержант Каин. Четиримата бяха вперили погледи в раниците. Изправени, подпрени една на друга. Оставени внимателно на земята.

Ричър запълзя обратно и когато четиримата доближиха глави, той прошепна:

— Не излизайте от гората поне още стотина метра. Заобиколете. Стъпете на пътеката, южно от тях, после изчезвайте. Скачайте в микробуса и се прибирайте у дома. И не се връщайте. Желая ви късмет.

Стиснаха си ръцете. Тримата потеглиха, а Ричър остана. Изчака три минути, после тръгна към войниците колко е възможно по-шумно. Използваше всяка възможност, за да настъпи някоя клонка и да я счупи или да разклати някой храст. Войниците го чуха, когато се озова на десетина метра от тях, и се обърнаха едновременно с насочени М16. Ричър чу изщракването на четирите предпазителя. Ясни, отчетливи звуци, резки и силни за разлика от фотоапарата на мобилния телефон.

— Дългоцевните оръжия са крайно неподходящи в горски условия, сержант Каин. Можете да ги насочите накъдето си искате, но на пътя на куршума все ще изникне някое дърво. Това е първата ви грешка. Да се надяваме, че е последната.

— Онези с вас ли са? — извика Каин.

— Кои?

— Нарушителите.

— Те са най-обикновени туристи от Канада. Не съм ги виждал от сутринта.

— Не ви вярвам.

— Стига, сержант. Прояви малко повече гъвкавост. Тази операция няма да донесе медали никому. Утре командването ще отрече, че изобщо я е провело.

— Те може да са видели улики, които свидетелстват за провеждането на тайна операция.

— Те видяха това, което се очакваше да видят.

— Какво означава това? — попита Каин.

— Ситуацията напомня онова, което прави илюзионистът на сцената — обясни Ричър. — Демонстративен жест с лявата ръка, който всички да видят, докато дясната ръка върши най-важното. Трябва да приемем съществуването на активисти като тези, които издирвате. Те няма да изчезнат само защото на нас ни се иска да ги няма. Винаги ще има хора като тях, които ще се оплакват. Затова по-добре да им дадем нещо. Демонстративен жест с лявата ръка. Нещо, което да привлече вниманието им, да ги развълнува. Но не прекалено, защото в крайна сметка на кого му пука за някой гаден убиец, изпълзял от Средновековието? А междувременно дясната ръка върши най-важното. При това необезпокоявана. Класическа илюзия.

— Кой сте вие?

— Навремето служих във Военната полиция. Бях командир на командира на твоя командир. А брат ми служеше във военното разузнаване. Познавах част от колегите му. Това бяха много хитри, много коварни типове, сержант. Сред тях имаше един старец, О’Дей. Залагам десет долара, че това е негова работа. Ангажирането на стотици хора, създаването на таен уебсайт, детайлно планиране… Подобна операция поглъща огромни ресурси. Тя е като сюнгер. Но ни позволява да държим активистите под око.

Никакъв отговор.

— Хайде, сержант — каза Ричър, — изиграй своята роля. А тя е да стоите до своите джипове и да изглеждате страховито. Никой няма да ви благодари, ако объркате репликите. Този сценарий е разработен изключително подробно.

С тези думи Ричър отстъпи назад и остави сержант Каин да обмисли думите му. Минута по-късно сержантът даде команда и четиримата войници се строиха и тръгнаха по обратния път. Ричър ги последва след пет минути, но прояви предпазливост. Затова накрая заобиколи, измина последните стотина метра през храсталака и излезе на успоредна уличка. Две минути по-късно стоеше до табелата, на която пишеше: Добре дошли в Нейсмит, и чакаше някой да го качи на автостоп.