Лий Чайлд
Спящ агент

Наблюдаващият офицер на Ричър го предупреди, че задачата не е никак лесна. Че ще се сблъска с трудности. Многобройни и разнообразни. Истинско предизвикателство. Явно не притежаваше чувство за такт. Колегите му обикновено започваха с добрите новини.

А може би този път няма добри новини, помисли си Ричър.

Офицерът бе полковник от разузнаването на име Корнелиъс Кристофър и това бе единственият му недостатък. Изглеждаше свестен тип. Беше прям, откровен и прагматичен въпреки префърцуненото си име. Ричър би могъл да го хареса, но все пак го виждаше за пръв път. Работата под прикритие с началник, когото не познаваш, лесно би могла да завърши с провал. Или с нещо по-лошо.

— Какво ти съобщиха вчера? — попита Кристофър.

— Вчера бях във Франкфурт — отвърна Ричър. — Това е в Германия. Никой не ми каза нищо. Получих заповед да се кача на самолета за „Дълес“ и да се явя в този кабинет.

— Разбирам — каза Кристофър.

— Какво е трябвало да ми съобщят?

— Наистина ли не знаеш нищо?

— Знам само, че има някакъв проблем с щабни офицери.

— Явно все пак са ти казали нещо.

— Никой не ми каза нищо. Аз обаче съм военен полицай. С това си изкарвам прехраната. А и някои неща са очевидни. Аз съм сравнително нов в тази служба и до този момент съм бил командирован единствено в чужбина. Следователно съм напълно непознат за офицери, които не напускат щаба си и не пътуват много.

— Не напускат щаба си, който се намира къде?

— Във Вашингтон например. Да речем, в радиус от три километра от този кабинет. Някои от тях може да разполагат с хижа за лов или риболов на брега на някое езеро, но аз не ходя по такива места.

— Не ми изглеждаш особено щастлив.

— Имал съм и по-добри дни.

— Какъв ти е проблемът?

— Кога е започнало всичко това?

— Този следобед.

— В такъв случай това ми е проблемът. Работя с шеф, когото срещам за пръв път, върху случай, за който не знам абсолютно нищо.

— Това плаши ли те?

— Това говори за непрофесионализъм. За немарливост и обърканост. За липса на гордост. Защото вие сте винаги едни и същи. А названието подсказва за какво става въпрос, нали така?

— Какво название?

— Вашето. Военно разузнаване. Още повече че втората дума предполага не само разузнаване, но и знание. И двете думи би трябвало да означават нещо за вас. Поне едната със сигурност. Или ту едната, ту другата. Можете да ги редувате, ако желаете.

— Чувствай се свободен да изразиш личното си мнение.

— Какво трябва да знам? — попита Ричър.

* * *

В същата тази минута един автомобил излезе на заден от алея пред сграда на едно отдалечено място. Беше кола с предно задвижване и гумите й се въртяха бавно и шляпаха меко при всеки завой. Това не бе свиренето на гуми, характерно за високите скорости. Тъкмо обратното. Това бе мекото шляпане на каучук върху гладък като стъкло асфалт, звук, характерен за предградията като съскането на пръскачките в дворовете през лятото.

Колата спря, шофьорът включи на първа и потегли на юг. Премина бавно легналите полицаи, поставени заради сигурността на децата в квартала, после зави на запад, насочи се към магистралата и се включи в огромния поток от автомобили, устремил се към столицата.

 

 

Полковник Корнелиъс Кристофър се приведе напред и разчисти място на бюрото си, като първо събра длани една до друга, а после ги разпери като ветрило, сякаш за да избута купчините документи настрани. Жестът му изразяваше съпричастност. Вероятно чисто метафорична, тъй като на бюрото му нямаше абсолютно нищо. Нито един лист хартия. Има правилен подход, помисли си Ричър. Оставя ме да се изкажа, след което продължава по същество.

— Задачата ти не е свързана с никаква опасност. От теб се иска само да слушаш и да говориш.

— За какво да говоря? — попита Ричър.

— Беше прав, наистина става въпрос за щабни офицери. Четирима на брой. Един от тях е предател. Това са офицери за свръзка с политици и държавни институции. Камарата на представителите и Сенатът. На практика живеят там. Познаваш този тип служители. Имат добри контакти, бързо напредват в службата, останалите гледат да не им се изпречват на пътя.

— По-конкретно?

— Армията иска да получи нова снайперска пушка. Нашите хора излагат вижданията си пред някаква подкомисия. На практика просят пари. От законодателните органи, които би трябвало да упражняват контрол върху отбраната и въоръжените сили. Всъщност, не, не е точно така. Нямаме никакъв достъп до конгресмените и сенаторите. Те изпращат свои служители, които се срещат с нашите хора.

— Сега вие не звучите особено щастлив.

— Работата ми не изисква да бъда щастлив. Офицерите ни за свръзка присъстват на тези заседания. И един от тях продава секретна информация. Данни за оръжието: механизъм, калибър, далекобойност, размери, форма, тегло, бюджет…

— На кого продава информацията?

— Предполагаме, че най-вероятно става въпрос за чуждестранна фирма, която възнамерява да участва в търга. С други думи, чужд производител. Някой, който иска да спечели поръчката. Някой, който иска да изкара пари. Някой, който иска да бъде с една крачка пред конкурентите.

— Сделката струва ли си? Колко снайперски пушки ще купим? И колко ще платим за тях?

— Потенциалният пазар е доста по-голям. Могат да пуснат оръжието на свободния пазар за по петстотин долара бройката. На цената на една кола на старо. И могат да продадат колкото си искат.

— Кой участва в тези заседания?

— Четирима офицери за свръзка и четирима служители на Капитолия, плюс експертите, които сме привлекли — един от военното разузнаване, един от морската пехота, един снайперист от рейнджърите и един снайперист от морската пехота.

— Значи морската пехота също участва в заседанията?

— Ролята й е незначителна. От командването й не изпратиха собствен офицер за свръзка. Но все пак проектът е съвместен. И не може да бъде реализиран по друг начин.

— Защо информацията да не изтича от морската пехота? От техния експерт или снайперист? Защото подозирате офицерите за свръзка?

— Някой е предавал информация с помощта на факс, който се намира в Капитолия. Кабинетите на нашите офицери за свръзка се намират точно там.

— Сигурни ли сте в това?

— Напълно.

— Може да е бил служител на Капитолия. Човек от екипа на някой конгресмен или сенатор. Предполагам, че техните кабинети също се намират в Капитолия.

— Така е, но използват отделна телефонна система. Нашите законодатели се наслаждават на някаква супермодерна мрежа. А нашите офиси си остават в епохата на парните двигатели.

— Добре — съгласи се Ричър, — значи предателят е някой от нашите.

— И аз се опасявам от същото — отвърна Кристофър.

— Мотив?

— Пари — каза Кристофър. — Трябва да е пари. Не мога да си представя някой да развие дълбока идеологическа привързаност към европейски производител на оръжие. А ти? Парите винаги са от значение за офицери на подобни постове. През цялото време те се движат сред корпоративни адвокати и лобисти. Лесно могат да се почувстват като бедни роднини.

— Не можем ли да проследим този факс?

— Не и вътре в Капитолия. Нашите законодатели не обичат да бъдат следени. Прекалено много непредвидени последствия.

— И факсовете са изпращани на телефонен номер в чужбина?

— Не, номерът е местен. Тези хора наемат местни подизпълнители — агенти, лобисти и прочие.

— Каква е моята задача?

— Да откриеш гнилата ябълка. Като разговаряш с офицерите за свръзка.

— Къде?

— На първо място в подкомисията. Рейнджърите отзоваха своя снайперист. Посочиха лични причини. Ти ще заемеш неговото място.

— Като какъв?

— Снайперист от специалните части.

— При положение че в залата ще има истински снайперист от морската пехота? Започнат ли да ми задават въпроси, веднага ще ме разкрият.

— В такъв случай ще те представим като зелена барета, а не рейнджър. Прави се на загадъчен. Не казвай нищо. Дръж се странно и мълчи. Пусни си брада.

— Още днес?

— Не се притеснявай. Прочетохме досието ти. Добре познаваш оръжията. Не се съмнявам, че ще се справиш.

— Благодаря.

— Има още нещо.

— Какво?

— Офицерите за свръзка не са мъже, а жени.

— Всичките?

— И четиримата.

— Има ли някакво значение?

— Искрено се надявам да няма. Част от разговорите, които ще водиш, ще бъдат на лични теми. По-лесно е, когато събеседникът е жена. Можеш да го направиш на четири очи. Мъжете винаги искат да пият в компания.

— Значи от мен се очаква да водя тези жени по барове, да ги питам какво искат да пият и да се интересувам между другото дали продават военни тайни на някого отвъд океана? Това ли е идеята?

— Трябва да подходиш по-деликатно. Но иначе, да, става дума за вид разпит. Нищо повече. Предполага се, че те бива в това. Нали така си изкарваш прехраната?

— В такъв случай защо не арестувате и четирите и не ги разпитате както трябва?

— Защото три от тях са невинни. Знаеш поговорката, където има дим, има и огън. Кариерите им ще пострадат.

— Това не ви е спирало преди.

— Защото не сме си имали работа с офицери за свръзка с Капитолия. Които познават доста хора. Няма да съсипем кариерите на всичките. Някоя от тях ще оцелее и ще си отмъсти.

— Просто се опитвам да определя правилата на играта — обясни Ричър.

— Можеш да правиш всичко, което съдът няма да приеме за грубо и цинично нарушение на закона.

— Грубо и цинично?

— Нищо, което да подейства като червено на бик. Това е грубо и цинично.

— Толкова ли са зле нещата?

— Не можем да толерираме подобни действия. Не и с чуждестранен производител. Трябва да угаждаме на политиците, а политиците трябва да угаждат на спонсорите на своите кампании. На американските спонсори на своите кампании.

— Никой не обича нечестната игра с белязани карти.

— Има два вида нечестна игра — когато ние бележим картите и когато те бележат картите.

— Ясно — отвърна Ричър.

— Не те заплашва никаква опасност — повтори Кристофър. — От теб се иска само да разговаряш с тях.

— Какъв е проблемът тогава? Какво може да се обърка?

— Сложно е за обяснение — призна Кристофър.

 

 

В този момент колата с предно предаване се включи в потока от автомобили по магистралата. Сля се с хилядите, отправили се в същата посока, бързи и целеустремени метални структури, наподобяващи откос от огромни куршуми, изстреляни от огромна картечница някъде далече отзад. Човекът зад волана харесваше това сравнение. Представяше си, че е куршум, непреклонен и безмилостен. Устремен към целта, от която нищо не е в състояние да го отклони.

Лентите за насрещно движение бяха празни. Никой не се движеше в обратната посока. Сутрешният трафик — бърз и напрегнат — бе насочен към града в далечината.

 

 

Кристофър повтори онзи жест с ръцете, с който разчистваше метафоричния безпорядък на бюрото си и сменяше темата на разговора. Проблемите и трудностите.

— Бързината е от основно значение. Времето ни притиска. Освен това командването на морската пехота не бива да заподозре нищо. Не сме им казали, че има изтичане на информация. Затова заседанията трябва да продължат, в противен случай те ще се досетят, че нещо не е наред. Едновременно с това обаче не можем да позволим тази търговия със секретни данни да продължи. Затова не бива да губиш време.

— Значи ме очаква нещо като бързи срещи. Нали се сещате, от онези, които организират в клубовете за запознанства. Срещаш се с десет-дванайсет души за една вечер.

— Защо не, след като и бездруго си нов в града?

— Ще положа всички усилия — обеща Ричър. — Можете да не се съмнявате. За мен ще бъде като сбъднат сън, но аз съм реалист. Извадя ли късмет, може и да привлека погледа на някоя красива жена. Евентуално. Но на четири жени едновременно… Струва ми се малко вероятно.

Кристофър кимна.

— Това е проблемът — каза той. — Който ни притеснява най-вече. Не бива да забравяме, че четирите жени, за които става въпрос, са твърде предпазливи в това отношение. Всичките са завършили „Уест Пойнт“. Имат изключително висок коефициент на интелигентност. Познават важни политици. Можеш да си представиш…

— Не е нужно да си го представям. Завършил съм „Уест Пойнт“.

— Знам. Проверихме го вече. Учил си там по различно време с тях.

— Някоя от четирите омъжена ли е?

— Не, за щастие. Жените, които гонят кариера, не се омъжват. Не и докато не преценят, че е настъпил подходящият момент.

— Някакви сериозни връзки?

— Отговорът е същият.

— По-възрастни ли са от мен? Или по-млади?

— По-възрастни. На двайсет и девет и трийсет.

— Още един проблем. Повечето жени излизат с по-възрастни мъже. С какъв чин ще бъда?

— Сержант. Повечето снайперисти са именно сержанти.

— Жените като тях не си падат по сержанти, а по офицери.

Кристофър кимна отново.

— Предупредих в самото начало, че задачата не е лесна. Но помисли логично. Може да не ти се наложи да провериш и четирите. Може да извадиш късмет още първия път. Или втория. А може и да я разкриеш по друг начин. Предполагаме, че онази, която се чувства гузна, ще избягва всякакъв контакт. Възможно е три да се съгласят да излязат с теб, а четвъртата да откаже. И тя да е предателят.

— Всичките ще избегнат контакт. Всичките ще откажат.

— Възможно е някоя да го направи по-енергично или по-категорично от останалите.

— Не съм убеден, че ще доловя разликата. Социалните ми антени не са толкова добре настроени.

— Не виждаме друг начин да разрешим случая.

Ричър кимна.

— Осигурихте ли ми униформа? — попита той.

— Осигурихме ти костюм.

— Защо?

— Защото ще играеш ролята на рейнджър. Или на зелена барета. А те често се обличат цивилно. Така се чувстват като тайни агенти.

— Няма да ми стане.

— Костюмът ли? Ще ти стане. Взехме ръста и теглото от досието ти. Беше лесна работа. Костюм като костюм. Вярно, малко по-голям от обикновеното.

— Разполагате ли с биографични данни за тези жени?

— Най-подробни — отвърна Кристофър. — Плюс стенограми, на които е записана всяка дума, изречена от тях по време на заседанията. Вероятно трябва да се запознаеш първо със стенограмите. Възможно е начинът, по който говорят, да ти разкрие повече подробности от биографичните справки.

 

 

На осем километра на запад, на другия бряг на река Потомак, една трийсетгодишна жена закопча на кръста си чантичката, намести я ниско върху бедрата си и я завъртя настрани за по-удобно. После се приведе напред, отметна косата си и я обхвана с лента. Подритна леко цокъла в коридора — първо с левия, после с десния крак — за късмет, отвори вратата, излезе навън и затича на място, съвсем леко, колкото да загрее мускулите и да отпусне тялото си.

Осем километра.

Трийсет минути.

Напълно възможно.

Всичко зависеше от светофарите. Ако светеха зелено на повече от половината кръстовища, щеше да успее. Петдесет и един процента. Не искаше повече. Ако стойността беше по-малка, нямаше да успее. Въпрос на сметки. Житейски факт. Нищо срамно.

Не, не беше така. Провалът винаги бе срамен.

Тя си пое дъх, отново и отново, включи хронометъра и се затича по алеята. После излезе на тротоара и пое по първата отсечка от маршрута си. Тичаше с дълги леки крачки и отпуснато тяло, но оттласкваше краката си с известно усилие. Дишаше равномерно, движеше се добре, а косата й се развяваше ритмично като метроном.

Първият светофар светеше зелено.

 

 

Ричър зачете стенограмите от работата на подкомисията. Разполагаше със записите на две отделни заседания, първото отпреди две седмици, а второто от миналата седмица. Явно това бе причината Кристофър да бърза. Следващото заседание бе съвсем скоро.

Стенограмите не се отличаваха от нито една друга, която бе чел някога. Те съдържаха всяко „ъъъ“, „ами“ и „нали“, всяко повторение, всяка пауза, всяко заекване, всяко безнадеждно объркване и всяка отклонена мисъл.

Четенето на страниците бе почти равносилно на слушането на гласовете им. Но не съвсем. Усещането за реалност не бе съвсем пълно. Хартията не бе в състояние да предаде словото с абсолютна точност, колкото и добър да бе стенографът.

Пръв бе взел думата един от служителите в Сената. Ричър можеше да си представи как изглежда. Определено не беше млад. Би било проява на неуважение да изпратят някое хлапе, освен ако хлапето не беше гений, но пък никой не караше гениите да си губят по шестнайсет часа дневно в слушане на празни приказки, преди да кажат „не“ на армията. Затова бе логично да изпратят по-възрастен мъж, по-солиден и представителен, по-опитен, но въпреки това представител на „Б“ отбора, така да се каже, защото никой не пращаше хора от „А“ отбора да си губят по шестнайсет часа дневно в слушане на празни приказки, преди да кажат „не“ на армията.

Този конкретен представител на „Б“ отбора звучеше наперено и самодоволно. Още с първите думи се обяви за председател на подкомисията. Заяви го ей така, спокойно и арогантно. И никой не възрази. Не че Ричър очакваше някой да го направи. Предполагаше се, че чиновникът следва свой собствен дневен ред, съгласуван с останалите чиновници, така че защо на армията да й пука кой точно задник ще застане начело на подкомисията? Затова човекът продължи и обяви най-официално целта на заседанието, а именно проучване на възможните насоки за действие в светлината на очакваните изисквания, поставени към евентуално ново оръжие на американската пехота, а именно нова снайперска пушка.

Това изречение изобщо не допадна на Ричър. Най-вече заради думи като очаквани и евентуално. Те очертаваха насоките на разискванията. Нямате нужда от нова пушка. Напротив, имаме. Защо? Бюрократите бяха заложили голям капан, в който можеше да попадне дори слон. Свидетелствата на снайперистите щяха да насочат разговора в грешна посока. Пропускали ли сте някога изстрел заради некачествено оборудване? Не, сър, никога не пропускаме изстрел! Да, сър, можем да използваме всякакво оръжие! Да, сър, можем сами да си сглобим снайпер от старата ловджийска пушка на дядо, парче улук и ролка изолирбанд!

Сър!

Военните експерти пък щяха да говорят по съвсем различен начин. Те щяха да звучат като маниаци на тема оръжие или членове на Националната оръжейна асоциация, които пишат писмо до Дядо Коледа. Всичко бе просто едно представление, напомнящо ритуален танц. Нямаше начин армията да получи нова снайперска пушка. Годината бе 1986-а и политиците залагаха на самолети, ракети, компютри, интегрирани системи с лазерно насочване. Всички намираха огнестрелните оръжия за скучни. Армията нямаше да спечели подкомисията на своя страна. Но преди това спецификациите на новата пушка щяха да изтекат в чужбина. И чуждият производител щеше да се подготви за следващия опит на армията да получи новите оръжия. Или щеше да изпревари събитията, да ги произведе и да ги продаде на руснаците например.

Ричър прелисти страниците и откри това, което очакваше да открие. Самовлюбеният чиновник питаше военните защо се нуждаят от нова снайперска пушка и никой не му отговаряше. Чиновникът ги караше да си представят, че той е пълен глупак и нищо не разбира от оръжия. Лесна работа, каза си Ричър. Тогава експертът, изпратен от армията, взе думата и стенографката сигурно бе пробила лентата на пишещата машина с буквата „м“, защо изказването му се състоеше предимно от „аммм“, „ъммм“, „ммм“ и „ами“.

Надутият чиновник заяви, че могат да се върнат на този въпрос и по-късно. После попита какво точно очакват военните. Това постави началото на продължителен диалог за качествата на новата пушка. Начело в класацията бе високата точност на изстрела при студена цев и това бе съвсем естествено. Снайперистът обикновено получава само една възможност да стреля и това става при студена цев. Затова цевта трябваше да отговаря на строги спецификации по отношение на размери, качество на стоманата, винтови нарези… Допускаха се известни отклонения по отношение на теглото и издръжливост на деформации например. Цевта трябваше да е монтирана върху ложа, която да не се разширява или свива при различните климатични условия и да не бъде прекалено тежка, за да може снайперистът да носи оръжието в продължение на трийсет и повече километра. И т.н., и т.н.…

Офицерите за свръзка вземаха често думата. Изказванията им бяха пространни. Първото фигурираше в стенограмата с инициалите К. Р. Дамата бе заявила следното: „Тук става въпрос за високотехнологична металургия. Нуждаем се освен това от първокачествена оптика. Може би дори с интегриран лазерен далекомер. Това предоставя много интересни възможности за научноизследователска дейност на някои производители…“

Умна жена. Говореше с цели изречения. При това смислени, завършени изречения. Полагаше усилия да избяга от обичайната скука, да говори интересно, намекваше, че поръчката ще насочи сериозни средства към избирателния район на някой сенатор и той спокойно можеше да се възползва от това. Добър тактически подход.

Но не даде резултат. Председателят на подкомисията попита: „Кой ще плати за всичко това?“.

Тук стенографката бе написала: Пауза.

Ричър зачете биографичните справки и откри, че К. Р. е Кристин Ричардсън. От Ориндж Каунти, Калифорния. Частно училище, частна гимназия, „Уест Пойнт“. Трийсетгодишна, а вече подполковник. Бърза кариера, несъмнено подпомогната от добри политически връзки. Отлично постижение.

 

 

Трийсетгодишната жена с чантичка на кръста и конска опашка премина първите три кръстовища на зелено, но на следващите три я очакваше червен светофар. Седмият светна зелено още докато приближаваше към него, но на пешеходната пътека имаше прекалено много хора, които се движеха прекалено бавно. Жената спря и затича на място в продължение на две секунди, после започна да слаломира сред тълпата, ту наляво, ту надясно, като отказваше да мине по диагонал и така да съкрати дистанцията. Направеше ли го, нямаше да пробяга пълни осем километра. Това щеше да е хитруване, а тя никога не хитруваше. Не и когато ставаше въпрос за сутрешното й бягане. Достигна отсрещния тротоар и зави надясно. Представи си следващия светофар като наполовина червен и наполовина зелен. Това означаваше, че съотношението до момента е петдесет на петдесет, три и половина червени светофара срещу три и половина зелени, което не бе катастрофа, но не бе и кой знае какво постижение, защото предпочиташе зеленото да има предимство, преди да се насочи към центъра, където винаги гъмжеше от коли и хора.

Продължи да тича в същия ритъм, с леки широки крачки, все така отпусната, но вече се оттласкваше с повече усилия и ускоряваше темпото. Все още дишаше равномерно, все още се движеше в ритъм, а косата й все още се развяваше ту наляво, ту надясно като метроном.

Следващият светофар я посрещна с червено.

 

 

Мъжът в колата попадна в задръстване на кръстовището на Двеста и седемдесета улица и околовръстното шосе на Вашингтон, известно като Белтуей. Очаквано и неизбежно. Всички забавяха ход, всички се движеха вкупом като онзи откос от онази огромна картечница в далечината с тази разлика, че сега куршумите летяха с дозвукова скорост, бавно, лениво, незабележимо. Кръстовището на Триста трийсет и пета с Уисконсин авеню също щеше да бъде натоварено, затова той реши да продължи по Шестнайсета улица и да завие надясно към Рок Крийк Парк. Там нямаше да се движи като по състезателна писта, но все пак щеше да е по-добре от тук. Този маршрут щеше да го отведе до кръговото кръстовище на Скот Съркъл, откъдето щеше да поеме по Масачузетс авеню и да пристигне в Капитолия.

Той беше куршум, който продължаваше да лети към целта.

 

 

Корнелиъс Кристофър продължаваше да седи зад бюрото в кабинета си.

— Добре — каза той, — работното време на читалнята приключи. Върви да си получиш костюма. Можеш да вземеш документите със себе си, но нямаш право да ги изнасяш от сградата.

Службата по снабдяване се намираше два етажа по-надолу и макар да не беше пълна със стрелящи писалки или камери, скрити в цветя за бутониера, все пак предлагаше достатъчно средства, че да промени самоличността и на най-честния човек.

Костюмът бе добре подбран. Не беше нито прекалено скъп, нито прекалено модерен, но свидетелстваше за вкус и стил. Ушит бе от плътна сива коприна, вероятно с някакъв процент изкуствени нишки в нея, а реверите бяха широки, каквито се носеха преди няколко години.

Точно такъв костюм би облякъл един сержант, когато отива на среща в банката или дава показания в съда. Беше леко протрит на съответните места от годините, прекарани в някой въображаем гардероб, а по яката дори имаше прах. Изглеждаше по мярка на Ричър, може би само ръкавите щяха да му бъдат малко къси, а раменете — тесни. В досието на Ричър бяха отбелязани ръстът и теглото му — сто деветдесет и три сантиметра, сто и десет килограма, — но не пишеше, че ръцете му са дълги като на горила, а раменете му са напращели от мускули.

Ризата щеше да го стяга на врата, но това също бе нормално, тъй като от войниците, облечени в цивилни дрехи, се очакваше да изглеждат неловко и неудобно. Ризата бе синя, а вратовръзката — червена с малки сини кръстчета. Би могла да е фирмена вратовръзка на някой стрелкови клуб. Беше добър избор. Тениската и боксерките бяха стандартни, произведени от една фирма в Лос Анджелис, „Пи Екс“, което беше добре, защото Ричър не бе чувал нещата им да се продават извън Калифорния. Имаше и чифт черни чорапи, също на „Пи Екс“, както и чифт черни обувки като за парадна униформа. Май бяха неговият размер.

— Пробвайте всичко — посъветва го служителят от снабдяването. — Ако има проблем, можем да направим известни корекции. Ако ли не, можете да задържите нещата. Носете ги, за да свикнете с тях. В този момент би трябвало да пътувате с автобус или да летите със самолет, ако наистина пристигате от друг град.

Ръкавите на ризата му бяха къси, а яката й не се закопчаваше, но като цяло всичко беше наред. Всеки сержант в цивилни дрехи, когото Ричър бе виждал някога, разхлабваше вратовръзката си на десетата минута. Костюмът се оказа тесен в раменете, а ръкавите не стигаха до китките. Ричър отстъпи назад и се погледна в огледалото.

Идеално. Заплатата, която получаваше един сержант, го доближаваше до линията на бедността. Освен това сержантите не четяха мъжки модни списания. Ричър имаше вид на човек, който неохотно е похарчил сто долара в някой аутлет, за да се издокара за втората сватба на леля си.

— Задръжте всичко — каза служителят от снабдяването. — Ще ви свърши работа.

Ричър трябваше да се погрижи сам за дреболиите, с които да напълни джобовете си, затова следващото, което получи, бе документ за самоличност с истинското му име и снимка, но със сержантски чин и номер на поделение, подходящо за снайперист от специалните части, който си изкарва прехраната, като убива хора от разстояние два километра.

— Как ще се свързвам с полковника? — попита Ричър.

— Защо не пробвате по телефона — отвърна служителят от снабдяването.

— Ами ако бързам и не мога да намеря телефон?

— Няма проблем. От вас се иска само да разговаряте и да слушате.

 

 

Жената с чантичката на кръста и конската опашка прекоси река Потомак по Франсис Скот Кий Бридж. Тичаше упорито, гледаше право напред, пореше горещия влажен въздух с дъх на мочурище. Великолепен ритмичен спринт, насочен към Джорджтаун. Нямаше намерение да стигне до там. Възнамеряваше да свърне по Ем стрийт, която преминаваше в Пенсилвания авеню, а от там през Уошингтън Съркъл, Ню Хампшър авеню, Дюпон Съркъл, Масачузетс авеню и така до самия Капитолий.

Странен маршрут, поне от гледна точка на географията, но всяка друга опция или надхвърляше осемте километра, които си бе определила, или не ги достигаше. А тя ги бе измерила с точност до последния сантиметър. Всеки друг щеше да го направи с помощта на уреда в колата в някоя тиха неделна утрин. Тя обаче бе взела топографски уред от онези, които геодезистите и земемерите използват, и бе изминала разстоянието четири пъти, преди да стигне до заключението, че то е точно осем хиляди метра, нито стъпка повече, нито стъпка по-малко. Тя държеше на точността.

Продължи да тича. Вече усещаше как по гърба й се стича тънка струйка пот, а гърлото й започва да пари. Причината бе мръсният въздух, надвиснал над ленивите води на реката, толкова мръсен, че наподобяваше тъмен облак. Жената се гмурна в него и продължи с дълги уверени крачки, а ръцете й се движеха в бърз синхрон с краката. Лентата на косата й бе подгизнала от пот. Тя обаче изпреварваше графика. С малко. Неизвестните пред нея бяха много, но можеше да успее. Осем километра за трийсет минути. Осем километра за хиляда и осемстотин секунди. Четири метра и четирийсет и четири сантиметра за секунда. Не беше международно призната дистанция и следователно нямаше световен рекорд. Нито олимпийски или дори национален. Големите бегачи на средни разстояния биха изминали тези осем километра за двайсет и четири минути. Затова трийсет бе напълно приемлив резултат. Предвид трафика, светофарите, пешеходците, които й се пречкаха.

Тя продължи да тича. Дишаше тежко, но продължаваше да се движи в ритъм.

 

 

Трафикът по Шестнайсета улица бе ужасен. Колите ту тръгваха, ту спираха, шофьорите бяха изнервени до краен предел. Същото бе положението на всяко кръстовище, все с улици с имена на растения: „Хвойна“, „Ирис“, „Бучиниш“, „Зеленика“, „Здравец“… Вляво се простираше военната болница „Уолтър Рийд“, а вдясно Рок Крийк Парк, който предлагаше много зеленина и спокойствие. Шофьорът вече не се оприличаваше на куршум. Смяташе се за шрапнел, подвластен на неведоми сили на аеродинамиката, които го насочваха ту вдясно, ту вляво по уличното платно, за да спечели някакво незначително предимство по правия като свещ път. Вашингтон, някога южняшки град с улици, прокарани за коне и файтони, за джентълмени с шапки и жилетки, които се потят на жегата и гонят комарите, сега приличаше на склерозирал организъм, чиито артерии бяха задръстени от автомобили, над чиито предници се издигаше нагорещен въздух и чиято скъпа боя искреше на слънцето.

Оставаше му доста път. Щеше да закъснее.

* * *

Ричър тръгна по коридора и обонянието му го отведе до кабинет с включена кафемашина. Почука, отвори вратата и се накани да помоли за чаша кафе по начина по който това би направил един сержант — любезно на повърхността, но с нужната увереност под нея. Стаята се оказа празна и малкото му представление — излишно, но кафето в каната бе топло-топло и над нея се издигаше пара. Ричър си наля една чаша и я взе. В другата си ръка държеше документите, които Кристофър му бе дал. Върна се в кабинета на полковника, който го посрещна с думите:

— Докарал си се досущ като снайперист.

— Така ли? — отвърна Ричър.

— Според досието си показал отлични резултати на стрелбите с дългоцевно оръжие.

— Старая се да дам най-доброто от себе си.

— От теб би могъл да излезе отличен снайперист.

— Прекалено много чакане. Прекалено много кал. Най-добрите снайперисти са все селянчета, момчета от дълбоката провинция.

— А ти си гражданче?

— Не съм отникъде. Израснах по военни бази на морската пехота.

— Но постъпи в армията?

— Често правя обратното на това, което другите очакват.

— Прочете ли документите?

— Не още.

— Проверихме финансовото им състояние — продължи Кристофър. — Целта ни бе да открием несъответствия, или по-точно, неоправдани разходи. Но всички се простират според чергата си. Жилища, които съответстват на доходите им, четирицилиндрови автомобили, хубави дрехи, но малко на брой, скромни бижута, никакви скъпи почивки… не че им остава време за почивка. Не и ако искат да направят бърза кариера. Не и ако искат да се доберат до Съвета на началник-щабовете. Или ако искат да станат лобисти на военната индустрия.

Ричър постави досието на трийсетгодишната подполковник Кристин Ричардсън най-отдолу на купчината и зачете информацията за втората дама. Бриони Уокър, двайсет и девет годишна, все още майор, дъщеря на морски офицер от резерва, израснала предимно в Сиатъл и Сан Диего, посещавала общинско училище, общинска гимназия, отличничка, завършила „Уест Пойнт“.

— Надявам се да не е тя — отбеляза Кристофър.

— Защо? — попита Ричър.

— Заради връзката с флота.

— Обичате флота?

— Не особено, но все пак е от семейство на военен.

Третата кандидатка бе отново трийсетгодишна, подполковник Дарин Деуит. Ричър веднага разбра, че тя не произхожда от семейство на военен. Не и с това име. Оказа се дъщеря на бизнесмен от Хюстън, който притежаваше верига от стотина автотенекеджийски работилници. Частно образование от първия до последния ден, звезда на отбора по софтбол в гимназията, „Уест Пойнт“.

Четвърта бе Алис Ваз, трийсетгодишна, подполковник, внучка на друг военен с необичайно име — Михаил Василиевич, подполковник от Червената армия. Руснак. Синът му, бащата на Алис, избягал от Унгария в последния момент заедно с бременната си съпруга. Така Алис се родила в Съединените щати. И получила американско гражданство. Калифорния, общинско училище, общинска гимназия, „Уест Пойнт“.

— Откри ли нещо интересно? — попита го Кристофър.

— Мелодични имена. Алис. Бриони. Кристин. Дарин.

— Освен това?

— Две от тях са богати момичета. Как се отразява това на теорията, че мотивите на извършителя са финансови?

— Богатите обичат да правят пари. Може така да са забогатели на първо място. Забеляза ли нещо друго?

— Не.

— Ние също.

 

 

Жената с чантичката на кръста и лентата за коса вече бе достигнала Ню Хампшър авеню и започна да изкачва възвишението към Дюпон Съркъл. Кръговото кръстовище вече се виждаше в омарата. Жената премина два светофара на зелено и заизкачва стъпалата пред Капитолия. Ръката й посегна към китката, за да спре хронометъра. Наведе се с ръце, опрени на коленете, и си пое дълбоко дъх, веднъж, втори, трети път, после изправи глава. Вдигна бавно ръка и избърса капчиците пот от очите си, след което фокусира поглед върху бледия дисплей на хронометъра и видя вълшебните числа: двайсет и девет минути и няколко секунди.

Беше успяла.

Тръгна по обратния път, сега вече с по-къси крачки заради наклона. Дишаше тежко, гърдите я боляха, но продължаваше да се движи в ритъм.

 

 

Мъжът в колата още не се бе измъкнал от Шестнайсета улица. Климатикът духаше силно, но по гърба му продължаваше да се стича пот. Това се дължеше на комбинацията от винилова тапицерия и четирицилиндров двигател, който нямаше достатъчно мощност, за да задвижи по-голям компресор. Подмина Харвард стрийт, където живееха по-младите служители на Конгреса. Те не разполагаха с лични автомобили, а наемите поглъщаха всичките им средства. Отиваха пеша на работа, но се движеха със същата скорост като мъжа в колата.

Загледа се в едно момиче, обуло чорапогащи въпреки горещината, а върху тях — грозновати бели маратонки с три четвърти чорапи. Официалните й обувки вероятно бяха прибрани в голямата чанта, която носеше през рамо, редом с докладите, отчетите, записките, а вероятно и комплект гримове, които бе взела с надеждата, че всички останали ще се окажат заети и тъкмо тя ще застане пред телевизионните камери за някой коментар.

Забеляза нейни аналози от другия пол, младежи, облечени в костюми, които бяха купили от някоя разпродажба в „Брукс Брадърс“. Те крачеха енергично, с високо вдигнати глави. Броят им се увеличаваше с по двама-трима на всяка пряка, докато накрая изпълниха тротоарите, устремени към една и съща цел. Крачеха уверено, приличаха на армия, която никой не може да спре. Млади идеалисти, твърдо решени да направят нещо добро за страната си.

Те щяха да отидат на работа преди него. Трафикът бе ужасен.

 

 

Второто заседание на подкомисията бе посветено на теми, които първото не бе засегнало. По-голямата му част бе заета от обсъждания на чисто технически подробности като затвори, ложи, приклади, спусъци, мерници… Участниците в дискусията бяха постигнали негласно, но единодушно съгласие да не разглеждат проблемни въпроси, а да се ограничат с теми, които снайперистите обичат.

Офицерите за свръзка вземаха думата, задаваха въпроси, уточняваха подробности, повтаряха едно и също до безкрайност и новото оръжие започна да добива форма и образ в главата на Ричър. Три от жените задаваха въпроси, с които да стимулират обсъждането, а четвъртата жадно попиваше информацията. Тя явно си представяше как човекът, на когото предаваше данните, седи в кабинета си някъде в чужбина и не може да се нарадва на прецизността на спецификациите които получава.

Коя беше четвъртата?

През по-голямата част от времето говореха Кристин Ричардсън и Дарин Деуит. Стенограмата наподобяваше сценарий за филм, в който големите звезди бяха К. Р. и Д. Д. Главните роли бяха техни. Но подходът им бе различен. Ричардсън бе заела страната на армията. Всеки неин въпрос, всяко нейно изказване вменяваше чувство на вина у политиците, които не бяха положили достатъчно усилия да превърнат света в по-безопасно място. Деуит проявяваше повече разбиране към гледната точка на Конгреса. Тя беше по-скептично настроена и играеше ролята на адвокат на дявола. А може би искрените й симпатии не бяха на страната на армията? Може би охолството, в което бе израснала, бе причината да развие фискален консерватизъм? Каквато и да бе причината, тя участваше в обсъжданията на секретни спецификации наравно с останалите членове на подкомисията.

Бриони Уокър и Алис Ваз не бяха толкова словоохотливи. Уокър държеше на прецизността. Все пак произхождаше от семейството на флотски офицер. Искаше пушката да прилича на оръдията от кораба на баща й, шедьоври на артилерийското изкуство, които — стига да са правилно насочени — винаги поразяват целта. Тя проявяваше особен интерес към крайния резултат. Задаваше въпроси за изстрелите в главата и изстрелите в гърдите, питаше снайперистите какво изпитват, докато куршумът лети, и какво виждат през оптичния прицел след това. Ефектът бе почти брутален.

Алис Ваз задаваше по-общи въпроси. Останалите обсъждаха прикладите, изработени от композитни материали, които няма да се разширят или свият в зависимост от климатичните условия, а тя питаше какви ще бъдат тези условия. Къде по света ще се използват пушките? При каква температура? Над или под нулата? При каква влажност? Не получаваше ясни и точни отговори и не след дълго се отказа. В последните двайсет страници от стенограмата нямаше изказвания, които да започват с инициалите А. В.

— Интуицията подсказва ли ти нещо? — попита Кристофър.

— Само въз основа на това? — отвърна Ричър.

— Защо не?

— В такъв случай бих посочил Кристин Ричардсън. Звучи ми крайно заинтересована. Иска нещата да бъдат формулирани по ясен и категоричен начин. Нищо да не остане тайно.

— Мисля, че се опитва да подпомогне проекта. Иска той да прозвучи по-привлекателно за политиците.

— Не, много добре знае, че няма да се получи. Но въпреки това продължава да говори. Не оставя нито един въпрос неизяснен. Защо го прави?

— Може да има ОКР.

— Какво е това?

— Обсесивно-компулсивно разстройство. Като при хората, които подреждат бельото си по азбучен ред.

— Че как можеш да подредиш бельото си по азбучен ред?

— Образно казано.

— Значи смятате, че Ричардсън е извън подозрение?

— Не — отвърна Кристофър. — Смятаме, че тя е нашият човек. Поне според стенограмите. Проблемът е как да го докажем.

 

 

Жената с чантичката на кръста и лентата на главата тичаше по Масачузетс авеню и приближаваше Скот Съркъл, а мъжът в колата се движеше по Шестнайсета улица и също приближаваше Скот Съркъл. Средната скорост, с която двамата се движеха през последните няколко минути, бе почти идентична — петнайсет-двайсет километра в час. Тя тичаше бързо, напредваше упорито, равномерно, неуморно, а той започваше да губи търпение от това непрекъснато тръгване-спиране, тръгване-спиране. Жената тичаше усърдно и енергично, устремена отчаяно към своеобразен рекорд, а мъжът се тревожеше за времето, притесняваше се, че може да закъснее, съжаляваше, че не е оставил колата и не е взел метрото, което щеше да го избави от възможността да приключи работния ден, да се върне при автомобила си и да открие, че и четирите му гуми са откраднати.

Тя тичаше по левия тротоар на Масачузетс авеню, а той се движеше под прав ъгъл спрямо нея, в крайната дясна лента на Шестнайсета улица, откъдето възнамеряваше да се включи в кръговото движение на Скот Съркъл. Тя гледаше право пред себе си, следеше трафика и светофарите, опитваше се да прецени точния момент, в който да пресече, убедена, че светне ли червено, усилията й ще отидат на вятъра. Той гледаше вляво отвъд трите автомобила пред него, по диагонал спрямо нея и следеше трафика, който навлизаше в кръговото, защото автомобилите, които вече се движеха по площада, имаха предимство пред останалите. Мъжът следеше за празно пространство, в което да се мушне, и също се опитваше да прецени точния момент, в който да се влее в кръговото, без да спира.

Тя спринтира рязко, енергично, а той потегли напред и погледна наляво в търсене на пролуката, в която да се мушне. Не видя цяла пролука, а по-скоро половин, но колите пред него потеглиха и дори тази половинка започна да се стеснява. Не, това не бе обикновена пролука, това бе последният му шанс, затова той реши да се възползва от него, натисна газта, завъртя волана и блъсна жената, която спринтира към мястото, което бе сигурна, че никой няма да запълни, защото на кой шофьор би му хрумнало да се мушне там?

Жената полетя във въздуха и тялото й се стовари върху предното стъкло. Прозвучаха невъзможно силен тропот и пукот, мъжът натисна спирачки, а жената се претърколи по лъснатия до блясък покрив, плъзна се по капака на багажника и падна с главата напред върху асфалта.

 

 

Ричър събра всички документи в спретната купчинка, която остави на бюрото на Кристофър.

— Време е да се залавяш за работа — каза полковникът. — Знаеш в коя зала заседава подкомисията, нали?

— Да — отвърна Ричър.

— А знаеш ли къде се намира?

— Не.

— Добре. Няма да ти кажа. Искам да се помотаеш из сградата като изгубено провинциалистче. Искам всичко в тази операция да изглежда напълно реалистично.

— В нея няма нищо реалистично. И нищо няма да се получи.

— Гледай по-оптимистично. Може пък да ти излезе късметът. Някоя от тях може да си пада по мъжаги като теб. И всичко това на разноски на армията.

Ричър не отвърна нищо. Използва изхода откъм Еф стрийт, сви първо надясно, а после наляво по Ню Джързи авеню и на няколкостотин метра пред него изникна сградата на Капитолия, огромна, бяла, озарена от слънцето. Достигна площада пред нея и заизкачва стъпалата. Служител на охраната провери документите му и му даде толкова объркани упътвания, че се наложи Ричър да спира и да пита още два пъти. Което и направи. Първия път се обърна към друг охранител, а втория — към някакъв служител.

Стаята, в която заседаваше подкомисията, имаше внушителна врата от полиран махагон, а вътре в нея имаше внушителна маса от същото дърво. Около масата се бяха настанили четирима души. Единият бе стенограф. Той беше само по риза, без сако и пред него бе разположена стенографска машина като онези, които използват в съдебните зали. Останалите трима бяха очевидно експертът от армията, експертът от морската пехота и снайперистът от морската пехота. Двамата офицери бяха в униформи, а снайперистът бе облякъл евтин костюм. Вероятно служеше в разузнаването на морската пехота. И искаше да стане зелена барета. Офицерите се здрависаха с Ричър, а снайперистът му кимна едва забележимо. Главата му помръдна с не повече от милиметър-два. Ричър отвърна на жеста му също толкова недоловимо, което за двама снайперисти — единият морски пехотинец, а другият зелена барета — бе равносилно на жизнерадостна прегръдка.

В стаята нямаше никой друг. Нито служители на Капитолия, нито офицери за свръзка. Часовникът в главата на Ричър подсказваше, че до началото на срещата остава една минута. Часовникът на стената пък бе с една минута напред, а това означаваше, че срещата вече е започнала. Нищо не се случваше. И никой не даваше пет пари. Снайперистът мълчеше, а експертите нямаха нищо против тази загуба на време. За тях бе все едно дали седят и мълчат, или обсъждат бурно някаква загубена кауза.

Часовникът отброяваше минутите. Никой не проронваше нито дума. Снайперистът бе забил поглед в стената и не помръдваше. Офицерите се наместиха по-удобно на столовете си. Ричър копираше поведението на снайпериста.

Служителите на Капитолия се появиха най-накрая, следвани от три жени в парадни униформи. Три жени, а не четири. Когато военнослужещият е облечен в парадна униформа, табелката с фамилното име се разполага хоризонтално, отдясно, три до пет сантиметра над джоба. Погледът на Ричър се плъзна по черните пластмасови правоъгълничета. Пристигнали бяха Деуит, Ваз и Уокър. Ричардсън отсъстваше. А, Б и Д бяха тук, но не и К. Кристин липсваше.

Четиримата служители на Капитолия изглеждаха малко разстроени, а трите жени изглеждаха малко тъжни. Всички седнаха — Ричър предположи, че са заели обичайните си места, — като оставиха един стол празен, а мъжът, седнал начело на масата, заяви:

— Господа, опасявам се, че имам лоша новина. Рано сутринта подполковник Ричардсън е била блъсната от кола, докато е тичала за работа. Инцидентът е станал на Скот Съркъл.

Първата мисъл на Ричър бе: тичала за работа? Защо? Да не би да е закъснявала? Но после разбра. Джогинг, фитнес, душ, преобличане в офиса. Бе виждал много хора да го правят.

Мъжът начело на масата продължи:

— Автомобилът е бил управляван от служител на пощенската служба на Капитолия. Според показанията на свидетелите действията и на двете страни са криели риск.

Експертът от армията попита:

— Как е тя? Как е Кристин?

Мъжът начело на масата отвърна:

— Починала е на място.

Настъпи тишина.

— Черепно-мозъчна травма. От удара в предното стъкло или от последвалото падане на земята.

Тишина. Не се чуваше нито звук с изключение на тракането на стенографската машина, която сякаш описваше мълчанието. След миг и тя замлъкна.

Мъжът начело на масата заяви:

— Поради това бих искал да предложа да прекратим процедурата и да я насрочим за по-подходящ момент.

— Кога? — попита експертът от армията.

— За следващото обсъждане на бюджета.

— А то кога е?

— След година.

Мълчание.

Тогава Бриони Уокър заяви:

— Не, сър. Трябва да изпълним своя дълг и да доведем обсъжданията до край. Подполковник Ричардсън би искала от нас да постъпим именно по този начин.

Никой не отговори.

Уокър продължи:

— Армията заслужава да проведем тези дискусии и да вземем предвид нейните нужди и изисквания. Хората бързо ще забравят причината за прекратяването на обсъжданията. Ще решат, че не сме подходили с нужната заинтересованост. Затова предлагам да завършим нашата мисия, като уточним и запишем всяка подробност, всеки параметър, който ни интересува. Само тогава нашите законодатели ще знаят какво именно одобряват. Или отхвърлят.

Мъжът начело на масата попита:

— Някой желае ли да се изкаже против това предложение?

Никакъв отговор.

— Много добре — заключи той. — В такъв случай ще приемем предложението на майор Уокър и ще прекараме остатъка от деня в обсъждане на техническата спецификация, за да се убедим, че не сме пропуснали нищо.

 

 

И те повториха всичко отначало. Ричър разпозна от стенограмите последователността на отделните обсъждания. Започнаха от самото начало и повториха методично всеки пункт. Повечето изказвания просто повтаряха вече казаното, но други провокираха оживени дебати. Бриони Уокър например държеше на ръчно зареждане и затвор с възвратно-постъпателно движение. Типично за човек, свързан с флота. Това поставяше акцента върху точността. Подобна пушка се зареждаше ръчно, а това можеше да стане толкова внимателно, нежно дори, колкото искаше стрелецът. Така оръжието оставаше неподвижно след изстрела, без да се тресе от микроскопични вибрации. От друга страна, полуавтоматичното действие се задвижваше от експлозиите на барута, което несъмнено гарантираше вибрации след изстрела. Вероятно за такава продължителност от време, която можеше да се окаже критична.

— Колко време? — попита един от служителите на Капитолия.

— След колко време се оказват критични ли? — отвърна с въпрос Уокър.

— Не, колко време продължават тези вибрации?

— Части от секундата.

— А колко силни са?

— Достатъчно, за да се отразят на точността на изстрел от разстояние хиляда и повече метра.

Служителят погледна към военните специалисти срещу себе си и каза:

— Господа?

Експертът от армията погледна към колегата си от морската пехота, който погледна към снайпериста, който заби поглед в стената. Тогава всички погледнаха към Ричър.

— Кой беше първият въпрос, обсъден от вас? — попита Ричър.

— Точността при студена цев — отвърна служителят.

— Тя е много важна, но поради каква причина?

— Защото снайперистът обикновено получава само една възможност да стреля.

— С патрон, който вече е вкаран в магазина?

— Както колегите заявиха, патронът може да е зареден няколко часа преди това. Дългото чакане е част от работата на снайпериста.

— Това означава, че вибрациите ще са утихнали много отдавна. Тогава няма да има значение как е вкаран патронът в магазина — със затвор или с чук. Ако предположим, че стрелецът ще произведе само единични изстрели на големи интервали от време — става въпрос за часове и дори дни, — в такъв случай няма значение дали механизмът е механичен или полуавтоматичен.

— Това означава ли, че приемате снайперската пушка да бъде полуавтоматична?

— Не, сър — отвърна Ричър. — Майор Уокър е права. Възможно е изстрелът по целта да не е първият. Освен това трябва да заложим на точността. Устройството на оръжията с ръчно зареждане е по-просто, по-надеждно по-лесно за обслужване. А това ги прави и по-евтини.

После обсъдиха какъв точно механизъм да изберат. Класическият затвор на „Ремингтън“ имаше доста привърженици сред присъстващите, но това се отнасяше и за разработките на „Уинчестър“, „Сако“ и „Ругър“. В този момент Алис Ваз започна да задава обичайните си въпроси, които целяха да изяснят проблема от по-широка перспектива.

— За да разберем по-добре изискванията — заяви тя — не само по отношение на механизма, но и на ложата и приклада, трябва да разберем къде и как ще бъде използвано оръжието. На каква надморска височина? При какво атмосферно налягане? В какви диапазони на температура и влажност? В каква среда?

За да й затвори устата, експертът от армията повтори спецификациите, изложени в документацията на специалистите по военно планиране. Без имена, без конкретни подробности, но в широк спектър от метеорологични условия. Висока надморска височина със студени мъгли, сух и горещ климат с възможно проникване на песъчинки, тропическа влажност и високи температури, заснежени поля и отрицателни температури, поройни дъждове и прочие.

Един от служителите на Капитолия настоя за използването на стомана местно производство за цевта. Това не бе особен проблем. Друг обаче поиска оптиката също да бъде местно производство. А това бе по-сериозен проблем. Ричър наблюдаваше жените срещу себе си. Дарин Деуит не говореше много, което не бе изненадващо, след като първите й две изказвания не срещнаха никаква подкрепа. Ръстът й бе малко над средния, тялото й бе слабо и жилаво като на бивша звезда от гимназиалния отбор по софтбол. Имаше черна коса, бледа кожа и черти, които можеха да бъдат описани по-скоро като изразителни, отколкото красиви. От определението невзрачна я спасяваха най-вече именно живите, умни очи. Те бяха черни и се движеха непрекъснато, но бавно, в тях грееше интелект, но и някакъв вътрешен огън. Може би изгаряше излишъка от коефициента си за интелигентност и така не позволяваше на главата си да експлодира.

Бриони Уокър бе дъщеря на флотски офицер и видът й сякаш го подчертаваше: стегната, сдържана, строга, като се изключи немирната й коса, неопитомена дори от неотдавнашното подстригване. Тя също имаше живо, енергично лице и зад очите й също се случваха много неща.

Алис Ваз бе най-красивата сред тях. Ричър не можеше да намери подходящата дума. Елфическа хубост? Или момчешка? Може би нещо по средата. Тя имаше по-тъмна кожа от своите колежки, къса черна коса и поглед, в който палавите искри мигом отстъпваха място на смъртоносни лъчи. Беше по-дребна, слаба и стройна, с фигура на европейка. Вероятно бе най-умната от трите. В крайна сметка тъкмо тя контролираше дискусията посредством въпросите, които задаваше. И караше останалите да насочат вниманието си върху онова, което я интересуваше.

Заседанието се проточи. Ричър не взе думата, от време на време само изсумтяваше в знак на съгласие. Темата се изчерпа постепенно и мъжът, застанал начело на масата, попита дали всички са съгласни, че изискванията и нуждите на армията са подробно уточнени и надлежно протоколирани. Всички вдигнаха ръце. Мъжът повтори въпроса специално за Бриони Уокър, може би в знак на любезност, а може би от желание да я уязви. Уокър обаче не се засегна. Кимна в знак на съгласие, напълно доволна от резултата.

Четиримата служители на Капитолия се изправиха и напуснаха стаята забързано, без да кажат нито дума сякаш, ако бяха отделили няколко секунди, за да се сбогуват, това щеше да обърка фатално претрупаните им графици. Жените също се надигнаха от местата си, но бяха изпреварени от експерта от армията, който просто потупа по рамото колегата си от морската пехота и изчезна. На свой ред експертът от морската пехота потупа по рамото колегата си снайперист и двамата излязоха заедно. В стаята останаха само Ричър и жените.

 

 

Това не продължи дълго. Жените вече се бяха събрали. Бяха застанали рамо до рамо, лице в лице, образувайки малък триъгълник. Може би всички жени правеха така. А може би само завършилите „Уест Пойнт“. Тръгнаха заедно към вратата. Алис Ваз се обърна за миг и погледна Ричър, след което и трите изчезнаха в коридора.

Ричър не помръдна от мястото си. Нямаше за къде да бърза. Нямаше какво да направи. Може би друг на негово място щеше да ги спре, да каже: „Хей, съжалявам за мъртвата ви приятелка, която никога не съм срещал, но мога ли да разведря скръбта ви, като ви поканя да пийнем по едно?“. Ричър обаче не беше такъв човек.

Освен това знаеше, че жените няма да отидат никъде. Сигурен бе в това.

Ричър стана от стола си, излезе от стаята и ги видя да стоят на мястото, където коридорът преминаваше във фоайе. Стояха все така близо една до друга. Не отиваха никъде, стояха на едно място и разговаряха. Явно следваха някакви свои социални правила. Непременно щяха да завършат в някой бар, но нямаше да е скоро.

Ричър отиде до редицата обществени телефони и набра нужния му номер. Видя, че Бриони Уокър поглежда към него, после извръща глава. Селянчето се обажда на някого. Може би на приятелите си в града, за да им каже, че е приключил с работата за днес, и да ги пита къде ще ходят вечерта.

— Да? — отвърна Кристофър.

— Чухте ли за Кристин Ричардсън? — попита Ричър.

— Да.

— Това усложнява задачата.

— А може би я решава. Ако информацията е изтичала благодарение именно на Ричардсън.

— Ами ако не е?

— Тогава улеснява, а не усложнява задачата. С останалите три. Емоциите им ще ти помогнат. Ще се разприказват по-лесно.

— Денят не беше никак забавен. Никоя не е настроена романтично. Общуват само помежду си. Няма начин да се включа в подобен разговор.

— Възползвай се от всяка възможност, която се открие.

— Не сте в Капитолия, но следите факса им, нали?

— Точно така.

— Включително тази вечер.

— Разбира се. Какво откри?

— Не е Деуит.

— Как разбра?

— Беше разстроена. Тя е на трийсет и не е виждала смъртта в очите.

— Нормално е да е разстроена.

— Но ако следваше някакъв свой таен дневен ред, щеше да го преодолее. За да изпълни задачата си. Тя обаче не го направи. Не каза нито дума. Отнесе се към заседанието, сякаш то е напълно безсмислено. А това е напълно нормална реакция за човек, който не се ръководи от скрити подбуди.

— Как го приеха другите две?

— Алис Ваз го преодоля бързо. Както и Бриони Уокър. Уокър се постара да обсъдим повторно всички въпроси. И да включим всички подробности в протокола.

— За да може да провери дали не е пропуснала нещо при последните два факса?

— Възможно е.

— Как се държа Ваз?

— Както на предишните заседания. Интересуваше се предимно от география. Може би трябва да напусне армията и да основе туристическа агенция.

— Какво ще правиш сега?

— Нямам представа все още. Но дръжте факса под око вместо мен.

Ричър затвори телефона. Жените не бяха напуснали фоайето. Продължаваха да говорят. Той се запъти към тях. Вървеше спокойно, небрежно, като някой, който трябва да убие час-два, като нов човек в града, запътил се към единствените познати лица. План А изискваше да проникне в групата под прикритие, като използва например интереса на Бриони Уокър към огнестрелните рани. Дали пък професията на снайпериста не я влечеше? Може да й предложи мнението си по един или друг въпрос. Изстрел в гърдите или изстрел в главата? Аз лично, госпожо, бих предпочел изстрел в гърлото. Ако куршумът попадне където трябва, ще откъсне главата.

План Б изискваше да загърби всички преструвки, да си признае, че е военен полицай, който работи за военното разузнаване, и да види къде ще го отведе това. Може би обратно у дома. Можеше да заяви, че Ричардсън е била основната заподозряна, и тогава онази, която положеше най-големи усилия да потвърди предположенията му, щеше да се окаже гнилата ябълка. Ако никоя не реагираше по този начин, Ричър щеше да стигне до извода, че именно Ричардсън е предавала информация.

Тръгна по коридора.

План А или план Б?

Те взеха решението вместо него.

Поднесоха му го на готово.

Бяха добре възпитани жени, любезни по онзи неподправен начин, който е характерен за военните. Ричър се приближаваше към тях. Щеше да мине съвсем близо. Нямаше да ги заобиколи. А това щеше да ги принуди да се запознаят с него. Бриони Уокър го погледна в очите, но Дарин Деуит го заговори първа.

— Не се запознахме — каза тя. — Имахме тежък ден, предполагам, че това е причината.

— Да, госпожо, денят наистина бе тежък — отвърна Ричър и се представи.

Видя как и трите регистрират името му в паметта си.

— Много съжалявам за подполковник Ричардсън — продължи той.

Деуит кимна.

— Дойде ни като гръм от ясно небе.

— Добре ли я познавахте?

— Започнахме заедно този проект. Очаквахме да го завършим също заедно.

— Офицерско братство — отбеляза Ричър. — Или сестринство.

— И ние гледаме така на нещата.

Ричър кимна. Можеха да си го позволят. Между тях нямаше съперничество. Все още. Нямаше да срещнат проблеми в кариерата, докато не станеха бригадни генерали. А там вече… преходът от бригаден генерал към генерал-майор, от една към две звезди, беше много труден. Съперничеството щеше да се появи тогава.

— Сигурно вече сте го преживявали, сержант — каза Бриони Уокър. — Имам предвид, че сте губили хора.

— Да, госпожо, един-двама.

— И как сте се чувствали в такива дни?

— Обикновено отиваме в някой бар и вдигаме тост в тяхна чест. В началото сме тихи и нещастни, но накрая сме шумни и щастливи. Което е много важно, защото е за доброто на цялото поделение.

— Кое поделение? — попита Алис Ваз.

— Нямам право да говоря за това, госпожо.

— А в какъв бар ходите?

— В най-близкия.

— „Хаят“ е само на една пряка от тук — каза Деуит.

 

 

Тръгнаха към „Хаят“. Не може да се каже, че вървяха заедно. Не и четиримата. По-точно бе да се каже, че трите жени вървяха заедно, а Ричър ги следваше. Престори се на прекалено глупав, за да схване намеците им да се разкара. Жените бяха прекалено възпитани, за да се изразят по-категорично. Въпреки това той се чувстваше ужасно неловко. Напуснаха района на Капитолия, тръгнаха по Конститюшън авеню, после прекосиха Ню Джързи Авеню, Луизиана авеню и Ди стрийт и се озоваха пред вратата на „Хаят“. Ричър изпревари трите жени и я отвори. Трябваше да действа на мига, тук и сега. Нерешителното поведение на тротоара щеше да породи нови, по-откровени намеци.

Трите минаха покрай него, първо Ваз, след нея Деуит и накрая Уокър. Ричър ги последва. Намериха бара. Не бе от местата, с които Ричър бе свикнал. На първо място, защото нямаше никакъв плот. Само ниски маси, ниски столове и сервитьори. Не беше бар, а по-скоро салон или фоайе.

Уокър погледна Ричър и го попита:

— Какво ще пиете?

— Бих предпочел халба бира, но се съмнявам, че присъства в менюто.

Когато се появи сервитьорът, жените си поръчаха шприцвайн. Беше лято все пак. Ричър си поръча кафе, горещо, черно, без захар. Предпочете да не отрупва масата с халби бира и купички с фъстъци. Жените разговаряха тихо помежду си и само от време на време поглеждаха към него, неспособни нито да се отърват от него, нито да проявят неучтивост.

— Тези заседания винаги ли протичат по един и същ начин? — попита Ричър. — Като изключим тъжната вест за подполковник Ричардсън, разбира се.

— Първото ли ви е? — отвърна Ваз.

— И, надявам се, последното, госпожо — каза Ричър.

— Не, усилието си струва — намеси се Уокър. — Дава ни добра възможност. Не могат да отхвърлят всяко наше предложение или искане. Днес увеличихме вероятност да дадат съгласието за нещо друго, и то съвсем скоро.

— Харесвате ли работата си?

— А вие харесвате ли вашата, сержант?

— Да, госпожо, през по-голямата част от времето.

— Мога да ви дам същия отговор.

Сервитьорът донесе напитките им и жените се върнаха към тристранния си личен разговор. Кафето на Ричър едва се събираше на дъното на широка ниска чаша. Можеше да го изпие на две глътки, но тогава щеше да настъпи следващият пореден неловък момент. Не се бяха отървали от него на излизане от Капитолия, не го бяха сторили и на влизане в хотела. Следващата възможност щяха да получат, когато изпият питиетата си. Достатъчно щеше да бъде да му наредят: Сержант, свободен сте. Нямаше начин да оспори заповедта, дори да прибегнеше към план Б. Капитане, свободен сте, щеше да има същият ефект, изречено от майори и подполковници.

 

 

Дарин Деуит обаче си тръгна, след като изпи виното си. Бе все така мълчалива и очевидно не й беше приятно. Не бе намерила своя катарзис. Заяви, че я чака работа, стана и си тръгна. Този път нямаше прегръдки. Само кимвания, окуражителни усмивки, многозначителни погледи. След като Деуит си тръгна, Ваз и Уокър погледнаха към Ричър. Ричър също погледна към Ваз и Уокър. Никой не пророни нито дума. В този момент се появи сервитьорът, Ваз и Уокър си поръчаха по още един шприцвайн, а Ричър си поръча още едно кафе.

Втората чаша вино като че ли развърза езика на Уокър. Тя попита Ричър какво е усещал, когато е натискал спусъка срещу друго живо същество. Ричър цитира един тип, когото познаваше. Заяви, че е усещал отката на оръжието. После Уокър го попита кой е бил най-далечният му изстрел. Верният отговор бе три метра и половина, защото той бе полицай, но отвърна: шестстотин метра, защото се предполагаше, че е снайперист. Тя го попита какво оръжие е използвал. Верният отговор бе „Берета М9“, но той отвърна: снайперска пушка М21 с оптичен мерник APTII и натовски муниции 7,62 мм.

— Къде беше това? — поинтересува се Ваз.

— Госпожо, нямам право да говоря.

— Звучи ми като операция на специалните части.

— Предполагам.

— Шестстотин метра са нищо за вас.

— Направо от упор, госпожо.

— Черна операция за ЦРУ или легитимна за Пентагона?

— Госпожо, нямам право да говоря.

Двата му отрицателни отговора като че ли придадоха повече правдоподобност на думите му. Двете жени изоставиха постепенно защитния език на тялото. Не че на негово място се появи личен интерес. Не, на негово място се появи професионален интерес. И той бе напълно оправдан. Нито една от тях не таеше реалистична надежда да командва войници на бойното поле. И двете бяха принудени да поемат по друг път. Което не им пречеше да се поставят на мястото на полевите командири. Защото в един идеален според тях свят те също щяха да участват в бойни действия. В такъв случай биха искали армията да разполага с възможно най-добрите оръжия. В това не можеше да има никакво съмнение. Етиката им изискваше да се погрижат онези, които участват в бойни действия в днешния не толкова съвършен свят, да разполагат с възможно най-добрите оръжия. Това бе справедливо. И предвидливо. Сестрите им в униформа може би нямаше да получат тези оръжия, но дъщерите им — със сигурност.

Уокър попита Ричър за личното му мнение по отношение на пушката. Смята ли, че трябва да се добави още някакво изискване? Или друго да отпадне? Ричър отвърна:

— Госпожо, мисля, че се получава идеално снайперско оръжие.

Направи го, първо, защото така се очакваше да отвърне един сержант на един офицер, и, второ, защото това бе самата истина. Уокър остана доволна от отговора.

Малко по-късно двете с Ваз отидоха до тоалетната. Ричър имаше нужда да направи същото, но не искаше да тръгне след тях. Щеше да изглежда прекалено странно, особено на фона на разходката от Капитолия до тук. Затова изчака. Видя Ваз да използва обществен телефон. Уокър не я изчака. Подмина я и продължи към тоалетните. Ваз говори по-малко от десет секунди, след което затвори и последва Уокър.

 

 

Уокър не се върна. Ваз седна спокойно на мястото си и заяви, че Уокър е отишла в кабинета си. Използвала изхода откъм Ди стрийт. Имала много работа. После попита Ричър дали иска нещо за пиене.

Ричър и Ваз сами в бара. Уокър сама, неизвестно къде.

— Вие ли черпите? — попита Ричър.

— Разбира се.

— В такъв случай отговорът ми е да.

— В такъв случай ме последвайте — каза Ваз. — Знам по-добро място от това.

* * *

По-доброто място се намираше близо до Юниън Стейшън, но от другата страна на гарата и жп линиите. Беше по-добро в смисъл че бе истински бар. И по-лошо във всяко друго отношение. Най-вече защото се намираше в западнал квартал с грозни тухлени сгради и ламаринени постройки, тъмни улички и пусти дворове и повече стълбове с жици, отколкото дървета. Самото заведение приличаше на пристанищна кръчма, озовала се по някакво чудо далече от морето.

Помещението бе ниско и широко, разделено на множество зони и салони, което го превръщаше в същински лабиринт. Ричър седна в един ъгъл, с гръб към стената, така че да може да наблюдава едновременно и предната, и задната врата. Ваз се настани до него, не прекалено близо, но не и прекалено далече. Тя изглеждаше добре. Много по-добре, отколкото би трябвало. Парадната униформа определено не подчертава достойнствата на женската фигура. Ефектът от нея е същият като от чувал зебло. Може би Ваз бе шила своята униформа по поръчка. Би трябвало. Куртката й бе вталена. Беше й по мярка. Полата беше тясна. И малко по-къса. Съвсем малко, но напълно видимо с невъоръжено око.

— Надявам се да не остана дълго в Капитолия — каза Ваз.

— Къде смятате да отидете?

— В управление „Оперативно планиране“. Поне така ми се иска.

— Там ще можете ли да се възползвате от натрупания опит?

— Имате предвид дали ще мога да се възползвам от контактите си? Абсолютно. Политиката и планирането на военни операции са на практика едно и също.

— И кога възнамерявате да го направите?

— Колкото се може по-скоро.

— Но се тревожите, че инцидентът с подполковник Ричардсън може да ви забави. Никой не обича подобни ситуации, нали така? А и в момента имате недостиг на кадри. Може да не ви пуснат.

— Прекалено умен сте… за сержант.

— Военният чин няма нищо общо с интелекта, госпожо.

— Разкажете ми за себе си.

— Първо вие.

— Няма нищо за разказване — отвърна Ваз. — Израснала съм в Калифорния, завършила съм „Уест Пойнт“, първо исках да обиколя света, а после да го контролирам. А вие?

— Израснал съм във военни бази на морската пехота, учил съм в „Уест Пойнт“, първо исках да обиколя света, а после да оцелея в него.

— Не се сещам за много кадети от „Уест Пойнт“, които да са станали сержанти.

— Някои го правят, макар и рядко.

— Разбирам.

— Така ли?

— Вие работите под прикритие — заяви Ваз. — Винаги съм знаела, че ще настъпи този ден.

— Когато…?

— Когато истината ще излезе на бял свят. Като например корупцията в отдела за снабдяване, която продължава от години. Като например ненужната поръчка за нова снайперска пушка. Много добре знаете това. Но може би някой вече е произвел новия модел. Може друг вече да е взел парите и дори да ги е похарчил. Всичко е възможно. Чухте ли какви аргументи изтъкваха?

— Къде се намират кабинетите им?

— На кого? Отделът за снабдяване е много голям.

— На човека, когото видях днес, например.

— Неговият е в Капитолия.

— Разполага ли с факс?

— Разбира се.

— Останалите знаят ли това?

— Онези от Капитолия? Политиците? Всички го знаем. Защо според вас Уокър ги накара да повторят всичко отначало? Защото искаше някой да изпрати трети факс.

— Защо?

— За да ви предостави още една улика. Очаквахме да се появите рано или късно.

— Защо никоя от вас не уведоми началството?

— Не е в стила ни.

— Имате предвид, че не си е струвало. Някоя от вас е трябвало да подаде рапорт, който после може да рефлектира върху нея. Защото никой не знае как ще се развият нещата във военния съд. Възможно е това да се отрази на кариерата на онази от вас, която подаде рапорта. И тя да не постигне целта си. Възможно е тя вече да е попадала в подобна ситуация. И да е била губещата страна. Не е можела да си позволи нова грешка.

— Каква цел?

— Онази, която сте си поставили, каквато и да е тя.

— Отначало помислихме предишния снайперист за агент под прикритие. Онзи, на чието място се появихте вие. Решихме, че се преструва. Позволяваше на офицера да го притиска все повече и повече. Но в крайна сметка преценихме, че е само снайперист. Щяхме да ви разкрием на мига, но днес никоя от нас не обръщаше внимание на подобни неща.

— Заради Ричардсън? Какво смяташе тя?

— Същото като нас. Снабдяването е блато. Рано или късно някой щеше да забележи какво става.

— Каква е вашата цел?

— Да заслужа уважение. Вероятно в рамките на малка затворена общност, но все пак е уважение.

— Нима то е липсвало в досегашния ви живот?

— И представа си нямате.

Ваз се обърна към него, плъзна се леко по пейката и коленете й се доближиха до неговите. Тъмен найлон върху тъмна кожа.

— Изхождам от предположението, че сте по-млад от мен — каза тя. — И служите в род войски, който е доста пестелив по отношение на наградите и чиновете. Затова предполагам, че чинът ви е по-нисък от моя.

— Аз съм капитан — отвърна Ричър и добави: — Госпожо.

— Ако командните ни структури са близки, би било крайно неуместно ние да поддържаме близки отношения. Затова въпросът ми е: командните ни структури свързани ли са по някакъв начин?

— Мисля, че едва ли бихте могли да се сетите за два рода войски, които да са толкова далече един от друг.

— Изчакайте ме за малко — каза тя. — Веднага се връщам.

Алис Ваз стана, проправи си път сред лабиринта от маси и се отправи към тоалетните отзад. Пет минути минимум, помисли си Ричър. Последва я, но само до обществените телефони на стената. Телефонът, пред който застана, бе стар, очукан, а стената зад него бе потъмняла от цигарен дим и мръсотия.

Той набра номера и се представи.

— Да? — отвърна Корнелиъс Кристофър.

— Приключих — заяви Ричър.

— Какво означава това? Отказваш се?

— Не, означава, че изпълних задачата.

— Какво откри?

— Уокър вече трябва да се е върнала в Капитолия. Някакви факсове към момента?

— Не.

— Сгрешили сте. Никой не е продавал информация на чуждестранен производител на оръжия. Никога. Защо му е да го прави? Всеки знае какво трябва да представлява добрата снайперска пушка. Не се нуждае от обяснение. Очевидно е. Основните принципи са изяснени още миналия век. Никой не е събирал секретна информация, защото вече е знаел каквото му трябва.

— Какво се е случило според теб?

— В момента изчаквам последното доказателство. Ще разполагам с него до пет минути.

— Доказателство за какво?

— Човекът, когото търсим, е Алис Ваз — продължи Ричър. — Помислете върху стенограмите на нейните изказвания. И въпросите, които задава. Днес зададе още няколко от същия вид. Искаше да разбере къде точно ще се използва новото оръжие. Интересуваше се от климатичните условия и средата.

— И?

— Опитваше се да измъкне информация от управлението за оперативно планиране. И офицерът от снабдяването й се върза. Не разкри подробности, но разкри достатъчно информация, свързана с климата. Всеки може да анализира думите му и да си направи извод за глобалните ни намерения.

— Например?

— Висока надморска височина със студени мъгли.

— Афганистан — отгатна Кристофър. — Рано или късно ще се наложи да влезем там.

— Сух и горещ климат с възможно проникване на песъчинки.

— Близкият изток, най-вероятно Ирак.

— Тропическа влажност и високи температури.

— Южна Америка. Колумбия и не само. Войната срещу наркокартелите.

— Заснежени поля и отрицателни температури.

— Ако се наложи да воюваме със Съветския съюз.

— Виждате ли? Тя на практика получи резюме на бъдещите ни планове. Аналитичните центрове на вражеските разузнавателни служби обожават подобна информация.

— Сигурен ли си?

— Дадох й две секунди да реагира и тя реши да обвини в корупция службата по снабдяване. Обяснението й звучи почти достоверно. Много е умна.

— Кой е врагът? Коя е разузнавателната служба?

— Руснаците, разбира се. Факсът е бил изпратен до местен номер, най-вероятно в тяхното посолство.

— И тя е техен агент?

— И още как! Помислете само. Алис Ваз прави бърза кариера. Издига се право към върха. Апропо, кой е върхът? Обединеното командване най-малко. А може би си е поставила по-висока цел. Жена като нея спокойно може да стане президент на Съединените щати.

— Но как са я вербували? И кога?

— Вероятно преди да се роди. Дядо й е бил герой от Червената армия. Може пък баща й да не е бил никакъв беглец. Може да е изпратен от КГБ в Унгария, за да се престори на дисидент и да избяга в чужбина. Така дъщеря му ще се роди като американска гражданка и ще се превърне в дълбоко законспириран „спящ“ агент. Вероятно са я подготвяли за това от самото й раждане. Тези хора умеят да мислят в дългосрочна перспектива.

— Това е само теория, без никакво доказателство.

— Доказателството ще пристигне след три минути. Най-вероятно.

— Но защо да рискуват толкова ценен агент за подобна информация? Защото, ако си прав, информацията наистина е полезна, но нищо повече. Не става въпрос за тайните на водородната бомба например.

— Мисля, че е станало случайно. Натъкнала се е на информацията в хода на обичайните си служебни задължения. Но не е устояла на изкушението и е изпратила факса. Въпрос на навик или на чувство на дълг. Ако истински вярва в своята мисия.

— Какво доказателство очакваш да получиш в рамките на пет минути? Или вече са три?

— По-скоро две — отвърна Ричър. — Ваз позвъни на някого от фоайето на хотел „Хаят“. Помислете малко. Тя е ценен агент. Може би най-ценният. Устремила се е към върха. Нищо не може да я спре. Следващата й спирка е управлението за оперативно планиране, което не е никак малко. Затова трябва да я защитят. И то на всяка цена. Заподозря ме от самото начало. Може би става въпрос за рутинна параноя. Аз съм нов човек. Не ме познава. Затова вика подкрепление. Казва на момчетата за мокрите поръчки от посолството къде могат да ме намерят и по кое време. След което ме подмамва в капана, като създава впечатлението, че е готова да си легне с мен.

— Руснаците идват за теб?

— След минута ще са тук. Най-вероятно. Сигурно ще се опитат да ме изкарат жертва на пиянско сбиване, за да може полицията да намери тялото ми в някоя тъмна уличка.

— Къде се намираш?

— В онзи долнопробен квартал зад Юниън Стейшън.

— Не мога да изпратя никого за една минута.

— Не съм очаквал да го направите.

— Ще се справиш ли?

— Зависи колко хора пристигнат.

— Можеш ли да арестуваш Ваз, преди да дойдат?

— Тя си е тръгнала отдавна. Сигурен съм, че се е измъкнала през прозореца на тоалетната. Трябва вие да я арестувате. Предполагам, че отива в кабинета си.

Задната врата на бара се отвори и на прага й застана някакъв мъж.

— Трябва да затварям — каза Ричър. — Започва се.

 

 

Ричър окачи слушалката. Мъжът на прага бе здравеняк, ловък, уверен, облечен изцяло в черно. Между него и Ваз имаше някаква смътна прилика, вероятно в резултат на общ етнически произход. Той обаче бе с десетина години по-възрастен. Ръцете му бяха празни. Засега. Нямаше да извади оръжие пред погледа на всички в бара. Ричър предположи, че мъжът е влязъл през задната врата, за да го накара да побегне през предната, където ще го очакват основните сили. По-лесно е да инсценираш пиянско сбиване, в което нещо се е объркало и единият участник е умрял, на улицата пред бара, отколкото в задния му двор. Защото тази улица се ползваше с лоша слава. Както и целият квартал между другото. Счупени лампи, изобилие от тъмни ъгълчета, минувачи, чийто вроден инстинкт и дългогодишен опит ги карат да извръщат поглед и да не казват нищо…

Мъжът оглеждаше помещението. Ваз бе провела доста кратък телефонен разговор. Едва ли бе разменила повече от няколко думи. Най-вероятно бе описала Ричър като едър тип, много висок, сив костюм. Ричър долови погледа на мъжа върху себе си. Усещаше как новодошлият отмята точките от списъка си. Едър тип. Да, ето го. Много висок. Да, без съмнение. Сив костюм. Това е нашият човек. Мъжът пристъпи към барплота.

А Ричър пристъпи към мъжа.

Попитали един мъдрец кое е най-подходящото време да се посади дърво. Преди петдесет години, отвърнал той. Кое е най-подходящото време да се вземе решение? Пет секунди преди някой да нанесе първия удар, би отвърнал мъдрецът.

Мъжът в черно тежеше може би осемдесет и пет, деветдесет килограма и се движеше с три-четири километра в час. В момента Ричър тежеше малко над сто и десет килограма и се движеше с пет километра в час. Следователно скоростта на сблъсъка им щеше да бъде осем километра в час, а силата му — двеста килограма на квадратен инч.

Сблъсъкът не закъсня.

Но не с десет километра в час. Скоростта, с която Ричър връхлетя върху мъжа, бе увеличена многократно от резкия му отскок и силния му удар с лакът. Не бива да се пропуска и общата маса на двамата, която не бе никак малка. Ударът му попадна в зоната между носа и скулата, а трясъкът на кости отекна в цялото заведение. Мъжът се стовари на земята като моторист, оплел се във въже за простиране. Ричър го подмина и излезе през задната врата.

Чакаше ли го някой? Или не?

Това бе единственият въпрос, който го интересуваше в момента. Нямаше голяма разлика дали ще завари някого отзад или не. Дали наистина бяха разположили основните си сили отпред? Или все пак бяха оставили един човек отзад? Нещо като подкрепление?

Бяха оставили един човек. Чернокос, черноок, с по-дебело палто от своя колега. Вероятно бе умен и съобразителен, но получените инструкции го поставяха в неизгодно положение. Целта ви е едър и висок тип в сив костюм. А колкото и да е умен човек, колкото бързи да са ударите му, следването на тази смъртоносна процедура — един, два, три въпроса и един, два, три отговора: едър тип, да, висок, да, в сив костюм, да — отнема милисекунди. А тези милисекунди са от огромно значение, когато срещу този умен и бърз човек се е устремил някой, който може да пробие черепа му с лакът.

Ричър се озова в задния двор и видя сводеста врата, която водеше към страничната алея.

 

 

Алеята бе достатъчно широка за два коня и каруца, натоварена с бъчви бира. Вдясно имаше друг свод, който водеше към друг двор. Вляво беше улицата. Обувките на Ричър бяха много тихи. Такива бяха обувките от парадната униформа. От изкуствена кожа. Никой не искаше обувки от естествена кожа, защото трябваше да ги лъска всеки път когато ги обува. Ричър спря на крачка от улицата и долепи гръб до стената вляво. В шпионските филми героят изваждаше огледалце или поне парче стъкло в този момент и проверяваше улицата. Това обаче не бе филм и той не бе актьор. Затова надзърна и погледна с едно око.

Откри ги на десетина метра. Четирима души. Значи бяха изпратили общо шестима. Шестима изпълнители на мокри поръчки в чуждо посолство. В постоянно дежурство. Жена като нея спокойно може да стане президент на Съединените щати. Затова трябва да я защитят. И то на всяка цена. В далечния край на улицата бяха паркирали две коли с дипломатически номера. Вероятно никога не бяха плащали глоби за неправилно паркиране. Мъжете бяха застанали край вратата на бара с гръб към Ричър. Разговаряха оживено, като приятелска компания, която обсъжда нещо пред някакъв бар.

Ричър не разполагаше с парче стъкло, но пък намери счупена тухла с размерите на бейзболна топка. Взе я, излезе на улицата и зави наляво.

 

 

Десет метра бяха равни на десет бързи крачки. Първите пет Ричър измина съвсем спокойно, след което спря, замахна и запрати парчето тухла към най-близката кола. То счупи задното й стъкло и четиримата пред бара извърнаха глави в посока на звука. В този момент Ричър стовари лакътя си в главата на първия. Цялата тази последователност — крачка, замах, удар — му отне по-малко от секунда. Мъжът се свлече почти отвесно и тялото му остана под следващия удар на Ричър, който заби лакът в главата на втория мъж. Така остана само срещу двама противници — единият бе съвсем наблизо, но другият бе на неудобно разстояние, затова Ричър финтира по-далечния, но се завъртя назад и удари с глава по-близкия. Удари го с такава сила, сякаш се опитваше да забие кол за ограда в твърда, спечена от слънцето земя. Сякаш се опитваше да забие този кол именно с глава. Така само един от противниците му остана на крака и реши да се възползва от тях, като хукне да бяга.

Ричър не го последва. Имаше неща, които не обичаше да прави. Тичането бе едно от тях.

* * *

Двайсет и четири часа по-късно Ричър се намираше вече във Франкфурт, където остана една седмица, преди да бъде изпратен в Корея на редовна мисия. Никой не чу повече за Алис Ваз — нито той, нито който и да било. Ричър нямаше представа дали анализът му се е оказал точен или не, дали е попаднал право в целта или се е отклонил далече от нея. Но месец след пристигането си в Сеул научи, че е предложен за медал. По-конкретно, медал „За военни заслуги“. Командването не бе посочило конкретна причина, но когато провери в заповедта, която уреждаше връчването на тази награда, прочете, че се дава за проявена изключителна храброст при изпълнението на военния дълг към Съединените щати.