Туше Влахов
Гарибалди и неговото време

В Средновековието Италия по своето обществено-политическо и културно развитие далеч беше изпреварила всички европейски страни. Още в XI в. мощните икономически градове в Северна и Средна Италия успяха да се освободят от властта на сеньорите-феодали и да се оформят като свободни градове. Италианските градове взеха в свои ръце търговията между Изтока и Западна Европа и в периода от ХИ до XVI в. достигнаха до бляскав всестранен разцвет — станаха средища на оживена търговия, на развита промишленост и на солидни банкерски къщи. Малките, но територия италиански държавици и градове-републики (Венеция, Генуа, Флоренция, Пиза, Милано и др.) съперничеха по своята икономическа и политическа мощ с големите европейски държави.

В Италия най-рано, още в XIV в., се зародиха капиталистически отношения и там най-рано се оформи буржоазна класа. В остри класови борби против феодализма младата италианска буржоазия отрече средновековния религиозно-аскетически светоглед, изработи своя, прогресивна за времето буржоазна идеология, създаде жизнерадостна светска култура и с това разби духовната диктатура на църквата — идеологическата крепителка на феодализма. В Италия най-рано се разгърнаха творческите сили на една освободена от веригите на феодализма и от мракобесието на църквата млада класа, способна да обогати човечеството с изключително големи материални и духовни ценности, да извърши преврат в светогледа на хората. „Това беше — казва Енгелс — най-великият прогресивен преврат от всички преврати, преживени дотогава от човечеството — епоха, която се нуждаеше от титани и която роди титани по сила на мисълта, страстта и характера, по многостранност и ученост…“ През епохата на Възраждането италианският народ създаде велики творби на литературата, изкуството и науката.

Но въпреки големия стопански разцвет на отделните италиански градове и държавици, в Италия не се създаде общ национален пазар — главното условие за политическото и национално обединение на една страна. Отделните градове и държавици в Италия бяха в най-оживени икономически връзки с далечни страни, но в отношенията помежду си се явяваха като конкуренти, та дори и като врагове.

Между това поради ред причини в Италия през XVI в. настъпи рязък икономически упадък. Разпокъсана политически и западаща икономически, Италия стана обект на завоевания от страна на големите си съседи — арена на дълги и опустошителни войни между Франция, Испания и Австрия. По-голямата й част попадна под чуждоземно владичество — отначало испанско, а по-късно австрийско. Дейната някога търговско-промишлена буржоазия сега се обърна в паразитна рентиерска класа. Отживелите времето си феодални отношения като че ли почнаха да се съживяват наново. В такова положение остана Италия до избухването на Френската буржоазна революция от 1789–1793 г.

Под влияние на революцията бързо се пробуди националното самосъзнание на италианския народ и се постави началото на националноосвободителното движение. По време на войните между Франция и контрареволюционна феодална Европа Италия беше очистена от австрийците и бяха пометени разните италиански крале и херцози. За пръв път в историята си Италия беше обединена, макар и под владичеството на Наполеон. Френското владичество, при всичките си отрицателни страни, ликвидира с абсолютистко феодалния строй в Италия, унищожи привилегиите на дворяни и духовници. Голяма част от манастирските, църковните и дворянските земи минаха в ръцете на нови притежатели, премахнати бяха вътрешните митнически граници — с една дума, разчистен беше пътят за развитието на капитализма.

След разгрома на Наполеон, на Виенския конгрес 1815 г. Италия беше раздробена на осем отделни държавици. Най-развитите стопански области — Ломбардия и Венеция — останаха под пряко австрийско владичество; в херцогствата Тоскана, Парма, Модена и Лука управляваха австрийски креатури; Неаполитанското кралство се намираше под австрийско влияние. В средата на Италия беше държавата на папата. В цяла Италия само Пиемонт можеше да се нарече независима държава. Възтържествувалата в цяла Европа реакция взе особено диви форми в Италия.

Не само бяха възстановени старите абсолютистко феодални порядки, но бяха унищожени явно общественополезни културни нововъведения по простата причина че бяха създадени по време на френското владичество.

Италианският народ беше политически разпокъсан и унищожен, угнетяван национално и ограбван от Австрия, потискан и експлоатиран от управляващите реакционни клики. Непоносимо тежкото положение доведе до карбонарските въстания в 1820–1821 г., които обаче бяха жестоко потушени от австрийските войски. Но италианските патриоти не се отчаяха и продължиха с още по-голяма упоритост борбата за освобождение и обединение.

В тридесетте години на XIX в. капиталистическото развитие в Италия, въпреки всички пречки, направи значителна крачка напред. За по-нататъшното икономическо развитие на страната националното освобождение и обединение стана насъщна необходимост. При условията на сравнително по-развитите капиталистически отношения почна да се оформява по-широко революционно-демократическо националноосвободително движение. В 1831 г. беше основано от Джузепе Мацини тайното републиканско дружество „Млада Италия“, което си поставяше за цел да подготви „народно въстание“ в името на единна независима Италия. За осъществяването на този идеал беше нужно преди всичко да бъдат изгонени австрийците, да бъде унищожен абсолютизмът и да бъде установен републикански строй.

В националноосвободителното революционно движение скоро се включи Джузепе Гарибалди и от борбата против всяко потисничество направи единствена цел на своя живот. Роден в семейството на моряк, Гарибалди от десетгодишна възраст поема пътя на трудовия живот и изпитва на гърба си тежката участ на наемен работник-моряк. Дълбоко честен и хуманен, свързан здраво с трудещите се народни маси, младият Джузепе дълбоко чувствува тежката орисия на угнетената си родина, но не познава още пътя и средствата за освобождението й.

В руското пристанище на Азовско море Таганрог в случайна среща с член на „Млада Италия“ Гарибалди узнава за основаната от Мацини тайна революционна организация. Пред Гарибалди се открива като че ли нов свят. „Когато Христофор Колумб — казва Гарибалди, — заблуден в Атлантическия океан, не знаейки какъв път да вземе, е чул радостния вик «земя», не е бил по-щастлив от мене, когато чух възгласа «отечество» от устата на човек, посветил живота си на делото за освобождението на Италия.“ Гарибалди намира търсения път и тръгва по него, без да се отклони нито за миг. Този път е изразен най-добре от самия Гарибалди в кратката картинна фраза: „Аз видях моя бащин дом изпълнен с разбойници и грабнах оръжието, за да ги прогоня.“

В 1833 г. Гарибалди постъпва на служба във флота на сардинския крал, за да подготви там въстание. Въстанието избухва в 1834 г., но завършва неуспешно. Осъден задочно на смърт, Гарибалди емигрира в Марсилия, а оттам в Южна Америка, където по това време бушуват националноосвободителни войни. В продължение на дванадесет години Гарибалди се бори с оръжие в ръка против бразилската империя и аржентинския диктатор Розас за свободата на малките републики Рио Гранде и Уругвай. В тези борби Гарибалди се проявява като неустрашим храбрец и бележит партизански вожд, който с блестящите си победи доби световна известност. Но неговата слава не се дължи само на военноначалническия му талант. Гарибалди спечели възторга на прогресивното човечество като революционер-борец в защита на национално потиснатите народи и експлоатираните народни маси. Гарибалди не беше само велик италиански патриот, но и велик интернационален борец за свобода и правда.

Когато през 1848 г. в Италия избухна революция и под натиска на народните маси Сардинското кралство обяви война на Австрия, Гарибалди тутакси се озовава в родния си град Ница и с отред волонтери побързва да се включи в борбата за независимост на отечеството си. Народните маси го посрещат с нечуван ентусиазъм. Сардинският крал и господствуващите класи обаче от страх да не би войната против Австрия да вземе народен революционен характер и да помете и тях заедно с австрийците, правят всичко възможно, за да ограничат и компрометират дейността на Гарибалди. Въпреки това, докато кралските войски търпят поражения, червеноризците на Гарибалди проявяват чудеса от храброст и нанасят удар след удар на австрийците.

Изплашени от развитието на революцията вътре в страната, силите на реакцията в лицето на папата излязоха с призив за прекратяване на войната с Австрия. Сардинският крал Карл-Алберт побърза да капитулира най-позорно пред австрийците. Войната беше прекратена. Гарибалди със своите отреди се прехвърли в папската област, където в резултат на народно въстание папата беше изгонен от Рим. Свиканото учредително събрание по предложение на Гарибалди обяви папата за лишен от власт и провъзгласи Римската република. Младата република обаче беше нападната от обединените сили на вътрешната контрареволюция и външните интервенти. Луи Бонапарт, станал президент на френската република след смазването на Февруарската революция във Франция, изпрати стохилядна армия срещу Рим. С нечуван героизъм Гарибалди и неговите лошо въоръжени доброволци отбраняваха в продължение на три месеца обградения Рим. Когато Римската република падна (2 юли 1849 г.), Гарибалди с четири хиляди доброволци направи опит да си пробие път до Венеция, където борбата срещу австрийците все още продължаваше. Достигнал при неимоверни трудности до Сардинското кралство, Гарибадли беше арестуван от кралските власти и изпратен в изгнание.

Когато в 1859 г. Сардинското кралство и Франция обявиха война на Австрия, Гарибалди наново събра хиляди доброволци около себе си и предприе победоносно настъпление в Ломбардия. Снет от командуването главно поради изключителната си популярност сред народа, Гарибалди застана начело на въстаническото движение в Средна Италия, в резултат на което херцозите на Парма, Модена и Тоскана бяха изгонени. Когато пък почнаха вълнения в Сицилия, Гарибалди със своите хиляда червеноризци се отправи по море от Генуа за Сицилия, дигна масите на въстание и бързо ликвидира с Неаполитанското кралство. Но поради слабостта на републиканците Средна Италия и Неаполитанското кралство бяха присъединени към Сардинското кралство. Рим обаче остана под властта на папата, пазен от френски корпус. Гарибалди продължи борбата против папата и неговите крепители, но безуспешно. Италия в края на краищата беше освободена и обединена, но, както отбеляза Ленин, това не беше „революционно-демократическа Италия“ на Гарибалди.

Гарибалди не беше теоретик на революцията. Но свързан най-близко с народните маси, заявявайки често: „Аз съм работник, произхождам от работници и се гордея с това“. Гарибалди, както изтъква Енгелс, проявяваше винаги верен инстинкт при всички критически моменти. При отбраната на Римската република той предлагаше да се подхване партизанска война и да се дигнат селяните на борба извън обсадения Рим. Но дребнобуржоазният революционер Мацини не възприе този единствено правилен път за успешния изход на революцията. Гарибалди — борецът-интернационалист — правилно прозря, че Френско-пруската война от 1870/71 г. се превръща в отбранителна за Франция война и отиде да се бие срещу прусаците. Гарибалди с възторг приветствува Парижката комуна и нарече Първия интернационал „слънце на бъдещето“. Маркс и Енгелс с право виждаха в Гарибалди велик революционен демократ, герой от античен стил, способен да върши чудеса и извършващ чудеса.

Силата и обаянието на Гарибалди произтичат от неговата изключителна човечност, от неговата готовност да жертвува живота си в защита на поробените и експлоатирани народни маси, дето и да се намират те. Затова в отредите на Гарибалди са се сражавали и не малко революционери-чужденци — руси, поляци, чехи, унгарци и др. В гарибалдийските отреди са участвували и немалко българи. Гарибалди със своя пример оказа огромно влияние върху освободителните движения в много страни. Неговото дело предизвика възхищението на прогресивната руска интелигенция начело с великите руски революционни демократи Херцен, Чернишевски и др. Самоотвержената борба на Гарибалди служеше за пример на нашите революционери от преди Освобождението. Раковски, Каравелов, Левски, Ботев и др. добре познаваха неговото велико дело и благоговееха пред него.

Героическият образ на Гарибалди, както отбелязва Георги Димитров, вдъхновяваше народните маси в борбата против фашизма. Италианските интербригадисти в Испания нарекоха своята бригада с името на своя народен герой и следвайки неговия пример, смело воюваха против фашистите. Много партизански отреди, организирани от Италианската комунистическа партия по време на Втората световна война за борба против италианските фашисти и германските хитлеристи, носеха също така името на Гарибалди. Портретът на Гарибалди беше емблема на Народния фронт в Италия по време на парламентарните избори в 1948 г.. И днес демократичните сили в Италия начело с Италианската комунистическа партия следват славните революционни традиции, завещани от великия Гарибалди.