Николай Райнов
Безстрашният клисар

Николай Райнов
Безстрашниятъ клисарь

Имало някога си един свещеник, голям скъперник. От дълго време той търсел да си намери клисар да му бие камбаната нощем, през велики пости, когато има вечерна служба. Но все не можел да намери. Причините за това били много.

Преди всичко, както се каза вече, попът бил скъперник, та не му се давали много пари. Освен това ставали и някакви чудновати работи, от които хората се плашели, та никой не искал да стане клисар в тая църква. Знаело се, че не един и не двама — все способни хора — постъпвали на служба при попа, но като се покачат през нощта на камбанарията — нито камбанен звук се чува, нито пък камбанарят се връща. За никого от тях не се знаело къде и как е изчезнал.

Попът криел, че клисарите изчезват един по един, но селяните узнали това, и то се отдавна приказвало по цялото село. Никой не се съгласявал да стане клисар на свещеника.

Най-сетне имало и друго. Попът бил много придирлив: искал от клисаря да работи по цял ден, не му давал да си почине, нито да се нахрани както трябва. Но това, да речем, както и да е: само да не бяха ония ужасии, от които изчезват нощем клисарите.

Свещеникът се принудил да удвои заплатата на оногова, който би се съгласил да му стане клисар, и да му обещае изобилна и добра храна. След всяка църковна служба той съобщавал от амвона за това и подканвал момците, ала никой не обаждал.

Наближили велики пости. Попът трябвало без друго да си намери клисар. Иначе кой ще бие камбаната за, повечерие? Почнал пак обещанията. И добавял, че не ще иска много работа от клисаря през деня.

Един ден при попа отишъл един момък, който се казвал Ханс. Той бил хитър, способен и работлив. Дотогава служил при един скъперник чифликчия. Като чул за двойната заплата и за добрата храна, решил да постъпи клисар.

— Добре — казал попът. — Аз ще си устоя на думата; каквото съм обещал, обещано е. Но тая вечер трябва да те изпитам. Да ти видя работата. А утре заран ще подпишеш договора.

Ханс отишъл при поповите слуги. За работа не попитал, но още щом влязъл в стаята — понеже бил слушал много за скъперничеството на свещеника, — попитал какво ще му дадат да яде.

Тъкмо тогава било време за вечеря. По това време попът имал обичай да отива при слугите; като е при тях, смятал си той, те ще се срамуват, та няма да ядат много.

И тоя път влязъл в стаята малко след като отишъл Ханс. Той чул, че новият клисар казва на слугите:

— Дядо поп обеща добра и изобилна храна. Да видим ще ли си устои на обещанието.

Седнали да вечерят. Като хапнали малко, попът им казал:

— Вие ядете, а не пиете вода. Не бива тъй. След всеки две-три хапки трябва да изпивате по една чаша вода. Тъй ядат хората, а не като вас.

Той знаел, че като пие човек вода — охотата му намалява. Но Ханс не бил от тия. Той се наял добре, па вдигнал, та изпил цяла кана вода и рекъл:

— Благодаря ти, дядо попе, за добрия съвет. Водата, що изпих, смъкна храната надолу, та се отвори място още за толкова. Сипете ми още една паница супа. И хляб ми дайте, че тоя на масата няма да стигне.

Тоя ден трябвало да има полунощна служба. Един час преди полунощ Ханс тръгнал да бие камбаната. Отключил църквата. И колко се зачудил, като я видял цяла осветена отвътре!

Но това било още нищо. Тепърва имало Ханс да се чуди! И не само да се чуди.

В църквата се били насъбрали толкова много хора, колкото не идвали никога, когато има служба. Дори и на Великден. Всички те седели на дълги маси и играели карти. Тия хора били чудновати, не приличали на хора.

Ала Ханс не се уплашил. Той изобщо не бил никак страхлив. Отишъл право при играчите и седнал на една маса.

— Дайте и на мене крти — рекъл той.

Един висок сух мъж го запитал:

— Ти пък що търсиш тук приятелю? Кой те е канил да идваш? А Ханс го погледнал спокойно, па рекъл:

— Това не е твоя работа. По скоро аз трябва да ви попитам що търсите тук и как сте попаднали в църквата без мое позволение. Аз съм клисар на тая църква. Ключовете са у мене.

Дали и на него карти. Почнал да играе с непознатите чудновати хора, като че ли му са отдавнашни приятели. Дори се шегувал с тях. Щастието му се усмихнало, както се казва в такива случаи, защото Ханс спечелил още при първата игра. А при по-нататъшните спечелил още повече.

Но ето че посред играта пропели първи петли. Настъпила полунощ. Светлината угаснала. И играчите, и масите, и пейките, и картите изчезнали за един миг.

„Добре, че си отидоха — отдъхнал си Ханс. — Навярно в следните игри щях да изгубя и това, което спечелих в първите.“

И тръгнал пипнешком по тъмната църква да дири стълбата, която води към звънарницата.

„Трябва вече да ударя камбаната — си казал той, вървейки. — Време е! Време е!“

Но тъкмо казал и трети път: „Време е“ — стигнал до стълбата и стъпил на първото стъпало. Ала кракът му се спънал в едно човече без глава, което седяло на стъпалото.

— Що търсиш тук, джудженце? — викнал му клисарят. — Не можа ли да се махнеш, като ме чу, че ида?

И го ритнал толкова силно в гърба, че безглавото джудже се търкулнало надолу, та се не видяло.

На второто стъпало седели две безглави човечета, на третото — три, на четвъртото — четири и така нататък. На последните стъпала те били толкова много, че Ханс нямало вече къде да стъпи. Той ритал всички тия мълчаливи пазачи на стъпалата. Ритал ги толкова силно, че като се сривали по стъпалата, чувало се как им пращят костите.

Най-после клисарят стигнал до горната стаичка на звънарницата, дето била камбаната. Но тъкмо хванал въжето и се приготвил да го потегли, погледнал нагоре. И що да види? В камбаната се било свило още едно безглаво човече, по-едро от другите. То извадило чука от езика на камбаната и се готвело да го пусне, та да счупи с него главата на клисаря.

— Чакай, чакай, приятелю! — викнал му Ханс. — Не сме се пазарили тъй. Не видя ли накарах всичките ти приятели бърже-бърже да слязат по стълбата, дори и без да си помръднат краката? И ти ще полетиш ей сега подир тях! Какво ме гледаш, като нямаш глава? Както си седнал на най-високото място ти ще има да изминеш най-дългия път. Но аз ще ти помогна: щете хвърля през прозореца, та ще се намериш за миг на камъните пред църквата. Здрава кост няма да остане.

И Ханс наместил стълбата, за да се качи по нея, та да снеме човечето. Ала то започнало да му говори:

— Моля ти се добри човече, съжали ме! Обещавам ти, че занапред нито аз ще ти преча да си биеш камбаната, нито ще позволя на някой от своите другари да ти пречи.

Но Ханс решил да бъде безмилостен към безглавото човече. Той го стиснал яко в ръцете си и се готвел да го хвърли през прозореца. Тогава то му рекло:

— Чакай да ти кажа още нещо! Недей ме гледа, че съм дребен. Ще дойде време да ти помогна — и тогава ще бъдеш много благодарен, че си ми пожалил живота.

Клисарят се усмихнал при тия думи.

— Мъничко безглаво човеченце! — му рекъл той. — Много високо мнение имаш за себе си. Твоята помощ ще бъде толкова голяма, че би могла да се побере на опашката на комара и пак да остане място около нея. Благодари, че ме намери в добро настроение. Прощавам ти. Ще те пусна да си живееш. Но само гледай да ми се не мернеш пред очите друг път, когато съм тръгнал да бия камбаната, че тогава не ще се отървеш вече.

Безглавото джудже поблагодарило на клисаря. То се смъкнало като катеричка по камбаната и изтичало надолу по стълбата толкова бързо, щото човек би си помислил, че под краката му има жарава.

А в това време Ханс биел радостно камбаната и звуците й се разнасяли по цялото село.

Свещеникът също чул. Той се почудил как новият клисар е стигнал здрав и читав до камбанарията и бил много доволен, че най-сетне се намерил момък да върши тая работа. Но веднага му дошло наум, че е обещал да му плаща два пъти повече, отколкото на другите, и го хванало яд.

Като слязъл от звънарницата, Ханс отишъл в плевнята да спи. Свещеникът имал обичай да става много рано и да обхожда къщата, двора и църквата, за да види почнали ли са всички слуги работа.

И тая заран той станал рано и почнал обиколката си. Всички слуги се били вече заловили за работа, само новият клисар се не виждал никъде. Запитал попът за него, но се оказало, че никой го не знае де е.

Свещеникът се уплашил.

„Изглежда — си казал той, — че и с тоя клисар е станало нещо, както ставаше с другите. Само че ония изчезваха още преди да позвънят, а тоя е изчезнал, след като удари камбаната.“

Дошло време за обед. Всички слуги се събрали. И Ханс се явил.

— Къде беше цялата сутрин? — го запитал попът.

— Спах — отвърнал клисарят и се прозял.

— Та да не мислиш всяка заран да спиш чак до обед?

— Разбира се — отговорил Ханс и се засмял. — Има ли нещо чудно в това? Ясно е като бял ден, че който работи нощем, ще трябва да си отспива денем, както ония, които работят денем, спят цяла нощ. Ако назначиш някого другиго да звъни през нощта вместо мене, още преди зори ще ставам. Инак ще трябва да ме оставяш да спя поне до обед.

Тъй вървяла работата до Великден. Ханс се излежавал до пладне, нахранвал се добре, па се залавял за работа. А посред нощ биел камбаната. Никой не идвал да му пречи.

Като минали празниците, попът му казал:

— Сега вече няма нужда да се бие камбаната през нощта. Но затова пък ти ще работиш от изгрев слънце до залез слънце.

— Бива — рекъл Ханс, — но ще трябва да ми позволиш да бъда свободен поне половин час следобед, а в неделя — целия ден. Тъй правят слугите навсякъде, тъй ще правя и аз.

Свещеникът бил принуден да се съгласи.

— Само едно ще имаш пред вид — рекъл той на Ханс. — Може понякога да се случи извънредна работа: тогава ще работиш и след залез слънце.

— Съгласен съм — отвърнал клисарят. — Ала за извънредната работа ще трябва извънредно да ми платиш. Ако ли не — няма да я върша.

— Недей придиря толкова де! — викнал попът. — Ами през зимата дните са по-къси от нощите. Тогава ще трябва да работиш по-дълго.

— Да, затова пък през лятото дните са по-дълги от нощите. Значи, тогава ще трябва да спя по-дълго. Не, не съм съгласен. Ако се пазарим, да ти работя от изгрев до залез, това условие ще си остане и за през зимата, и за през лятото. Никаква извънредна работа не съм съгласен да ти върша. За нея ще намериш извънредни работници.

— Попът нямало що да прави. Съгласил се.

Един ден го повикали в града на кръщенка. Той заповядал на клисаря да стегне конете за път. Градът не бил много далече — на няколко часа раздалеч от селото.

Ханс си напълнил торбата с хляб и сирене и взел един чувал, дето си сложил кожуха, едно одеяло и една голяма възглавница.

— Защо вземаш тия неща, само да тежат на коня? — викнал му попът. — Довечера сме в града. Там ще вечеряме и ще пренощуваме.

— Аз знам пословицата, че човек не трябва да тръгва на път лете без дреха и зиме без хляб. Сега е зимно време, но е топличко. Затова си взех и храна, и дрехи. Па има и друго нещо. Нали помниш как сме се условили? След залез слънце не мога да ти слугувам.

— Голям шегаджия си — рекъл попът.

Като излезли от селото, оказало се, че през нощта вятърът е нахвърлял много сняг по пътя. Целият път бил засипан. Трябвало да пътуват бавно. Преди да стигнат до града, имало да минат през една гъста тъмна гора. Когато стигнали до нея, слънцето залязвало. Конете едвам си влачели краката от умора. А клисарят току се обръщал и поглеждал към слънцето.

— Защо се обръщаш постоянно назад? — попитал го свещеникът.

— Защото нямам очи на гърба си, а слънцето е зад мене.

— Че защо ти е да гледаш слънцето? Я остави тия глупости, а гледай да стигнем в града, преди да се мръкне!

Ханс не казал нищо.

Когато стигнали досред гората, слънцето залязло. Клисарят спрял конете, слязъл от колата, снел торбата и чувала и рекъл на господаря си:

— На добър ти път, дядо попе.

— Да не си полудял, Ханс? — викнал попът. — Какво ще правиш сред гората? Я се качвай да вървим в града! Има-няма половин час дотам.

— Слънцето залезе — рекъл клисарят спокойно. — Ще си приготвя леглото да спя.

— Че как тъй! — рекъл попът. — Нима, ще оставиш господаря си да кара сам колата до града? Па и как ще спиш в тая гора? Вълци ще те изядат. Я тръгвай с мене! Ще ти дам да се почерпиш. Освен това ще ти платя и още половина надница.

Ала никакви обещания не помогнали. Ханс настоявал на своето. И попът се принудил да подкара конете самичък по пътеката. Преди да завие, той викнал на клисаря:

— Ей, Ханс! Чуваш ли? Хе там, зад дърветата на поляната стърчи бесилката, на която бесят осъдените. Двама обесени висят на нея. Техните души са отдавна в пъкъла и си приказват там. Приятно ли ще ти бъде да прекараш нощта при обесените?

— Че какво могат да ми направят? — рекъл клисарят, който бил вече легнал. — Те висят във въздуха, а аз си лежа на земята. И да искат — не могат да дойдат при мене.

Свещеникът не искал да изпусне богатата кръщенка. Той продължил самичък по-нататъшното си пътуване. Като стигнал в града, хората се зачудили много, че попът пътува без клисар. И когато им разказал що станало в гората, те рекли:

— На луд човек си попаднал, дядо попе.

Разбира се, Ханс не чул тия думи: гората била далече от града. Но и да ги бил чул — той нямало да се ядоса, защото му било все едно за какъв го смятат хората.

Преди още да се мръкне, той се навечерял добре, после си постлал одеялото над чувала, запалил лулата, за да си стопли поне носа, па се завил с кожуха и легнал да спи.

Спал, що спал, па се събудил. Събудил го някакъв шум и говор. Вдигнал Ханс глава и видял, че свети месечината. А до самото му легло стоели две безглави човечета и си говорели. Но ще запитате: как си говорят, като нямат глави и уста? Тия джуджета говорели с коремите си, а коремите им били много големи — приличали на любеници.

И двете човечета викали с писклив глас:

— Той е, той е, същият! Да, да, да, той е! Същият е!

После се навели над самото лице на клисаря и го загледали. А след това се развикали из един глас:

— Ще ти се отплатим ние. Няма да ни избягаш от ръцете. Още ме болят костите, като си спомня как ме ритна от стълбата долу. Помниш ли как ме ритна с тия обувки, подковани с железни клинци? Гръбнака ми счупи.

И те надали силен вик, като погледнали към поляната, дето стърчала бесилката.

— Ей, другари! Елате тук! Намерихме го най-сетне. Елате да накажем тоя обесник!

Завчас наизскачали — като че ли изпод земята — хиляда безглави джуджета, въоръжени с жилави пръчки. Те полетели като гъст облак от комари право към нещастния Ханс.

Той се намерил в чудо. Как ще се бори с толкова неприятели, колкото и да са дребни поотделно? Разбрал, че настъпва последният час от живота му. И той почнал да се разкайва, че не е тръгнал с господаря си, а е настоял на своето.

Но тъкмо тогава пристигнало още едно безглаво човече, малко по-едро от другите. Виждало се, че то им е нещо като главатар. Разбира се, че и главатарят на безглавите джуджета бил без глава.

— Стойте! — извикало това джудже на другите. — Недейте го закача! Тоя човек е под мое покровителство. Той спаси живота ми. Знам, че той хвърли всички ви надолу от стълбата, но никому се не счупиха краката. Като полежахте в топлата баня, мина ви. Хайде сега му простете и си вървете в къщи. Оставете ме да се поразговоря с него.

Безглавите човечета, послушали главатаря си. Те се разотишли, макар и недоволни.

А главатарят седнал до възглавницата на клисаря и му казал:

— Видя ли как те отървах от сигурна смърт?

— Благодаря ти — рекъл Ханс. — Признавам, че ми направи много голямо добро.

— А помниш ли, като ми казваше, че моята помощ можела да се побере на опашката на някой комар и пак да й бъде широко? Вярвам сега да си разбрал, че не бива да презираме и най-дребните същества. Тъй ли е?

— Тъй е — отвърнал Ханс и стиснал с благодарност ръката на безглавото човече.

— Аз си изпълних дълга и мога вече да си вървя — казало джуджето, — но искам да ти заплатя за ударите, които ти нанесоха моите хора, преди да дойда.

И наистина, Ханс си спомнил, че няколко безглави човечета го били ударили с пръчките си по главата. Ала ударите били толкова слаби, че той ги бил забравил.

Главатарят на джуджетата продължил:

— Жал ми е за тебе, като те гледам, че се измъчваш да слугуваш на тоя стипца-поп. Когато си отидеш утре в къщи, иди при северната врата на църковната ограда. Там ще намериш зазидан един голям камък, ненамазан с вар. Два дена ще има пълнолуние. Тогава излез посред нощ и изкърти с някой лост камъка. Под него ще намериш голямо имане. Раздай едната третина от парите на бедните, а останалите пари прави, каквото искаш.

В същия миг пропял петел. Безглавото човече изчезнало. Ханс заспал отново. Той спал спокойно чак додето го огряло слънцето. Към пладне се показал попът с колата.

— Ехеее! — викнал той още отдалеко на клисаря. — Много глупав излезе, че не дойде с мене в града. Да знаеш какво богато ядене и пиене имаше! Като владика се натъпках. Па и сума парички ми дадоха хората. Я виж!

И той разтърсил кесията с парите, които иззвънтели. Но на Ханс не станало мъчно, че не е придружил господаря си. Той се засмял и казал:

— Аз спечелих, дядо попе, сто пъти повече от тебе, макар че пренощувах в гората.

Свещеникът не пожелал и да го разпитва що е спечелил, защото бил уверен, че оня само се хвали.

Като се върнали в селото, клисарят изпрегнал конете и ги настанил в обора, па отишъл да разгледа църковната ограда. Там наистина имало един неизмазан камък, по-голям от другите. Ханс го запомнил на кое място е.

Още през първата нощ на пълнолунието клисарят взел големия лост, с който подпирал вратата на гробищата, и отишъл при оградата. Наоколо нямало никого. Клисарят извадил камъка. Под него се отворила дълбока дупка, в която имало три големи гърнета, пълни с жълтици. Ханс ги пренесъл в плевнята, дето живеел.

Когато дошла неделята, момъкът раздал на бедните едната третинка от парите, а после казал на попа, че не ще вече да му слугува.

Понеже клисарят не отворил дума за платата, попът го пуснал да си върви.

Ханс се изселил от това село. Той отишъл в друго, дето се оженил за една млада мома и си купил голям чифлик.

Моят дядо беше кравар при чифликчията, който му разказал веднъж, при чаша вино, тая приказка, а той я разказа на мене, когато бях малък. Ти пък я разкажи другиму. Нека я научат всички, за да знаят, че на доброто се отплаща с добро и че смелите и честни хора успяват.

Имало нѣкога си единъ свещеникъ, голѣмъ скѫперникъ. Отъ дълго време той търсѣлъ да си намѣри клисарь да му бие камбаната нощемъ, презъ Велики пости, когато има вечерна служба. Но все не можелъ да намѣри. Причинитѣ затова били много.

Преди всичко, както се каза вече, попътъ билъ скѫперникъ, та му се не давали много пари. Освенъ това, ставали и нѣкакви чудновати работи, отъ които хората се плашели, та никой не искалъ да стане клисарь въ тая църква. Знаело се, че не единъ и не двама — все способни хора — постѫпвали на служба при попа, но, — като се покачатъ презъ нощьта на камбанарията — нито камбаненъ звукъ се чува, нито пъкъ камбанарьтъ се връща. За никого отъ тѣхъ се не знаело, кѫде и какъ е изчезналъ.

Попътъ криелъ, че клисаритѣ изчезватъ единъ по единъ, но селянитѣ узнали това и то се отдавна приказвало по цѣлото село. Никой не се съгласявалъ да стане клисарь на свещеника.

Най-сетне, имало и друго! Попътъ билъ много придирливъ: искалъ отъ клисаря да работи по цѣлъ день, не му давалъ да си почине, нито да се нахрани, както трѣбва. Но, това, да речемъ, както и да е: само да не бѣха ония ужасии, отъ които изчезватъ нощемъ клисаритѣ.

Свещеникътъ се принудилъ да удвои заплатата на оногова, който би се съгласилъ да му стане клисарь, и да му обещае изобилна и добра храна. Следъ всѣка църковна служба той съобщавалъ отъ амвона за това и подканвалъ момцитѣ, но никой се не обаждалъ.

Наближили Велики пости. Попътъ трѣбвало безъ друго да си намѣри клисарь. Иначе кой ще бие камбаната за повечерие? Почналъ пакъ обещанията. И добавялъ, че не ще иска много работа отъ клисаря презъ деня.

Единъ день при попа отишелъ единъ момъкъ, който се казвалъ Хансъ. Той билъ хитъръ, способенъ и работливъ. До тогава служилъ при единъ скѫперникъ чифликчия. Като чулъ за двойната заплата и за добрата храна, решилъ да постѫпи клисарь.

— Добре, — казалъ попътъ. — Азъ ще си устоя на думата: каквото съмъ обещалъ, обещано е. Но тая вечерь трѣбва да те изпитамъ. Да ти видя работата. А утре зарань ще подпишешъ договора.

Хансъ отишелъ при поповитѣ слуги. За работа не попиталъ, но — още щомъ влѣзълъ въ стаята — понеже билъ слушалъ много за скъперничеството на свещеника, попиталъ, какво ще му дадатъ да яде.

Тъкмо тогава било време за вечеря. По това време попътъ ималъ обичай да отива при слугитѣ; като е при тѣхъ, смѣталъ си той, тѣ ще се срамуватъ, та нѣма да ядатъ много.

И тоя пѫть влѣзълъ въ стаята, малко следъ като отишелъ Хансъ. Той чулъ, че новиятъ клисарь казва на слугитѣ:

— Дѣдо попъ обеща добра и изобилна храна. Да видимъ, ще ли си устои на обещанието.

Седнали да вечерятъ. Като хапнали малко, попътъ имъ казалъ:

— Вие ядете, а не пиете вода. Не бива тъй. Следъ всѣки две-три хапки, трѣбва да изпивате по една чаша вода. Тъй ядатъ хората, а не като васъ.

Той знаелъ, че — като пие човѣкъ вода — похтата^[1] му намалява. Но Хансъ не билъ отъ тия. Той се наялъ добре, па вдигналъ, та изпилъ цѣла кана вода и рекълъ:

— Благодаря ти, дѣдо попе, за добрия съветъ. Водата, що изпихъ, пробута храната надолу, та се отвори мѣсто още за толкова. Сипете ми още една паница супа. И хлѣбъ ми дайте, че тоя на масата нѣма да стигне.

Тоя день трѣбвало да има полунощна служба. Единъ часъ преди полунощь, Хансъ тръгналъ да бие камбаната. Отключилъ църквата. И колко се зачудилъ, като я видѣлъ цѣла освѣтена отвѫтре! Но това било още нищо. Тепърва имало Хансъ да се чуди! И не само да се чуди.

Въ църквата се били насъбрали толкова много, колкото не идвали никога, когато има служба. Дори и на Великдень. Всички тѣ седѣли на дълги маси и играели карти. Тия хора били чудновати, не приличали на хора.

Ала Хансъ се не уплашилъ. Той изобщо не билъ никакъ страхливъ. Отишелъ право при играчитѣ и седналъ на една маса.

— Дайте и мене карти! — рекълъ той.

Единъ високъ сухъ мѫжъ го запиталъ:

— Ти пъкъ що търсишъ тукъ, приятелю? Кой те е канилъ да идвашъ?

А Хансъ го погледналъ спокойно, па рекълъ:

— Това не е твоя работа. По-скоро азъ трѣбва да ви попитамъ, що търсите тукъ и какъ сте попаднали въ църквата безъ мое позволение. Азъ съмъ клисарь на тая църква. Ключоветѣ сѫ у мене.

Дали и нему карти. Почналъ да играе съ непознатитѣ чудновати хора, като че ли му сѫ отдавнашни приятели. Дори се шегувалъ съ тѣхъ. Щастието му се усмихнало, както се казва въ такива случаи, защото Хансъ спечелилъ още при първата игра. А при по-нататъшнитѣ спечелилъ още повече.

Но ето, че посрѣдъ играта пропѣли първи пѣтли. Настѫпила полунощь. Свѣтлината угаснала. И играчитѣ, и маситѣ, и пейкитѣ, и картитѣ изчезнали за единъ мигъ.

— Добре, че си отидоха, — си казалъ Хансъ. Навѣрно, въ следнитѣ игри щѣхъ да изгубя и това, което спечелихъ въ първитѣ.

И тръгналъ пипнешкомъ по тъмната църква, да дири стълбата, която води къмъ звънарницата.

— Трѣбва вече да ударя камбаната, — си казалъ той вървейки. — Време е! Време е!

Но — тъкмо казалъ и трети пѫть: „Време е“, — стигналъ до стълбата и стѫпилъ на първото стѫпало. Ала кракътъ му се спъналъ о едно човѣче безъ глава, което седѣло на стѫпалото.

— Що търсишъ тукъ, джудженце? — викналъ му клисарьтъ. — Не може ли да се махнешъ, като ме чу, че ида?

И го ритналъ толкова силно въ гърба, че безглавото джудже се търкулнало надолу, та се не видѣло.

На второто стѫпало седѣли две безглави човѣчета, на трето — три, на четвъртото — четири и така нататъкъ. На последнитѣ стѫпала тѣ били толкова много, че Хансъ нѣмало вече кѫде да стѫпи. Той риталъ всички тия мълчаливи пазачи на стѫпалата. Риталъ ги толкова силно, че — като се сривали по стѫпалата надолу, чувало се, какъ имъ пращятъ коститѣ.

Най-после клисарьтъ стигналъ до горната стаичка на звънарницата, дето била камбаната. Но тъкмо хваналъ вѫжето и се приготвилъ да го потегли, погледналъ нагоре. И що да види? Въ камбаната се било свило още едно безглаво човѣче, по-едро отъ другитѣ. То извадило чука отъ езика на камбаната и се готвѣло да го пусне, та да счупи съ него главата на клисаря.

— Чакай, чакай, приятелю! — викналъ му Хансъ — Не сме се пазарили тъй. Не видѣ ли, какъ накарахъ всичкитѣ ти приятели бърже-бърже да слѣзатъ по стълбата, дори и безъ да си помръднатъ краката? И ти ще полетишъ ей сега подиръ тѣхъ! Какво ме гледашъ, като нѣмашъ глава? Както си седналъ на най-високото мѣсто, ти ще има да изминешъ най-дългия пѫть. Но азъ ще ти помогна: ще те хвърля презъ прозореца, та ще се намѣришъ за мигъ на камънитѣ, предъ църквата. Здрава кость нѣма да остане отъ тебе.

И Хансъ намѣстилъ стълбата, за да се качи по нея, та да снеме човѣчето. Но то започнало да му говори:

— Моля ти се, добри човѣче, съжали ме! Обещавамъ ти, че за напредъ нито азъ ще ти прѣча да си биешъ камбаната, нито ще позволя на нѣкои отъ своитѣ другари да ти прѣчи.

Но Хансъ рѣшилъ да не бѫде милостивъ къмъ безглавото човѣче. Той го стисналъ яко въ рѫцетѣ си и се готвѣлъ да го хвърли презъ прозореца. Тогава то му рекло:

— Чакай да ти кажа още нѣщо! Недей ме гледа, че съмъ дребенъ. Ще дойде време да ти помогна — и тогава ще бѫдешъ много благодаренъ, че си ми пожалилъ живота.

Клисарьтъ се усмихналъ при тия думи.

— Мъничко безглаво човѣченце! — му рекълъ той. — Много високо мнение имашъ за себе си. Твоята помощь ще бѫде толкова голѣма, че би могла да се побере на опашката на комара и пакъ да остане мѣсто около нея. Но благодари, че ме намѣри въ добро настроение. Прощавамъ ти. Ще те пусна да си живѣешъ. Но само гледай да ми се не мѣрнешъ предъ очитѣ другъ пѫть, когато съмъ тръгналъ да бия камбаната, че тогава не ще се отървешъ вече.

Безглавото джудже поблагодарило на клисаря. То се смъкнало, като катеричка по камбаната и изтичало надолу по стълбата толкова бързо, щото човѣкъ би си помислилъ, че подъ краката му има жарава.

А въ това време Хансъ биелъ радостно камбаната и звуцитѣ й се разнасяли по цѣлото село.

Свещеникътъ сѫщо чулъ. Той се почудилъ, че новиятъ клисарь е стигналъ здравъ и читавъ до камбанарията, и билъ много доволенъ, че най-сетне се е намѣрилъ момъкъ да върши тая работа. Но веднага му дошло на умъ, че е обещалъ да му плаща два пѫти повече, отколкото на другитѣ, и го хванало ядъ.

Като слѣзълъ отъ звънарницата, Хансъ отишелъ въ плѣвнята да спи.

Свещеникътъ ималъ обичай да става много рано и да обхожда кѫщата, двора и църквата, за да види, почнали ли сѫ всички слуги работата си.

И тая зарань той станалъ рано и почналъ обиколката си. Всички слуги се били вече заловили за работа, само новиятъ клисарь се не виждалъ никѫде. Запиталъ попътъ за него, но се оказало, че никой го не знае, де е.

Свещеникътъ се уплашилъ.

— Изглежда, — си казалъ той, — че и съ тоя клисарь е станало нѣщо, както ставаше съ другитѣ. Само че ония изчезваха още преди да позвънятъ, а тоя е изчезналъ, следъ като удари камбаната.

Дошло време за обѣдъ. Всички слуги се събрали. И Хансъ се явилъ.

— Кѫде бѣше цѣлата сутринь? — го запиталъ попътъ.

— Спѣхъ, — отвърналъ клисарьтъ и се прозѣлъ.

— Та да не мислишъ всѣка зарань да спишъ чакъ до обѣдъ?

— Разбира се, — отговорилъ Хансъ и се засмѣлъ. — Има ли нѣщо чудно въ това? Ясно е, като бѣлъ день, че който работи нощемъ, ще трѣбва да си отспива денемъ, както ония, които работятъ денемъ, спятъ цѣла нощь. Ако назначишъ нѣкого другиго да звъни презъ нощьта, вмѣсто мене, още преди зори ще ставамъ. Но инакъ ще трѣбва да ме оставяшъ да спя поне до обѣдъ.

Тъй вървѣла работата до Великдень. Хансъ се излежавалъ до пладне, нахранвалъ се добре, па се залавялъ за работа. А посрѣдъ нощь биелъ камбаната. Никой не идвалъ да му прѣчи.

Като минали праздницитѣ, попътъ му казалъ:

— Сега вече нѣма нужда да се бие камбаната презъ нощьта. Но затова пъкъ ти ще работишъ отъ изгрѣвъ-слънце до залѣзъ-слънце.

— Бива, — рекълъ Хансъ, — но ще трѣбва да ми позволишъ поне половина часъ следъ обѣдъ, а въ недѣля да бѫда свободенъ цѣлия день. Тъй правятъ слугитѣ навсѣкѫде, тъй ще правя и азъ.

Свещеникътъ билъ принуденъ да се съгласи.

— Но едно ще имашъ предъ видъ, — рекълъ той на Ханса. — Може понѣкога да се случи извънредна работа: тогава ще работишъ и следъ залѣзъ-слънце.

— Съгласенъ съмъ, — отвърналъ клисарьтъ. — Но за извънредната работа ще трѣбва извънредно да ми платишъ. Ако ли не — нѣма да я върша.

— Недей придиря толкова, де! — викналъ попътъ. — Ами презъ зимата днитѣ сѫ по-кѫси отъ нощитѣ. Тогава ще трѣбва да работишъ по-дълго.

— Да, но затова презъ лѣтото днитѣ сѫ по-дълги отъ нощитѣ. Значи, тогава ще трѣбва пъкъ да спя по-дълго. Не, не съмъ съгласенъ. Ако се пазаримъ да ти работя отъ изгрѣвъ до залѣзъ, това условие ще си остане и за презъ зимата и за презъ лѣтото. Никаква извънредна работа не съмъ съгласенъ да ти върша. За нея ще си намѣришъ извънредни работници.

Попътъ нѣмало що да прави. Съгласилъ се.

Единъ день го повикали въ града на кръщенка. Той заповѣдалъ на клисаря да стегне конетѣ за пѫть. Градътъ не билъ много далече — на нѣколко часа раздалечъ отъ селото.

Хансъ си напълнилъ торбата съ хлѣбъ и сирене и си взелъ единъ човалъ, дето си сложилъ кожуха, едно одеяло и една голѣма възглавница.

— Защо вземашъ тия нѣща, само да тежатъ на коня? — викналъ му попътъ. — Довечера сме въ града. Тамъ ще вечеряме и пренощуваме.

— Азъ знамъ пословицата, че човѣкъ не трѣбва да тръгва на пѫть лѣте безъ дреха и зиме безъ хлѣбъ. Сега е зимно време, но е топличко. Затова си взехъ и храна и дрехи. Па има и друго нѣщо. Нали помнишъ, какъ сме се условили? Следъ залѣзъ-слънце не мога да ти слугувамъ.

— Голѣмъ шегаджия си, — рекълъ попътъ.

Като излѣзли отъ селото, оказало се, че презъ нощьта вѣтърътъ е нахвърлялъ много снѣгъ по пѫтя. Цѣлиятъ пѫть билъ засипанъ. Трѣбвало да пѫтуватъ бавно. Преди да стигнатъ до града, имало да минатъ презъ една гѫста тъмна гора. Когато стигнали до нея, слънцето залѣзвало. Конетѣ едвамъ си влачели краката отъ умора. А клисарьтъ току се обръщалъ и поглеждалъ къмъ слънцето.

— Защо се обръщашъ постоянно назадъ? — попиталъ го свещеникътъ.

— Защото нѣмамъ очи на гърба си, а слънцето е задъ мене.

— Че защо ти е да гледашъ слънцето? Я остави тия глупости, а гледай да стигнемъ въ града, преди да се мръкне!

Хансъ не казалъ нищо.

Когато стигнали досрѣдъ гората, слънцето залѣзло.

Клисарьтъ спрѣлъ конетѣ, слѣзълъ отъ колата снелъ торбата и човала и рекълъ на господаря си:

— На добъръ ти пѫть, дѣдо попе.

— Да не си подлудѣлъ, Хансе? — викналъ попътъ. — Какво ще правишъ всрѣдъ гората? Я се качвай да вървимъ въ града! Има — нѣма половина часъ до тамъ.

— Слънцето залѣзе, — рекълъ клисарьтъ спокойно. — Ще си приготвя леглото да спя.

— Че какъ тъй! — рекълъ попътъ. — Нима ще оставишъ господаря си да кара самъ колата до града? Па и какъ ще спишъ въ тая гора? Вълци ще те изедатъ. Я тръгвай съ мене! Ще ти дамъ да се почерпишъ. Освенъ това, ще ти платя и още половина надница.

Но никакви обещания не помогнали. Хансъ настоявалъ на своето. И попътъ се принудилъ да подкара конетѣ самичъкъ по пѫтеката.

Ала, преди да завие, той викналъ на клисаря:

— Ей, Хансе! Чувашъ ли? Хе тамъ, задъ дърветата на поляната, стърчи бесилката, на която бесятъ осѫденитѣ. Двама обесени висятъ на нея. Тѣхнитѣ души сѫ отдавна въ пъкъла и си приказватъ тамъ. Приятно ли ще ти бѫде да прекарашъ нощьта при обесенитѣ?

— Че какво могатъ да ми направятъ? — рекълъ клисарьтъ, който билъ вече легналъ — Тѣ висятъ въ въздуха, а азъ си лежа на земята. И да искатъ — не могатъ да дойдатъ при мене.

Свещеникътъ не искалъ да изпусне богата кръщенка. Той продължилъ саминъ по-нататъшното си пѫтуване. Като стигналъ въ града, хората се зачудили много, че попътъ пѫтува безъ клисарь. И когато имъ разказалъ, що станало въ гората, тѣ рекли:

— На лудъ човѣкъ си попадналъ, дѣдо попе.

Разбира се, че Хансъ не чулъ тия думи: гората била далече отъ града. Но — и да ги билъ чулъ — той нѣмало да се ядоса, защото му било все едно, за какъвъ го смѣтатъ хората.

Преди още да се мръкне, той се навечерялъ добре, после си постлалъ одеялото надъ човала, запалилъ си лулата, за да си стопли поне носа, па се завилъ съ кожуха и легналъ да спи.

Спалъ, що спалъ, па се събудилъ. Събудилъ го нѣкакъвъ шумъ и говоръ. Вдигналъ си Хансъ главата и видѣлъ, че свѣти месечината. А до самото му легло стоели две безглави човѣчета и си говорѣли. Но, ще запитате, какъ си говорятъ, като нѣматъ глави и уста? Тия джуджета говорѣли съ коремитѣ си, а коремитѣ имъ били много голѣми — приличали на любеници.

И дветѣ човѣчета викали съ пискливъ гласъ:

— Той е, той е, сѫщиятъ! Да, да, да, той е! Сѫщиятъ е!

После се навели надъ самото лице на клисаря и го загледали.

А следъ това се развикали изъ единъ гласъ:

— Ще ти отплатимъ ние. Нѣма да ни избѣгашъ отъ рѫцетѣ. Още ме болятъ коститѣ, като си спомня, какъ ме ритна отъ стълбата долу. Помнишъ ли, какъ ме ритна съ тия обувки, подковани съ желѣзни клинци. Гръбнака ми счупи.

И тѣ надали силенъ викъ, като погледнали къмъ поляната, дето стърчала бесилката:

— Ей, другари! Елате тукъ! Намѣрихме го най-сетне. Елате да накажемъ тоя обесникъ!

Завчасъ наизскачали — като че ли изподъ земята — хиляда безглави джуджета, въорѫжени съ жилави прѫчки. Тѣ полетѣли, като гѫстъ облакъ отъ комари, право къмъ нещастния Хансъ.

Той се намѣрилъ въ чудо. Какъ ще се бори съ толкова неприятели, колкото и да сѫ дребни по отдѣлно? Разбралъ, че настѫпва последниятъ часъ отъ живота му. И той почналъ да се разкайва, че не е тръгналъ съ господаря си, а е настоялъ на своето.

Но тъкмо тогава пристигнало още едно безглаво човѣче, малко по-едро отъ другитѣ. Виждало се, че то имъ е нѣщо като главатарь. Разбира се, че и главатарьтъ на безглавитѣ джуджета билъ безъ глава.

— Стойте! — извикало това джудже на другитѣ. — Недейте го закача! Тоя човѣкъ е подъ мое покровителство. Той спаси живота ми. Знамъ, че той хвърли всички ви надолу отъ стълбата, но никому се не счупиха краката. Като полежахте въ топлата баня, мина ви. Хайде сега му простете и си вървете въ кѫщи. Оставете ме да се поразговоря съ него.

Безглавитѣ човѣчета послушали главатаря си. Тѣ се разотишли, макаръ и недоволни.

А главатарьтъ седналъ до възглавницата на клисаря и му казалъ:

— Видѣ ли, какъ те отървахъ отъ сигурна смърть?

— Благодаря ти, — рекълъ Хансъ. — Признавамъ, че ми направи много голѣмо добро.

— А помнишъ ли, като ми казваше, че моята помощь можела да се побере на опашката на нѣкой комаръ и пакъ да й бѫде широко? Вѣрвамъ — сега да си разбралъ, че не бива да презираме и най-дребнитѣ сѫщества. Тъй ли е?

— Тъй е, — отвърналъ Хансъ и стисналъ съ благодарность рѫката на безглавото човѣче.

— Азъ си изпълнихъ дълга и мога вече да си вървя, — казало джуджето, — но искамъ да ти заплатя за ударитѣ, които ти нанесоха моитѣ хора, преди да дойда.

И наистина, Хансъ си спомнилъ, че нѣколко безглави човѣчета го били ударили съ прѫчкитѣ си по главата. Но ударитѣ били толкова слаби, че той ги билъ забравилъ.

Главатарьтъ на джуджета продължилъ:

— Жаль ми е за тебе, като те гледамъ, че се измѫчвашъ да слугувашъ на тоя стипца-попъ. Когато си отидешъ утре въ кѫщи, иди при северната врата на църковната ограда. Тамъ ще намѣришъ зазиданъ единъ голѣмъ камъкъ, ненамазанъ съ варь. Два деня ще има пълнолуние. Тогава излѣзъ посрѣднощь и изкърти съ нѣкой лостъ камъка. Подъ него ще намѣришъ голѣмо имане. Раздай едната третина отъ паритѣ на беднитѣ, а останалитѣ пари прави, каквото искашъ.

Въ сѫщия мигъ пропѣлъ пѣтелъ. Безглавото човѣче изчезнало. Хансъ заспалъ отново. Той спалъ спокойно, чакъ додето го огрѣяло слънцето.

Къмъ пладне се показалъ попътъ съ колата.

— Ехееее! — викналъ той още отъ далеко на клисаря. — Много глупавъ излѣзе, че не дойде съ мене въ града. Да знаешъ, какво богато ядене и пиене имаше! Като владика се натъпкахъ. Па и сума парички ми дадоха хората. Я вижъ!

И той разтърсилъ кесията съ паритѣ, които иззвънтѣли. Но на Ханса не станало мѫчно, че не е придружилъ господаря си. Той се засмѣлъ и казалъ:

— Азъ спечелихъ, дѣдо попе, сто пѫти повече отъ тебе, макаръ че пренощувахъ въ гората.

Свещеникътъ не пожелалъ и да го разпитва, що е спечелилъ, защото билъ увѣренъ, че оня се само хвали.

Като се върнали въ селото, клисарьтъ изпрегналъ конетѣ и ги настанилъ въ обора, па отишелъ да разгледа църковната ограда. Тамъ наистина имало единъ неизмазанъ камъкъ, по-голѣмъ отъ другитѣ. Хансъ го запомнилъ на кое мѣсто е.

Още презъ първата нощь на пълнолунието клисарьтъ взелъ голѣмия лостъ, съ който подпиралъ вратата на гробищата, и отишелъ при оградата. Наоколо нѣмало никого. Клисарьтъ извадилъ камъка. Подъ него се отворила дълбока дупка, въ която имало три голѣми гърнета, пълни съ жълтици. Хансъ ги пренесълъ въ плѣвнята, дето живѣелъ.

Когато дошла недѣлята, момъкътъ раздалъ на беднитѣ едната третинка отъ паритѣ, а после казалъ на попа, че не ще вече да му слугува. Понеже клисарьтъ не отворилъ дума за заплатата, попътъ го пусналъ да си върви.

Хансъ се изселилъ отъ това село. Той отишелъ въ друго, дето се оженилъ за една млада мома и си купилъ голѣмъ чифликъ.

Моятъ дѣдо бѣше краварь при чифликчията му. Разказалъ веднъжъ, при чаша вино, тая приказка, а той я разказа на мене, когато бѣхъ малъкъ. Ти пъкъ я разкажи на другиму. Нека я научатъ всички, за да знаятъ, че на доброто се отплаща съ добро и че смѣлитѣ и честни хора успѣватъ.

Бележки

[1] Похта — (остар.) апетит. — Бел.ел.кор. ↑