Николай Райнов
Опърничава жена

Николай Райнов
Опърничава жена

Един селянин се бил оженил за опърничава и опака жена. Той й каже да направи едно — тя ще направи тъкмо противното. Каже ли й да не прави нещо, тя ще го направи веднага.

Наближавала Коледа. Мъжът не обичал караниците. Искало му се поне през празниците да поживее мирно и тихо, та да не става за подигравка на съседите. И той намислил един начин как да накара жената си да извърши това, което се иска нему.

Викнал жена си и й казал:

— Невясто, иде Коледа.

— Каква ти Коледа? — викнала тя. — Великден иде.

— Добре — казал той. — Макар че е Коледа, нека речем, че е Великден. Да не би да ти хрумне да опечеш за празниците бял хляб? Нямаме пари за такъв разкош. Трябва да се простираме според чергата си.

Едва изслушала тия думи, жената викнала:

— Напук на тебе ще опека бял хляб!

Мъжът се престорил на ядосан и добавил троснато:

— Има си хас да ти дойде на ум да сготвиш и риба! Мисли му добре! Пребивам те, невясто!

А тя това и чакала.

— Да не готвя риба ли? Тъкмо риба мисля да сготвя. И чорба ще има от риба, и риба на фурна ще има. Да видим кой е господар в тая къща: ти ли — или аз?

— Ти си решила да ме съсипеш — казал отчаяно мъжът. — Само, моля ти се, недей прави сладки, че тогава трябва да си продам имота, за да покрия разноските.

— Сладки ли, казваш? Добре, че ми науми. Цяла тепсия сладки ще има.

— Хайде де! Не се шегувай, невясто! Да не би да извадиш и вино? Недей, че аз мисля да го продавам.

— Щом казваш да не вадя, ще извадя. Цяла бъчва ще източа. Напук на тебе ще го направя!

— Брееее, че опака жена! — викнал мъжът. — И вино ще извади, за да ме ядоса. Дано я прекръсти господ — поне кафе да не купува, че то тогава знам ли къде ще му отиде краят.

— Ще купя зер! — казала жената, зарадвана, че е ядосала мъжа си. — И кафе ще купя — и то половин кило. Да видим какво ще ми направиш.

— Какво си намислила ти, проклета жено? — сопнал се селянинът. — Да не би да имаш намерение да поканиш и гости? Кажи ми поне отсега да вървя да се обеся.

— Разбира се, че ще поканя. Как може празник без гости? Ще поканя мама и сестрите си.

— Ех, щом си решила да поканиш тях, може — казал мъжът примирително. — Аз се бях уплашил — да не би да поканиш баща ми и братята ми с жените им, че каквито им са широки и дълбоки устата, всичко ще изпоядат.

— Аааа, от това ли те е страх? — рекла жената и се усмихнала хитро. — Тогава аз ще поканя и баща ти, и братята ти, и сестрите им заедно с всичките им деца. Нека ти изядат и ушите.

— Каквото щеш, прави! — викнал селянинът. — Само едно имай пред вид: ако ми отредиш място начело на трапезата, няма да седна, защото не е прилично. Там трябва да седне баща ми.

— Тъй ли? Ще имаш да вземаш! Тебе ще сложа начело на трапезата, а баща ти да седне, дето намери място.

— Разбрах какво си намислила. Ти ще ми заповядаш да седна на горния край на масата, за да ми тикнеш в ръката каната с виното, та да наливам на другите, а на мене да няма кой да налее. Тъй ли? Пребивам те, невясто, ако направиш така! Добре запомни!

— То се знае, че тъй ще направя. Не ми трябва мене пиян мъж.

— Ех, с това съм съгласен — казал селянинът. — Моля ти се, като наливам на другите, недей ме кара да наливам и на себе си, че от виното ме боли глава.

— Боли ли те? Че защо не си ми казал досега? Ще те карам не само да си наливаш, но и да пиеш чаша след чаша. Да пиеш — додето пукнеш.

По тоя начин селянинът успял да принуди жена си поне веднъж да отпразнуват коледните празници като хората. И бял хляб имало, и риба, и месо, и сладки, и кафе, и вино. И гости поканили — и то ония, които били най-приятни на мъжа.

Но щом се минали празниците, свършила се и радостта на селянина. Отново започнали раздорите и свадите с жената. Тя станала дори по-опака от преди. Ни един час мъжът нямал мира от нея.

И един ден той си казал:

„Не може тъй. Трябва да се отърва някак от тая луда жена. Тя ще ме опропасти. Страх ме е да не би край нея и аз да изгубя ума си.“

Дошло лятото. Мъжът отишъл един ден да коси сено. През ливадата течала река. Над реката имало мостче. Селянинът прерязал наполовина мостчето с триона си отдолу, за да може да удържи само един човек.

След няколко дена казал на жена си:

— Невясто, аз ще отида да прибера сеното, че е тъкмо просъхнало. А ти стой тука. Недей излиза никъде: може някой да дойде да ме потърси.

— Тъй ли? — викнала тя. — Че аз затворница ли съм — да стоя по цели дни в къщи? И аз ще дойда.

— Добре — казал той. — Излез се поразходи, само недей идва подире ми на ливадата. Ще стъпчеш сеното.

— Та затова и ще дойда. Ще дойда нарочно да го стъпча. Напук на тебе!

Тръгнал той. Тръгнала и жена му след него. Стигнали до реката. Мъжът минал предпазливо по моста. Като се приближила жената, той й рекъл:

— Невясто, бавно и кротко минавай, че тоя мост ми се видя счупен. Дърветата са слаби и прогнили. Ако върви човек полека, ще го удържат, но разскача ли се, ще се строполи в реката.

Жената това и чакала.

— Ти ли ще ми казваш как да вървя? — викнала тя. — Не само ще скачам, а и ще танцувам.

И наистина се разскачала и разиграла по моста. Гредата изпраскала, мостът се счупил и жената се озовала в реката.

На мъжа домъчняло. Тръгнал да търси жена си нагоре срещу течението, за да я извади. Неколцина косачи, които работели на брега, го запитали накъде се е запътил.

— Жена ми се удави — рекъл им той. — Бързам да я извадя.

— Ей, че си глупак — казали те. — Защо ще я търсиш нагоре? Ако е паднала, в реката, водата ще я отвлече надолу, по течението. Там я търси.

— Не познавате жена ми — казал им той. — Тя е толкова опърничава, че прави тъкмо обратното на онова, което трябва да направи. Уверен съм, че и когато е почнала да се дави, не ще се остави на течението да я изхвърли, а ще тръгне насреща му.

— Щом е била такава работата — рекли косачите, — за тебе ще бъде по-добре, ако не намериш жена си.

Така и станало. Колкото и да обикалял по двата бряга на реката, мъжът не намерил опаката жена.

Единъ селянинъ се билъ оженилъ за опърничава и опака жена. Той й каже да направи едно — тя ще направи тъкмо противното. Каже ли й да не прави нѣщо, тя ще го направи веднага.

Наближавало Коледа. Мѫжътъ не обичалъ караницитѣ. Искало му се поне — презъ праздницитѣ да поживѣе мирно и тихо, та да не става подигравка на съседитѣ. И той намислилъ единъ начинъ — какъ да накара жената си да извърши това, което се иска нему.

Викналъ жената си и й казалъ:

— Невѣсто, иде Коледа.

— Каква ти Коледа? — викнала тя. — Великдень иде.

— Добре, — казалъ той. — Макаръ че е Коледа, нека речемъ, че е Великдень. Да не би да ти хрумне да опечешъ за праздницитѣ бѣлъ хлѣбъ? Нѣмаме пари за такъвъ разкошъ. Трѣбва да се простираме споредъ чергата си.

Едва изслушала тия думи, жената викнала:

— На пукъ на тебе, ще опека бѣлъ хлѣбъ!

Мѫжътъ се престорилъ на ядосанъ и добавилъ троснато:

— Има си хасъ да ти дойде на умъ да сготвишъ и риба! Мисли му добре! Пребивамъ те, невѣсто!

А тя и това чакала.

— Да не готвя риба ли? Тъкмо риба мисля да сготвя. И чорба ще има отъ риба и риба на фурна ще има. Да видимъ, кой е господарь въ тая кѫща: ти ли — или азъ!

— Ти си решила да ме съсипешъ, — казалъ отчаяно мѫжътъ. — Само, моля ти се, недей прави сладки, че тогава трѣбва да си продамъ имота, за да покрия разноскитѣ.

— Сладки ли, казвашъ? Добре, че ми науми. Цѣла тепсия сладки ще има.

— Хайде де! Не се шегувай, невѣсто! Да не би да извадишъ и вино? Недей, че азъ мисля да го продавамъ.

— Щомъ казвашъ да не вадя, ще извадя. Цѣла бъчва ще източа. На пукъ на тебе ще го направя!

— Брееее, че опака жена! — викналъ мѫжътъ. — И вино ще извади, за да ме ядоса. Дано я прекръсти Господь — поне кафе да не купува, че то тогава знамъ, кѫде ще му отиде краятъ.

— Ще купя зеръ! — казала жената, зарадвана, че е ядосала мѫжа си. — И кафе ще купя — и то половина кило. Да видимъ, какво ще ми направишъ.

— Какво си намислила ти, проклета жено? — сопналъ се селянинътъ. — Да не би да имашъ намѣрение да поканишъ и гости? Кажи ми поне отъ сега да вървя да се обеся.

— Разбира се, че ще поканя. Какъ може праздникъ безъ гости? Ще поканя мама и сестритѣ си.

— Ехъ, щомъ си решила да поканишъ тѣхъ, може, — казалъ мѫжътъ примирително. — Азъ се бѣхъ уплашилъ — да не би да поканишъ баща ми и братята ми съ женитѣ имъ, че каквито имъ сѫ широки и дълбоки устата, всичко ще изпоядатъ.

— Ааааа, отъ това ли те е страхъ? — рекла жената и се усмихнала хитро. — Тогава азъ ще поканя и баща ти, и братята ти, и женитѣ имъ, заедно съ всичкитѣ имъ деца. Нека ти изедатъ и ушитѣ.

— Каквото щешъ прави! — викналъ селянинътъ. — Само едно имай предъ видъ: ако ми отредишъ мѣсто на чело на трапезата, нѣма да седна, защото не е прилично. Тамъ трѣбва да седне баща ми.

— Тъй ли? Ще имашъ да вземашъ! Тебе ще сложа на чело на трапезата, а баща ти да седне, дето намѣри мѣсто.

— Разбрахъ, какво си намислила. Ти ще ми заповѣдашъ да седна на горния край на масата, за да ми влеперишъ^[1] въ рѫката каната съ виното, та да наливамъ на другитѣ, а мене нѣма кой да налѣе. Тъй ли? Пребивамъ те, невѣсто, ако направишъ така! Добре запомни!

— То се знае, че тъй ще направя. Не ми трѣбва мене пиянъ мѫжъ.

— Ехъ, съ това съмъ съгласенъ, — казалъ селянинътъ. — Моля ти се, като наливамъ на другитѣ, недей ме кара да наливамъ и на себе си, че отъ виното ме боли глава.

— Боли ли те? Че защо не си ми казалъ до сега? Ще те карамъ не само да си наливашъ, но и да пиешъ чаша следъ чаша. Да пиешъ — до дето пукнешъ.

По тоя начинъ селянинътъ успѣлъ да принуди жена си — поне веднъжъ да отпразднуватъ коледнитѣ праздници като хората. И бѣлъ хлѣбъ имало, и риба, и месо, и сладки, и кафе, и вино. И гости поканили — и то ония, които били най-приятни на мѫжа.

Но щомъ се минали праздницитѣ, свършила се и радостьта на селянина. Отново започнали раздоритѣ и свадитѣ съ жената. Тя станала дори по-опака отъ преди. Ни единъ часъ мѫжътъ нѣмалъ мира отъ нея.

И единъ день той си казалъ:

— Не може тъй. Трѣбва да се отърва нѣкакъ отъ тая луда жена. Тя ще ме опропасти. Страхъ ме е — да не би край нея и азъ да изгубя ума си.

Дошло лѣтото. Мѫжътъ отишелъ единъ день да коси сѣно. Презъ ливадата течела рѣка. Надъ рѣката имало мостче. Селянинътъ прерѣзалъ на половина мостчето съ триона си отдолу, за да може да удържи само единъ човѣкъ.

Следъ нѣколко деня казалъ на жена си:

— Невѣсто, азъ ще отида да прибера сѣното, че е тъкмо просъхнало. А ти стой тука. Недей излиза никѫде: може нѣкой да дойде да ме потърси.

— Тъй ли? — викнала тя. — Че азъ затворница ли съмъ — да стоя по цѣли дни въ кѫщи? И азъ ще дойда.

— Добре, — казалъ той. — Излѣзъ се поразходи, само недей идва подире ми на ливадата. Ще стѫпчешъ сѣното.

— Та за това и ще дойда. Ще дойда нарочно да го стѫпча. На пукъ на тебе!

Тръгналъ той. Тръгнала и жена му следъ него. Стигнали до рѣката. Мѫжътъ миналъ предпазливо по моста. Като се приближила жената, той й рекълъ:

— Невѣсто, бавно и кротко минавай, че тоя мостъ ми се видѣ счупенъ. Дърветата сѫ слаби и прогнили. Ако върви човѣкъ полека, ще го удържатъ, но разскача ли се, ще се строполи въ рѣката.

Жената това и чакала.

— Ти ли ще ми казвашъ, какъ да вървя? — викнала тя. — Не само ще скачамъ, а и ще танцувамъ.

И наистина се разскачала и разиграла по моста. Гредата изпраскала, мостътъ се счупилъ и жената се озовала въ рѣката.

На мѫжа домѫчнѣло. Тръгналъ да търси жена си нагоре срещу течението, за да я извади. Нѣколцина косачи, които работѣли на брѣга, го запитали, на кѫде се е запѫтилъ.

— Жена ми се удави, — рекълъ имъ той. — Бързамъ да я извадя.

— Ей че си глупавъ! — казали тѣ. — Защо ще я търсишъ нагоре? Ако е паднала въ рѣката, водата ще я отвлѣче надолу, по течението. Тамъ я търси.

— Не познавате жена ми, — казалъ имъ той. — Тя е толкова опърничава, че прави тъкмо обратното на онова, което трѣбва да направи. Увѣренъ съмъ, че и когато е почнала да се дави, не ще се остави на течението да я изхвърли, а ще тръгне насрещу му.

— Щомъ е била такава работата, — рекли косачитѣ, — за тебе ще бѫде по-добре, ако не намѣришъ жена си.

Така и станало. Колко и да обикалялъ по двата брѣга на рѣката, мѫжътъ не намѣрилъ опаката жена.