Езерото със златните рибки

Живял някога на света един голям мързеливец. Той се казвал Игор. От сутрин до вечер този чуден човек не похващал никаква работа, само лежал!

Нямал къща, нямал даже какво да яде, но не му се работело това си е!

През лятото животът му бил лесен — денем се излежавал на сянка, а нощем преспивал в гората. Като огладнеел, само протягал ръка и си откъсвал плодове и орехи от дърветата.

Но през зимата дните ставали къси, а нощите твърде студени. Тогава Игор слизал в селото и хлопал по хорските врати, докато не се намерел някой да го съжали и да го нахрани.

В една такава нощ мързеливецът помолил един беден стопанин да го подслони. Човекът нямал място в дома си и от немай-къде го пуснал да пренощува в плевнята.

Малко преди да заспи, Игор намерил в сеното бутилка вино.

Зарадвал се той и решил да си пийне малко. После още малко, и още малко… Накрая така се напил, че не помнел кой е и откъде е.

Сънувал, че седи на брега на едно чудно езеро и лови рибки.

Ала не какви да е рибки, а вълшебни: щом излезели от водата, те се превръщали в чисто злато!

На другия ден Игор се събудил и за пръв път в живота си бил страшно угрижен. Тогава решил никога повече да не пие.

Но през нощта отново сънувал езерото със златните рибки.

А после отново.

Този сън се повтарял толкова често, че Игор повярвал в него и вече не можел да мисли за нищо друго.

Дошла пролетта, ледът се стопил и мързеливецът тръгнал по белия свят, за да търси чудното езеро. Ходил за риба ту на едно място, ту на друго, и скоро разбрал, че много го бива за тази работа. Така и не хванал златна рибка, обаче не се отказвал.

Накрая решил да си пробва късмета в селското езерце — хвърлил въдицата и седнал да види какво ще стане. Чакал, чакал и привечер една рибка най-после клъвнала!

Докато се мъчела да избяга, тя изскочила над водата и залязващото слънце я огряло за миг. Люспите й блестели съвсем като златни!

Игор толкова силно се смаял, че чак подскочил! Не щеш ли, ботушите му се подхлъзнали в калта и мързеливецът цопнал цял във водата. Тогава рибката се отскубнала от въдицата му и отплувала в дълбините.

Убеден, че най-после е намерил вълшебното езеро, безделникът започнал да ходи там всеки ден.

Разбира се, хващал рибки, които ставали само за ядене. И понеже нямало какво да ги прави, той ги давал на своите съселяни. В замяна те му носели хляб, картофи, гъби — кой каквото си имал. Но всеки път му подхвърляли шеговито:

— Ако хванеш някоя златна рибка, запази я за мен!

И се подсмихвали под мустак.

Игор не им се сърдел, защото вече живеел охолно и никога не оставал гладен. Чувствал се най-щастливият човек на света, постоянно си пеел и от нищо не се оплаквал.

Скоро историята му се разчула надалече и стигнала чак до двореца. Царят бил най-големият лентяй в цялата държава и като узнал за Игор, поискал на всяка цена да го види. Затова изпратил един от хората си да го доведе.

— Голяма радост ти нося, селянино! — рекъл царският пратеник на нашия мързеливец. — Господарят те кани да живееш в двореца! Няма да вършиш нещо, само ще ядеш, ще пиеш и ще се веселиш!

А Игор го изслушал и рекъл:

— Благодаря ти за добрите думи. Преди време с радост щях да се съглася, но сега не мога. Виждаш ли това езеро? Тук е пълно със златни рибки, които само чакат да ги изловя! Как да се откажа от такова богатство?

Царедворецът много се слисал.

— Ама че побъркан човек! — възкликнал той, поклатил глава и си тръгнал.

Така мързеливият Игор си останал на село и продължил да си вади хляба с честен труд. Прекарал целия си живот на брега на езерото и дали е хванал златна рибка, никой не знае, но оттогава то се нарича Езерото със златните рибки.