Потокът и тополата

Живял някога в гората един дървар на име Иван. Той си сковал малка дървена къщурка и много се възгордял. Решил, че е време да се ожени. Но на такава гиздава къща й прилягала не каква да е жена, а неземна красавица!

Ето защо вечерта му се присънила чудна девойка с коса от чисто злато. Иван бил убеден, че това е бъдещата му невеста, и тръгнал да обикаля градове и села с надеждата да я срещне наяве.

А край гората имало малка самотна колибка. Всеки път щом дърварят минел оттам, някой скришом го поглеждал през прозорчето. Това била хубавата Наташка, която била толкова влюбена в нашия Иван, че ден и нощ мислела само за него.

Веднъж тя го спряла да си поговорят.

— Хей, Иване! — викнала хубавата Наташка. — Набрала съм ти ягоди! Ела да си хапнеш!

— Не обичам ягоди — отвърнал намусено той и отминал. А очите на Наташка се налели със сълзи.

Минало време и тя отново го спряла. Подала му вълнена, салтамарка и рекла:

— Хей, Иване! Уших ти дрешка! Ела да я облечеш!

— Не ми е студено — отвърнал намусено той и отминал.

А по бузите на Наташка се търкулнали две горещи сълзи.

След няколко дни го спряла за трети път и му предложила топло мляко.

— Не обичам мляко! — прекъснал я намусено Иван и отминал.

Като се обърнал след миг, Наташка вече я нямало.

— Не биваше да я наскърбявам така — казал си той, — но какво да правя, като съдбата ми е отредила неземна красавица…

След миг пред него изплувал образът на онази златокоса девойка и проехтял нежен глас:

— Хей, Иване, няма ли да ми попееш?

Дърварят подскочил от радост.

— За тебе бих пял до края на дните си! — извикал той.

— Тогава пей! — отвърнало видението. — Само твоят глас може да ме приспи!

Седнал Иван и запял.

Минали часове, а той не млъквал — пеел ли, пеел.

— Още! Пей още! — повтаряла девойката и се смеела толкова звънко, че дърварят не можел да й откаже.

Вече се стъмнило. Иван премръзнал, изнемощял и останал без глас, а златокоската продължавала да настоява:

— Искам още! Пей ми още!

Пеел той и си мислел: „Ех, да бях облякъл салтамарката, та да ме сгрее сега! Да бях изпил топлото мляко! Да бях похапнал от ягодите! Какъв глупак съм! Наташка трябваше да избера за жена, а не тази, която само иска и нищо не дава!“

По едно време не издържал, скочил и тръгнал да търси хубавата Наташка.

А златокоската се изсмяла след него:

— Къде хукна, Иване? Няма я твоята Наташка! След всички сълзи, които изплака за тебе, тя се превърна в планинско поточе!

Вярвате или не — това била самата истина: в колибката на хубавата Наташка вече нямало никой, а под прозорчето и течало игриво поточе, бистро като сълза. Като го видял, дърварят се навел над него и горчиво заплакал:

— Ах, Наташка! Какво направих! Да можеше да се случи чудо сега и да остана завинаги с тебе!

Още недоизрекъл тези думи, той се превърнал в тънка топола, висока почти до облаците.

Тази топола и до днес стърчи там, а в сянката й се плиска поточето и нашепва на всички своята необикновенна история.