Ханс Хайнц Еверс
Мамалоа

Аз получих следното писмо:

Petit — Goaves (Haiti), 16 Август 1906 г.

 

Драги господине,

Ето аз удѫржам обещанието си: ще опиша от начало всичко, както желаете. Правете каквото искате с това, само премѫлчете името ми, заради моите роднини в Германия. Аз бих искал да ги избавя от един нов скандал; другият вече достатѫчно зле се отрази на нервите им.

Преди всичко тук, според вашето желание, вие имате целата моя скромна житейска история. На двадесет години още младеж, аз постѫпих при едно немско тѫрговско заведение в Jérémie; вие сигурно знаете в тази страна германците дѫржат в рѫцете си почти целата тѫрговия. Заплатата ме блазнеше — 150 долара месечно — аз се чувствувах като милионер. Хе, аз направих кариера за всички млади хора, които идат в тази най-хубава и най-развратна страна на земята: коне, жени пиянство и забави. Само малцина се изтрѫгват от този живот, а мене ме спаси моето особено закрепено положение. За миналото не струваше да се мисли; бех прекарал половин година в немската болница при Port-au-Prince. — Веднаж аз направих една отлична зделка с правителството, която отвѫд биха нарекли, разбира се, една нечувана, безсрамна измама. И за която там биха ме бутнали три години в затвора — тук аз достигнах високи почести. Вѫобще, ако аз получех строгите наказания на закона, за всичко това, което тук вѫрши всеки човек, а вие отвѫд благоволявате да наречете престѫпление, то аз требва да стана най-малко 500 годишен, за да излеза отново от затвора! Но, аз ще се откажа с удоволствие да бѫрборя повече, ако вие бихте могли да ми посочите, тука в страната, поне един човек на моя вѫзраст, чиято сметка да е малко по-дребна! Разбира се при вас един модерен сѫдия би требвало всички нас винаги да ни оправдава, защото нам ни сѫвѫршено липсва сѫзнанието за наказуемоста на нашите зделки: напротив ние ги третираме за сѫвѫршено позволени и сѫвсем невинни.

И така с приемането тѫрга за построяване вѫлнолома при Port-de-Paix — за който естествено, не се издигна нито един камѫк — аз поставих основния камѫк на моето забогатяване; плячката си поделих с неколко министри. Днес аз имам едно от най-цѫфтящите тѫрговски заведения на острова и сѫм един тежѫк, богат човек. Аз тѫргувам — или мамя както казвате вие — с всичко, с което вѫобще може, живея в моята хубава вила, разхождам се из моите очарователни градини и пия с офицерите от трансатлантическите параходи, когато те сѫ слезли на нашето пристанище. Слава Богу, аз имам отново жена и дете. — Естествено вие бихте могли да сметнете мулатските уличници, които тичат из дворовете ми, за мои деца, просто, защото аз сѫм ги сѫздал — господина нека запази своя морал за себе си! Аз не правя това. Накѫсо, чувствувам се извѫнредно добре.

В продѫлжение на една година, аз изживевах разбира се, силна скрѫб по родината. Нищо чудно — четиридесет години бех аз далеч от Германия. Започнах да вѫзнамерявам да изоставя, зле или добре, целата моя тѫрговия, и да прекарам старите си години в родината. Когато се бех вече решил за това, внезапно купнежа се усили така, че аз не можах да чакам повече отпѫтуването; отложих разпродаването на моята тѫрговия и отпѫтувах преждевременно с значително количество пари в чантата за едно полугодишно посещение.

Но, аз престоях там три седмици, и ако се бех забавил още един ден, тутакси прокурора щеше да ме задѫржи за пет години. Това беше скандала, за който именно намекнах. „Един нов Щернберг“ пишеше се в берлинските вестници и моята високо благородна фамилия виждаше под това, тлѫсто напечатано, нейното достойно за уважение име. Аз не ще забравя никога последния разговор с моя брат — бедният човек е главен сѫветник при епархиалния сѫд. Лицето, което той правеше, когато сѫвѫршено безгрижно го уверявах, че момичетата сѫ били 11 или 12 годишни! Колкото повече пристѫпваха навѫтре в разговора, толкова повече се мѫчех аз да се оправдая пред него. Когато му казах, че в действителност, обаче, това не може да бѫде толкова лошо, и че ние всички тук в страната вземаме с пристрастие момичета, на осем години, като почти не посегаме на болни и млади жени — той се хвана за челото и каза: „Млѫкни нещастни братко, млѫкни! Окото ми вижда нечестиво гниене в блато!“ Три години той ми беше разсѫрден и аз спечелих отново неговото помирение само чрез това, че определих в завещанието си по 50,000 марки за всеко от неговите единадесет деца, и освен това пращах му една твѫрде прилична, месечна прибавка за неговите синове. За това той ме споменаваше всека неделя в своята молитва. Когато му пишех, аз не изпущах никога да сѫобща, че отново некоя млада дама на подходящата осем годишна вѫзраст се намира на мое разположение и се радва на благоволението ми. Той би могѫл да се моли за мене стария грешник. Вероятно това помага! Веднаж той ми писа, че се борил винаги с сѫвеста си, дали да си позволи да приема парите на един така непоправим човек, често той стигал до решението да ги повѫрне и само уважението и християнското сѫстрадание кѫм неговия единствен брат сѫ го винаги подбуждали да приеме парите. Сега, обаче, внезапно нему станало ясно, и той знае, че аз винаги само сѫм се шегувал. Защото аз сѫм бил почти 69 годишен и слава Богу, не сѫм могѫл повече да попадам на такива безсрамни дела. Но той ме моли твѫрде много за в бѫдаще да оставя и тези лекомислени шеги настрана.

Аз му отговорих — копието, което аз, като добѫр тѫрговец запазих — го вмествам тук:

 

 

„Мои мили братко!

Твоето писмо ме твѫрде много оскѫрби. С настоящето аз ти изпращам един пакет с кори и листя от дѫрвото Toluwanga, които ежеседмично ми доставя един стар негѫр. Мѫжѫт твѫрди да е 160 годишен — но той е най-малко 110. При това, той е — благодарение на отличната лековитост на тези кори — най-големия Дон Жуан в целата наша околност, с изключение на твоя мил брат. Последният, впрочем, е още сигурен и от своята естествена сила и се вѫзползува само при необикновени случаи от скѫпоценното питие. За бѫрзото действие на което аз мога да се обзаложа срещу некои от моите богатства, за да ти гарантирам. В други ден, за празника на твоето рождение, аз искам да устроя една малка оргия и за този висок ден ще спраскам две седемгодишни орехчета, както е прието според обичая у нас за вѫзвеличаване радоста от празничния ден. При това аз ще пия за твое здраве! Приложен един малѫк чек от 3000 (три хиляди марки) за близките коледни празници. Сѫрдечен поздрав теб и на всички твои.

Твой верен брат.

P.S. Моля да ми сѫобщиш дали си се молил за мен в молитвата си по коледа.

Д. О.“

 

 

Вероятно моя добѫр брат и този пѫт се е тежко борил с своята сѫвест, но на края, християнското сѫстрадание кѫм мен, бедния грешник е победило в неговото добро сѫрдце. Най-малко той е задѫржал чека.

Аз не знам наистина какво още требва да ви сѫобща от моя живот, драги господине. Аз бих могѫл да ви разкажа стотици малки приключения и шеги, но те всичките ще бѫдат като тези, които бихте чули от всички бели при една разходка из нашата страна. При прочитането на написаното направи ми впечатление, че три четвѫрти от писмото, което, обаче, требва да бѫде едно „curiculum vitae“, се пада на темата „жена“ — на, това е сигурно характерното за пишещия. Впрочем: какво интересно бих могѫл да ви кажа за моите коне, моята тѫрговия и моите вина? А на покера аз изневерих: в моята страна, аз сѫм единствения мѫдрец, освен трансатлантическите агенти, който играе толкова малко, колкото офицерите, които ме посещават при случаи, на своите линии.

Остава жената — какво искате?

Така, сега аз ще поставя това писмо в тетрадката, в която требва да вписвам интересните за отбелезване сѫбития, както вие искате от мен, и за които аз немам още никакво понятие. Кой знае, впрочем кога ще получите писмото — и — може би, с една сѫвѫршено празна тетрадка!

Като ви поздравлявам, драги господине, оставям ваш покорен

Р.Х.

Приложени кѫм това писмо следваха тези страници:

18 Август.

 

Като отварям тази празна тетрадка изпитвам чувството, като да настава нещо ново в моя живот. Какво? Младия доктор, който три дни ме посещава, ме накара да му обещая да изследвам една тайна и да започна едно странно приключение. Една тайна, която може би сѫвсем не сѫществува и едно приключение, което живее само в неговата фантазия! А аз му обещах така леко това — мисля, че той ще бѫде наистина разочарован.

Но разбира се той ме слиса. Той пребразва тази страна само пет месеца и я познава много по-добре от колкото аз, който вече пет години живея тука. Той ми разказа хиляди неща, които аз никога не сѫм слушал, или които сѫм чул некога, но винаги неверващ сѫм отблѫсвал на страна. Вероятно аз щех да постѫпя и с неговите разкази така, ако той чрез вѫпроси не беше изтрѫгнал от мене самия всичко вѫзможно, за което, наистина, аз никога не сѫм бил осветлен и което сега ми се яви в една сѫвѫршено друга светлина. И все пак аз щех доста скоро да забравя всичко, ако не бе малкия случай с Аделаида.

Как се случи това, впрочем? Негѫрката — тя е най-хубавата и най-здравата от моите прислужнички и сѫщевремено моя фаворитка откато е в кѫщи — ни приготовляваше масата за чай. Внезапно докторѫт прекѫсна разговора и я загледа внимателно. Когато тя излезе, той ме попита, дали сѫм забелезал малката сребѫрна халка с черния камѫк около палеца на нейната десна рѫка. Прѫстена аз бех виждал хиляди пѫти, но никога не бех се замислювал за това. А дали аз сѫм виждал подобен прѫстен на некоя друга? Да, това е вѫзможно, разбира се, аз не си спомням. Той разтѫрси замислено глава.

Когато момичето дойде от ново на верандата, за да сложи чая, доктора запе, без да я гледа, полугласно неколко тона. Една невероятна мелодия с глупави, негѫрски думи, които аз не разбирах:

Leh! Eh! Bomba, hen, hen!

Cango bafio tè

Cango moune dè lé

Cango do ki la

Cango li!

Прас! Чайният прибор падна вѫрху камѫните: чайника и чашите на парчета. С кресѫк момичето избега в кѫщи. Докторѫт погледна след нея, после се засмя и каза:

„Давам ви моята дума: тя е една Мамалоа!“

Ние бѫбрихме до полунощ, до като парната свирка на отпѫтуващия параход го извика. Когато аз го пренасях с моята лодка на борта, той ме беше почти убедил, че аз живея като слепец всред един извѫнредно чуден и ужасен свет, за чието сѫществуване до сега аз немах никакво понятие.

И така аз си изострих очите и ушите. — До сега нищо особено не ми е попаднало. Твѫрде много любопитствувам за книгите, които доктора иска да ми изпрати от Ню-Йорк; впрочем цел скандал е, че аз никога не сѫм чел още некоя книга за тази страна. Аз сѫвѫршено незнаех, че е имало такива книги — никога не сѫм виждал такава при некой познат.

* * *

27 Август.

 

Аделаида е отново за осем дни при своите родители в вѫтрешноста. Тя е, може би, единственото негѫрско момиче в което сѫм забелезал толкова голема любов кѫм нейното семейство, аз вервам, че тя би избегала ако не й позволях. Един ден преди това тя е сѫвѫршено налудничева, а всеки пѫт когато се вѫрне, тя е толкова измѫчена от болката по разделата, че е грохвала отгоре ми през време на работата. Мислят: негѫрско момиче! Между това през време на нейното отсѫтствие аз претѫрсих стаята й; сѫвѫршено разумно преди това, аз препрочетох сѫответната за целта глава от един дедективен роман. Не намерих нищо подозрително, нито най-малкото. Единственото нещо, чието значение не ми беше в момента ясно, беше един черен, продѫлговато крѫгѫл камѫк, който лежеше в една чения с дѫрвено масло. Аз мисля, че тя го употребява за разтриване, всички тукашни момичета се масажират.

* * *

4 Септември.

 

Книгите дойдоха от Ню-Йорк; аз ще се отдам веднага на четене. Те сѫ три немски, три английски и пет француски произведения, отчасти илюстрирани. Аделаида се вѫрна, тя е така изнемощела, че требваше веднага да легне. Хе, аз знам това, след неколко дни тя отново ще се развесели.

* * *

17 Септември.

 

Ако само десетата част от това, което е написано в тези книги е верно, заслужава да се изследва тайната, която доктора предположи в моята най-близка околност. Но тези пѫтешественици искат да се направят интересни у дома и преписват един от друг най-големата глупост. Защото наистина ли аз сѫм едно таково слепо магаре, че едва нещо да забележа от целия Vaudoux^[1] култ с неговото обожаване на змиите и хилядите му човешки жертви от година на година? Отделни дреболии наистина сѫ ми попадали на очи, но аз никога не сѫм им отдавал внимание. Аз ще опитам да си припомня нещо, което да е било в сврѫска с Vaudoux култ.

Веднаж — тогава живеех в Gonaives — моята стара економка отказваше да купи от пазаря свинско месо. То може да бѫде човешко месо, подѫржаше тя. Аз й се изсмех и я укорих като й казах, че тя все пак купуваше свинско месо през целата година. „Да, но никога по времето на Велик-ден!“ — Тя не се остави от втѫлпената си мисѫл, и аз требваше да пратя на пазаря другиго. Аз сѫм виждал често и тези Caprelatas — в нашата околия ги наричат Hougons — грохнали старци, които продават „Wanges“. Това сѫ малки торбички с черупки от миди и разноцветни камѫчета, които се носят като чаровниче. Те различават два вида — „Points“, които правят мѫжете неуязвими и „Chances“, за жени, които им осигуряват владствуването над „наги“ — любовници. Но аз никога не знаех, че тези измамници — не, тези тѫрговци — сѫ били един чин по-ниски жреци на Vaudoux култ. Толкова по-малко намирах аз врѫска с това, че за некои негри Tabu има толкова много ястия; така например, Аделаида не докосва домати, не яде никакво козе и никакво костенурско месо. Обаче тя често е казвала, че овнешкото месо било благословено, а просеника бил нейния любим царевичен хлеб. Аз знам още, че на всекѫде близнаците се поздравляват с ликуване; семейството устройва празник, ако една жена, или даже некоя магарица, е придобила „Marassas“.

Но, мили Боже, историята с човешкото месо на пазаря наверно е басня! Всичките други работи ми се струват извѫнредно невини. Малко суеверие — в коя страна на света не би се намерило сѫщото?

* * *

19 Септември.

 

Що се отнася до Аделаида, изглежда доктора да има право, ако и неговото знание не е заимствувано, в повечето случаи, от книгите. Един подобен прѫстен описва англичанина Spencer St. John; него требва да носи „Мамалоа“, жрицата на Vaudoux. Между впрочем, требва да кажа, че в това наименование и в подобните на главните жреци се крие повече вкус, отколкото аз предполагах в тези негри. „Папалоа“, „Мамалоа“ — това „лоа“ се явява естествено в техния повален француски език за „roi“ — може ли да се измисли една по-хубава титла? Майка и Царица — баща и Цар, звучи все по-хубаво отколкото главен епархиален сѫветник, както се титолува моя богубоящ се господин брат?! — Нейния камѫк, който мислех, че служи за масажиране, аз сѫщо намерих в книгите — както Типенхауер така и Моро де Ст. Мери го познават. Странно, аз имам в вилата си един бог, когото наричат Дамтала! Аз прегледах камѫка още един пѫт в нейно отсѫтствие — описанието се сѫвѫршенно схожда. Това е, без сѫмнение, стара, отлично изгладена секира от камения век. Такива негрите намират в гората, и не можейки да си обяснат техния произход считат ги за божествени. Те я поставят в един сѫд и тя гадае бѫдещето чрез тракане. За да я предразположат кѫм това, всеки петѫк тя получава една баня в дѫрвено масло. Аз намирам всичко това сѫвѫршено отлично, а моята тайна жрица всеки ден ми харесва повече. Наистина тайните сѫ за разследване — тука доктора има право — но няма нищо ужасно в тях!

* * *

23 Септември.

 

Едва сега, на моята седемдесет годишна вѫзраст требва аз да разбера, колко е добре да си сведущ в всички области! Никога аз немаше да изживея вчерашната мила история, ако не бех изучил книгите!

Аз пиех кафето си на верандата и повиках за Аделаида, която бе забравила захарта. Тя не дойде. Аз отидох в моята стая, в кухнята, нея я немаше там — другите момичета сѫщо; захарта сам не можах да намеря. Когато преминавах площатката на стѫлбата, чух един тих говор от стаята на Аделаида. Аз избѫрзах в градината — стаята лежи неподигната от земята — погледнах вѫтре. Тук седеше моята хубава, черна жрица. Тя миеше камѫка с своята най-хубава копринена кѫрпа, после тя го постави в ченията и наля вѫрху него внимателно пресно масло. Тя беше твѫрде развѫлнувана, очите й беха пѫлни с сѫлзи. Предпазливо тя издигна ченията между краищата на прѫстите и протегна рѫката си. Това продѫлжи един момент, след който рѫката й почна да трепери, отначало слабо — после все по-силно. И естествено камѫка тракаше. Аделаида заговори с него, за жалост аз не можах да разбера нищо.

Но аз схванах работата — чудо — доктора може да бѫде доволен от мен. Аз сѫщо, защото в основата си тази работа ми е мила. Впрочем вечерта, след ядене, аз отидох в стаята на Аделаида, взех чукащия камѫк и седнах в моето кресло. Когато тя влезе, за да разчисти масата, аз захвѫрлих бѫрзо вестника, взех ченията в рѫка и налех пресно масло вѫрху камѫка. Ефекта беше великолепен — бум! тя изпусна подноса, изглежда това да е неин специалитет при такива случаи. Но слава богу, този пѫт той беше празен. Аз й кимнах да се смири и казах спокойно: „Петѫк! Той требва днес да получи една освежителна баня!“ — „Искате да го попитате нещо?“ пошепна тя. „Естествено!“ — „За мене?“ — „Разбира се!“ Това ми хрумна сѫвсем случайно, но сега аз вече щех да разкрия нейната тайна. Аз й кимнах да излезе и да заключи вратата след себе си. Тя направи това, но аз чувах добре, че тя остана навѫн и подслушваше. Сега аз бутнах моя бог да чука според желанието си, той заскача вѫрху маслената чиния и това беше една радост. Това клан! клан! се смесваше с дѫлбоките вѫздишки на Аделаида, които долитаха от вратата.

В момента, когато аз оставях тракащия бог на спокойствие и поставях ченията на масата, тя влезе.

— „Какво каза той?“

Ха, по дявола, какво каза той? Потропа малко, повече нищо. Аз мѫлчах.

— „Какво каза той?“ настояваше тя. „Да или не?“

— „Да!“ казах аз на слуки.

Тя вѫзликува: „Petit moune? Petit moune?“

— „Естествено: Petit moune!“ повторих аз.

Тя заскача из стаята, подскачайки от единия на другия крак.

— „Ох, той е добѫр, така добѫр е милия тракащ бог! На мене той каза сѫщото. И сега той требва да удѫржи това — в един ден той обещава два пѫти това!“

Внезапно тя стана сѫвѫршено сериозна: „Какво каза той, едно момче, или едно момиче?“

„Едно момче“, отговорих аз.

Тогава тя падна на колене пред мен, плачеше и ридаеше и непрестанно хѫлцаше, сѫвѫршено забравена от радост: „Ах, най-после! Най-после!“

* * *

28 Септември.

 

Аз знам, че Аделаида ме обича от дѫлго време, и че тя не желае нищо по-страстно от това да има едно „petit moune“ от мене. Тя е завислива кѫм другите момичета, чиито немирници тичат из двора, при все че аз, белия бог, не се наскѫрбявам от това. Аз вярвам, че тя би им издраскала с удоволствие очите. С това се обяснява и доброто отнасяне кѫм тракащия бог. — Впрочем, тази вечер тя беше сѫвѫршено прелестна — струва ми се, че не сѫм имал никога едно такова мило, негѫрско момиче. Мисля, че тя ми е наистина приятна и що се отнася до мен требва всичко да се направи, за да се изпѫлни нейното малко желание.

* * *

6 Октомври.

 

Скандално е, че аз, като добѫр тѫрговец, никога не водих книга, колко сѫм допринесѫл за подобрението на ниската раса в тази хубава страна. Аз ценех, вероятно, винаги твѫрде ниско, моите културни заслуги. Но днес аз си сѫставих статистиката; това не беше трудно. Имено: аз имам на палеца си три прешлена и това изглежда да е наследствено. И така каквото има из града с три прешлена е сигурно от мене. Едно весело откритие направих аз с малкия Леон. Аз третирах това мулатче винаги за мой потомец, а и майката се кѫлнеше за това. Но: глупачето има само два прешлена на палеца си. Тука има нещо. Аз подозирам хубавия Християн, един от морските офицери, който непременно ми е забѫркал моите рѫчни творения. — Впрочем липсват не повече от четири от моите немирници. Това показва, че те сѫ забегнали вече от години; никой не може да ми определи некаква точка, кѫдето сѫ се спрели. Но не е ли все едно.

* * *

24 Октомври.

 

Чукащия бог бе пророкувал верно. Аделаида е блажена и се отнася кѫм мен с една очарователност на медения месец, която почти е обезпокоителна. Нейната гордост и радост почти заразяват — никога още през живота си аз не бех се загрижвал за развитието на един бѫдещ живот на земята, а сега — не мога да отреча — аз имам очевиден интерес кѫм това. Вследствие на това аз ставам все по-близѫк с Аделаида. Наистина, тя проявяваше известно противяне и нерешителност, проля некоя сѫлзица, некоя нежност до като спечелих нейното пѫлно доверие. Тези черни могат да мѫлчат когато искат; това което те не желаят да кажат, не може да им се изтрѫгне, ако ще и с нажежени щипци да ги защипят.

Но тук се случи едно особено щастливо обстоятелство, което ми даде в рѫката средството да я принудя да свали и последната си маска.

Аделаида сѫвсем нема родители! Това аз научих от една престарела бабичка, която се казва Филоксера и която от много години плеви бурените из градините ми. Тази женичка живее наблизо в една бедна колиба с своя правнук, едно мрѫсно хлапе. Негодникѫт беше откраднал отново яйца и този пѫт требваше основателно да получи камшици; тогава дойде старата, моляща да го пусна. Като отплата за това, тя ми предложи да сѫобщи нещо за Аделаида — естествено тя знаеше при каква милост се намира тази при мене. А тези известия — аз требваше да се закѫлна на старата в всички светии, че нема да ги издам — сѫ наистина така интересни, че аз й дадох отгоре на това и един американски долар. Аделаида нема сѫвѫршено никакви родители и следователно тя никога не ги е посещавала. Тя е една Мамалоа, една жрица — царица на култа Vaudoux. Когато взимала от мен позволение, тя отивала кѫм „Honfoû“, кѫм храма, който се намира отдалечен от хората на една поляна всред гората. И моята малка, нежна Аделаида преставлява там жестоката жрица, заклиня змиите, души деца, пие ром като стар параходен капитан и празнува нечувани оргии! Нищо чудно, че тя се врѫщаше в кѫщи винаги напѫлно изтощена! — Ха, чакай ти малка, черна каналия!

* * *

26 Октомври.

 

Аз казах, че требва да отида кѫм Sâle-Trou и наредих да оседлят коня ми. Старата ми беше описала така точно пѫтя кѫм храма, както само една негѫрка може да опише един пѫт. Естествено, аз се отправих на там и имах удоволствието да пренощувам в девствената гора; за щастие аз носех с себе си един пѫтнически креват. Едва на следващата сутрин аз намерих храмѫт „Houfoû“ т.е. една твѫрде голема, но бедна сламена хижа, построена всред една поляна, която беше отѫпкана и изгладена като место за танц. Нещо като пѫтека, от двете страни на която аз видех забити колове, вѫрху които забождаха телата на черни и бели кокошки, водеше кѫм храма. Между коловете се виждаха издухани яйца от мисирка и камѫни и корени, извити в чудновати форми. До входа на храма имаше един голем ягодов храст, когото верващите наричаха „Loco“ и го уважаваха като божествен, на около се тѫркалеха разчупени на парчета, за негова чест, много чении, чаши и шишета.

Аз влезох в светилището. При блесѫка на една запалена от долния край борика, закачена на един стѫлб, неколко отвора на покрива даваха задоволяваща светлина. Наредбата на храма беше особено эабавителна. По стените аз видех портрети на Бисмарк, изрезани от „Woche“ и на Императора Едуард от „Illustr. London“ News. И двата беха задигнати, разбира се, от мен, но кой би могѫл да донесе листовете тука? Вероятно Аделаида ги е великодушно заселила. По-нататѫк се виждаха неколко свещени картини, отвратителни маслени отпечатѫци, преставляващи свети Себастиян, свети Францискус и Мадоната, до тех листове (пак задигнати от мене) от „Simplicissimus“ и от „Asiett au Beurre“. Между тех висеха неколко стари дрипи от знамена, мускулни стави и пѫстроцветни ленти, изрезани от хартия. Отзад аз забелезах една здрава кошница. Аха, досетих се аз, вѫтре е скрит Хугонбадагри, великият бог на Vaudoux. Твѫрде предпазливо аз отместих капака и отскочих назад — сѫвсем немах желание да бѫда ухапан от некое отровно животно. Но, хе! В кошницата, наистина, се намираше една змия, но тя беше една безопасна вияща се усоиница и така жално пригладняла! Това беше чисто негѫрска работа: да обожават нещо като бог, а след това, след празниците да не помислюват повече за него. Разбира се, един фалшив бог, би требвало да се дѫржи в кошница всред гората! Но всеки случай Дамтала, добрия тракащ бог, е решително по-до6ре поставен отколкото всемогѫщия Хуедособакви, който лежеше тука пред мен така жално свит; онзи все пак получава всеки петѫк дѫрвено масло, докато този, представляващ в налудничавия езическо-християнски Vaudoux култ самия Иоан Крѫстител, не получава дори една жабичка или некоя мишка.

* * *

29 октомври.

 

Когато на следващия ден аз налегнах Аделаида с моето ново откритие — аз направих това така, като че ли всичко ми е било отдавна известно — тя не направи никакѫв опит да отказва повече. Аз й казах, че мене ме е посветил доктора, който е един представител на Цимби-Кита, тартора на дяволите, и й показах една брадва, вѫрху която аз бех разлел малко червено мастило. Напоената с крѫв брадва е имено, символа на този свиреп демон.

Момичето трепереше, хѫлцаше и едва можеше да се успокои.

„Аз знаех това“, крещеше тя, „аз знаех това и го казах дори на Папалоа! Той е самия Дом Педѫр!“

Аз потвѫрдих — защо добрия доктор да не бѫде и самия Дом Педѫр? И сега аз узнах, че имено нашето место, Petit Goaves, е главното седалище на дяволската секта Дом Педѫр. Това беше един мѫж — добѫр измамник требва да е бил той — който преди много време дойде от испанската част на острова и основа тука култа на Цимби-Кита, на великия дявол и неговия слуга Ацилит. Една добра сума требва да е спечелил той с това. Но би требвало той самия и всички негови висши и нисши дяволи, живи да ми се явят, ако и аз не направя един добѫр гешефт от целата тая история. Аз си имам вече идеята.

* * *

18 Ноември.

 

Днес аз чух Neklésin-а да звѫни железния триѫгѫлник из улиците. Колко пѫти сѫм чувал аз тази детска музика и никога не сѫм помислювал за нея; но сега аз вече знам, че това е таинствения знак, с който се призовават верващите в храма. Аз повиках тутакси моята малка Мамалоа и й сѫобщих, че и аз ще участвувам този пѫт при жертвената служба. Тя беше извѫн себе си, молеше и настояваше, ридаеше и крещеше. Но аз не отстѫпих; аз й показах повторно старата дѫрвена брадва с червеното мастило, която я почти вцепеняваше от ужас. Казах й, че имам особена порѫчка от Дом Педѫр, и че всичко това не требва да й прави некакво необикновено впечатление. Тя излезе, за да говори с своите Houcibossales, с татуираните хора на Vaudoux; струва ми се, че тя ще потѫрси дори и самия Папалоа.

Аз използувах отсѫствието й, за да препрочета още некои глави от моите книги. Тук аз сѫпоставих некои дати, които, наистина, имат своята верност. Според тех освободителя на Хаити, Toussaint Louverture, бил сам един Папалоа, както и император Dessalines и крал Christophe. Император Soulouque бил сѫщо жрец на Vaudoux, аз го видех, черният подлец, още когато идвах кѫм Port au Prince през 1858 год. А председателя Salnave, моя добѫр приятел Salnave, през 1868 г. принасял сам човешката жертва, жертвата на „безрогия козел.“ Salnave, кой е мислил това! Хитреца с когото — почти в сѫщата година — аз не построих великолепния вѫлнолом на Port du Paix, но с което спечелих моето пѫрво сѫстояние. Сега иде президента Salomon, престарелия дебелан, който сѫщо бил един ревностен насѫрдчител на Vaudoux. Че Hyppolyte, неговия заместник, не се много различавал, аз сѫм чувал често, но че той си запазил за спомен скелета на закланата от него жертва, това вече е една мила характерна черта. Когато той умре преди десет години, в неговите владения намериха цела редица такива скелети; той би требвало, наистина, да ми завещае неколко от тех — не един хубав гешефт сѫм правил аз с него. Той получаваше от мене всички униформи винаги на половина, но пѫк безплатно с толкова златни ширити, колкото пожелаеше! А всички „Kalypsos“ излизаха от моя джеб — той не е давал никога стотинка, като дребни подарѫци за господа депутатите.

Впрочем, двамата президента Geffrard и Boisrond-Canal по на шейсет и седемдесет години, се вѫзпротивяват на Vaudoux. При техно време се завежда делото против хората на Vaudoux. Тогава — 1864 г. — при Port-au Prince сѫ застреляни 8 души, защото принесли в жертва и изяли едно дванадесет годишно момиче, сѫщо за това бил осѫден, през 1876 год., на смѫрт един Папалоа, а две години по-кѫсно и неколко жени. Разбира се това не е много, ако е верно, както мисли Texier, че ежегодно бивали закалвани и изяждани — cabrit sans cornes — неколко хиляди деца.

Аделаида още не се е вѫрнала. Но, при каквито и да е обстоятелства аз ще изпѫлня моето желание. Аз принадлежа на тази страна и имам правото да я изуча в нейните особености.

* * *

Десет часа вечерта.

 

Папалоа изпрати един посланик, един Avalou, нещо като клисар, който моли един разговор с мене от името на своя господар. Аз го изпѫдих без да влеза в преговор. Преди това аз показах на мѫжагата моята секира, нацапана с мастило, тя и този пѫт указа своето действие. Казах сѫщо да се сѫобщи на Папалоа, че ще го застрелям ако не бѫдат изпѫлнени моите желания.

В девет часа мѫжагата дойде още веднаж да преговаря; този пѫт той беше изпѫлнен с идолопоклонически респект и не се осмели да влезе в стаята ми. Аз прокѫлнах страшно в името на Цимби-Кита, главния дявол. Мѫжѫт се е убедил в моята дяволска мисия поне колкото Аделаида! Тя още не се е вѫрнала, аз сѫм сигурен, че е задѫржана. Аз казах на Avalou, че ако в продѫлжение на един час тя не бѫде в кѫщи, аз заедно с самия Дом Педѫр ще я пренеса.

* * *

Дванадесет часа през ноща.

 

Всичко е наредено, утре експедицията може да трѫгне. Папалоа е схванал добре, че аз не остѫпвам от моето желание и се покори на волята ми. Но в края на краищата, като истински поп, той потѫрси още нещо за да се отѫрве и постави чрез Аделаида, условието да подаря двадесет долара за бедните на общината. „Бедните“ — разбира се, това е самия той, но аз му изпратих тутакси парите. Сега черният, главен епархиален сѫветник требва да е доволен.

Затова, може би, той ми изпрати шепа гнили растения с които да направя една баня, за да стана Canzou т.е. да получа освещение. Собствено, требва цели четиридесет дни да се седи в такава мрѫсна баня, докато всичко се изпари, но за мене беше разрешен един по-сѫкратен способ. Аз хвѫрлих тутакси корените в смета, но от любов кѫм Аделаида аз изядох втория дар Verver — една смесица от царевица и крѫв. То имаше отвратителен вкус. Сега аз сѫм достатѫчно подготвен, за да бѫда приет утре вечер между дяволските жреци Bizangos и Guinbindingues.

* * *

22 Ноемврий.

 

С мѫка смогвам да дѫржа перото, рѫката ми трепери, а прѫстите не искат да се подчиняват. Два дни лежах аз на дивана, а и днес още се вѫртя в треска; всичките ми кости сѫ като разтрошени. Аделаида продѫлжава да лежи в леглото. Нищо чудно след тази нощ! Да бих известил случилото се на моя брат, вервам, че набожния господин, би повѫрнал некои приложен чек.

Дявол, как ме боли гѫрба! Всеко най-малко движение ме прави да креща. Аз чувам Аделаида да охка от леглото си. Преди малко аз бех при нея, тя не проговори, само тихо плачеше и целуваше рѫката ми. И аз сѫвсем не можех да си представя, че това бедно сѫщество е сѫщата свирепа жрица, която с разкривени, стрѫвни за крѫв рѫце…

Но нека разкажа всичко спокойно. Аделаида бе излезла още сутринта, след обед аз вѫзкачих моя ат — моите добри Brownings висеха за чантите на седлото. Само аз познавах пѫтя кѫм Houfoû и при залез бех вече там. Още от далече аз чух през гората глѫч от развѫлнувани гласове, между които и пискливите викове на Neklésin. Широката поляна бе изпѫлнена с черни тела. Всички беха сѫблекли дрехите си и само некакви червени кѫрпи се виеха около месата им. Те пиеха из своите широкодѫни шишета, тичаха по пѫтя по който се виждаха забодени живи на заострените колове черни и бели кокошки и крескащи разчупваха шишетата под божествения ягодов храст. Очевидно бе, че те ме очакваха: неколко мѫже изтичаха на среща ми, вѫрзаха коня ми на едно дѫрво и ме поведоха по пѫтя, при което те поливаха с крѫв, като цветя в саксии, мѫчително крескащите и пѫрхащите птици вѫрху коловете. При входа на храма некой ми втикна в рѫката едно празно шише — аз го раздробих под ягодовото дѫрво. Ние прекрачихме в широкото светилище — в този момент всички нахѫлтаха след нас. Тласкан от голи тела, аз достигнах близо до змийския кош. За храмовите стѫлбове беха закрепени грамадни борови факли, които пушеха през отворите на покрива вѫн в ноща. Мене ми хареса този червен, огнен блесѫк вѫрху черните, лѫскави тела; нещо повече: чрез това аз дойдох в настроение.

Близо до змийския кош, под един грамаден казан гореше огѫн, до който седеха вѫрху своите барабани барабанчиците Houn, Hountor и Hountorgri, които сѫответствуват на трите апостоли Петѫр, Павел и Иоан. Зад тех седеше един висок като дѫрво мѫжага, който думкаше великанския Assauntor барабан, направен от кожата на един умрел Папалоа. Все по-бѫрзо и по-бѫрзо ставаше думкането все по-високо гѫрмеше то из препѫлненото светилище.

Прислужващите Avalous затласкаха тѫлпата на страна и направиха свободно место по средата. Те хвѫрлиха там сухи дѫрва и трески и втикнаха факли по между — един светѫл огѫн лумна мигновено вѫрху добре отѫпканата земя. След това те доведоха в крѫга пет новоприемници, три жени и двама мѫже, които беха прекарали точно четиридесет дневно освещаване в мрѫсната баня, от която аз така щасливо се избавих. Барабаните затихнаха и Папалоа пристѫпи напред.

Той беше един стар, мѫршав негѫр, загѫрнат като другите само с неколко червени кѫрпи. Освен това, той имаше около челото си една синя лента, под която стѫрчеха дѫлгите му отвратително мрѫсни кичори коса. Неговите помощници жреци, Дионите му подадоха една голема китка от коси, парчета от рогове и зеленика, които той бавно посипа в огѫня. При това той призоваваше божествените близнаци: Saugo, бога на светкавицата и Bado, бога на вихѫра, за да вѫзпламенят свещения огѫн. После той заповеда на треперящите новоприемници да скочат в огѫня. Дийоните затласкаха и задѫрпаха кѫм огѫня колебаещите се. Беше великолепно да се гледа как тези лудо заскачаха всред пламѫците. На края те можеха да се одрѫпнат, но сега Папалоа ги поведе кѫм врящия казан до змийския кош. Тук той призовава Opété, божествения паун и Assouguié, небесния бѫбривец. За техна чест новоприемниците требваше да бѫркат в врещата вода, да вадят парчета месо и да ги раздават на верващите вѫрху големи листя от зелка. Страшно обгорелите рѫце се потопяваха непрекѫснато в кипящето вариво, до като и последния присѫтствуващ получи своя лист. След това мѫршавия старец ги прие като равноправни членове на своята община — в името на Attaschollôs великия световен дух, — а на края ги предостави на техните роднини и приятели, които им намазаха жестоко обгорените членове с благовония.

Аз любопитствувах, дали този человеколюбив жрец ще изиска и от мен една такава церемония, но никой не се загрижи за мен. Наистина подадоха ми и на мен парче месо вѫрху зелков лист и аз го изядох, като всички останали.

Дионите хвѫрлиха ново гориво в огѫня и забиха всред него едно копие. След това те вѫведоха теглейки ги за рогата, три козела, два черни и един бел и ги занасяха пред Папалоа. Този ги пробождаше с един грамаден нож през гѫрлото, пререзваше и с един-единствен замах отделяше главата. С двете рѫце той издигаше главите, показваше ги пѫрво на барабанчиците, после на верващите и ги хвѫрляше в врещия казан, като ги посвещаваше на господаря на хаоса Agaou Kata Badagri. През това време Дионите сѫбираха техната крѫв в големи сѫсѫди, размесваха я с ром и раздаваха това наоколо да се пие. После те одраха животните и ги забодоха на копието.

Аз пих сѫщо, отначало една глѫтка, след това все повече и повече. Аз чуствувах да ме обхваща едно странно опиянение, едно диво, стрѫвно опиянение, което до сега не бех изпитвал. Аз бех изгубил сѫвѫршено сѫзнанието за моята роля на безучастен зрител и се срасвах все повече кѫм тази дива околност.

Дионите начертаха близо до огѫня с парче от прегорял вѫглен един черен крѫг и Папалоа пристѫпи вѫтре. И докато печените, които той благослови, се задушаваха, той призоваваше с висок глас Allègra Vadra, всезнающия бог. Той го молеше да просветли своя жрец, него и верващата община. И бога отговори чрез него, че просветлението ще дойде, когато козето месо бѫде изядено с сладост. Тогава черните тела скочиха кѫм копието, разкѫсаха месото с рѫцете си и го загѫлтаха горещо и полусурово. Те чупеха и огризваха с големите си зѫби кокалите, а след това ги хвѫрляха през отворите на покрива вѫн в ноща, в чест на Allègra Vadra, великия бог.

И загѫрмеха отново барабаните. Започна Houn най-малкия, след това Hountor и Hountorgri. А най-после забумча и грамадния Assauntor барабан своята отвратителна песен. Все по-силно ставаше вѫзбуждението, все по-пламено и по-плѫтно се притискаха около мен черните тела. Avalous-ите отмахнаха копието и стѫпкаха огѫня — целата тѫлпа се размести напред.

Тогава внезапно вѫрху змийския кош изкочи Аделаида, Мамалоа-та — откѫде дойде тя, аз не знам. Тя беше обвита като останалите, само с неколко червени кѫрпи, които висеха над бедрата и левото й рамо. Синята жреческа кѫрпа красеше челото й, нейните прелестни бели зѫби блестяха в червения пламѫк на факлите. Тя беше великолепна, напѫлно великолепна. Папалоа й подаде с наведена глава един грамаден сѫд, пѫлен с ром и крѫв, и тя го изпразни на една глѫтка. Барабаните затихнаха и тя започна, отначало тихо, после все по-високо, химна на божествената змия:

Leh! Eh! Bomba, hen, hen!

Cango bafio tè

Cango moune dè lé

Cango do ki la

Cango li!

Тя изпе два-три пѫти дивите думи, до като й отекнаха неколко стотици пияни уста:

Leh! Eh! Bomba, hen, hen!

Cango bafio tè

Cango moune dè lé

Cango do ki la

Cango li!

Малкият барабан придружаваше пеенето, което отново ставаше все по-тихо и почти заглѫхваше. А тя извиваше бедрата си, навеждаше и изправяше главата си, теглеше странни, змийски линии с рѫката си в вѫздуха. Тѫлпата с затаен дѫх очакваше. Един тихо шепнеше: „Да бѫде благословена, Manho, нашата жрица!“ А друг един: „Да те целуне Иоан Крѫстител, теб, Houangan, неговата любимка!“ Очите на негрите излизаха от орбитите, всичко бе втренчено вѫрху тихо тѫнаникащата Мамалоа.

Тогава пошепна тя кротко, почти с уплашен глас: „Елате! Houedo ви чува, великата змия!“

Всички се натиснаха около нея, с мѫка смогваха слугите и жреците да запазят реда.

„Ще се здобия ли аз, това лето, с едно ново магаре?“ — „Ще оздравее ли детето ми?“ — „Ще се вѫрне ли моя любим, когото взеха войник?“ — Всеки имаше по некой вѫпрос, по едно желание. Черната Пития отговаряше с затворени очи, главата ниско наведена вѫрху гѫрдите, рѫцете неподвижно протегнати на долу, прѫстите конвулсивно разперени. Истински пророчески отговори, които не казваха нито „да“, нито „не“, но от които всеки можеше да заключи това, що желаеше да чуе. Доволни те се оттегляха, като хвѫрляха медни монети в старата, плѫстена шапка, която дѫржеше Папалоа. Но там падаше и сребро.

Барабаните забиха отново и Мамалоа бавно се сѫбуди от своя сѫн. Тя скочи от коша, извади змията и се вѫзкачи отново. Това беше една дѫлга, жѫлто-черна пепелянка; смутена от огнения блесѫк тя се размѫрда и зави около протегнатата рѫка на жрицата. Верващите паднаха на колене и докоснаха земята с челата си. „Безконечно да живее Мамалоа, нашата майка и царица, тя, Houdja Nikou, нашата властница!“ И те се молеха на великата змия, а жрицата ги заклеваше за вечна верност. „Да се разкапят мозѫка и вѫтрешностите ви, ако пренебрегнете това, в което се заклевате!“ Тогава те викаха: „Заклеваме се с три неразривни клетви, на теб Hougon-badagri, на Иоан Крѫстител, който иде при нас като Sobagui, като Houedo, великия бог на Vaudoux“.

Сега Мамалоа отвори един друг кош, който се намираше зад нея. Тя извади от там черни и бели кокошки и ги хвѫрли високо в вѫздуха. Верващите скочиха от земята, хващаха пѫрхащите с крилете си птици и откѫсваха главите им. Стрѫвно засмукаха пресно струящата крѫв от телата. След това ги хвѫрляха през отворите на покрива: „За теб, Houedo, за теб Hougon-badagri, в знак, че ние ще пазим нашата клетва!“

От отзад изтичаха шест мѫже и заобиколиха Мамалоа. Те носеха дяволски маски, на раменете им висеха кози кожи, а телата им беха боядисани червено с крѫв.

„Страх, страх пред Цимби-Кита!“ Крещеха те. Тѫлпата се отдрѫпна и направи свободно место, кѫдето пристѫпиха новодошлите. Те водеха за една врѫв, около врата, едно момиче на около десет години. Детето гледаше очудено около себе си, то беше разтреперано, уплашено, но не крещеше. Пияно от ром, то се люлееше и едва смогваше да се дѫржи на краката си. Папалоа пристѫпи кѫм него: „На Ацилит и Дом Педѫр те отдавам аз, те могат да те занесат при него, най-великия от всички дяволи — Цимби-Кита!“ Той посипа в кѫдравата буйна коса на детето зеленина и парчета от рога и постави една горяща главня отгоре. Но преди още ужасеното дете да посегне с рѫцете си кѫм горящата коса, като бесна се хвѫрли Мамалоа с един страшен вик от своя кош. Прѫстите й се впиха в слабото вратче, тя издигна детето високо в вѫздуха и го задуши.

„Аа-бо-бо!“ крещеше тя.

Изглеждаше, като че ли тя сѫвсем не желаеше да пусне жертвата си. Но главният жрец й изтрѫгна безжизненото дете, и както на козлите, с един-единствен замах той му отреза главата. При това дяволските жреци пееха високо и диво отвратителната си триумфална песен:

„Interrogez le cimétière

il vous dira

de nous ou de la mort,

qui des deux fournit

les plus d’hôtes“.^[2]

Отново показа Папалоа с издигнати рѫце главата на барабанчиците и както преди я хвѫрли в врещия казан. При това Мамалоа, стоеше вцепенена и безучастна, през което време пѫк, дяволските жреци сѫбираха крѫвта в сѫсѫди с ром и разкѫсваха телото. Те хвѫрляха, като на животни, суровите парчета месо на верващите, които се нахвѫрляха над тех, биеха се и кѫсаха на около им.

„Аа-бо-бо! Le cabrit sans cornes!“ виеха те.

И всички пияха пресната крѫв, размесена с силен ром. Едно отврѫтително питие, но то се пие, все повече и повече требва да се пие.

Сега един от дяволските жреци застана в средата, близо до жрицата. Той дрѫпна маската си, отхвѫрли кожата. И изправи се там черният мѫж гол, с великолепно нашарено тело с кѫрвави знаци, с рѫце потѫнали в червенота от крѫв. Всичко замлѫкна, никакѫв звук не се чуваше. Само малкият барабан на Houn тракаше тихо в такта на дяволския танц, танц на Дом Педѫр, който требваше да започне.

В продѫлжение на една минута танциора стоеше там неподвижен, без да помрѫдне. След това той започна бавно да се люлее насам, натам — отначало главата, после бавно люлеещ телото. Всичките му мускули се обтегнаха, завладя го едно страно вѫзбуждение, което изглеждаше да се предава, като магнетически ток, на всички.

Всички още не се движеха, но те се гледаха взаимно, чувствуваше се как трепнеха нервите. И сега затанцува жреца, отначало бавно се изви, след това по-бѫрзо и по-бѫрзо, все по-силно думкаше барабана на Houn — втурна се и барабана на Hountor. И раздвижиха се и черните тела: един издигаше крака си, друг рѫката. Те се поглѫщаха един друг с погледи; хващаха се вече и се завѫртваха в танца. Сега загѫрмя и Hountorgri и големия Assauntor барабан, чиято кожа от човек издаваше един бесен, сластно разпален вой. Всички скочиха, завѫртяха се в танца и под дивия ритѫм, който пееше жрицата, те се заблѫскаха, тѫпчеха се един друг, подскачаха с големи кози скоци, хвѫрляха се на пода, биеха главите си о земята, скачаха отново, прашкаха рѫце и крака и беснееха. А жрицата седеше горда в средата, издигаше божествената змия високо вѫв вѫздуха и пееше своята песен:

Leh! Eh! Bomba, hen, hen!

Близо до нея се притискаше Папалоа, който рѫсеше с крѫв черните тела, които все по-диво скачаха, все по-бесно виеха песента на Царицата.

Те се хвѫрляха един на друг, разкѫсваха си червените устни. Костите им се изкѫлчваха, гореща пот струеше от голите им тела. Пияни от ром и крѫв, вѫзбудени от неизмерима сласт, те се нахвѫрляха, като животни, един вѫрху друг, легаха на пода, подхвѫрляха се на горе, забиваха си стрѫвните зѫби в черното месо. Аз чуствувах, че трябва сѫщо да взема участие в този дяволски танц на разбесняли хора. Една безумна радост ликуваше из залата, едно стрѫвно любовно опиянение, което надрастваше всичко земно. Те бяха престанали от отдавна да пеят, всред тяхните конвулсии и потрепервания, извиваше само страшния дяволски вик: „Аа-бо-бо!“

Аз виждах мѫже и жени да се впиват един в друг, да се преплитат вѫв всички положения и пози. Диво, жадно за крѫв си забиваха те ноктите в месото и го раздираха на дѫлбоки, страшни рани. А крѫвта помрачаваше техното сѫзнание и аз виждах да пропѫлзяват мѫже вѫрху мѫже, и жени вѫрху жени. Тук петима се преплитаха един в друг в едно черно кѫлбо, там некой, се качваше, като куче, вѫрху змийския кош. Техната разбесняла похот не разпознаваше вече пол, нито различаваше живи сѫщества от мѫртви предмети.

Две негѫрки се хвѫрлиха отгоре ми, задѫрпаха дрехите ми. Аз ги зграбчих за гѫрдите и ги повалих на пода. Аз правях като всички други — тѫркалях се, виех, хапех. Аз видях как Аделаида ненаситно в тая дяволска похот взимаше без избор един мѫж след друг, жени сѫщо, винаги различни, винаги нови. Тя скочи кѫм мене цялата гола, от рѫцете и гѫрдите й течеше крѫв. Само синята жреческа лента красеше още челото й, а гѫстите й кичури коса пѫлзяха надолу като черни усойници. Тя ме сѫбори на пода, притегли ме сѫс сила, скочи отново и ме блѫсна в рѫцете на друга жена. А тя, притискаща и притискана, от все по-нови рѫце, се залюля нататѫк…

И сега, без сѫпротивление, аз се отдадох на най-дивото опиянение, преплитах се в най-невероятни пригрѫдки, скачах, беснеех и крещех по-диво и по-безумно от другите, отвратителното: „Аа-бо-бо!“

* * *

Аз се намерих лежащ вѫн на местото за танц, всред една грамада черни жени и мѫже. Слѫнцето беше вече изгрело, а наоколо лежеха, стенящи и треперящи в сѫня си, черните тела. С едно извѫнредно напрежение на волята си, аз се изправих; дрехите ми виснаха по мен на кѫрвави дрипи. Наблизо, окѫрвавена от горе до долу, аз видях да лежи Аделаида. Аз я повдигнах и я занесох при моя кон. От кѫде вземах тази сила, аз не знам; все пак аз постигнах това, вѫзкачих премрелата отпред на седлото на коня и препуснах кѫм кѫщи. Тук аз разпоредих да я занесат в леглото й и сам отидох да легна…

… Чувам я отново да плаче — ще отида да й занеса една чаша лимонада.

* * *

7 Март 1907.

 

Месеци вече сѫ преминали. Като препрочитам тези последни страници, струва ми се, като че ли некой друг, не аз, е изживял всичко това. Така далечно и чуждо е всичко за мене. А когато сѫм заедно с Аделаида, требва да си наложа, та да повервам, че и тя е участвувала. Тя, една Мамалоа… тя, това прелестно, преданно, щастливо сѫщество? Само една мисѫл има тя: нейното детенце. Ще бѫде ли то наистина момче? Но непремено, непремено момче? Тя пита стотици пѫти това. И е блажена всеки пѫт, когато й кажа че то, сѫвѫршено сигурно, ще бѫде едно момче. Така смешно е: това дете, което дори още не е родено, заема голямо место в моите мисли. Ние вече намислихме неговото име, а неговите малки дрешки лежат вече готови. А аз сѫм приблизително толкова загрижен за червейчето, колкото и Аделаида.

Между това аз открих у нея нови очевидни способности. Сега тя е назначена, с пѫлна заплата, началник на един нов отдел в моето тѫрговско заведение, и тя се справя отлично с това. Този отдел в моята тѫрговия аз открих наскоро и той ме твѫрде развеселява. Аз започнах да фабрикувам една чудотворна вода, която е полезна при всички случаи. Направата е твѫрде проста: дѫждовна вода, боядисана розово с малко доматен сок. Тя бива напѫлнена в малки дѫнести шишенца, които аз получавам етикирани от Ню-Иорк. Етикета е изработен според моите указания: той изобразява кѫрвавата брадва на Цимби-Кита и носи надписа „Вода на Дон Педѫр“. Едното шишенце ми струва по три стотинки, а аз го продавам по един долар. При това продажбата е блестяща, негрите се надпреварват да купуват; от последната седмица насам аз изпращам и из вѫтрешността. Но и купувачите сѫ твѫрде доволни. Те уверяват, че чудотворната вода, действително, постига резултати при всички вѫзможни болести. Ако те можеха да пишат, аз бих получил купища от благодарствени писма. Естествено Аделаида е сѫщо убедена в лечебната сила и тя работи с гореща усѫрдност. Но заплатата си и своите проценти — тя получава сѫщо и проценти от продажбата — тя ми ги винаги предава, за да ги запазя за „нейното момче“. Тя, наистина, е очароваща — това черно дете; аз сѫм почти уверен, че сѫм влюбен в нея.

* * *

26 Август 1907.

 

Аделаида е извѫн себе си от щастие: тя се здоби сѫс своето момче. Но това още не е всичко: момчето е бело и поради това нейната гордост е безгранична. Както е известно, негѫрчетата не идват черни на света, а както децата на белите доста раковочервени. — Но както тези бели, така и негѫрските деца стават, твѫрде скоро, вѫгленогарвански черни, или при случаи на смес, най-малко тѫмни.

Естествено Аделаида знаеше това и с сѫлзи на очи чакаше тя да почернее детето й. Тя не го изпущаше от рѫцете си нито за една секунда, като да можеше с това да го запази, щото то да не получи своя естествен цвят. Но час след час минаваше, един ден след друг, а нейното дете белееше и остана бело, снежнобело, наистина, по-бело и от мен. Ако то нямаше малките черни кѫдрици, никой не би повервал, че в него тече негѫрска крѫв. Едва след три седмици Аделаида ми позволи веднаж да го взема на рѫка. Никога през живота си аз не сѫм дѫржал дете на рѫката си, и аз изпитах едно смешно чувство, когато малкият мѫж ми се смееше и удряше с рѫчичките наоколо си. То има вече такива силни прѫсти, особено палеца — разбира се той е с три прешлена — великолепен младеж!

Цело удоволствие е да се гледа майката, когато стои в магазина и реди пред себе си червените чудотворни шишенца. Здравата й черна грѫд блести навѫн от червената дреха, и белия малчага смучи от соковите на телото. Действително аз се чувствувам добре в моите стари дни и така млад, като никога преди. От радост за рождения ден на моя син, аз изпратих на милия си брат една значителна, отделна пратка; аз мога да си позволя това — все пак, остава повече от достатѫчно за момчето.

* * *

4 Септември.

 

Аз си бех дал дума, че няма да имам вече нищо с хората на Vaudoux — това да бѫде заради производството на моята чудотворна вода. Обаче, аз требваше да се занимая още един пѫт с шайката, разбира се, този пѫт не в формата на участник, а на неприятел. Вчера, ридаеща, дойде при мене старата женичка Филоксера, която плеви градината ми. Нейния правнук бил изчезнал. Аз я утешавах, като й казвах, че той е сигурно избегал некѫде в гората. Отначало и тя вервала това и го тѫрсила цел ден, но по-кѫсно тя узнала: Bidangos-ите сѫ го хванали. Той бил задѫржан в една хижа пред селото, а следващата седмица требвало да бѫде пожертвуван в чест на Цимби-Кита, Ацилит и Дом Педѫр. Аз й обещах помоща си и се приготвих за пѫт. Когато стигнах сламената хижа, пред мен изкочи един черен мѫжага. Аз го познах, това беше танциора, дяволския жрец. Аз го блѫснах на страна и влезох в хижата. Там аз намерих момчето, което, завѫрзано здраво за рѫцете и краката, се беше свило в един голем сандѫк. До него лежаха големи парчета просеник, намокрен с ром. То се втренчи в мен с глупав животински поглед. Аз го отвѫрзах и взех с себе си, жреца не дрѫзна и най-малкото вѫзражение. Веднага аз заведох момчето на трансатлантическия параход, който отпѫтуваше сѫщата вечер; аз дадох на капитана едно писмо до тѫрговския ми приятел в St. Thomas, който ще се заеме с момчето. Така то е в безопасност; ако беше останало тука, рано или кѫсно то щеше да попадне под касапския нож; хората на Vaudoux не остават никого така лесно, комуто е определен някога смѫртния удѫр. Старата майчица хѫлцаше от радост, когато узна че нейното единствено щастие — което, впрочем, беше един сѫвѫршено низѫк уличник — е в безопасност на борта. Сега тя вече нема защо да се страхува; когато той се вѫрне, ще бѫде вече мѫж, който сам ще може да коли.

Но аз сѫщо се радвам на делото си. То е един вид отмѫщение за мулатските уличници, изчезнали от моя двор. Старата женица ми каза: те сѫ отишли по сѫщия пѫт, по който требваше да отиде нейния правнук.

* * *

10 Септември.

 

От много месеци за пѫрви пѫт имах отново свада с Аделаида. Тя се научила, че сѫм спасил правнука на Филоксера и заговори по това с мене. Жреците на Цимби-Кита били определили детето на смѫрт, как сѫм можал аз да се осмеля да го изтрѫгна из рѫцете им?

Ние не бехме приказвали за Vaudoux от деня, наскоро след жертвения празник, в който тя самодоволна ми обясни, че се е отказала от сана си като Мамалоа. Тя не могла повече да бѫде жрица, казваше тя, защото ме твѫрде обича. Аз се смех тогава, но все пак това ми бе приятно.

И сега тя отново започна с това отврѫтително суеверие. От начало, аз се опитах да я оборя, но скоро замлѫкнах, тѫй като видех, че аз не мога да й изтрѫгна една вера, която тя е всмукала с майчиното си млеко. Освен това аз забелезах добре, че нейните упреци произхождат само от любов и от големия й страх за мене. Тя плачеше и хѫлцаше — с нищо не можех да я успокоя.

* * *

15 Септември.

 

Аделаида е непоносима. Тя вижда навсекѫде призраци. Тя се притиска плѫтно до мен, като куче, което иска да ме защити. Това е твѫрде трогващо, но и лошо, скучно, особено детето, което тя не изпуща из рѫцете си, то има един извѫнредно силен глас. Тя приготовлява сама всичко, което ям, недоволна от това, тя пробва пѫрва всеко ядене, преди да ми позволи да го докосна. Аз знам, че негрите сѫ големи отровители, които разбират великолепно ботаниката, но аз не вервам, че некои би се осмелил да опита познанията си с мен. Впрочем, аз усмивам Аделаида, но сѫвсем не ми е до това.

* * *

24 Септември.

 

И така те сѫ ми взели вече „душата“! Аз научих това от Филоксера. Старата жена е разтревожена и загрижена за мене не по-малко от Аделаида. Тя идва днес да ме предупреди. Аз исках да изпратя Аделаида от стаята, но тя настоя да остане и чуе. И така жреците разпрѫснали мѫлвата, че аз сѫм предал Цимби-Кита, в когото сѫм се клел; аз сѫм бил един Loup Garou, един вѫрколак, изсмукващ крѫвта на децата през сѫня им. Заради това един от Дионите ми „откраднал душата“, сѫщевремено те направили нещо като моя портрет и го закачили в храма. Това само по себе си е една сѫвѫршено незначителна постѫпка, но то има една твѫрде неприятна страна: сега аз сѫм един човек „без душа“, когото всеки може да погуби. Нещо повече, с това той извѫршва едно добро дело.

Все пак аз не давам на историята прекалено голямо значение и не мисля да споделям опасенията на жените. Докато моите крѫвни кучета лежат пред вратата ми и бронвинга близо до леглото ми, докато Аделаида приготовлява яденето ми, аз сѫвсем не се страхувам от черните мѫжаги.

„От незапомнени времена никой негѫр не се е усмелил да нападне някой бял!“ утешавах аз Аделаида.

Но тя отврѫщаше: „Те не те третират повече като бял! От като ти се закле в Цимби-Кита те те считат като един из между тях!“

* * *

2 Октомври.

 

Така ми е жално за бедната жена. Тя ме следва като сенката ми, не ме изпуща нито за секунда из под окото си. Тя не спи вече през ноща, седи на стола до моето легло и бди над сѫня ми.

Тя не плачи вече, тихо, мѫлчаливо седи тя до мене, сѫщо, като че ли се бори с некакво важно решение.

— Какво би било, ако аз приключех с моята тѫрговия тук? В Германия аз не мога да отида, не защото се страхувам да не влеза отново в конфликт с глупавите закони — от отдавна вече аз не помислювам за други жени, от като имам Аделаида и детето. Но все пак, аз не мога да заведа отвѫд една черна, като моя жена.

Аз бих могѫл да се вѫрна в St. Thomas. Аделаида сигурно ще се чувствува добре там. Аз ще си построя една хубава вила и ще започна некоя нова тѫрговия — некаква работа аз трябва да имам. Да бих могѫл само да разпродам моята тѫрговия тук, поне на половина благоприятни условия.

Пиша в работната си стая, която изглежда като некое укрепление. Аделаида е излезла; тя не ми каза кѫде, но аз сѫм убеден, че тя иска да преговаря с хората на Vaudoux. Пред заключената врата, в стаята лежат трите кучета — револвера при мене на писалището. Това, наистина, е смешно — като че ли би се усмелил некой негѫр, всред бел ден, да ми повреди поне едно косѫмче. Но аз требваше да се покоря на Аделаидините желания. Тя излезе сама, детето лежи на дивана до мене и спи. Вероятно, тя ще донесе добри новини.

* * *

30 октомври.

 

Струва ми се Аделаида да е подлудела. Тя изкреска и заудря по вратата; аз не можах достатѫчно бѫрзо да изтичам и отворя. Веднага тя се хвѫрли кѫм детето си, сграбчи го и почти го задуши сѫс своите ласки. Малкият мѫжага започна жално да плаче. Но тя не го оставаше, целуваше го, прегрѫщаше, аз се уплаших да не го задави с целувките си.

Нейното сѫщество е сѫвѫршено ужасено. Тя не продума, но беше очевидно, че е имала успех. Тя не пробва вече яденето ми, изглежда, страха й за мен да е изчезнал. А това сѫвѫршено сигурно означава, че всека опасност е премината. Но както преди тя ме следва като кученце. При вечеря тя седи мѫлчалива до мен без да докосне нито една хапка; но тя не отмахва очите си от мен нито за секунда.

Нещо ужасно изглежда да става некѫде в нея, но аз не смогвам да й изтрѫгна нито думица. Не искам да я измѫчвам, та нали виждам, как бедната жена се сѫсипва от любов кѫм мене.

Аз ще направя всички постѫпки, за да се махнем от тук колкото се може по-скоро. Аз говорих вече с агента на линията Хамбург — Америка. По принцип той не е против, но той иска да плати едва четвѫрт част от стойноста на стоката, и при това на изплащане. И все пак, аз ще се сѫглася на това, твѫрде от отдавна изсмуквам аз моята овчица, та мога веднаж да направя една зделка и на загуба. Господи боже, как ще се радва Аделаида когато й кажа това. Освен това, заради детето, аз искам да се оженя за нея; пѫк и тя е заслужила това. Щом всичко бѫде готово, аз ще й известя: „Така, дете, сега ти можеш да опаковаш…“ Наистина, тя ще подлудее от радост!

* * *

11 ноември.

 

Преговорите вѫрвят на добре; телеграмата на немската банка, според която на моя бѫдещ заместник ще бѫдат отпуснати необходимите суми за изплащане, е сѫщо пристигнала. С това важната пречка е премахната, с подробностите ние скоро ще свѫршим, тѫй като самия аз сѫм противопоставящия се. Агента забелезва това и постоянно ме нарича „негов приятел и благодател“; ха, аз не му се сѫрдя, че той не може да прикрие своята радост за тази невероятна зделка.

Аз требва да си дам мѫка, за да не открия тайната си пред Аделаида. Нейното дѫржане става все по-сѫмнително. Но тя ще изтрае още и тази седмица, а след това толкова по-голема ще бѫде радоста й. Тя ходи още неколко пѫти при своите хора на Vaudoux, всеки пѫт тя се врѫщаше в едно страшно сѫстояние. Аз не разбирам нищо от това, но изглежда, че всека опасност е преминала. Нощем всички врати остават отворени както преди, а готвенето тя сама предостави на момичето. Какво има тя тогава?

Тя едва продумва. Но любовта й кѫм мен и детето се увеличава всеки ден, расте почти неизмеримо. Тази любов има нещо страшно, което ме кара да трѫпна. Когато аз вземам детето на колене и играя с него, тя изписква, избегва от стаята, хвѫрля се на леглото си и плаче и ридае до сѫрцераздиране.

Наверно, тя е болна, и крие от мене странната си болест. Аз ще благословя момента, в който ще можем да напуснем това нещастно гнездо.

* * *

15 ноември.

 

Целата тази сутрин тя е вѫн от кѫщи. Тя искаше да се обремени малко, та взе и детето си. А на излизане взе сбогом от мен, което нямаше вече нищо естествено. От отдавна нейните очи сѫ червени и пламнали от много плачене, но тази сутрин те изплакваха цели потоци. Тя не можеше да се изтрѫгне из рѫцете ми, и постоянно ми поднасяше детето да го целувам. — Аз бех сѫвѫршено поразен от тази сцена. Слава богу, че скоро след това дойде агента на параходната агенция Хамбург — Америка, да ми донесе за подпис договора. Имената вече стоят вѫрху него, а чека от банката е в рѫката ми. Тази кѫща вече не ми принадлежи и аз помолих купувача да ми позволи още неколко дни да живея тук. „Ако искате и половин година!“ каза той. Но аз му обещах, че едва ще остана за една седмица още. В сѫбота парахода отива кѫм St. Thomas, тѫй че всичко требва да бѫде опаковано.

Сега аз ще туря цветя на масата: когато Аделаида се вѫрне тя ще чуе радостното известие!

* * *

5 часа вечерта.

 

Това е страшно. Аделаида не иде, не иде. Тя не иде. Изтичах в града, никой не я виждал. Вѫрнах се в кѫщи, тя не бе си дошла. Потѫрсих в градината старата женичка — немаше я. Спуснах се навѫн кѫм нейната колиба и — тук я намерих — вѫрзана за стѫлба. „Идвате най-после, най-после! Бѫрзайте докато не е станало твѫрде кѫсно!“ Аз я развѫрзах. С мѫка успех да изтрѫгна нещо свестно от уплашената жена. „Тя е в Honfoû, Мамалоа-та“ заекваше старата. „В Honfoû с детето си. Мене ме вѫрзаха, за да не мога да ви известя.“ Аз се спуснах отново кѫм кѫщи, за да си взема револверите. Пиша това, докато оседлават коня ми. — Боже господи, какво може…

* * *

16 ноември.

 

Аз препуснах през гората.

Не вервам да сѫм мислил нещо. Освен: ти требва да стигнеш на време, ти требва да стигнеш на време.

Слѫнцето беше вече залезло, когато коня ми изтича през полянката. Двама мѫжаги се хвѫрлиха кѫм юздите ми, аз завѫртях камшика в техните лица. Скочих като хвѫрлих поводите вѫрху ягодовия храст. После, аз влезох в Honfoû, разблѫсках хората от лево и десно.

Знам, че аз изкресках. Там вѫрху коша, всред кѫрвав блесѫк, седеше Мамалоа. Змията се виеше над синята й лента. А високо нагоре тя дѫржеше моето дете за шията. Моето дете и нейното дете. И тя го душеше, душеше, душеше.

Знам, че изкресках. Извадих бронвинга си из джоба и стрелях. Два куршума: единия в лицето, другия в гѫрдите. Тя се згромоляса от коша. Аз изтичах и зграбчих детето; видях веднага, че то беше мѫртво. Но беше още така топло, така пламенно топло.

Аз застрелях на всички страни в черните тела. Те се заблѫскаха, побегнаха, те завиха, заквичаха и закрескаха. Изтрѫгнах факлите от стѫлбовете и ги хвѫрлих в сламените стени. Те пламнаха като прахан.

Качих се на коня и препуснах кѫм кѫщи, носящ мѫртвото си дете. Аз спасих моето дете: от смѫрта не, но поне от зѫбите на черните дяволи.

… На писмената си маса, аз намерих това писмо — как е дошло то тук — не знам.

 

 

„Господину Ф. X.

Ти предаде Цимби-Кита и те искат да те убият. Но те няма да сторят това, ако аз пожертвувам моето дете. Аз го обичам така много, но тебе аз обичам още повече. Затова аз искам да направя туй, което желае Цимби-Кита. Знам, че ти ще ме изпѫдиш, когато чуеш, какво сѫм направила. Затова аз ще взема отрова и ти няма да ме видиш повече. Но ти ще знаеш колко много те обичам. Защото сега ти си сѫвѫршено в безопасност.

Обичам те много.

Аделаида.“

* * *

Моя живот е разбит. — Какво да правя? Нищо повече не знам аз. Ще сложа тези листове в един плик и ще ги изпратя. Все пак, това е една работа. А след това?

Аз отговорих тутакси на писмото. Под адреса на трансатлантическия агент написах забележката: „Ев. моля да се повѫрне“. И получих писмото си с друга забележка: „Адресанта умрел“.