Тери Пратчет
На лов за Хърколак

В едно мъгливо утро Великата експедиция за откриването на хърколака започна да се събира на пристанището.

Полковник Вест, прочутият ловец на дребен дивеч^[1], обяви пред вестникарите (на всички тях им се бе наложило да станат в три сутринта, за да го изпратят):

— Никой не е съвсем сигурен как точно изглежда хърколакът и затова ще можем да обясним, след като го намерим. Някои разправят, че бил покрит със синя козина, други — че е склонен много да киха. Един човек, който мислеше, че го е видял, каза, че подсвирквал шумно и търчал в кръгове. Лично аз смятам, че живее по дърветата и маха с уши. Тъй или инак, тъкмо това ще установим ние.

Експедицията несъмнено изглеждаше така, сякаш има твърдото намерение да открие нещо. Целият кей беше отрупан с мрежи, всевъзможни капани, въжета, самонадуващи се канута, парчета стара връв и грамадански щайги с тапиока, за която някои твърдяха, че е любимата храна на хърколака.

Редом с полковник Вест стояха кинооператор, лекар, ботаник, водопроводчик, производител на ножици, точилар, един мъж на име Харис, когото много го биваше по френските глаголи, и още осемдесет и трима души. Каквото и да се извъдеше този хърколак, в експедицията все трябваше да има някой, който да може да го проследи, хване, да поприказва с него или да го замеря с нещо. И тъй, те отплаваха…

Твърдяха, че свърталището на хърколака е сред исполинските гори от тапиока по горното течение на Амазонка, и полковник Вест поведе експедицията си нататък.

Дни наред те се тътриха през мрачни и обвити с мъгла блата, гъмжащи от комари, и през непроходими джунгли, из които почти през цялото време се гонеха помежду си в кръгове. Хората, които срещаха, казваха: да, тъкмо по такива места се лови хърколак, а после отминаваха и тихичко се смееха под мустак.

След няколко седмици стигнаха точно до мястото, където Амазонка представляваше едно нищо и никакво си ручейче, а навсякъде край тях се извисяваха ИСПОЛИНСКИТЕ дървета тапиока. И все пак от хърколака нямаше ни следа, а поне трима души вече бяха изчезнали. Сигурно хърколакът ги беше докопал.

Харис биде сполетян от особено гаден потрес, когато настъпи алигатор. Още по-зле — когато се опита да го заговори, алигаторът не вдяваше от пукнат френски глагол.

— Отказвам се — заяви полковник Вест, приседна на един пън и се изкиха. — Някой да има представа как изглежда хърколакът?

Никой нямаше представа и всички насядаха и зачакаха нещо да се случи. След седмици наред тътрене из влажните гори от тапиока на всички им беше доста докривяло и повечето кихаха здраво.

Един дребен мъж, който обикаляше и събираше нападала тапиока в чувал, излезе от гората и се спря да ги огледа.

— Гледам, че сте хванали хърколак — рече той.

— Нима? — видимо се стъписаха всички. — Но какво представлява той тогава?

— Ами… — отвърна мъжът усмихнато — ние му викаме хърколак, обаче вие сигурно му казвате яка настинка.