Тери Пратчет
Голямата прашинка

Да сте се оглеждали из стаята в слънчев ден и да сте виждали ситни прашинки да се реят из въздуха? Щом лъчът ги улови, те грейват като звезди и мънинките хорица, които живеят по тях, мислят останалите прашинки точно за звезди.

Прашинката, за която си мисля аз, беше дълга около една стотна от милиметъра и се наричаше Голямата прашинка. На нея имаше две държави — Грабист отляво и Посра отдясно. А по средата минаваше верига от малки планини.

На най-високата планина живееше астроном на име Гуимпър и докато Голямата прашинка се рееше из въздуха, той с голям интерес наблюдаваше останалите прашинки. Разбира се, никой не вярваше, че на другите прашинки съществува живот. А после един ден на Гуимпър му се стори, че е съзрял нещичко върху една недалечна прашинка.

— Какво е това? — попита кралят на Посра, докато Гуимпър ръкомахаше и сочеше пред него.

— Дървета! — ахна астрономът. — Планини! Животни!

— Хмм — рече кралят. — Горе-долу колко далече се пада оттук?

Гуимпър забърника из джобовете си и накрая извади листче, покрито с изчисления.

— Тази прашинка се приближава към Голямата със скорост една шейсет и четвърта от милиметъра в секунда и след трийсет секунди ще премине край нас на разстояние до два сантиметра — съобщи той.

За народа на Прашинката една секунда траеше горе-долу колкото ден.

В същия този миг Уинспарсли, друг астроном, съобщаваше съвсем същото нещо на херцога на Грабист.

Вижте, на Голямата прашинка цареше мир от… поне от цял половин час, но това не ще да рече, че всяка от тези две държави се е издигнала над желанието да прецака набързо другата, стига да й се отвори възможност.

Тъй че и двете незабавно се заловиха да намерят начин да се доберат до новата прашинка, без другата да разбере.

— Но как? — попита Гуимпър. Тъй като хората бяха съвсем мънички, те притежаваха естествената способност да се реят, но мъчното беше да се изстрелят, та да прелетят двата сантиметра. Най-сетне той построи нещо като покрита гребна лодка с два чифта криле и много дърворезба за украса.

— Колко великолепен изглежда този кораб! — възкликна кралят, щом я докараха при него. — Виждам, че ще си пътуваш приятно.

Настана многозначително мълчание.

— Аз ли? — попита Гуимпър.

— Ти, че кой! — отвърна кралят.

— Мислех, че е редно да изпратим животни или нещо от сорта, та да проверим дали е безопасно… — начена загрижено Гуимпър.

— Сигурен съм, че ти ще разузнаеш — отвърна кралят сърдечно и го тупна по гърба.

Гуимпър се върна нещастен в обсерваторията и се вторачи в новата прашинка. Тя вече се беше уголемила. Какво ще стане, ако не я уцели и се загуби? Загледа се в необятния въздушен безкрай, видя милионите прашинки там, горе, и потръпна.

Междувременно кралската прислуга завлече летящата машина на върха на едно хълмче над двореца и я натъпка догоре с припаси.

После туриха ограда около нея и почнаха да събират пари от хората, които идваха да я разгледат.

Секундата на Големия скок наближаваше…

— Къде е Гуимпър? — провикна се кралят на Посра, щом мигът настъпи. — Трябва да му закача медал, преди да отлети — надали ще има възможност за това, като се върне!

Тълпата се бе насъбрала около летящата машина на астронома, наречена „Кой да е“.

Ала Гуимпър не се виждаше никакъв.^[1]

И тогава той най-сетне се появи — изглеждаше много смутен с летателния си шлем, който му беше голям, и грамадните очила. Оркестърът незабавно засвири националния химн на Посра Три пъти ура за нас, кралят му надяна на врата грамадански тенекиен медал колкото обръч, който кахърно увисна на червената си панделка.

— Та значи, сбогом, стари приятелю — рече кралят. — Не забравяй да боднеш знамето на Посра върху тази нова прашинка. Сложили сме в „Кой да е“ грамофонна плоча с националния химн. Разбирам, че Грабист също пращат летателна машина. Няма нужда да ти казвам, че ти ще кацнеш пръв, НАМЕК, НАМЕК, нали така?

Гуимпър се качи в „Кой да е“ и запали двигателя.

Бяха построили писта, която се спускаше надолу по склона на един хълм и после се изкачваше нагоре до средата на друг. „Кой да е“ щеше да набере скорост, да изфучи над хълма и да отлети далече-далече от Голямата прашинка.

Или пък да се разбие.

Изведнъж тълпата се юрна и го бутна яко. Не им пукаше — девизът им беше „Само смях да пада“.

Когато „Кой да е“ се изстреля над хълма, Гуимпър се вкопчи здраво, усети как стомахът му се преобръща и хоп — след миг летящата машина вече безшумно пляскаше с криле във въздуха.

„Направо не ми се вярва“ — мислеше си той, докато гледаше навън през задния прозорец. Голямата прашинка се рееше в пространството бая далечко. А зад него се бе лепнал някой и думкаше по капака. Оказа се кралят.

— HE ME ИЗЧАКАХА ДА СЛЯЗА, ПРЕДИ ДА БУТНАТ! — кресна той, щом Гуимпър го пусна да се намъкне вътре. — ОТКАРАЙ МЕ ОБРАТНО!

— Не съм убеден, че мога — отвърна Гуимпър, тайно доволен-предоволен. — Голямата прашинка скоростно се отдалечава от нас. Ако си спомняте, казах ви, че сигурно няма да мога да се върна.

— Тъй ли? А ние какво казахме?

— Казахте ми да не се тревожа, Ваше Величество.

Кралят погледна през прозореца. Навсякъде около тях не се виждаше нищо, освен Нищото. Няколко далечни прашинки блещукаха, а далече, далече долу стърчеше хълмът, от който бяха излетели.

— Не можем ли да им дадем сигнал? — попита кралят.

— Действително, аз разработих начин за изпращане на сигнали до Голямата прашинка — рече Гуимпър, бръкна в един шкаф и извади два флага, а после отвори прозореца и започна да дава семафорни сигнали към бързо стопяващата се в пространството точица.

— Моят помощник ни следи през телескопа — обясни той, ръкомахайки. — Току-що сигнализирах: „Кралят (Да е жив довека и т. н. и т. н.) е жив и здрав и е тук при мен. А сега само ми подайте онзи малък телескоп, сир. Точно така. Сега да видим… А, ето!“ Отговорът е „Свали го обратно долу бе, бунак загубен!“. Ала се боя, че не мога.

— Колко далече сме стигнали? — попита кралят.

Гуимпър врътна няколко шайби.

— Изминали сме около седем осемнайсети от сантиметъра — съобщи той. — Никак не се движим зле.

Кралят си свали короната.

— На младини си падах малко авантюрист — рече той мечтателно. — Мога ли да съм първият, който ще стъпи на тази нова прашинка?

— Разбира се! — отвърна великодушно Гуимпър.

— Е, добре. Обясни ми как се управлява.

Не след дълго кралят пилотираше „Кой да е“ и се кефеше неимоверно.

Когато новата прашинка се появи на хоризонта, Гуимпър разположи „Кой да е“ на орбита.

— Мисля да я наречем Нова прашинка — рече кралят, докато я оглеждаха отвисоко. — Виж, има планини и разни други работи. Чудя се дали долу има някакъв живот.

„Кой да е“ бавно се спусна надолу, приземи се и се пораздруса.

— ПРЪВ СЪМ АЗ! — провикна се кралят и изскочи навън със знамето на Посра в ръка.

Гуимпър го последва бавно с грамофон в ръце и двамата застанаха мирно, докато машината въртеше изподрасканата плоча с националния химн на Посра Три пъти ура за нас.

— Тъй — рече кралят. — Сега ме снимай, а после аз ще снимам теб.

Но Гуимпър усърдно къртеше с чукче парченца прах, а после ги разглеждаше с микроскоп, затуй кралят тръгна да се разхожда сам.

Нова прашинка беше доста сурова, навсякъде бяха разхвърляни валчести каменни блокове и грамадни скални късове. Скоро кралят седна на един от тях и взе да наблюдава как астрономът събира растения в платнена торба. Скалата се надигна, изтръска го на земята и побягна на четири тумбести крачета.

— Забележително! — заяви Гуимпър.

— ОХ! — ревна кралят.

— Вижте, още един от тях!

Една скала бе отворила две очички като мъниста и ги наблюдаваше, приседнала.

После те чуха много далече лош звук от грамофон. Гуимпър и кралят се втренчиха един в друг; музиката продължаваше да свири и те започнаха да осъзнават какво е това:

Свойте врагове ще да погуби

с огън, с меч, със давене и прочие,

Грабист, о, храбра земьо! (Пом-те-пом!)

— Това е гадостният грабистки национален химн! — разфуча се кралят. — Тия поразници и мишльовци са хвръкнали и са се добрали дотук!

— Шшт! — изсъска Гуимпър, вторачен отвъд скалите.

Там той съзря в долчинка летяща машина, твърде подобна на „Кой да е“, и на нея бе изписано името „Всякой“. Разпозна грабисткия астроном Уинспарсли, а до него стоеше и отново навиваше грамофона херцогът на Грабист.

— Мухлепъзльовци големи! — изруга кралят. — Да кацнат на нашата прашинка! Да ги съсечем с меча! Ще ми погубват те враговете си, как пък не!

Кряскаше толкова силно, че скоро силуетите на завтеклите се насам херцог и астроном се очертаха върху хълма.

— Вие! — възкликнаха всички едновременно.

— Разкарайте се от нашата Нова прашинка! — ревнаха херцогът и кралят в един глас. — Това значи война! — додадоха те. — Правонарушител гнусен!

— Окупатор!

Уинспарсли и Гуимпър се отдалечиха и оставиха другите двама да си вряскат и да подскачат нагоре-надолу.

— Притеснява ме как ще се върнем — довери Уинспарсли на Гуимпър.

— И мен.

— Това място тук не ми изглежда от най-приятните. — Уинспарсли посочи със замах скалите и дребните каменни създания.

— Тъй, зер, мрачна пустош.

— Все си мисля, че техни величества се надъхват за едното нищо.

— Ние какво да предприемем?

В този миг се разнесе грохот и стадо каменни създания връхлетя в долчинката и стъпка грабистката машина.

— Олеле, не! Попиляха „Всякой“! — изхленчи Уинспарсли.

Тварите се юрнаха нагоре по хълма и отново се разнесе гръм и трясък.

— Айде, и „Кой да е“ замина — изпъшка Гуимпър. — Сега я загазихме и двамата.

Те се втурнаха отвъд хълма и завариха краля и херцога да строят стена и да си вряскат над нея.

— Разрушиха корабите ни! — изкрещя Гуимпър.

— Идвай от нашата страна на стената и стига си любезничил с врага! — нареди му кралят.

— НЕ МОЖЕМ ДА СЕ ВЪРНЕМ У ДОМА! — кресна Уинспарсли колкото му глас държи.

Внезапно се спусна тишина. Кралят и херцогът вдигнаха очи към далечните прашинки.

— Голямата прашинка е на цели три сантиметра оттук и се отдалечава с всяка микросекунда — рече Гуимпър. — Дори да построят там нов кораб, невъзможно е да ни спасят и да се върнат. Закъсахме. Тия камънаци ни стъпкаха корабите, а нямаме запасни части. Тъй. А сега какво ще правим?!

— Значи няма мърдане — а тука хич не ми харесва — рече кралят.

Гуимпър огледа останките на „Всякой“ и „Кой да е“ и му хрумна нещо.

— Чудя се дали не можем да ги разглобим и от частите да стъкнем нов — рече той.

И докато кралят и херцогът седяха и се грееха на огънчето, двамата астрономи се заеха да разглобят летателните машини. Вкараха в работа корпуса, газовата пещ, руля и седалките от „Кой да е“ и крилата, мотора и приборите от „Всякой“.

Докато се трудеха, кралят хвана едно от каменните създания, но това чудо като че нямаше как да се яде. От припасите в кораба бяха останали само половин самун хляб, някакво смрадливо сирене и — незнайно защо — кутия захаросани черешки^[2].

— Стига сте се карали за тях, де! — скара се Гуимпър на величествата. — Мисля, че имаме налице годен кораб.

Всички се качиха на кораба, който Уинспарсли бе кръстил „Някой“, и Гуимпър дръпна няколко лоста. Крилете заплющяха и корабът се издигна във въздуха.

— Хайде сбогом, Нова прашинке — рече кралят. — Тръгвам си с радост, макар и да ми принадлежиш.

— На мен, искаш да кажеш! — размаха ръце херцогът.

Корабът увисна над частицата прах, докато астрономите се озъртаха за Голямата прашинка.

— Ето я! — възкликна Гуимпър. — Зелената, рее се ето там над Масата!

„Някой“ набра скорост и не след дълго кацна сред планините, разделящи държавата Посра от Грабист. Кралят и херцогът изскочиха навън и хукнаха надолу по планинските склонове в противоположни посоки.

— Ето на, пак се почна — рече Уинспарсли, докато помагаше да разтоварят кораба. — Утре пак ще се дърлят. Дърлене, дърлене и пак дърлене. Пък досега можеше и да си научат урока. Да се научат да си съдействат!

— Може пък тепърва да се научат — рече замислено Гуимпър. — Тъкмо забелязах нещичко. Дотолкова не ги свърташе да се приберат, че и двамата се сбъркаха и слязоха от обратната страна на планините. Херцогът се спусна в Посра, а пък кралят се втурна в Грабист!

— Леле-мале! И какво ще стане с тях?

— Абе може да ги тикнат в затвора за малко, но смея да твърдя, че хората ще си ги разменят. Макар че мен ако питаш, хвани единия, та удари другия.

И те отидоха в обсерваторията на Гуимпър да пийнат чай и играха шах до среднощ.

Бележки

[1] Обаче се чуваше — защото близките тоалетни бяха заети от Много, Много Отдавна и оттам се чуваше как шумно пускат водата. ↑

[2] Закон на познатата вселена е, че навсякъде във всяка кухня по света нейде се спотайва кутия захаросани черешки. Никой си няма представа защо. ↑