Серия
Самуил (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 28 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mat (2007)
Допълнителна корекция
hammster (2017)

Издание:

ДИМИТЪР ТАЛЕВ. Съчинения (том седми)

 

Под общата редакция на Стоян Каролев

Редакционна колегия: Емилиян Станев, Стоян Каролев, Магдалена Шишкова, Братислав Талев и Владимир Талев

Редактор Магдалена Шишкова

 

Самуил — роман-летопис за края на Първата българска държава

Книга първа. Щитове каменни

 

Редактор Милка Спасова

Изд. № 3671 на издателство „Български писател“

Излиза от печат 28 VII. 1974 г.

ДПК „Димитър Благоев“ — София


XIX

Новият император Василий Втори най-сетне разби своя опасен съперник Варда Склир и като остави на изток пълководеца си Варда Фока, обърна се към българите на север и запад. Преди това още, колкото и да бяха големи грижите му в Азия и Италия, той следеше зорко какво става в България, знаеше всичко за тамошните събития. И готвеше удар срещу мизите, като се мъчеше да подчинява на ума си големия гняв спрямо тях, който се бе събирал в сърцето му от много години. Той започна хитро и ловко, ала беше още млад и в лоши за него часове се оставяше да го води повече гневът му и жаждата му за мъст.

Той имаше свои люде навсякъде в България — ромеи, власи, арменци, а също и от българите. Като знаеше за безсилието на българския цар и за голямата сила на Самуила Мокри, той започна най-напред с Арона Мокри. Откакто седеше Арон в Средец, много пъти бе въртял опашка пред вратите на Константинопол като бездомно куче, което чака да му подхвърлят кокал. Василий Втори знаеше и за Варвара, съпругата Аронова, която пред нищо не би се спряла, за да стигне до най-голяма власт в царството. Тя и сама се грижеше да праща в Цариград такива вести за себе си. Василий знаеше от свои люде, приближени и много близки на Варвара, че тя ненавижда своя развратен мъж и е готова дори да посегне върху него, за да постави себе си на първо място, макар и чрез своя първороден син Иван-Владислав, който сега беше още невръстен юноша, но във всичко й беше покорен. Оттам и започна ромейският император с тънкия си ум.

Василий изпрати скришом направо до Варвара Аронова саморъчно свое писмо, което привидно можеше всякак да се разбере, но истинският му смисъл беше едно неочаквано и несънувано от нея предложение: императорът на ромеите чувал и знаел за необикновените качества и добродетели на нейния най-голям син и като грижовен брат, който мисли само за истинското щастие на сестрите си, а не за нетрайните неща в живота, помислил за едно щастливо сродяваме, разчитайки в същото време на нейния ум и на нейното майчино сърце. Нека тя да помисли какво би значило това за нейния син, той всичко оставял на нейната прозорливост, а мислел само за доброто на по-малката от сестрите си. Василий изпрати това писмо на Варвара и след това остави тя да реди нещата, понеже той всичко предвиждаше.

Варвара съвсем загуби ума си от това писмо на императора и започна да реди работата с голямо усърдие, но с малко ум. Тя затвори мъжа си в една малка стая, сложи го да седне на маса за писане и го накара да напише писмо на императора, но колкото пишеше той, още повече тя му казваше и повтаряше какво да пише. И Арон писа, че те двамата с жена си, а също и техният първороден син целуват ботуша на императора, който е най-велик господар на земята и наместник на Исуса Христа, лежат ничком пред него и не смеят да дигнат очите си към светлия му образ от благодарност за преголямата чест, която им прави, като иска да се сроди с тях. Арон написа още много такива унизителни думи до чуждия господар и на края завърши, пак тъй заедно, с жена си, че те и техният син, и всички техни люде са готови да изпълняват във всяко нещо волята му, а те са първите люде в българското царство, дето царува един убог[1] човек без пол и без каквато и да е друга сила.

Тук Арон, пиян от радост и гордост, спря да пише и се изпъчи надменно срещу жена си:

— Стига е царувал тоя скопец!

Варвара кимна, но в погледа й имаше друга мисъл и тя попита със затихнал, равен глас:

— А другият?

Арон хвърли перото на масата и наоколо пръсна чернило:

— И него ще затрия! До корен.

Те не споменаха име, но и двамата знаеха за кого говорят. Все пак Варвара познаваше добре своя мъж и поиска да го изпита, макар това да беше без полза:

— Той ти е роден брат.

— Брат. Той пръв ще ми попречи и най-напред неговата глава ще взема! Не признавам брат, като е пред мене царският престол. Е, най-после!

Колкото и да познаваше тия двама люде, Василий Втори много се изненада, като получи това тяхно писмо и от готовността им да му се подчинят във всичко. Като стигна работата с тях дотам, той помисли и за Самуила, понеже от него се боеше повече, а за царя и не помисли. Василий знаеше, че Самуил Мокри, след като затвърди българската власт дълбоко на юг, от някое време строеше на един остров в Преславските езера голяма църква и твърдина за себе си; императорът знаеше и това, че Самуил странеше вече от жена си и живееше повече с друга жена, която криеше на тоя остров. Императорът не измисли друго нещо, за да улиса и заблуди Самуила, а изпрати при него двама най-изкусни строители, изпрати ги през Италия; те й наистина бяха италианци, уж случайно попаднали в Охрид. Така и казаха на Самуила, че случайно минават оттук, а той ги заведе на острова сред Малкото езеро и скоро остана удивен от тяхното изкуство. Те работеха добре и най-добре, но в същото време не забравяха и по-главната задача, която им бе възложил Василий Втори — да насърчават и увличат все повече Самуила Мокри в неговото строителство. Това не беше трудно за тях, защото в сърцето на Самуила наистина гореше такава страст. Те го подучиха какви още по-големи и по-хубави сгради да издигне на острова, за да го направи удобен и приятен за живеене, но също и яка твърдина за себе си; подучиха го да изгради, макар и по-малки твърдини и по другите острови в двете езера.

— Така, сред тая вода и сред тия планини — казаха му те — никоя земна сила не може нищо да ти стори и ти ще бъдеш по-силен от всеки друг господар.

Като увличаха него по тоя начин, те увличаха все повече и себе си. Самуил и не можеше да допусне, че такива люде, дошли от чужда земя и не от изток, а от запад, могат да бъдат оръдия на ромейския император. Той от своя страна следеше зорко какво ставаше в Цариград и така стояха работите там, че не допущаше новият император да посмее да предприеме нещо против българското царство за още някое време, а още по-малко можеше да знае императорът неговите скрити кроежи. И се зае да строи с голяма страст цял един град по островите в двете Преспански езера, та и с име го назова — Преспа. В същото време Василий, насърчен от писмото на Арона, бързаше да изведе докрай своите планове и писа второ писмо, сега направо до него, като му съобщаваше открито, че е готов да даде сестра си за съпруга на сина му Иван-Владислав, макар да е той още непълнолетен. „Това — добавяше императорът на края на писмото си — ще бъде може би и по-добре, за да има достатъчно време моят бъдещ зет и брат да се подготви за голямата длъжност и власт, която ще легне на неговите рамена, заедно с венеца, който ще бъде сложен на главата му.“

В Средец започнаха да се готвят за царска сватба и най-напред Варвара. Като жена и още повече със своя нрав, тя беше склонна към суета и всякакъв външен блясък, та не пожали парите си, накара също мъжа си да изпразни и ковчега на комитското управление едва ли не до дъно и все това му повтаряше:

— Ти ставаш сват на ромейския император! Трябва да посрещнем достойно в дома си неговата сестра и людете, които ще ни я доведат…

Арон изпълняваше всяка нейна дума, но скришом и от нея таеше други мисли, старите свои мисли и желания — да стане той първо цар, преди да стане баща на цар. И сега още, преди да е седнал на царския престол, той се чувствуваше като цар, редеше живота си по царски, както разбираше и знаеше. Оживяха в него всичките му бесове и с още по-голяма сила. Не се свенеше от нищо, не се боеше от никого. Пировете му продължаваха по цели седмици ту в Средец, ту в палата му в Разметаница, където завличаше по цели тълпи развратници като него, мъже и жени, и още повече свои угодници. Той се хвалеше, че ще стане цар и всякакви хитреци, алчни користолюбци се влачеха по петите му и още повече разпалваха в него суетни желания, голямото му пустославие. И като виждаше как всички около него му се прекланят, величаят го и го прехвалват, други пък, още по-лукави, преструваха се, че треперят от неговата мощ, той ставаше още по-безогледен, ставаше жесток мъчител и жестокостта му го развеселяваше. Арон беше най-често пиян и в него вече нямаше никакви колебания и задръжки. На пировете се играеше с кокалчета на големи пари и разни други скъпи вещи. Арон беше алчен за всяко голямо богатство и тъкмо в тая нечестива игра търсеше да се насити. Караше людете да играят и понеже му се бояха, те сядаха да играят с него. Той ги мамеше и ограбваше открито, те се оставяха да ги мами и да ги ограбва. Те очакваха да стане цар, за да грабят, да мамят и те под неговата царска закрила. Но имаше някои от людете му, които не се оставяха да ги ограбва или пък нямаше какво повече да сложат в играта. Арон ги принуждаваше със сила, биеше ги, а кмета на Вакарел, който беше и подвойвода, той удари с нож, та подвойводата едвам и оживя.

Варвара, жена му, знаеше всичко; между най-приближените му люде тя имаше свои люде. Тя нямаше време да го обуздава и не можеше да го обуздае. Сега тя всичко кроеше и строеше с най-големия си син, който трябваше да стане цар. Иван-Владислав едва-що бе навършил дванадесет години, но беше много досетлив за годините си. Не беше нужно да се говори много с него, да му се обяснява и разяснява. Варвара му каза, че трябва да стане цар, а той не се учуди на това и бързо се научи да се държи като цар, доколкото можеше на своята ранна още възраст. Той се боеше от безпътния си баща, срамуваше се от него и го мразеше в сърцето си, а сега сама грижовната му майка разпалваше в него омраза към родния му баща. И вече всичко друго беше по-лесно за дръзкото момче. Варвара му каза, че трябва да се ожени и то чакаше невестата си. То караше по-малкото си братче и двете си сестри да му стават на нозе и да му се покланят; другарите си, доколкото ги имаше, караше да му се покланят още по-дълбоко и да му плащат данък — разни момчешки ценности и играчки. Слугите бягаха от него, доколкото им беше възможно — биеше ги и ги мъчеше по всякакви начини, за да усещат те неговата царска власт. С тоя свой син Варвара Аронова се готвеше да изпревари във всичко самонадеяния си мъж. Тя искаше не по-малко от него да стане царица, но не искаше да върви против волята на императора, предпочиташе да си остане майка на малолетния цар и с това да държи в ръцете си царската власт за дълги години.

Получи се най-сетне вест, че невестата на бъдещия цар е тръгнала от Цариград. Арон Мокри изпрати люде да я посрещнат чак по теснините към Траяновата врата. Тоя човек таеше някакви греховни мисли, които и не можеше да спре в своя нечестив ум, но не се решаваше да ги разкрие, а ги показваше в безсрамните си шеги. Една сутрин, докато лежаха в съпружеското си легло, той се присмя на жена си, че вече е остаряла и току започна да се дави в нечист смях:

— Тя, ромейката, дето ни иде, най-напред с мене трябва да полежи… Женихът й е невръстен… аз по-добре ще я науча… хе-хе-хее…

Жена му едва не го изгори с погледа си.

Не пощади той и детето си, и то пред други люде; все тъй уж на смях, а то беше, за да насити греховното си сърце.

— Ти, синко — каза му той със светнали очи и с криви устни, — като почне женичката ти да те мъчи, прати я при мене… аз ще я укротя по-добре…

Ала като дойде в Средец очакваната невеста, дори и той, безсрамният Арон Мокри, се стъписа. Тя беше много стара за такъв жених, който едва-що бе навършил дванадесет години; беше и много грозна, с прекалено ярко начервени страни, за да прикрие нездравата бледост на лицето си. Беше и много надменна — едва се поклони дори и пред свекъра си, едва ще пророни една или две думи на своя език. Така, изглежда, бяха я научили и тя прекаляваше в усърдието си, но това продължи малко време. Като седнаха на първия тържествен обед, тя посегна, преди да я поканят, и дигна чаша с вино. И жадно го изпи, за обща почуда; това, види се, беше слабост у нея и не можеше да я овладее. Като изпи толкова вино наеднаж, започна бързо да се разнежва и да се топи, бързо отпадна от нея, като ненужна черупка, всякакво притворство и строгост, и надменност. Разтвори уста и да се посмее, и да поговори, а и към виното посягаше още по-смело. Гостите на трапезата започнаха да се споглеждат, макар да бяха виждали те и по-големи чудесии на трапезата на Арона Мокри. С това и мина донякъде, с тия погледи, с пошушвания и посбутвания — на сестрата на могъщия император се позволява и повече. Развесели се и Арон, с него и гостите му; само Варвара Аронова пазеше своето свекървино достолепие, също и невръстният годеник гледаше годеницата си някак учудено, но и с бдителни очи.

Не се засмиваше, не се развеселяваше и севастийският митрополит, който бе довел годеницата от Цариград с други още неколцина придружници. Той седеше срещу Арона и виждаше отблизу годеницата, която седеше отдясно на бъдещия си свекър. Беше умен и ловък човек, вече доста побелял и само дебелите му арменски вежди бяха все още съвсем черни. Той и преди това знаеше с каква тежка задача бе го натоварил Василий Втори, но виждаше сега, че годеницата насреща правеше задачата му още по-трудна. Малко по-късно тя и всичко провали с няколко свои непремислени думи. Виното, което пи без въздържание, бе размътило слабия й ум и тя вече не внимаваше що говори, та бе събрала върху себе си погледите на всички сътрапезници. Изтънелият й гласец режеше ухото на митрополита и по едно време той чу:

— Моят братовчед императорът…

— Как тъй твоят братовчед! — прекъсна я дрезгавият глас на Арона.

Севастийският митрополит усети как спира дъхът му, но усети също и тежкия поглед на Арона върху себе си. И преди да успее да се намеси, отново се чу гласецът на годеницата, сега още по-тънък и по-остър:

— Ами да! Императорът ми е братовчед, това знаят всички, макар да не ми е дадена княжеска титла. Майка ми е била от прост род, но е била най-голямата хубавица… Да, и…

— Ти не си ли сестра на император Василий Втори? — прогърмя гласът на Арона из цялата зала и всеки шум и глас замря.

Годеницата опули уплашени очи в митрополита, от него търсеше помощ, но се смути още повече и се опита сама да поправи грешката си:

— Да… аз съм му като сестра, почти сестра… — И току й дойде друга мисъл, сякаш на свой ред да сплаши бъдещия си свекър: — Ами ако съм истинска княгиня и негова родна сестра, той тук ли, при вас ли ще ме изпрати!

Варвара Аронова първа разбра всичко, скочи от стола и обърна рязко гръб на ромейката, която седеше от лявата й страна.

— Те са ни излъгали! — чу се гневният й шепот. Тя направи знак на сина си да я последва и се запъти бързо към най-близката врата.

Севастийският митрополит махаше ръце, дърпаше брадата си и се опитваше да каже нещо, също и другите придружници на годеницата, както бяха насядали на почетни места между другите гости, ала в залата настана голям шум, раздвижиха се всички, заприказваха един през друг. Само един човек в цялата зала стоеше спокойно, изправен до главната врата, и внимателно следеше ту Арона, ту митрополита, ту годеницата, пък и всички около тях.

Това беше главният виночерпец в комитския дом, а всъщност — предрешеният богомил Яков Рун. Той видя как скочи и Арон, който се залюля на несигурните си нозе и току блъсна трапезата пред себе си. Дигна се още по-силен шум и трясък, и вик. Арон размахваше и двата си юмрука пред лицето на митрополита, който нещо го увещаваше. Богомилът не можеше да чуе какво си говореха те, но видя как Арон Мокри отеднаж извади късата кама, която винаги носеше на колана си отпред, и току мушна с нея митрополита в корема, като на шега. Настана още по-голяма бъркотия, жените се разбягаха с писъци и се струпаха по вратите, забързаха след тях и другите гости. В общия шум й викот ясно се дочуваше гласът на Арона, който ругаеше с най-груби думи и Василия, и лъжливата му сестра, и пратениците му. Богомилът се спусна нататък, следван от неколцина слуги, които бързо изнесоха от залата ранения митрополит.

 

 

Самуил беше далеко от Средец, но знаеше какво става там. Богомилът Рун пращаше при него в Преспа свои верни люде винаги когато беше нужно. Богомилът не беше успял да разкрие как се беше стигнало до тая нестанала сватба, но съобщаваше на Самуила за всичко, което виждаше в дома на Арона. Самуил очакваше да получи покана от брата си, но се готвеше да отиде на тая чудновата сватба и без покана. Тъкмо по това време получи последното писмо от богомила: „Както ти известих, годеницата пристигна и я доведе един владика и други трима люде на императора, но най-голямо беше богатството, което донесе с двадесет и пет коли, за да затвори очите на всички и да не видят каква невеста бе изпратил ромеецът на твоя брат. Излезе, че тя не е сестра на императора, тя сама си каза, като изпи повече вино, отколкото можеше да понесе главата й. Узна се после, че тя била развалена жена и била омъжена вече един път. Това признаха пратениците, като ги свалиха в подземията на затворнишката кула и горещото желязо ги накара да заговорят. Аз също слязох в подземията и казаха те още, че твоят брат и императорът Василий имали съюз, но не знаеха що да кажат повече и наистина не знаеха, щом единият умря от мъки. А твоят брат, като узна, че императорът го измамил, прободе с ножа си владиката и после нареди да го изгорят на клада и днес го изгориха насред града, та целият град се събра да гледа. Невестата прогониха, но твоят брат пак задържа всички коли и цялото богатство, което донесе тя, и не го върна на императора. Това е всичко и може да има и друго нещо, което аз още не знам и се трудя ден и нощ да го узная…“

Арон Мокри прободе с ножа си севастийския митрополит и го изгори на клада. Върна той на Василия и лъжливата годеница, като нареди да я качат на едно шугаво муле, а двама от нейните придружници, които бяха останали живи, вървяха пеша след нея и така трябваше да вървят до Цариград. Те наистина вървяха тъй до Траяновата врата, където беше сега границата с Византия. Тук лъжливата сестра на императора се уплаши от него и не искаше да върви по-нататък, но двамата придружници, като бяха вече на своя земя, подкараха я насила. Богатите невестини дарове Арон Мокри задържа за себе си, като награда сякаш за унижението, което трябваше да понесе.

Тая случка се прие по цяла Византия като голяма грешка и като лекомислена игра на Василия Втори. При все че бе сразил Варда Склира и да бе пръснал неговите привърженици, Василий имаше още много и много врагове по цялата империя, които се радваха на грешките му и злословеха против него. Младият император носеше тежък товар и черна сянка върху себе си най-напред поради своята майка императрица Теофано, която помогна да бъде убит вторият й мъж и искаше да се омъжи за убиеца му. Тя беше много хубава, но беше грешна жена и я наричаха разпасана кучка.

В себе си той се срамуваше за родната си майка и я презираше, а тоя срам беше голямо бреме за сърцето му. Носеше го със скрита мъка, която не можеше да сподели с никого. И колкото беше горд по рождение, тая скрита болка на душата му го правеше още по-горд, изпълваше го с ненавист едва ли не към всички люде, с недоверие и гняв. С това императорът отблъскваше людете и те го мразеха, враговете му бяха многобройни. Ала той бе седнал на бащиния си престол, след като бе надвил един опасен свой съперник, и всички се бояха от него.

Василий чу и сега за злословията против него — винаги имаше кой да му донася, но те не разколебаха неговата самоувереност. Той знаеше в себе си, че бе постъпил правилно и бе постигнал своята цел. Той нареди тая игра с Арона Мокри най-напред за да го унижи, да го направи смешен и жалък; ако пък средецкият комит би приел играта му, би станал негов послушник. И най-сетне, както и стана, той би предизвикал императора да дигне меч срещу него. Василий бе предвиждал трите тия възможности и в третата бе сполучил.

Той не искаше да знае за безбройните глупци и слепци в обширната си империя и не почете дори най-приближените си помощници, да им обясни какво бе целил и какво бе постигнал с тая своя игра. А тя продължаваше. Щом се получи в Цариград вестта за мъченическата смърт на севастийския митрополит, Василий прогласи война срещу България и спомена името на нейния цар-скопец само с думи на голямо презрение. Надигна се срещу него още по-голяма вълна на недоволство и неодобрение, но той никого не питаше и от никого не се боеше. Не зачете дори и своя пръв пълководец Варда Фока, който по това време пазеше пределите на империята откъм изток. Василий бързаше и поради своя гневлив нрав, и поради своята младост — по това време — лятото на 986-а година — той едва-що навършваше тридесет години.

Не дочака и времето да се поразхлади, ами дигна войската си посред лято, по най-големите горещини. Нареди всичките му войски по тия предели на империята да се съберат в Одрин и останалите по-нататък, доколкото ги имаше — в Плъвдив. Той самият тръгна от Цариград с главните сили. Взе със себе си и Лъва Дякона, който по това време беше един от най-добрите книжовници и летописци на Византия; Василий Втори не даваше вид, че обича славата, държеше се строго и най-скромно между людете си, но в себе си вярваше, че е роден да стане велик император, с велики дела и поведе книжовника, който трябваше да бъде с него като жив свидетел на историята.

В Одрин се събра войска до двадесет и пет хиляди души и в Плъвдив се присъедини към нея още една мерия[2]. Тук, в Плъвдив, той остави с три хиляди войници Лъва Мелисин, който трябваше да пази проходите по Хемус откъм Мизия, за да не се появи оттам българска войска в гърба на главните ромейски сили.

Едва оттук, от Плъвдив, Василий подреди войските си за боен поход право срещу Средец. Уверен, че ще вземе бързо тая голяма българска твърдина, той кроеше да стигне и до Ниш, та да разкъса България на две половини и така по-лесно да я покори. Начело на войската му вървеше един отред от леко въоръжена конница, на около две хиляди сажена пред главните сили. След тая предна част вървеше друга една, много по-голяма част, също конница, но въоръжена с тежки копия и мечове, с тежко бойно облекло — шлемове с високи гриви, брони, железни раменници, лакътници и наколенници, тежки подковани обуща. След тях вървеше пехотата, по трима в редица, полк след полк; тя също беше въоръжена с мечове и щитове, но които полкове носеха тежки копия, не носеха лъкове и колчани. Имаше цели полкове само от стрелци, които бяха въоръжени тъкмо с лъкове и големи торби със стрели, с къси копия. Цялата пехота беше добре въоръжена, облечена в желязо и здраво обута; начело на всеки полк яздеше войводата му и неколцина от другите началници, също на коне, а останалите му началници яздеха ту от едната, ту от другата страна до самия му край. След пехотата вървеше главната част на конницата, след нея се клатушкаха на тежките си колела бойните машини — обсадни кули, балисти, катапулти, тарани, а на края пълзеше обозът, следван, пак на няколко хиляди сажена, от един отред лека конница, която пазеше гърба на войската. Облак жълтеникав прах, дигнал се ниско над пътя, в нозете на войниците и конете, над самите им глави, се влачеше заедно с тях, повлякъл се бе и след тях като огромна опашка, която чезнеше далеко назад. Шлемовете на войниците, оръжието, облеклото им, лицата и дори веждите им бяха покрити с прах, обилната пот чертаеше вадички по страните им, белееха се само очите или зъбите между сплъстени в прах и пот бради и мустаки. Но жарките слънчеви лъчи проникваха и през тия гъсти валма от горещ прах, блестяха на слънцето широките острия на копията и секирите, шлемовете и желязото по облеклото на войниците, позлатата по началниците им. В тия юлски дни по небето нямаше нито едно облаче, а и то изглеждаше някак избеляло и сякаш също забулено в горещ прах. Ту по-близу, ту по-далеч от пътя се надигаха гори, неподвижни в застоялия въздух, та и оттам не полъхваше никаква прохлада. Намалели бяха и водите на Хебър[3], а потоците, които пресичаха пътя, бяха и съвсем пресъхнали. Когато се чуеше да зашуми вода край пътя — реката или някой скрит в храсталаците извор, войниците се хвърляха нататък на тълпи, блъскаха се и се караха с продрани гласове, газеха във водата, а други лягаха върху нея и пиеха досам нозете им дигналата се мътилка. Пътуването продължаваше от сутрин до вечер, едва на пладне войската се отбиваше встрани от пътя за непродължителна почивка и докато получи обеда си. Тръгването и спирането се известяваше с остър вой на медни тръби, войниците ги очакваха и ги забелязваха отдалеко как блясваха в прашния въздух, преди още да чуят познатия звук.

Някъде по средата на дъгата, негли безкрайна колона се движеше арменската пехота на императора и сам сред нея, върху своя едър кон, яздеше той — Василий Втори. Тая войска от две тагми[4] наемници-арменци беше като лична стража на василевса, най-добре въоръжена, най-добре платена, но и със строг ред; нейното оръжие беше по-тежко, по-тежки бяха и грамадните й щитове от биволска кожа, и облеклото й беше цяло в мед и желязо, ала нито един от тия войници не се откъсваше от редиците да тича за вода, преди да се чуе знакът за почивка. А сред тях беше императорът — и той цял в желязо, дигнал едрата си глава, изпънал широките си рамена, сякаш и не усещаше огъня на юлското слънце.

Войската вървеше по цели дни и безкрайният прашен облак с нея, над нея, като че ли върху отмалелите рамена на войниците. Не се чуваха ни викове, ни песни, рядко ще проговори някой тук или по-нататък, ще изругае някой или ще кресне сърдит началник, или ще се дигне врява, когато се втурнат войници за вода близу до пътя. Чуваше се непрестанно само глухият тропот на войнишките стъпки или на конските копита, разбърканият, безреден удар и звън на оръжията, късото сблъскване на два щита и, на края на дългата колона, тежкото друсане и търкаляне на бойните уреди и обоза, оглушителното скърцане на безброй колелета. В пресъхналия прах, който пълнеше очите, засядаше в гърлото, скърцаше между зъбите, под слънчевия пек, в затопленото облекло, с тежкото оръжие на кръста, на рамената им; войниците си мислеха, че пътуват през самия пъкъл и пътят им няма да има край. Заповядано беше да вървят и те вървяха. Никой не помисляше да се спре, да се върне. Страшна и непреодолима беше силата, която бе ги направила войници, караше ги да вървят по тоя път и навсякъде, караше ги да се бият и да мрат — страшна сила, тайнствена, незнайна, но беше с тях, в тях, по петите им. Императорът беше нейният най-голям заповедник; след него беше началникът, след него — по-малкият началник; неин заповедник беше и глашатаят, който свиква войниците. Те всички заповядваха на войника, караха го да носи оръжие, да върви по цели дни, да се бие, те можеха и да го убият. И всичко това изглеждаше по-иначе, когато войникът беше сред другите войници, заедно с тях, изглеждаше като нещо редно и свое, дори понякога беше и весело, и приятно, сладостно — когато изпревариш врага и го убиеш, когато влезеш в чуждата страна, в чуждия град, когато можеш да напълниш торбата си или да уловиш жената на врага…

Войската вървеше като огромно, многоглаво чудовище, но без своя воля и вървеше там, където го водеха, където му заповядваха. Ето сега през самия пъкъл. Войникът страдаше жестоко — нажеженият му шлем го изгаряше, копието му тежеше, бронята му го смазваше, нозете му бяха премалели и бяха разранени в тежките, широки обуща, но той и не мислеше да спира; той се задъхваше, очите му горяха от праха и слънчевия блясък, гореше и пресъхналото му гърло, но той ще наругае другаря си, който едва се е блъснал в него или го е изпреварил на извора, ще прокълне слънцето или праха, или дори началника си, но и не мисли да се спре, да захвърли оръжието, да се върне в родното си село. Непреодолима, непобедима и тайнствена е силата, която го води, тласка го напред. Тя е тук, по петите му и в самия него също. Тук е и императорът, нейният повелител.

Василий Втори, василевсът на ромеите, яздеше сам сред своята тежковъоръжена арменска пехота. Почти ниският му ръст личеше и както бе седнал на седлото, полюшваше се гъвкаво и след продължителна езда — здраво и силно беше младото му тяло. Лицето му беше широко и още по-мургаво под сенницата на шлема; строго и някак отвисоко гледаха големите му очи изпод дебели, правилно извити черни вежди, но още по-черни бяха очите, та и погледът му изглеждаше тъмен и тежък. Черни и доста гъсти мустаки се спущаха от двете страни на стиснатите му розови устни и се губеха в гъстата, също тъй черна брада. Той беше облечен в просто началнишко облекло, също цял в желязо и само обръчът на шлема му и раменниците на бронята му бяха от бледо, почти бяло злато, както и коланът, на който висеше мечът му, беше извезан със златни нишки. Войници вървяха на десет разтега пред него, също на десет разтега зад него и никой не смееше да наруши това разстояние. Василевсът по цели дни не приказваше с никого. Щом се спираха за обедна почивка или за нощен престой, палатката му биваше построявана невероятно бързо, макар че той чакаше търпеливо. Около него веднага се събираха всичките големи началници начело с първия му помощник, командуващия западните войски Стефан или, както го наричаха поради късия му ръст, Контостефан, ала императорът стоеше и чакаше мълчаливо. Когато заговореше, говореше ясно, отсечено и накъсо, с по няколко необходими думи, като че ли винаги изричаше заповеди. Той се затваряше в палатката заедно с личния си слуга и най-напред вземаше една студена баня. Хранеше се почти винаги сам и яденето му беше просто. Когато викаше някого от началниците в палатката си, то беше само по работа и най-често това беше първият му помощник Контостефан. Говореше се, че когато избирал първия си помощник, предпочел Контостефана поради късия му ръст вместо Лъва Мелисин, който беше много едър — императорът не искал да се чувствува пред него още по-нисък.

Василий Втори имаше своя широка и удобна палатка, къпеше се със студена вода до три пъти на ден, ала иначе и той понасяше всички мъчнотии на похода. Яздеше с войската от преход до преход, и той под жаркото слънце, и той в праха, и той цял в желязо. Искаше да бъде образец за войниците си, но такъв беше и нравът му; той беше войник по рождение и в трудностите на войнишкия живот намираше някакво удовлетворение. Най-добре се чувствуваше сред войската си, на коня си, във воинското си облекло. Той беше сдържан, дори скъперник и в обикновения си живот в Цариград избягваше ненужни срещи с люде, гощавки и тържества и повече стоеше сам в покоите си, винаги зает с някакви военни или управнически кроежи. Той едвам бе успял да седне на бащиния си престол след тежка борба с опасни съперници и, види се, не се доверяваше никому. От десет години, откакто бе заел престола, огромните императорски дворци в Цариград приличаха по-скоро на манастири с тишината в тях и със строгия ред, който се спазваше през всяко време. Тая голяма сдържаност и строгост в императорските дворци се дължеше и на това, че в тях нямаше императрица — василевсът още не беше женен и, изглежда, не можеше да търпи жени близу до себе си. Жени имаше в дворците само доколкото налагаше това строгият дворцов ред и също между прислугата. Ала знаеше се от всички, колкото и тайно да ставаше това, че по един или два пъти в месеца в покоите на императора биваше въвеждан някой красив младеж. И тая порочна слабост на Василия Втори тежеше като мрачна сянка в душата му, той се бореше с нея, но не можеше да се освободи от нечистата й сила…

Василевсът яздеше сред войниците си, понасяше всички мъки на тежкия поход, но само той между тия десетки хиляди мъже вървеше по своя воля и знаеше накъде върви. Той бе тръгнал да порази българите и да ги покори, след като бе принуден да търпи десет години, откакто беше василевс, тяхната дързост и всичките им предизвикателства, та дори в известни часове и да се бои от тях за империята си, за трона си. Те бяха отхвърлили ромейската власт от Горна Мизия, бяха заели цяла Тесалия, също и Епир, бяха посегнали към Сер и непрестанно нападаха западните предели на империята. Сега Василий Втори бе тръгнал да ги усмири завинаги и да ги подчини на своята воля. И вървеше уверено напред, към самото сърце на тая страна, но също тъй и към нейните богатства. Едва на петия ден след Плъвдив, когато войската му бе навлязла в гористите и стръмни теснини към Траяновата врата, където беше и сегашната граница с българите, той почувствува някакво безпокойство в сърцето си, някаква неясна тревога. Гъсти гори и стръмни скали и ридове се издигаха от двете страни на пътя, едва ще се поотдалечат за малко и пак се надвесват над него, сякаш да го пресекат, сякаш да го преградят за тая многобройна войска или да се сгромолясат върху нея. Беше по-прохладно тук, шумеше успоредно с пътя бистра планинска река, ала високите дървеса и стръмнини често се надвесваха над самия път, та закриваха дори небето и прохладата, която полъхваше от тях, като че ли проникваше до самото сърце на императора. Боеше ли се той? От какво се боеше? В храброто му сърце бликна гняв, той махна с ръка, притичаха с конете си към него млади протокелиоти[5].

— По-бързо, по-бързо! — изрече василевсът, без да ги погледне.

Те се спуснаха да предадат повелята му и не след много време, като започна от челния отред, безкрайната желязна колона на ромеите запълзя по-бързо по стръмния път през планините като огромно влечуго, което избързва към дупката си, заклатиха се и заподскачаха най-подир и тежките бойни машини…

 

 

Още щом излезе многохилядната византийска войска в равното Средецко поле, насочи се към Средец. Тук-там по предгорията от двете страни на пътя, по височините в подножията на Витош, също и по отсрещните височини се виждаха стражеви кули и малки твърдини, ала ромеите сякаш не ги и забелязваха. Ромейските редици се движеха по пътя, и тук в облак прах, през който блестяха оръжията и доспехите им, но се появиха сега и знамена по челните редици на полковете. Движеха се бързо, за такава голяма войска, самоуверено, ала началниците и, на първо място, императорът, а също и мнозина от войниците, забелязаха, че българите не бяха изненадани от тяхното появяване. По цялото поле наоколо тоя ден не се виждаше жив човек от местните жители. По селищата край пътя, където войниците се отбиваха да търсят вода, ги посрещаше само кучешки лай. Рядко ще се забележи някой българин по стражевите кули или по малките твърдини, ще се мерне за един миг и пак ще изчезне зад стената. Местното население се криеше или беше изтеглено някъде, кладенците бяха напълнени с камъни, вадите низ полето или по селата бяха пресъхнали, види се, бяха отбити по-далеко от пътя.

Колкото полето около Средец беше безлюдно и пусто, толкова стените и кулите на града бяха отрупани с люде и отдалеко още се чуваха виковете им. Ромеите се настаниха близу до града и после го обсадиха бързо, според най-доброто военно изкуство. Бързо настаниха те и бойните си уреди, начесто един до друг около целия град. Имаше стенобитни уреди, стрелометни и други някакви, каквито българите не бяха виждали и едва сега трябваше да изпитат силата им, а пред всяка градска порта, на определено разстояние, бяха натъкмени по един или два „овни“. Ала това изобилие на уреди като да развеселяваше българите, вместо да ги уплаши. Те се трупаха по зъбчатите крепостни стени и кули да наблюдават приготовленията на ромеите, махаха им отгоре и викаха по тях, ругаеха ги и ги проклинаха, заплашваха ги и им се присмиваха. Ромеите бяха по-сдържани, но и по-самоуверени. Все пак мнозина от тях се чудеха на неуместната развеселеност сред българите.

Това оживение по стените на обсадения град се дължеше най-много на Арона Мокри. Той научи за настъплението на ромеите още преди да преминат българската граница. Това го уплаши, но дойде и като облекчение за него. Той веднага изпрати вест до Самуила, но с такива думи, че съвсем да прикрие своите доскорошни опити да се подчини на ромейския император и да се съюзи с него срещу родния си брат. Арон се боеше повече от Самуила поради това свое, макар и неизвършено докрай престъпление и олекна на сърцето му, когато можеше да каже на брата си, че императорът се приближава към Средец с оръжие. Самуил със същите люде му върна вест, че ще дойде с войска. Не каза нищо повече, но Арон повярва, че той не знае за връзката му с Василия. Върна се смелостта му, развесели се — лесно преминаваше той от едно настроение в друго и не можеше да понася дълго каквато и да е грижа, болка или скръб. Винаги беше склонен да махне с ръка, да обърне гръб, да се подиграе, да си затвори очите, да забрави и когато не му стигаше смелост за това, посягаше към виното.

За отбраната на Средец повече мислеше жена му Варвара, също и Кракра, който отдавна вече бе прогласен от царя за войвода. Те двамата решиха и пратиха вестители с повеля да се разбяга и изпокрие цялото население от двете страни на пътя, по който се приближаваха ромеите, за да не може врагът да го използува за каквото и да е, дори и за едно гърне вода. Оставили бяха войници по всички кули и твърдини да ги бранят, но ромеите не се спряха никъде чак до Средец. Голямата част от войската, която се събра от Средецката и Струмишката област, се прибра зад стените на Средец. Кракра остана да брани своите две по-главни твърдини при Перник, горната и долната, с него остана също и по-младият му брат Ранчо в своята си крепост. Засилиха с войска също и Бояна. Така всичко се изпокри и заседна зад стени и кули или забягна по-далеко, всичко бе приготвено за отбрана, макар и набързо. Арон Мокри ходеше на кон из града с една малка дружина или се изкачваше по стените и кулите и навсякъде предизвикваше шумно оживение. То беше повече от лекомислие, но беше и от безстрашие, особено като получи известие, че и Самуил ще се притече на помощ. Неговите гласовити разпореждания, грубите му шеги и ругатни развеселяваха войниците, а като се появиха ромеите и обсадиха града, той заповяда за обед да се раздава на всички войници и вино, изнасяха се бъчви с вино и по градските стъгди за средецките граждани и за побягналите в града селяни. Варвара Аронова и сама се ободряваше от това настроение на людете, но каза на мъжа си:

— Ти във всичко с вино. В него ти е всичката сила.

За Самуила, когото мразеше с цялото си сърце, Варвара нищо не продумваше, ала сега, пред страшната опасност, повече на него се надяваше и го очакваше.

Още на втория ден след обсаждането на Средец Василий заповяда пристъп. Градът беше обхванат от всички страни, пристъпът също започна едновременно от всички страни. След едно не много продължително колебание нахвърли се срещу стените с бойни викове и молитви почти цялата ромейска пехотна войска, спешена беше част и от конницата. Най-напред започнаха да действуват тараните — „овните“, пред всяка порта. Те бяха дълги, тежки греди, с тежко желязно чело на предния край, което приличаше на овнешка глава. Гредата се залюляваше на особен лост и с цялата си тежест блъскаше желязното си чело в портата. Още при първите удари портите започваха да пращят и да се разтърсват застрашително. Действуваха и катапулти, които пращаха с голяма сила камъни в стените, а много от камъните прехвърляха и високите стени, падаха по поляните около града или в самия град, където разрушаваха цели къщи, убиваха люде. Действуваха и стрелометателните уреди, които пращаха отвъд стените и по самите стени рояци от стрели и къси копия. Действуваха и няколко стрелометателни уреди, които прехвърляха през стените, пък и по самите стени, по кулите, пламтящи кълба сред облаци от пушък. Налитаха срещу градските стени и хиляди войници, надигнали високи стълби, които слагаха по стените и бързо се катереха по тях, дигнали над главите широките си щитове. Домъкнати бяха до самите стени и подвижни обсадни кули с широки площадки по на няколко ката, свързани със стълби, най-горната на равнището на крепостните стени, и оттам можеха да се прехвърлят върху самите стени, отеднаж по двайсет и трийсет войници. Всичко се извършваше бързо и с голям устрем. Бързаха и самите войници, макар и без въодушевение; бързаха зад тях и началниците им, които подвикваха да ги насърчават, да ги подканят. И едните, и другите вярваха, внушено им беше, пък и така изглеждаше, че градът не ще може да устои дълго на напора им. А най-много от всички бързаше Василий Втори. Тоя събуди днес войската си още по тъмно и с тия две думи:

— Настъпвай веднага!

И все едни и същи бяха думите му, откакто започна пристъпът:

— Бързо! Не губи време! Тръгвай!…

Василевсът беше нетърпелив, но и голяма сила напираше в гърдите му. Силата си и нетърпението си предаваше на войската. Той яздеше с приближените си току зад самата войска, спираше коня си ту тук, ту там, заповядваше, разпореждаше се, влизаше дори в самите войнишки редици и войниците му го чувствуваха зад гърба си, по петите си.

Отбраната на българите беше жива и упорита. Зад градските врати бяха струпани грамади от тежки камъни, за да ги подпират и затварят дори ако самите врати бъдат пробити или съборени. Горе по стените и кулите войниците дочакваха със стрели, копия, мечове, секири, палици, бойни вили и куки ромеите, които успяваха да се изкачат със стълбите и обсадните кули; завързваха се къси схватки и ромеите биваха събаряни надолу, българи проникваха и по кулите им, та се случи на няколко пъти да ги отвличат с подвижните кули. Бързо биваха загасвани и огнените кълба, които прелитаха над стените, пожарите, които предизвикваха. Жени, та и деца, също и по-стари мъже, които не бяха във войската, събираха стрелите и късите копия, които хвърляха ромеите, и ги носеха на своите войници по крепостните кули. И днес, през време на боя, бодър, дори весел дух бе обладал всички в обсадения град. Всички средечани се трупаха към стените и кулите — да гледат или да помагат, доколкото беше нужно и възможно, да насърчават войниците с викове и песни, да им носят вода, храна и всякакви плодове, които зрееха вече по градините. Арон Мокри в пълно бойно облекло и въоръжение ходеше навсякъде, където можеше да подтикне, да насърчи. Беше много смел, като ходеше по стените, досетлив и остроумен в грубите си шеги. Днес той беше обладан от някакъв ведър дух, от радостно, възродително разкаяние за всичките си предишни грехове — те все идваха в паметта му, искаше да бъде добър, справедлив, искаше да победи, да посрещне Самуила с победа. Той взе участие и в някои сблъсквания по стените и не се боеше, че може да загине, дори, разчувствуван, разтъжен за себе си до сълзи, искаше да загине от вражески меч: нека всички видят — и Варвара, и брат му Самуил, какъв е той, Арон Мокри, нека видят, че е герой и мъченик и нека го пожалят, ако имат сърце. Навсякъде се чуваше плътният му глас, навсякъде се виждаше широката му набита фигура и като го съглеждаха отдалеко войниците, очакваха го да се приближи, да дойде при тях, да го видят по-отблизу. Людете, които го придружаваха, също бързаха след него весело и бодро, а той ги развеждаше по всички стени и кули. Които познаваха разпуснатия му нрав, не можеха да се начудят на тая промяна с него — той застана в тоя обсаден град като истински вожд.

Първият пристъп на византийците беше отблъснат. Те се отдръпнаха от стените, изтеглиха и машините си; край стените и пред затворените градски порти останаха само труповете на избитите им другари, а те не бяха малко. Бяха последните дни на месец юли и като се оттеглиха войниците назад, плувнали в пот, опръскани с кръв и опушени, с отпуснати ръце и мрачни лица, мнозина от тях повториха почти едни и същи думи:

— И бог помага на тия диваци. Огън сипе от небето…

Задъхани, с пресъхнали, напукани устни от жажда, те се оглеждаха за някоя сенчица, да подслонят поне глава. Горещината беше голяма. Но там с тях беше и василевсът им. Той също стоеше облечен в желязо под жаркото слънце и като че ли не се боеше от небесния огън — още по-голям огън бушуваше в сърцето му. Това беше яростта му срещу българите, а също и една влудяваща го мисъл, която все по-настойчиво се прокрадваше и се застояваше в ума му, че тоя негов поход срещу България беше прибързан, беше една нова грешка. И едва-що бяха се оттеглили войниците му от стените, той заповяда нов пристъп. Следван от приближените си, императорът подкара коня около града, през навалицата на войниците, като че ли всекиму поотделно да повтори своята гневна заповед.

Те се нахвърлиха отново срещу обсадения град с отчаяна ярост, пеейки молитви с прегракнали гласове. Беше към пладне, слънцето бе се издигнало на най-високата си точка и изливаше огъня си право върху главите им. Нека! Те се втурваха към стените, теглеха машините си още по-бързо, катереха се нагоре, тласкани от сляпа ярост, ала връщането им назад, второто им отстъпление стана още по-бързо. Сподири ги от високите, назъбени стени и кули тържествуващ, победен вик — викаха отгоре българите, ругаеха врага, размахваха оръжия срещу слънцето, за тях нямаше огън, ни пек, ни жажда…

Тоя ден ромеите нападнаха града три пъти и три пъти бяха отблъснати. Ставаше и нещо по-страшно, както можеше да се дочуе в думите, които си разменяха отстъпващите войници:

— Проклето градище! Няма да го вземем никога.

— Никога… Тия горе ще ни избият. А василевсът е луд. Гони ни като бесен. С главите си да разбием тия стени…

На другия ден византийците извършиха още две нападения и пак без успех. Като морска вълна, която плисва с голяма сила крайбрежната скала, но се връща назад неудържимо. Ромейските началници тичаха с конете си през войнишките тълпи, дигаха и камшици да бият войниците и те се катереха по стените, но пак се връщаха назад, тласвани от непреодолима сила. През втория ден ромеите нападаха мълчаливо; чуваше се само как звънтят и трополят оръжията им, хрипливото им дишане, чуваха се предсмъртните им стонове; екливите звуци на медните тръби се разнасяха някак самотно в простора и не можеха да въодушевят никого. Много по-силно и по-надалеко ехтяха тържествуващите провиквания на българите от високите стени.

Пречупи се и упорството на императора, гневната му надменност. Ала волята му да вземе града и да разбие българите не отслабна; той слезе от коня си и тръгна между войниците, за да ги увещава да се бият. Говореше им за слава и за позор, за победа и плячка, едва ли не ги молеше, но и ги заплашваше с робство под варварите, с наказания. Те го гледаха унило, като да им говореше на чужд език; само собствената му пехота от арменци беше готова да го последва навсякъде, но това бяха не повече от две хиляди мъже. Василевсът отстъпи и пред тая мълчалива съпротива на войниците си: обяви три дни почивка. Заповяда също да ги хранят обилно. Сега се оказа, че запасите от храни са малко, не ще стигнат ни за една неделя още. Икономите на войската не бяха се погрижили, те също бяха бързали и бяха се надявали, че ще набавят всичко по-лесно в покорена България. Така и отговаряха, като ги извикаха пред императора:

— Каза се да бързаме и ние се надявахме да намерим всичко в тая дива страна.

Но те и бяха крали много от войнишките запаси и ковчези, за да богатеят. Василевсът не се реши да заповяда да ги бият с тояги: той бе бързал от всички повече. Заповяда да тръгнат войнишки дружини, за да събират храни от околните селища. Ала българските селища бяха пусти, а от стражевите кули и малките крепости наоколо излизаха българските войници и селяни, които издебваха ромеите по непознатите им пътища и ги избиваха. Българите нападаха нощем ромейския стан, нападаха складовете им, обоза, стадата им, доколкото бяха останали. Императорът разпрати по-силни дружини по кулите и крепостите по околните височини, та чак и към Перник, да разрушат всяка кула и всяка крепост, но войниците му по-често се връщаха и само разбити, намалели числено. Кракра и не дочака ромеите да обсаждат твърдината му, а сам се втурна срещу тях с дружините си и ги би, и ги гони до стана им край Средец. Видяха го от стените на града и започнаха тогава да излизат малки дружини от градските врати, бързо се нахвърляха върху бойните уреди на ромеите, катурваха ги, разрушаваха ги, запалваха ги и пак се връщаха в града.

Така минаха десет и после още десет дни. През последните няколко дни вторият Василий не излизаше от шатъра си. Многохилядната ромейска войска стоеше в бездействие край стените на Средец. Войниците се криеха под всяка сенчица от слънчевия пек — под бойните кули и машини, между обоза, под сенките дори на конете, под всяко дърво и зад всеки храст, зад всеки трънак наоколо. Те слушаха по цял ден ругатните и подигравките на българите, еднозвучните им бойни песни, които бяха като страшен и тъжен вой на вълци. Бързите, внезапни излизания на малки български дружини, които нападаха бойните уреди, ставаха по-чести и по-чести; българите нападаха и самите ромейски войници, убиваха ги или ги завличаха в града. Тия нападения дразнеха ромеите и ги измъчваха, отчайваха ги, плашеха ги. Тръгна между тях и слух, че се приближава към Средец голяма войска в помощ на обсадените. Мнозина от византийците бяха забелязали, че горе по стените някои от българите току подигаха ръце да си пазят сянка от слънцето и продължително се взираха към югозапад, където се извиваше и се губеше в далечината големият път за Долна земя. Тъкмо тия от ромеите първи заговориха за българска войска, която идела към Средец.

Най-сетне Контостефан, единствен между всички ромейски началници, се реши да влезе в палатката на императора. Василий Втори не се помръдна на стола си в дъното на палатката, гледаше го мрачно изпод дебелите черни вежди, но и такъв беше погледът му — като да очакваше нещо от първия си помощник.

— Кой те повика да влезеш? — попита той, навивайки по навик на пръстите си своята гъста, черна брада.

Контостефан цял се бе изпънал с късия си ръст и не се помръдна, сякаш бе забравил как да се държи пред своя господар. И каза смело, но в гласа му потрепваха и скръбни звуци, едва ли не като на плач:

— Повика ме моята вярност и моята любов към тебе, свети господарю.

— Какво искаш? — попита пак Василий, без да сваля очи от него.

— Ние трябва да се върнем — отговори пълководецът.

Василевсът нищо не каза, но мътна бледност бързо се разля по цялото му смугло лице. Насърчен от мълчанието му и от израза на лицето му, Контостефан продължи:

— Ние можем да вземем този град, но ще бъде прескъпа победата ни. Ще дойдем пак след време, когато… Нямаме сега ни храни достатъчно.

Василевсът стана и се приближи на една стъпка до него. Винаги изпитваше едно особено доволство, като виждаше, че е по-висок от тоя свой пълководец. И сега още повече, макар с нищо да не издаваше доволството си. Василевсът също бе наумил да се връща в Цариград, но не се решаваше да изрече такава заповед. Той не искаше да издаде мислите си и ето що каза на пълководеца с лека нотка на присмех, както имаше обичай понякога:

— Ти никога няма да станеш василевс. Не можеш да бъдеш василевс.

Контостефан подигна вежди, подигна рамена, стисна устни: не разбираше думите на господаря. Василий Втори продължи:

— Аз никога не бих произнесъл такива думи: да се върнем. — Контостефан кимна колебливо, а императорът допря длан на гърдите му, бутна го и рече: — Върви да изпълниш позорните си думи.

Щом настъпи нощ — безлунна, душна нощ, византийците започнаха да дигат обсадата си от Средец.

 

 

Василевсът сега не бързаше, а повече бързаше войската му. Войниците се радваха, че се връщаха към родината си и не искаха да знаят за позора на своя василевс. Ала не беше само радостта им, че се връщаха към родните им краища: още като се дигнаха по обратен път, веднага след тях, по следите им, като зли кучета, които, легнали по корем, пълзят с проточени муцуни и разголени зъби към петите на пътника, ръмжат, вият яростно, искат да го захапят за петите и да го съборят; като зли кучета се влачеха подире им и заедно с тях тревожни, страшни слухове за българите, за някаква силна българска войска, която бърза да ги настигне, да ги срази. Императорът беше пак между своите арменци. И новият ден, който ги завари вече на път, беше горещ, но войниците се движеха бързо. Василий виждаше как се изпреварваха. Някои изтичваха край пътя, за да отминат някоя по-изостанала дружина, но после и изостаналите избързваха да настигнат и отминат първите. Предната част на войската му, която вървеше пред неговата арменска пехота, се откъсна и отмина напред, а задната част, която вървеше след арменците, напираше в гърба им, струпваше се там, искаше да ги отмине, да отмине и него, своя василевс, да го изостави. В големия си гняв към тия страхливци Василий се бореше с мисъл да ги спре, да спре цялата си войска и да я върне пак при Средец.

Преди да загасне огънят вече и на втория ден на тяхното безславно връщане, ромеите бяха навлезли дълбоко в планинските теснини, от които лъхаше прохлада в предвечерните часове. Като стигнаха на стъмване до малкото селище Щипоне, където имаше вода и широки поляни, Василий заповяда войската да се спре на лагер за пренощуване. Той нареди да се изкопае окоп около лагера, както ставаше винаги според военните правила, но на войниците бе раздадена половин дажба и те се подбиваха мрачно:

— Нали има тук в изобилие вода… С вода ще пълним търбусите си.

Те биха желали да пътуват, да не се спират. А императорът им не бързаше. Той излезе на няколко пъти пред входа на шатъра си и все се заглеждаше назад по пътя, който бяха минали през последните два дни; Василий Втори още се бореше с мисълта да върне войската си към Средец. Донесено беше, че по петите на войската му се движеше български отред, но не бил голям — той лесно би го помел по пътя си…

 

 

Долетяха до Самуила вести за раздвижването на голямата ромейска войска още преди да получи той тревожното известие на Арона. Разпореди се на часа да се събира войската по големите твърдини, изпрати и съгледвачи по границата с Византия, и повече вярваше, че ромеите ще ударят направо към Воден и Охрид, тия два главни града на сегашна България. С тая мисъл той и подреждаше войската. После, като получи вест от Арона, а се върнаха и някои от съгледвачите, Самуил трябваше да насочи войската към Скопие. С това се загуби време и Василий бе обсадил вече тоя град.

Цялата Долна земя забуча, същ разбунен кошер. От години вече Самуил Мокри държеше тукашния народ в напрежение, държеше войска постоянно по всички места, но в същото време той завзе Епир и цяла Тесалия с Лариса, войниците се върнаха оттам с плячка, та в общото тревожно напрежение сега имаше и радостна възбуда. Като се раздвижи войската отново след едно непродължително затишие, оживяха в народа всичките му страхове, но и бързо го обзе още по-голямо войнско въодушевение. Войниците тръгнаха със страх, откъсваха се от близките си, от родните места с болка, но колкото повече се отдалечаваха от родните хижи, понесени от общия поток, в тях оживяваше и се засилваше и друго едно сложно чувство на безгрижие и безотговорност, на сила и дързост, когато човек държи оръжие в ръка и е част от такова могъщо множество; чувство на любопитство и нетърпеливо очакване на всякакви изненади и приключения; на алчност за плячка и грабеж, когато ще можеш да влезеш безнаказано в чуждия дом, да посегнеш към чуждото благо, към чуждата жена. У най-високо стоящите тия сложни чувства бяха същите, но хилядникът или войводата знаеше по-добре какво да вземе и какво да изостави, докато простият войник посяга безразборно и повече за търбуха си.

А имаше и други мисли, които движеха тия хиляди люде, водеха ги по безкрайните пътища, държаха ги в покорство пред началниците и най-вече пред най-големия началник Самуил Мокри, който беше по-мощен и от царя. Самуил Мокри освободи селяните от ангария, запази земята им. Господарите и сега подяждаха, често и съвсем изяждаха това, което беше право на простия селяк, но и селякът се научи да пази по-смело своето. Това беше най-напред, което държеше простия човек към царството и към най-големия заповедник. И оттам идеше у простия човек мисъл за свое царство, за справедлив закон и справедлив заповедник, на когото трябва да се подчиняваш, за да ти бъде по-добре. Оттам идеше и омразата към ромееца, който посягаше към българското царство. Така беше и с народа по градовете, с всякакви работници и художници, които намираха сега по-лесно работа и залък хляб, така беше и с купците, до най-големите между тях. Не беше така за болярите, за повечето от тях, които не по своя воля и по свое желание вървяха със Самуила Мокри. Държеше ги тях с Мокри повече страхът им от него, също и страхът им от ромеите или от други нашественици, които можеха да разграбят богатствата им, да вземат и живота им. Повечето от болярите все още таеха лоши мисли спрямо Самуила и бяха по-малцина тия, които вървяха с него, по своя воля и с доверие.

В Скопие Самуил Мокри събра до осемдесет хиляди войници. Тук пристигна и цар Роман с кавхана си Матея Витун, който беше пръв след него в царството само по име и сан. Докато се събираше войската, Самуил получаваше непрекъснато вести за обсадата на Средец и бързаше във всяко нещо, доколкото беше възможно, ала трябваше да събере войска и според силата на неприятеля. Така той, колкото и да бързаше, се забави доста време, та когато наближиха с царя стените на Средец, съобщи им се, че Василий току-що бе дигнал обсадата от тоя град. В Средец Самуил се задържа колкото да се нахранят войниците и наново ги поведе. Знаейки, че ромеите се връщаха по същия път, по който бяха дошли, Самуил избра за себе си друг път, за да ги пресрещне и да ги удари ненадейно. Брат му Арон се опита да го спре и в думите му имаше много надменност и самохвалство:

— Бихме ромеите! Побягнаха и вече сто години няма да помислят да ни нападнат. Защо ще ги гоним?

Самуил знаеше и това, че Василий бе запазил своята пълна сила и че нямаше да се забави много да повтори удара си. Той не прие думите на по-стария си брат и му каза:

— Тръгвай с мене.

Арона той трябваше едва ли не насила да поведе със себе си, а втория войвода в Средецката област, Кракра Пернишки, трябваше да въздържа в преголямото му нетърпение да преследва ромеите. Какво би могъл да направи срещу тях двамата, които държаха цялата сила в ръцете си и бяха на един ум? Той се би добре срещу Василия Втори от стените на Средец, за да прикрие и заличи някак падението си пред него, но сега, пак по същите причини, не искаше да предизвиква с нищо ромееца, който си бе тръгнал и дано не се обръща вече назад. Така можеше да се заличи всяка следа и всичко да се забрави, а иначе, при ново сблъскване с Василия, можеше всичко да се разкрие и Арон Мокри се боеше за себе си. Още повече се боеше за себе си, за мъжа си и за децата си жена му, която и сега го подучваше да се противи на Самуила:

— Щом ви види императорът заедно, ще разкрие нашите кроежи с него, за да ви скара и да ви изправи един срещу друг двамата братя. Ти остави императора да си върви с миром…

Ала Самуил повлече Арона подир ромеите, тръгна с двамата братя и цар Роман.

От Средец се дигнаха в най-бърз поход към двадесет и пет хиляди българи. Те бяха добре въоръжени, но не влачеха със себе си обози, ни бойни уреди, само в торбите на войниците имаше малко повече хляб. Недалеч от Средец Самуил отдели Кракра Пернишки и го изпрати с голяма дружина по още незаличените следи на ромеите с повеля да върви предпазливо след тях и да ги удари веднага в гърба и от лявата им страна, когато и той, Самуил, ги удари от дясната им страна. Кракра тръгна с две хиляди души и повечето бяха конници, а Самуил се насочи по пътя между източните склонове на Витош и Лозенската планина, право срещу течението на Искъра, по левия му бряг.

През цялото време, докато Самуил Мокри с царя и Арон Мокри бързаха нататък, български съгледвачи препускаха през долища и ридища, през гъсталаци и скали, отиваха и се връщаха, та Самуил следеше непрестанно движението на ромеите. Той скоро се изравни с неприятеля, макар тук пътят да беше по-несгоден, но бързаше да го изпревари и да го пресрещне, докато не е слязъл в низината накъм Плъвдив.

На втория ден и вече по тъмно българските съгледвачи известиха, че ромеите са се спрели да нощуват при Щипоне. Тогава Самуил реши да удари неприятеля още същата нощ. И докато съгледвачите му продължаваха да обикалят спешени около ромейския стан, Самуил Мокри премина на другия бряг на Искъра и поведе българската войска право нататък, още по-бързо в нощта. Той познаваше добре тия места, много пъти бе минавал тук и преди, когато обикаляше границата с Византия, която минаваше наблизу.

 

 

Тъмна беше настъпилата нощ, само небето светлееше, озарено от Млечния път и от хиляди звезди, които тук, високо в планината, изглеждаха по-едри и по-ярки. И прохладно беше тук, приспивно шумеше потокът наблизу, тъкмо беше място и време за почивка след продължителния, мъчителен поход, ала многобройната ромейска войска не заспиваше. Войниците бяха полугладни, мислите им бяха неспокойни и ставаха още по-неспокойни в нощната тъмнина, при тайнствения зрак на звездите. Те си говореха тревожни думи, всеки плашеше със страховете си и другите и току замлъкваха и дълго се ослушваха в тъмнината. Не са ли българите вече наблизу? Не дебнат ли иззад тия скали, които са се изправили черни и страшни в трепетния светлик на далечните звезди?… Някой казал, че видял привечер иззад някакъв храсталак по близкия рид островърхи български шлемове… Трептят звездите горе, сякаш зъзнат и те от страх, и току се откъсне някоя, плъзне се и полети някъде отвъд тъмния хоризонт.

Умората притискаше главите към земята, затваряше очите, успокояваше тревожното сърце. Най-сетне стражите бяха будни, виждаше се как се мяркаха с високите си копия отвъд окопа, който опасваше целия стан. Глухата врява сред войниците затихваше. Скоро стана и съвсем тихо, чуваше се само шумът на водата, някой кон ще изпръхти или ще проговори неясно в съня си някой от заспалите войници…

Наближаваше време да се смени първата стража. Изеднаж небето пламна цяло, от край до край, светнаха и върховете на дървесата, очертанията на скалите, светна цялата земя, виждаха се ясно налягалите войници, шатрите на началниците… Миг след това разнесоха се в грейналата нощ уплашени крясъци:

— Небето… небето гори! Вижте! Ставайте! Звезда пада! Огън небесен ще ни изгори…

Надигаха се всички, наскачаха и сочеха нагоре или пък криеха глави под свитите си ръце… По небето се бе стрелнала една огромна звезда, сякаш бе паднала от самите му дълбини, и светеше, пламтеше ярко, осветяваше и небето, и земята като посред бял ден; тя летеше насам върху самия стан, върху войниците, които започнаха да бягат ту в една, ту в друга посока, блъскаха се един в друг, изцъклените им очи проблясваха в светлината на падащия небесен огън. Пламналата звезда премина по цялото небе от изток към запад като огромно огнено кълбо, и току се хласна в самия окоп, сякаш не успя да достигне ромейския стан, и се пръсна в безброй искри, разпиля се, угасна…

За няколко мига стана още по-тъмно, не се виждаше нищо наоколо, почерняло бе и небето. За няколко мига настъпи пълна тишина и по лагера. После небето пак почна да светлее, показаха се, затрептяха и звездите. Раздвижиха се и войниците по целия стан, надигна се врява, всеки искаше да разкаже що бе видял, а всички бяха видели едно и също нещо. Общата врява и викот започна да се слива в едни и същи думи, пълни с нетърпение, с тревога, с ужас:

— Какво чакаме! Всички ще изгинем! Божи огън ще ни изгори! Да вървим!…

Някои и дигаха вещите си, оръжията си, да вървят, други пък като да бяха обхванати от лудост и не знаеха що вършат, що говорят, накъде вървят. Мина много време, докато наизлязоха началниците сред войниците, за да ги спират и успокояват, но също и те бяха в голяма тревога и страх. Излязъл бе пред палатката си и Василий.

Тая нощ вече никой не заспа в ромейския стан.

Едва-що започна да белее изток, пред палатката на императора се спря помощникът му Контостефан. Не беше спал тая нощ и Василий, та слугата му стоеше там, в преддверието на императорския шатър. Контостефан го извика:

— Кажи на василевса, че искам да го видя.

— Той е още в леглото си.

— Кажи му, че искам да го видя веднага.

Поради топлината, макар и в тоя ранен час, всички завеси на палатката бяха дигнати и отвътре се чу гласът на самия император:

— Пусни го да влезе.

Контостефан отстрани слугата от пътя си и се спря чак пред леглото на императора в дъното на шатъра, изпънат, с високо дигната глава, пък беше висок едва един разтег над земята, Василий лежеше полугол в леглото си, но бе придръпнал леката покривка — пълководецът да не вижда голите му меса.

— Не дочаках да се съмне и моля твое царство за извинение — каза Контостефан и едва сега се поклони. — Такива са вестите, които ти нося: по петите ни вървят много българи, а може и да са ни пресекли пътя.

Василий Втори го гледаше с тежкия си поглед и каза спокойно, с леко издрезгавял глас поради безсънната нощ:

— Толкова по-добре. Ще ги видим на открито и ще ги бием.

За появяването на българи около ромейския стан бяха съобщили на Контостефан преди това още, той не знаеше колко бяха те и докъде бяха стигнали, но имаше и друга вест за своя господар:

— Донесоха ми и друго, твое царство: преди шест дни Лъв Мелисин напуснал Филипопол с цялата войска и заминал за Константинопол.

— Защо? По чия заповед? — приподигна се императорът.

Пълководецът наведе очи, но рече с ясен глас:

— За да заеме престола на твое царство.

Василий не се и помръдна в първия миг; при светлината на светилниците в палатката черните му очи заблестяха още по-остро. После той отхвърли завивката и скочи, изправи се на леглото, виждаше се полуголото му тяло, мургаво, набито и здраво.

— Тръгваме веднага — рече той. — Веднага! Разпореди се да се разузнае по-добре за българите.

Малко по-късно тръбите засвириха за поход, но целият стан беше вече на крак. Войниците бяха узнали за българите преди Контостефан и преди императора. Мярнали се бяха още през нощта български войници край самия окоп около стана. Стражите ги бяха видели, но никой не знаеше колко са те и къде са, та уплашените ромеи ги виждаха с очите на големия си страх — виждаха ги с хиляди, зад всеки храст, зад всяко дърво, зад всяка скала и по околните ридове, както се бяха очертали в предутринния здрач. Настана безредие още в самия лагер. Полковете се надпреварваха да тръгнат по-скоро, надпреварваше се и всеки войник, свличаха се в безредие по неравния път и тежките бойни уреди, напираше най-отдире и обозът. Едва късно тоя ден, вече към пладне, ромейската войска някак се подреди, както се бе проточила по пътя. И пак всички бързаха, задъхани, плувнали в пот под жаркото слънце, бързаха и началниците на конете си, войниците подтичваха след тях или отскачаха вън от пътя, за да не бъдат прегазени. Никой не се спираше, никой не питаше за почивка, за храна, не се спираха войниците много дори и по намалелите рекички и потоци, които прегазваха — ще легнат набързо да глътнат по няколко глътки вода и пак ще скочат с тежкото оръжие, да догонят другарите си. Спазваше се донякъде ред сега, но пак от преголям страх — никой не искаше да изостане, да се откъсне от дружината си, от своите другари. Изоставаха само изтощените, болните и ранените, които не са намерили място някъде по колите и сега падаха по пътя. Някои от тях дигаха и настаняваха по колите, но други така изоставаха по опустелия път, след като войската отминаваше. Всички бързаха, бързаше и василевсът сред арменската си пехота, която вървеше пред него и след него, току до опашката на коня му, за да го пази. Беше по-прохладно тук, между планинските теснини и зелените стени на гъстите гори, и прахът не беше много, както по пътя през полето, ала често се чуваха из върволицата прехрипнали гласове:

— Проклети, диви планини! Проклета страна…

Там, дето около пътя се разтваряше по-широк простор, дето горите и теснините се отдръпваха встрани и се откриваха околните височини, сега всички ромеи виждаха да се мяркат тук и там по стръмнините, между скалите и храсталаците островърхи български шлемове. Сега беше ясно: недалеч от пътя и от двете му страни, едновременно и успоредно с ромейската войска, се движеха и български войници. Това бяха Самуилови съгледвачи, а съгледвачи пращаше и Кракра, който вървеше с дружината си току след ромейската войска. Контостефан пращаше отреди да проследяват чуждите съгледвачи, да ги прогонват, да ги унищожават, но българите бързо изчезваха по долищата и гъсталаците, пък и ромейските отреди не се решаваха да се отдалечават много от пътя, от ядрото на своята войска. Проклети български планини! Тук и не би могло да се развие боен ред…

 

 

Самуил Мокри кроеше да обгради ромеите и да ги нападне в стана им при Щипоне. Войниците му бързаха с всички сили, за да ги настигнат, докато бяха те още в нощния си стан. Там, вече близу до ромейския стан, Самуил смяташе да даде на войниците си къса почивка и после да нападне ромеите, преди още да се раздени. Ала дойде непредвидена пречка.

Българската войска се движеше в нощните тъмници и само звездите светеха горе по ведрото небе. Войниците вървяха слепешком в безлунната нощ, капнали от умора, и ги водеше само далечното сияние на звездите. Те посягаха, търсеха се в тъмнината да се докоснат, притискаха се един към друг, подвикваха си, бояха се да не се загубят. Не се загубваше никой и никой не изоставаше, макар да имаше войници, които вървешком се унасяха в сън от преголяма умора. Цялата българска войска негли бе завладяна от една и съща мисъл — да върви, да върви напред, та дори и Арон Мокри се клатушкаше мълчаливо на коня си, не отваряше уста да изругае по навика си тъмнината, лошия час или тоя, който бе повел всички тия люде, или поне коня си, който често се спъваше по неравния път. С войската яздеше и цар Роман, търпелив и покорен както винаги. Една малка дружина конници вървяха като предна стража и не много далеко след тях, начело на цялата войска, яздеше Самуил Мокри. Всички знаеха, че той беше напред. Той водеше, той не спираше и всички вървяха след него. Между началниците и людете му, които яздеха веднага след него, беше син му Гаврил-Радомир. Момчето едвам се държеше на коня от умора, беше като упоено от пресладкия младежки сън, който все току затваряше хубавите му очи. До него яздеше Радой, коляно до коляно, и често го прихващаше през кръста — пазеше го да не падне от коня, подръпваше го да се събуди. Самуил яздеше пред всички, водеше всички тия люде и не се извърна нито еднаж да потърси с очи в тъмнината своя син.

То се знае, българската войска вървеше по-бавно сега, в тъмната безлунна нощ, но вървеше и вървеше, приближаваше се към вражия стан. Рамо до рамо, лакът до лакът. Всеки се ослушваше в стъпките на другаря си, ще потърси с лакът в тъмнината лакътя му или дори ще сложи ръка на рамото му. От време на време ще изскочи в тъмнината някой от съгледвачите и ще тръгне редом със Самуила, ще зашепне приведен близу до ухото му, ще му каже какво е видял и чул за ромеите…

Неочаквано, право срещу българската войска, блесна и полетя от небето необикновена звезда. Тя се приближаваше стремително и растеше все по-голяма всеки миг, пламна, озари цялото небе, надвеси се над войниците, сякаш да се излее върху тях като жив огън. Глух, многоглас стон премина през цялата войска, прелетя над завоите и кривулиците на пътя. В блясъка на пламналата звезда се виждаха разкривени лица, ужасени очи, ръце с разперени пръсти, които се размахваха в отчаяние. Цялата войнишка колона, проточила се на хиляди сажени по пътя, сега отеднаж се събра и се сгъсти, сякаш да се провре, да се скрие някъде като подплашено влечуго, ала нямаше къде да се промъкне и се спря там, настръхна в ужас, спотаи се, замря. Някои от войниците се отпуснаха на колена пред невижданото чудо, други се присвиха ничком в нозете на другарите си, да не виждат небесния огън. Уплашени коне скачаха на задните си нозе, блъскаха се един в друг, зачуха се къси сподавени подвиквалия, тревожно цвилене, тропот на копита. Дългата и гъста войнишка върволица не се помръдваше ни стъпка напред, а там, пред всички, стоеше Самуил Мокри, стиснал здраво юздата на своя кон. Великият войвода бе дигнал побеляло лице срещу пламтящата звезда, очите му проблясваха втренчени под сенника на шлема. Той седеше на седлото, скован от изненада и голям страх пред небесното чудо, конят му под него цял потръпваше с вирнати уши. В следващия миг Самуил дигна ръка и направи широк кръстен знак на гърдите си, прошепна с пресъхнали устни:

— Помилуй, боже, спаси…

А откъсналата се от небесната твърд звезда потъна зад тъмните върхове на дървесата право насреща и угасна. Угасна за миг всяка светлинна и зрак над цялата земя. После пак се отвори горе тъмното нощно небе, засия тихо Млечният път, затрептяха и всички звезди. Всичко това продължи само няколко мига. Самуил Мокри стоеше все още неподвижен срещу току-що станалото небесно чудо, притиснал смирено ръка на гърдите си. Небесен знак бе пресякъл пътя му. Не — той не биваше да продължава нататък, преди да настъпи нов ден. Пред него беше лош час и ето тайнствени неземни сили го спираха, пазеха го да не би да се срещне със смъртния си враг в лошо време. Това беше може би небесна помощ на светеца невенчан цар и негов роден брат Давид, който искаше да запази и него, и войската му. Нека отмине тая нощ с всички свои добри и лоши часове и поличби, нека изгрее нов ден, с ново щастие. А врагът? Врагът сега може би ще се изплъзне от ръцете му, но нека! Ако е рекъл бог, той пак ще го настигне… Самуил се огледа. Малко по-нататък се разтваряха от двете страни на пътя доста широки поляни. Той подкара коня, следван от людете си, и като излезе на по-широко място край пътя, нареди цялата войска да се разположи на нощна почивка…

През късата лятна нощ — и още колко ли бе останало от нея! — Самуил дочака още няколко пъти съгледвачите си, които пребягваха с конете си от ромейския стан до него. Той бе казал да го събуждат винаги, когато дотичваше вестител, и какъв ли беше сънят му в тая тревожна нощ? Ромейският стан не беше много далеч оттук. Не беше далеч, но между него и българската войска се издигаше някаква тайнствена стена, ръка някаква невидима, стоеше угасналата диря на небесния огън. Едва когато изток започна да белее, Самуил Мокри даде знак за тръгване и се надигна отново цялата българска войска. Ала едва-що се бе придвижила малко, съгледвачите донесоха, че ромеите вече се изтегляха от стана си при Щипоне. Самуил не се изненада от тая промяна и поведе войската по друга посока, по неравния гръб на Черното ридище, както се наричаше по тия места една много дълга височина. Това нареди той и заповяда най-строго — войската да ускори до последна възможност своя ход, без да се отклонява и бави ни най-малко. Така той кроеше сега да настигне ромеите и да ги удари на най-сгодното място в близките планински теснини. И втора една повеля даде Самуил — войската да се движи по-незабелязано, да се прикрива низ горите, по трапища и падини, та ударът й да бъде внезапен. Войниците не бяха си починали добре, предната нощ — къса беше почивката им, а и не бяха хранени добре през последните дни. Скоро ги притисна тежка умора. Лятното слънце още щом се показа над неравния хоризонт, започна да излива огън над цялата околност. Войниците се измъчваха от непоносима горещина и задуха, макар да се движеха най-често през сенчести гъсталаци. Тежък и претежък беше тоя бърз, безспирен ход на пешите войници, не беше много по-лек и за конниците тоя ход по неравния и сякаш безкраен път. Но всички вървяха и вървяха. Никой не се отбиваше да поседне край някой дънер, а който забавеше стъпки, другарите му го прихващаха и го повличаха, повличаше го общият поток. Никой не искаше да изостане и който усещаше да се подгъват колената му, посягаше и сам да се улови за колана, за ръката на другаря си, за опашката на минаващ наблизу кон. Десетниците, петдесетниците, стотниците подвикваха сподавено:

— Вървете, вървете, люде божи…

— Не изоставай, ще се загубиш в гората.

— Хайде, хайде, дружно!

— Настигаме ги вече, настигаме ги.

— Те не ни очакват…

Войската слезе от Черното ридище и продължаваше все на югоизток по височините, дето се издигаха каменните кули на Траянова врата. Сега българите вървяха успоредно на пътя за Плъвдив, те самите без път — все направо през стръмнини и долища, през скали и сипеи и вече настигаха ромеите. Близостта на врага възбуждаше още повече всички тия хиляди мъже. Мнозина от тях бяха ловци и бяха тръгнали сега на лов за люде. И всички чувствуваха дива радост, че вървяха незабелязано по следите на своя човешки лов, дебнеха го, бързаха да го ударят ненадейно. Мъките на похода влудяваха людете, разгаряха в тях тъмна омраза към врага и нечовешка ярост.

 

 

Тоя ден беше вторник, 17 август на 986-а година. Доста късно след пладне ромейската войска премина вече Траянова врата и навлезе в нова една теснина — дълбоко, гористо долище, в дъното на което се извиваше само пътят и край него шумеше неголяма планинска река. Не задържаше и тук ромеите ни прохладната сенчеста теснина, ни примамващият шум на бистрите струи. Уморената войска продължаваше своя ход и негли по-бързо в това долище, рядко ще се отбие някой от войниците да потопи засъхнали, напукани устни във водата. Теснината сякаш нямаше край. По-нататък тя стана още по-опасна — двата й високи бряга се издигаха още по-стръмни, начесто прорязани от долища, обрасли с храсталаци и буренак, разкривени и дълбоки, както са били прояждани от пороища. Тук не се виждаше никакъв българин, но теснината изглеждаше по-страшна, гъсталаците наоколо стояха някак подозрително неподвижни. Само няколко орли се виеха високо горе по ивицата небе и едновременно с войската се придвижваха напред, а после станаха и повече, прелетяха над дълбокото долище и ято други някакви птици…

Тъкмо когато цялата ромейска войска бе навлязла в дългата теснина, някъде изви рог, проточено и глухо. Веднага се обадиха и други тук и по-нататък по стръмните брегове вдясно от пътя. Зачуха се изеднаж силни, продрани викове и наскачаха там, по стръмнините, войници с островърхи шлемове, все повече и повече, като да извираха изпод земята, от всеки трап, от всеки храст, иззад всяко дърво, иззад всеки камък, българите нападаха. Те викаха диво един през друг, със страшни, космати лица, спираха се за миг, опъваха лъкове, хвърляха къси копия, втурваха се върху ромеите с мечове, с тежки копия, със секири, палици и бойни вили, притиснали към гърдите си неголеми кръгли щитове. И сечеха, мушкаха, удряха, блъскаха яростно. Свличаха се на тълпи в долището. Още в първите мигове изпопадаха по пътя убити и ранени ромеи, прахът бързо попиваше алената кръв и тъмнееше на гъсти петна. Ромеите се дръпнаха към стръмнините вляво от пътя, но скоро и там се показаха българи. Това бяха людете на Кракра. Сега ромеите бяха заградени от всички страни. Долището се изпълни с грохотен оглушителен шум и трясък от викове и стенания, от звън и тропот на оръжия, от вой на рогове и думкане на тъпани.

В началото на битката ромеите само дигаха ръце и лакти да се запазят от удари или се озъртаха накъде да побегнат и ту се втурваха на една страна, ту на друга като безумни. А българите сечеха, мушкаха, удряха безспирно. Ромейската войска се накъса на части, струпа се на тълпи по десния път, в реката и ту се втурваше назад, ту напред, ала пътят беше вече навсякъде задръстен. Пресекли го бяха българите и отпред, и отзад с цели дружини, изтъркаляли бяха по него и едри камъни, дървеса, разкопали го бяха на много места далеко напред. После някои от ромеите започваха да се съвземат, изтегляха мечове, насочваха копия, замахваха с бойни секири и палици, но пак с изблещени от ужас очи и пак се озъртаха накъде да избягат. Те се връщаха от едно поражение, бяха уплашени и забъркани в това дълбоко долище, сред тия диви, чужди планини, от стремителното нападение на българите, които се чувствуваха на свое място и в яростта си спрямо чуждите войници се насърчаваха от всеки свой удар. Още по-безпомощни бяха ромейските конници в тая гориста теснина, между стръмните й брегове, сред това гъмжило от биещи се люде, свои и чужди; разбъркаха се те и не знаеха накъде да обърнат конете си, накъде да подкарат, а и конете се дърпаха назад, скачаха на задните си нозе с изхвръкнали страшни очи. По своя някаква наука български войници се мушкаха току под коремите на подплашените животни и ги пробождаха с мечове, с къси ножове, конете побесняваха от болки или пък рухваха на земята ведно с ездачите си.

Българите се разбъркаха с ромеите, проникнаха в най-гъстите им редици и все още те бяха, които нападаха, които сечеха и удряха, а ромеите се дърпаха наназад, притискаха се един към друг и се отбраняваха колебливо или със сляпо отчаяние. В праха по пътя, в нозете на ромеи и българи лежаха повече и много повече ромейски войници, чуваха се жални предсмъртни оплаквания, молби за помощ или за пощада повече и все повече на ромейски език. Българите проклинаха и ругаеха, и тия също, които падаха ранени, но виковете им бяха за насърчение, воплите им бяха гневни. Де беше василевсът в тая страшна бъркотия, сред тоя вой и трясък, сред тая кипнала гмеж от разярени, обезумели люде, между тия подвижни плетища от бляскащи на слънцето, окървавени оръжия, сред тия изпопадали мъртви или гърчещи се тела в кървави локви и кървава кал? Никъде не се виждаше неговото бойно знаме, не се чуваха тръбите, които известяваха за присъствието му в боя и насърчаваха за бой. А Василий Втори беше също тук, сред тая пъклена бъркотия, сред тоя грохот, над който се издигаха само бойният вой на българските рогове и гръмкото, разтърсващо думкане на големите български тъпани.

В тая страшна бъркотия по дължината на разкривената теснина, някъде по средата се виждаше гъста маса от войници, дигнали мечове иззад широките си щитове, насочили копия като ежова кожа; те не се разбъркваха с българите и не ги допущаха да се врежат в редиците им, а живо се отбраняваха и ги отхвърляха от себе си изкусно, смело. И като се отбраняваха иззад щитовете си, бавно се придвижваха, стремяха се да се отскубнат, да се отдалечат от общата бъркотия. Това беше арменската пехота на императора и сред нея беше той самият, на коня си, обграден от всички страни като с гъст, жив, подвижен плет. Той не размахваше меч, не викаше и цялата му смелост беше да седи спокойно, сякаш безчувствено, върху високото седло, изложен от всички страни на вражеските стрели, прашки и къси копия. До стремето му се притискаше Контостефан, едва стигаше до коляното му, и го молеше с насълзени очи:

— Слез от коня, царю… ще те убият!…

Василевсът нищо не му отговаряше. Само един или два пъти го ритна с ногата си, но после и съвсем го забрави. Той въртеше големите си черни очи, гледаше поражението на своята войска и дори ръка не помръдваше, за да й помогне някак. Не беше и нужно. В същото време неговата вярна арменска пехота под широкия покрив на щитовете си неусетно го измъкваше от тая кървава, гибелна клопка, той беше сякаш върху жив сал, който, движейки се, бързо чезнеше — българите го нападаха от всички страни и късаха от него живи части. След някое време арменците, доколкото бяха останали, успяха да се вмъкнат заедно с василевса в един страничен дол и оттам, по една стръмнина, покрита с гъсталак, излязоха незабелязано от обсадата. Василевсът се намери на високо тревисто плато заедно със своите спасители и пак Контостефан беше до стремето му. Тук беше тихо и шумът на битката долиташе като далечно ехо. Разтваряше се наоколо по-широк простор, но все между зелени, гористи стръмнини, а зад тях надничаха сини планински върхове. Огледа се вторият Василий от едрия си кон, гласно въздъхна:

— Проклети планини български…

Сякаш случайно той свали мрачния си поглед върху Контостефан. Не беше забравил императорът Лъва Мелисин и дръпна рязко юздата на коня, обърна го към Плъвдив. Обърна Василий гръб на войската си, за да догони изменника.

Битката долу в теснината продължаваше и не беше битка, а избиване. Ромеите не можеха да устоят срещу българите и кой както успяваше да се изтръгне от кървавия водовъртеж, втурваше се да бяга. Българите ги настигаха по околните храсталаци и ги избиваха. Много ромеи паднаха тук още при първото нападение, още при първото сблъскване и колкото успяха да се спасят от засадата, бягаха към Плъвдив, по следите на своя император…

Слънцето бе отминало дълбокото гористо долище и над него, високо между стръмните му брегове, светлееше зеленикаво предвечерно небе. Прелитаха сега едно след друго там, от бряг до бряг, цели ята хищни птици. По дъното на долището пълзяха хладни сенки. Радостна врява и викот заглушаваше шума на реката. На голямо разстояние край нея пътят беше покрит с трупове, със захвърлени оръжия, също и водите й бяха на много места заприщени с убити войници. Тук бяха изоставени и всички, ромейски бойни уреди, спрял бе и целият им обоз, намери се между плячката и палатката на императора, ковчегът със съкровището му, задържани бяха и много пленници ромеи. Мнозина от българите бяха насядали уморени по камъни, по съборени от бурите дънери или направо на земята с отпуснати ръце или пък бършеха с ръкави потните си лица, ала още по-многобройни бяха тия, които ходеха между убитите и ранени ромеи, обръщаха труповете, надничаха за по-хубаво оръжие, за някоя скъпа дреха, за по-здрави обуща, бъркаха по чантите и торбите им. Хванатият ромейски обоз беше заварден с въоръжени войници, за да не бъде разграбен.

Щом затихна битката, долу на пътя слезе с коня си и българският цар Роман с кавхана и с неколцина свои придружници. Той беше и сега в просто облекло, с яркочервена наметка, както подобаваше за цар, но не беше препасан с меч, макар да бе дошъл на война; само на главата си носеше позлатен шлем, като че ли искаше само главата си да запази от вражи удар. Той попита за Самуила и войниците му показаха къде е великият войвода. Царят подкара нататък и отдалеч видя войводата, който бе застанал с някои от началниците гологлав, но шлемът беше в едната му ръка, докато с другата бършеше челото си. Видя и войводата царя, сложи си шлема, те и двамата се запътиха един срещу друг. Като наближи, царят слезе от коня и мълчаливо прегърна Самуила. Тук някъде беше и Арон Мокри, но цар Роман не попита за него.

Бележки

[1] Убог — мизерен, жалък. — Б.кор.

[2] Мерия — полк от пет хиляди войници.

[3] Хебър — река Марица.

[4] Тагма — полк от хиляда войници.

[5] Протокелиот — адютант.