Серия
Самуил (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 28 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mat (2007)
Допълнителна корекция
hammster (2017)

Издание:

ДИМИТЪР ТАЛЕВ. Съчинения (том седми)

 

Под общата редакция на Стоян Каролев

Редакционна колегия: Емилиян Станев, Стоян Каролев, Магдалена Шишкова, Братислав Талев и Владимир Талев

Редактор Магдалена Шишкова

 

Самуил — роман-летопис за края на Първата българска държава

Книга първа. Щитове каменни

 

Редактор Милка Спасова

Изд. № 3671 на издателство „Български писател“

Излиза от печат 28 VII. 1974 г.

ДПК „Димитър Благоев“ — София


XVIII

Рано още през пролетта на 985-а година Самуил Мокри започна да съсредоточава голяма войска във Воден и Костур. Той не извести на брата си Арона, за тоя нов свой поход не само защото смяташе, че не е нужно — нека Арон да пази горния дял на царството, но още и затова че в сърцето му бе се загнездило недоверие към по-стария брат.

Насъбраната войска във Воден и Костур, до петнадесет хиляди души, прекара Великдена в тия два града и веднага след празника потегли по две посоки към Лариса, Воденската войска се насочи към град Бероя, премина по на юг Бистрица и се спря в Сервия; костурската войска тръгна по горното течение на Бистрица и продължи до най-южния й завой, където я премина, и се спря още по на юг, където трябваше да дочака войската от Сервия. Тук настигна войската си и Самуил.

Той хвана пак Лариса от всичките й страни. Виждаше се, че ларисчани бяха засели добре полето около града и Самуил нареди да се пазят всички посеви. Към войската му и тоя път се присъединиха мнозина от околните български племена, но тях той пращаше повече да обработват полето около града и по-далеко, когато имаше нужда. В тая грижа за посевите беше неговата мисъл да държи, доколкото беше нужно и възможно, обсадената вража твърдина в глад и жажда, а плодовете на полето да запази сега само за войската си. С тая мисъл той разруши и водопровода, който снабдяваше града с вода.

Но той бе дошъл тоя път да вземе града с оръжие и сила, ако се даде сам. Намери градските порти затворени, а горе крепостните стени и кули тежаха от войници. Главен началник на крепостта сега беше някой си Никулица, който още през първите дни на обсадата показа, че е по-друг човек, а се чу, и по името се виждаше, че е славянин по кръв. Като научи за това, Самуил Мокри каза:

— Сега той ще стои срещу нас с всичката ярост и омраза на брат срещу брата.

Не беше минала ни една неделя от обсаждането на града, когато една сутрин, тъкмо при изгрев-слънце, се отвориха всичките градски порти и от тях потекоха гъсти редици войска, която още с излизането си на открито поле се подреди за бой. Голямата сила на ромеите излезе от северната порта и намеренията им веднага проличаха: недалеч от тая порта течеше Пиней и ромейският стратег искаше тъкмо тук да притисне българите, между крепостните стени и доста пълноводната река в тия пролетни дни, а излязлата от другите порти войска да захване другата част от българите, да разпокъса силите им, да ги разстрои, да разбие прикритията им, бойните им уреди. Самуил Мокри отговори по същия начин, като разчиташе и на численото надмощие на войските си.

Битката започна незабавно. Схванал целите на противника, Самуил бързо разпредели войската, като струпа повече войска главно пред северната порта, където бяха главните сили на ромеите. Той спря защитниците на обсадения град и те не успяха да стигнат каменния мост на реката тук, но се случи и нещо, което не беше предвидил и което задържа боя в колебание за доста дълго време. Самуил бе струпал тук много повече войници, отколкото беше нужно и отколкото позволяваше мястото между реката и градските стени, и те, гъсто един до друг, си пречеха. В същото време ромеите показваха по-добро бойно изкуство и по-голямо хладнокръвие. Боят се задържа и ту едните напредваха по няколко разтега, ту другите — срещаха се тук два упорити врага и силите им се уравновесяваха между численото надмощие и умението да се води бой. Затегнаха се сраженията и пред другите градски порти; там ромеите само се отбраняваха и задържаха българите, колкото и да бяха тия последните по-многобройни.

Полесражението пред северната порта бързо се покриваше с убити и от двете страни. Едновременно с това върволици ранени бойци се изтегляха и към отворената крепостна порта, и през моста отвъд реката. Във високите градски стени отекваше гръм и вик; чуваше се яростен рев, като да не бяха се изправили люде срещу люде, а диви зверове едни срещу други, чуваше се вой и предсмъртни стонове, звън на ударили се мечове, трясък на сблъскали се щитове, съскане на стрели, глух шум на врязала се в тялото секира, сух пукот на пречупило се копие и през целия този шум и викот се чуваше гъстият тропот на тежките войнишки стъпки, като бърз, едър дъжд по сухата, твърда земя.

Още в началото на битката се забеляза, че между ромеите беше някакъв голям техен началник. Мяркаше се позлатеният му шлем с високо извита грива навред между тяхната войска и най-често там, където битката беше най-гореща, и по това още се забелязваше участието му в боя, че където се втурваше с коня си, войниците му надаваха бойни викове, бързо се подреждаха около него и напираха с удвоени сили. Самуил Мокри стоеше на кон върху извития гръб на каменния мост и оттам наблюдаваше сражението. Голямата му грижа сега беше да поразреди войниците си и повели да се оттегли част от тях към брега на реката. До него беше също на кон и малкият му син. Полесражението започваше от самия мост и час по час току писваше някоя стрела близу край тях, но Самуил държеше детето все до себе си. По едно време той се извърна към него и каза:

— Виждаш ли къде сбъркахме: нашите са много нагъсто.

Тук беше и Радой. Той проследяваше с очи и уши всяка прелетяла наблизу стрела, току поглеждаше детето с отчаяно лице:

— Ама тука не е за де-деца! Дете е още най-сетне…

Самуил следеше ромейския началник в боя и това каза на сина си:

— Виждаш ли началника им? Тоя на коня, със златния шлем. Следи го. Да се учиш.

По едно време българите започнаха да се отдръпват към реката, стъпка, по стъпка. Ромеите вземаха надмощие, а в предните им редици блестеше на слънцето златният шлем на безстрашния им началник. Самуил каза на детето си:

— Ти стой тук.

Той изтегли меча си и конят му се втурна напред с вирнати уши.

— Татко! — викна след него Гаврил-Радомир и също размаха късите си стремена.

Радой улови юздата на коня му:

— Ти… ту-тука. Нели каза баща ти!

— И аз искам… И аз! — крещеше момчето и се мъчеше да подкара коня си към полесражението.

Изблещи срещу него очи слугата:

— Дадена ти е повеля! Тука ще стоиш. Какъв войник си ти, щом… Дадена ти е повеля, чу-чуваш ли!

Детето плачеше, хлипаше с глас, но отпусна юздата и вече не се помръдна. Успокои се и Радой:

— Ка-какво… още мокриш гащите си, а… Няма да останеш по-назад, не бой се. Вълкът ражда вълк… Ама чакай, човече! Имаш ти време…

Двете войски се спряха на едно място, като живи стени, вплетоха се една в друга и се блъскаха, сечеха се, мушкаха се, ръфаха се, но и се топяха една срещу друга, сриваха се, чезнеха. Слънцето бе се издигнало високо и се виждаше там, дето тия две живи стени се блъскаха една в друга, как святкаха и блестяха, сплитаха се и се разплитаха, дигаха се и се сваляха, удряха се и се чупеха мечове и копия, секири и палици[1], лъкове и стрели; също и голи ръце. Всеки удар, вик и стон се сливаше в един общ трясък и тътнеж, който бе позатихнал сега, но беше по-плътен, по-дълбок, сякаш започваше изпод земята, и беше по-страшен.

Ромеите взеха да отстъпват. Бавно, едва се помръдваха назад и повечето гърбом към градските стени. Те вече бяха като ронлив бряг, който водата подмива и отнася. Българите налитаха все по-стремително. Ромеите неволно се събираха в полукръг и се отдръпваха заднишком към разтворената крепостна порта, а българите, струпани в широка дъга, ги обхващаха по-здраво. Сега ромеите изпаднаха в същото положение, в което бяха българите в началото на битката: бяха твърде много, твърде нагъсто пред самата порта, която не можеше да ги погълне отеднаж; те не можеха да се движат свободно, пречеха си и с нарастващ страх се притискаха към портата. Българите напираха току до тях, сечеха, мушкаха и предните редици на ромеите се сриваха една след друга, една върху друга.

Така продължи до широко разтворената порта. Когато пред нея останаха само двайсетина от ромеите, тя започна сякаш сама да се затваря с двете си тежки поли. Между тия двайсетина бойци беше и началникът със златния шлем. Портата продължаваше да се затваря и отворът между двете й поли ставаше все по-тесен. Изчезна от малката група пред портата и златният шлем, пред самия й праг останаха само десетина души, а българите напираха да ги пометат и да влязат в крепостта. Когато пред прага на портата останаха само трима-четирима, големите й обковани с желязо поли се блъснаха една в друга и се затвориха плътно зад гърба им. Те бяха оставени вън и бяха избити до един от българите, които, като нямаше вече кого да секат и мушкат, заблъскаха с палиците и секирите си, с мечовете си, та и с голи юмруци здраво затворената порта.

Там, пред портата, беше и Самуил. Сега той беше без кон и стоеше между войниците си. Приличаше на дървар, който едва-що е отсякъл дебел дънер и потта още тече от тялото му. Отпуснал бе голия си меч към земята и по лъскавата стомана се стичаше кръв на едри капки. С бързо движение, като че ли се задушаваше, той посегна под брадата си и дръпна, откачи ремъка, на който се крепеше островърхият му шлем, дръпна шлема, свали го в ръката си, тръсна глава и по яката му шия, по рамената му се разпиля сплъстена, мокра, та още по-тъмна коса, от кулите край двете страни на затворената порта и от стените по-нататък започнаха да летят нагъсто стрели и къси копия, започнаха да падат и камъни.

— Оттеглете се — рече Самуил с хриплив глас и сам се отдръпна по-надалеко.

— Оттеглете се! — пое се командата му нататък по бойното поле.

Земята наоколо беше едва ли не цяла покрита с мъртви тела — едно до друго, едно върху друго, избити бяха със стотици ромеи и българи. До нозете на Самуила се превиваха ранени, които не можеха да се отдалечат от полесражението или пък не знаеха къде да отидат. През глухата врява на живите войници наоколо се дочуваха мъчителни стенания и предсмъртни хъркания, ту плач, ту викове за помощ и много често се повтаряше един и същ зов и на ромейски, и на български:

— Майко… Майко!

Самуил стъпваше в локви кръв. Той бе прибрал меча си и ходеше между мъртвите и ранените с шлема в ръка. Като да търсеше някого между тях или искаше да познае кои бяха българи и кои ромеи, той спираше поглед ту върху един, ту върху друг. Ходеха наоколо войници, ровеха между убитите ромеи за по-добро оръжие или за някаква плячка, други дигаха ранени свои другари и ги отнасяха на ръце или на копия отвъд реката.

Полегнал бе там сякаш за почивка някакъв ромейски началник и гледаше българския вожд с трескави очи. Беше млад човек, тънък и строен, както се бе изпружил, подпрял гръб и русата си глава върху мъртвото тяло на друг ромейски воин. Високият му шлем се бе търкулнал настрана или може би сам го бе захвърлил, до него лежеше и мечът му. Пропълзяла бе изпод него кръв и не беше много, но се виждаше, познаваше се, че той нямаше да стане вече никога. Види се и той знаеше това — в очите му нямаше ни омраза, ни болка, а се бе набрала скръб. Спря се пред него Самуил и го попита на езика му:

— Кой беше днес началникът ви?

Раненият помълча, като че ли не го чу или пък събираше сили, после отговори тихо, шепнешком:

— Ни-никулица…

 

 

Лариса беше някакво далечно подобие на Константинопол. Всеки град във Византия се стремеше да прилича на столицата, но то беше според числеността на жителите и тяхната мощ. Солун приличаше на Цариград повече, а Лариса много по-малко. И Лариса имаше форум, хиподром за нейните седем или осем хиляди жители и като главен град на Тесалия, имаше и две-три улици, постлани с едри кръгли камъни, стотина къщи на по-заможни граждани, строени с гранит или бял мрамор, правителствен дом, двайсетина църкви и най-голямата от тях имаше златен кръст на купола си по подобие на цариградската „Света София“, която пък имаше цял купол от злато. Това беше най-много около форума, дето личаха остатъци и от времето на древна Елада — някой полуразрушен портик, някоя пощадена от вековете мраморна колона или статуя с очукан нос или счупена ръка, някоя амфора от печена глина, по чудо запазени мраморни стъпала, между които расте трева и които не водят никъде. Не много далеко от форума започваха криви и много тесни улици, които се провираха между гъсти редици мрачни бедняшки домове, ниски, градени с грубо одялани камъни и кал или с непечени тухли, с дърво, с малки прозорчета и прихлупени покриви от зеленикави плочи, с тесни дворчета; рядко се виждаше да се зеленее между две дворчета някой кипарис или разкривена пиния, а на няколко места уличките се разширяваха в малки площадчета, сред които обикновено се издигаше на два-три лакътя над земята оградата на кладенец с твърда, възгорчива вода. Градът имаше и водопровод, който снабдяваше с вода от доста голямо разстояние няколко обществени чешми пак около форума, едно голямо водохранилище, а също и домовете на най-богатите ларисчани.

Сега жителите на Лариса бяха тройно по-многочислени с войниците и с бежанците от другите градове и твърдини по Тесалия и Епир. Животът на това нараснало население между градските стени се превърна в жива мъка още след първите няколко седмици от обсадата. Храните по пазарищата и хранилищата се взеха и се пазеха за войската; заможните имаха скрита храна, но бедният народ се трупаше по цял ден на няколко определени места из града, блъскаше се и се биеше, за да получи по няколко шепи пшеница или булгур, или ръж, или просо и по няколко маслини. Още през първите дни след обсадата българите разрушиха водопровода извън градските стени и слугите на заможните ларисчани се трупаха и се блъскаха заедно с бедния народ пред вратите на водохранилището и около няколкото кладенци в бедняшките квартали, за да вземат по една или две стомни вмирисана вода. А колкото се наливаше там по глинените стомни и гърнета, толкова и се разливаше по земята в бъркотията около кладенците, дето разгневените и уплашени люде газеха по цели купчини късове от изпочупени стомни…

След първия опит да разбие обсадата и да прогони обсадителите новият стратег на Елада Никулица вече не повтори, макар и не по своя воля. Това, което стана пред северната порта, стана и пред всички други порти на града: ромеите бяха върнати назад и дадоха много жертви, при все че паднаха мнозина и от българите. Никулица не се отчая от първия си неуспех и започна да подготвя второ излизане от стените, но се възпротиви цялата градска управа, също и всички заможни граждани, които имаха глас, ръмжеше недоволен и целият град, та и войската. Всички тия люде се надяваха, че ще им дойде помощ отвън, от Солун, та чак и от Цариград — императорът нямало да ги изостави на варварите. В страха си те се надяваха и на това, че императорът няма да остави в ръцете на Самуила поне данъците, които бяха събрани в града за последните години от цялата тая област. Градската управа изпрати свои люде за Солун, та чак и за Цариград, да молят за по-бърза помощ, ала тия люде не се върнаха вече в Лариса — българите ги заловиха и избиха. Като упорствуваше Никулица и искаше със сила да прогони българите, започнаха да се надигат срещу него и такива гласове:

— Той е славянин и българин, та иска да ни хвърли в ръцете на своите!

Това се говореше между людете из града, но се намериха някои и от управниците, които му казаха в очите:

— Ти не жалиш войската на императора, защото си българин и си с българите в сърцето си.

— С тях съм по кръв — отговори стратегът на Елада, — но аз съм се клел да служа на императора и това е по-силно от мене.

В такива разпри и очаквания минаваше времето, по-тежко и по-тежко за обсадения град. Българският водител още не предприемаше нищо, за да вземе града със сила, и само затегна по-добре обсадата. Той не бързаше — стоеше там и чакаше. За малко време дойде неочаквана радост и нова надежда за ларисчани: завикаха един ден български глашатаи пред градските стени да излязат от града работници за полето, но само жени и по-стари мъже. Беше време да се прекопават и плевят някои от засажденията и посевите из полето около града и ларисчани повярваха, че ще се повтори същото както при първата обсада: ще обработват свободно полето и ще надхитрят българите да приберат поне част от жетвата, като й дойде време. Наизлезе много свят да работи по нивите и градините. Ала тоя път обсадените останаха излъгани: глашатаите на Самуила ги извикаха да копаят и плевят, но не ги извикаха да жънат.

Същото се повтори и на следващата година — втората, откакто бе обсаден градът: българите повикаха работници да орат, да сеят и копаят, и те наизлязоха с нови надежди, но не ги повикаха да жънат това, което бяха посели; българите ожънаха и обраха за себе си всичко, което се роди и узря по полето. До края на тая втора година ларисчани се чудеха как са още живи без достатъчно храна и без достатъчно вода, но все някак живееха; успяха с много мъки и по чудни някакви начини да излязат и от втората зима. Започна и продължи нататък третата година на обсадата. Самуил стоеше там и чакаше.

По улиците на Лариса вървяха дрипави сенки и като да не бяха живи люде. Изпити, с потъмняла, набръчкана кожа, с очи откроени, помътени от мъка и ужас, те ходеха с изтънели, треперещи нозе и се подпираха по стените от изтощение. Угаснали бяха и гласовете им или бяха продрани, та някои едва шепнеха или ломотеха глухо, или хъркаха задавено и това не беше човешки говор. Още по-тънички, още по-глухи, още по-беззвучни бяха гласчетата на децата, а плачът им се чуваше по-жален. Ларисчани се събираха на тълпи пред празните хранилища, пред правителствения дом и чакаха там напразно по цели дни и нощи или скитаха по улиците и просеха един от друг, молеха се един на друг:

— Хляб… Децата ми умират…

Водохранилището беше отдавна пресушено, бързо се изчерпваше водата по кладенците, та управителите сложиха стражи и не даваха да се черпи нощем, за да се набира за през деня, доколкото можеше да се набере в една нощ.

— Хляб… Вода… Водица… — просеха ларисчани и се молеха един на друг.

През първите две години бяха изядени всички храни, които се намираха в града, изядено беше и всичко друго, което малко поне приличаше на храна, изровени бяха всички зърна и корени от земята, които можеха да се гълтат. Пазеше се по нещо храна за войниците, та най-много при тях ходеха ларисчани да молят и просят, висяха по цели дни край крепостните стени и кули, дето имаше войници. През тия години бяха изядени и всички животни в града — волове, крави, коне, магарета, после започнаха ларисчани да избиват и изяждат кучетата, котките, всякакви птици, каквито можеха да уловят. За храна на войската изклаха и конете на конницата.

Ларисчани ловяха жаби, змии, гущери, мишки, плъхове, доколкото бяха останали в изгладнелия град, търсеха бръмбари и червеи в земята, тикаха в устата си всякаква гад, каквато им попаднеше в ръцете. Ходеха да ровят и по бунищата, изяждаха всяка гнилоч, която намираха там.

Целият град беше затихнал. Тихо беше и денем, и нощем по улиците и площадите, по къщите, особено по къщите и градините на заможните, които дояждаха скришом, каквото имаха още за ядене, и по-трудно се решаваха да излязат на лов по жаби и червеи или по градските бунища. Тихо беше дори и по крепостните стени и кули, дето бяха събрани хиляди млади мъже. По целия град нямаше нито едно куче да залае, нито един петел да пропее. Не се чуваше ни песен, ни вик, ни врата да хлопне — людете се влачеха по улиците с безшумни стъпки и не бе останал в тях ни глас, ни каквато и да е сила…

Тая пролет не се изправиха български глашатаи да викат пред стените на обсадения град, да искат работници за полето. Вождът на варварите знаеше какво става в града и чакаше търпеливо. Нямаше да чака още дълго. Мнозина се чудеха защо българите не се и опитваха да влязат в града. Ромейските войници по стените на кулите нямаха много сили да държат копие и да въртят меч. То се виждаше и отвън, виждаше се и отдалеко: не се случваше вече ромейски войник да опъне лък по българите, които ходеха спокойно едва ли не край самите стени на града, не се намираше някой поне да ги изругае от високите кули. Обсадените не само бяха изтощени до такава степен, че пестяха всяко свое движение, но бяха и намалели по число от глад и всякакви болести. А Самуил Мокри не искаше да пролива кръв без нужда.

Из града се говореше, че управниците трябва да отворят градските порти. Между ромеите в Лариса имаше и славяни, стари жители на тоя град. Преди те и не показваха своя произход или пък се бяха загубили между по-многобройните тук ромеи. Тия прикрити и неприкрити славяни първи започнаха да говорят за предаване на града — някоя славянка най-напред на мъжа си ромеец или славянин на приятеля си ромеец, но скоро и мнозина от ромеите се поведоха по тая дума. Започнаха да се събират пред правителствения дом още по-големи тълпи от дрипави и изгладнели люде, стояха там и глух ропот нахлуваше по ходниците и стаите на голямата сграда. Людете не се решаваха отеднаж да дигнат силен глас, ала най-сетне започнаха по един, по двама, по неколцина тук и там, докато завикаха всички:

— Отворете градските порти!…

Не беше много силен тоя общ вик на стотици и хиляди люде, но така, заглъхнал и колеблив, беше още по-страшен. В правителствения дом се събираха всеки ден управниците и градските първенци, кога по неколцина от тях, кога всички, и те отпаднали, и те изгладнели и болни, събираха се да решават и пререшават без полза едни и същи неща. Те чуваха безпомощни виковете и воплите на живите мъртъвци, които се събираха всеки ден вън и викаха все по-отчаяно:

— Отворете градските порти! Нека влязат българите! Нека ни избият! А може да са и по-милостиви…

Събираха се тълпи и пред домовете на управниците, трупаха се люде денонощно по църквите и най-вече в главната градска църква, където бяха мощите на свети Ахил, който някога, още при Константина Велики, е бил епископ на Лариса, а сега беше почитан като покровител на Тесалия.

Като се събираха и пред домовете на управниците, на градските първенци, изгладнелите тълпи започнаха и да нахлуват в тия богати домове, да ги разграбват и разрушават с отчаяна ярост. Тогава започнаха да викат и управниците, които докрай бяха очаквали помощта на императора:

— Пуснете варварите в града, с тях ще бъде по-добре!…

Вече всички повтаряха тия думи, макар да въздишаха и охкаха, имаше и такива, които проплакваха с глас от мъка и унижение:

— Ще легнем в нозете на варварите, да ни прегазят, няма друг изход…

Стратегът на града Никулица излезе пак сам против всички:

— Не, не! Ще отсека ръката, която посегне да отвори някоя от градските порти!

Страшно беше лицето му, изпито, с провесени дълги мустаки, с остри сиви очи, изблещени и сякаш вече безумни. Той беше нисък на ръст, но като че ли враснал в земята и необикновено широк, целият изграден от едри кости, но сега измършавял, та беше като в желязна кутия в желязната си броня и мечът му изглеждаше огромен. Колкото и да беше упорит и властен, той не би могъл да устои сам срещу всички, срещу целия град, но с него бяха и други някои от военачалниците, а и някои от войниците.

— Ти защо не излезе да прогониш с меч мизите[2] — викаха някои по-смели срещу него, а той отговаряше:

— Аз излязох. Исках да изляза пак, но тогава вие ме спряхте, а сега българската сила е по-голяма и много по-голяма. Аз пак ще браня града, но сега от стените му, зад портите му.

Някои се осмеляваха да се присмиват на ромейския му език, понеже той говореше лошо по ромейски, но не смееха да му сторят нищо повече и с това изливаха яда си срещу него.

Това продължи още някое време и наистина беше вече истинско чудо, че имаше живи люде в Лариса. Но това, което не можеше да довърши гладът, довършваха го по-бързо болестите. Измираха по цели семейства и по града имаше празни къщи с разтворени врати и прозорци, по стаите им гниеха трупове. Трупове гниеха и по улиците, нямаше кой да ги прибере и погребе, от тях се разнасяха и болестите. Всеки ден измираха по десетки, та и по стотици ларисчани и най-после дойде последният предел на търпението. Една ранна сутрин няколко жени се запътиха към северната градска порта, макар да се казваше, че тя е по-добре пазена и може би тъкмо затова тия жени се отправиха нататък. Към тях се присъединиха и мъже, после още жени и още мъже. Събра се цяла тълпа, която все повече нарастваше, колкото повече се приближаваше към северната порта. Людете вървяха тихо, едва някой ще пророни дума, ще изохка; никой никого не викаше, не канеше, всички знаеха накъде вървят тия люде и всеки тръгваше с тях, доколкото можеше още да ходи, или поне ги изпращаше с поглед. Никой не излезе и да ги спре. Нито дори Никулица, стратегът на Елада, сломено бе и неговото упорство. Когато стигнаха тия люде и се събраха може би до двеста-триста души при северната порта, войниците горе по кулите и стените сякаш не ги и забелязваха; едва някой ще се понадигне, едва ще извърне глава и да ги погледне. Дошъл бе последният предел на търпението. Тия люде отвориха тежката порта и пак никой не излезе да ги спре. Блъснаха и двете й поли в дебелите каменни стени с последните си сили. Дошъл бе последният предел…

Войници на Самуила Мокри тутакси завардиха разтворената порта. Като се чу за северната порта, намериха се люде, които разтвориха една след друга и другите градски порти. Лариса се предаде.

 

 

Бяха хубави пролетни дни, макар едва в началото на месец бръзосок[3], и като че ли природата извръщаше лице от людските беди и неволи, от людската ярост и взаимна омраза. По хълмищата и поляните около Лариса, до самите й стени и негли повече там, дето се бе проляла човешка кръв, избуяла бе гъста, зелена трева, раззеленили се бяха върбите и тополите, цъфтяха плодни дървеса на бели и розови валма по цялото поле наоколо, също и в самия град, по изоставените дворища и градини. Върнали се бяха и щъркелите и дълго се виха над града разтревожени, докато накацаха по старите си гнезда; прелитаха от дърво на дърво, от храст на храст пойни птички, унесени в любовните си песни и в своите радостни грижи. Блестеше на слънцето сребристият гръб на Пиней, проснала се на множество завои през зеленото поле. Най-голямата хубост в тия весели пролетни дни беше по небето, дето плаваха ту самотни, ту на цели върволици светнали на слънцето пролетни облаци, сякаш в самите дълбини на прозрачния лазур, и непрестанно променяха очертанията си, цвета си сутрин или в блясъка на пладнешкото слънце, или на залез. Не спираха своя ход небесните скитници и нощем, сега с друга хубост, в сребристата светлина на месечината, която по тия дни се издигаше цяла над далечните върхове на Олимп…

Самуил Мокри не бързаше и сега да влезе в покорения град, а и войниците му едва ще се поспрат да погледат от разтворените порти накъм затихналите улици. Заповяда се най-напред да излязат пред градските стени всички ромейски войници с началниците си, с оръжието си, също тъй и всички управници. Войниците излизаха и всеки оставяше безропотно оръжието си, преди да влезе в редиците край самата стена; пред всяка порта се натрупаха купища всякакво оръжие, а обезоръжените войници стигнаха сега едва до две хиляди. Мнозина от тях бяха измрели през последните три години, други пък лежаха болни по крепостните кули и не можеха да излезнат, за да сложат оръжие заедно с другарите си. Самуил Мокри дойде със сина си и с всички свои по-големи началници при предалите се ромейски войници, попита най-напред за Никулица. Чу стратегът на Елада и се отдели от войниците си, пристъпи към победителя. Тогава Самуил слезе от коня си, слязоха от конете всички, които го придружаваха. Никулица посегна да свали меча и да го сложи пред нозете му, както беше според неписани военни закони. Водителят на българите бързо протегна ръка, да го изпревари:

— Не. Задръж меча си.

Никулица въздъхна и едва сега подигна очи да погледне Самуила. Гледаше го и Самуил; те бяха може би на една и съща възраст. Като помълча някое време, българският вожд каза:

— Научих се, че ти си задържал града толкова време и против волята на всички в тоя град, а нели си и ти българин?

Никулица отговори с глух глас, но като да се гневеше, че гласът му бе ослабнал:

— Аз съм се заклел да служа вярно на императора. Кръвта е друго нещо и е на второ място. Но какво можех да сторя сам… Аз останах сам срещу тебе.

— Ти изпълни клетвата си, а императорът те изостави. Клетвата е по-здрава, когато е според гласа на кръвта. Ти помисли добре, войводо, кому трябва да служиш отсега нататък. Аз ще почакам отговора ти, доколкото е нужно.

Самуил Мокри влезе в Лариса чак на третия ден. Преди това заповяда да се поправи градският водопровод, изпрати в града цял керван двуколки, натоварени с брашно и сол, нареди също да бъдат погребани и всички мъртви, които гниеха на открито. Градът започна да се съживява още като зашумя и заклокочи вода в пресъхналите глинени тръби на водопровода…

След падането на Лариса, тая последна крепост на ромейската власт в Тесалия, Самуил не се бави много по тия места. През последните три години, докато стоя пред стените на Лариса, той затвърди българската власт по цялата северна част на някогашна Елада, чак до Синьото море с Епир. Той остави от своите войници по всички тукашни твърдини и най-много в Лариса, дето остави и един от своите най-верни люде — младия болярин и тъмник Ивац, като заместник на българския цар. Засили Самуил Мокри тая своя войска по Тесалия и Епир с мнозина от тукашните български славяни, които записа и въоръжи като български войници. За да ослаби още повече властта на императора над тия земи, той събра и изпрати навътре в България всички тукашни по-заможни ромеи със семействата им, като раздаде техните имоти и всякакви богатства на българите, които остави на тяхно място. Събра и изпрати далеко на север всички тукашни ромейски управници и началници, също със семействата им до новородените деца. Дигна той от главната църква в Лариса и мощите на свети Ахил — закрилника на Тесалия, и ги изпрати също нагоре. От тия две области, които присъедини към царството, Самуил забра и много коне за войската — цели стада от прочутата тесалийска и епирска порода.

Като се връщаше вече и самият той към север ведно с останалата си войска, настигна някъде към големия завой на Бистрица върволицата на изселниците, които бе изпратил от Лариса. Настигна той най-напред една вече доста възрастна жена и едно момиче на около седем-осем години; те бяха изостанали и вървяха сами далеко след другите изселници. Щом чуха зад себе си конски тропот, те се дръпнаха от пътя и жената дори посегна да защити с ръка момичето. Конят на Самуила забави ход под ръката му и се спря пред жената и малкото девойче. То беше дребничко и нежно, с бледо личице, но имаше необикновено големи тъмни очи и пълни със светлина. Виждаше се по облеклото му, че беше от знатно семейство, както и повечето от изселниците. Жената, която го придружаваше, беше по-бедно облечена и бе надянала на ръката си някакъв вързоп. Самуил попита на елински:

— Сами ли сте вие? Нямате ли други ваши люде?

— Сами сме — отговори момичето преди жената, която, изглеждаше, се страхуваше повече от българите. Но тя веднага се съвзе и продължи вместо детето, дори с гняв в гласа си, макар гласът й да се давеше в сълзи:

— Сами… Казаха да тръгваме и ние. А тя… самичка остана. Измря целият й род. И баща й комис[4] Каматерос умря сега, няма две недели. Какво искате от това дете!

Самуил Мокри се извърна рязко към людете, които го придружаваха:

— Аз не съм казвал да се изселват сами жени, деца!

Той се обърна пак към момичето и сърцето му се нажали много за него. Както беше на коня си, приведе се, протегна ръце:

— Дай, жено, това дете. Ще го потърсиш в Охрид.

Жената отвори уплашено очи, придръпна момичето към себе си:

— Кой си ти? В чии ръце ще го предам… Аз съм му сега и майка, и баща и… Отгледала съм и него, и клетата му майка… Не ми го взимай!…

Българският вожд рече:

— Аз съм Самуил Мокри. — После, като видя какъв още по-голям страх се изписа по лицето на жената, протегна ръка надире, да покаже сина си, и добави:

— И аз съм баща. Ето сина ми.

Жената подигна момичето и му го подаде с разтреперани ръце. Самуил го сложи в скута си, попритисна го топло към себе си — усети той как трепереше и детето с цялото си телце. Той пак се обърна към людете си и посочи с глава жената долу:

— Кажете да я качат на кола. И всички жени и деца от тях да се качат на коли.

Самуил настани още по-удобно детето в скута си и тръгна. То се приведе да види къде остана дойката му, гласецът му звънна:

— Титти Фросо! Да ме потърсиш в Охрид… — Като отминаха малко по-нататък, то се извърна плахо към страшния български вожд, погледа го с големите си очи и рече, види се, както са го учили:

— Аз съм Ирина Каматерос. Ти имаш ли момичета като мене?

Самуил кимна мълчаливо; по устните му трепна усмивка.

Бележки

[1] Палица — метален или дървет прът (понякога с шипове) за бой, боздуган. — Б.кор.

[2] Българите са били наричани и мизи.

[3] Бръзосок — април.

[4] Комис — комит, граф.