Серия
Самуил (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 28 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mat (2007)
Допълнителна корекция
hammster (2017)

Издание:

ДИМИТЪР ТАЛЕВ. Съчинения (том седми)

 

Под общата редакция на Стоян Каролев

Редакционна колегия: Емилиян Станев, Стоян Каролев, Магдалена Шишкова, Братислав Талев и Владимир Талев

Редактор Магдалена Шишкова

 

Самуил — роман-летопис за края на Първата българска държава

Книга първа. Щитове каменни

 

Редактор Милка Спасова

Изд. № 3671 на издателство „Български писател“

Излиза от печат 28 VII. 1974 г.

ДПК „Димитър Благоев“ — София


XVI

През лятото на 970-та година княз Светослав Киевски премина отново Стара планина с тридесет и осем хилядна войска, в която имаше не само таври, но също маджари, печенеги и българи. Князът премина границата с Византия, премина и оттатък Одрин, а през есента на същата година стигна до град Аркадиопол[1] и тук, край стените на тоя град, стана голямо сражение, в което войската на Светослава бе разбита от византийците. Киевският княз се върна в България. Тогавашният византийски император Йоан Цимисхий не се задоволи с победата при Аркадиопол и реши да прогони Светослава от България, за да го отдалечи и от Цариград. Зимата на 970–971 година премина в усилени приготовления за ново сблъскване между руси и византийци, ала и през следващата пролет Цимисхий не можа да се срещне с русите поради бунтове срещу него в Мала Азия. През лятото на същата 971 година Светослав отново навлезе във Византия. Йоан Цимисхий потуши бунта в Азия, върна се в Цариград и тук започна да се готви за решителен поход срещу таврите. Приготовленията за тоя поход продължиха до пролетта на 972 година, когато императорът потегли с голяма войска за България, като преди това изпрати византийската флота да заеме устието на Дунава и да пресече пътя на Светослава за Русия.

Цимисхий премина теснините на Маторие гори и след кръвопролитни битки превзе българската столица, като плени и Бориса Втори, българския цар, заедно със семейството му. Императорът нарече Преслав на своето име — Йоанопол, и продължи похода си към Дръстър, където се затвори княз Светослав с войската си. Станаха големи битки и много кръв се проля и от двете страни край стените на тая българска крепост на Дунава. Обсадата на Дръстър продължи месеци наред и най-сетне Светослав бе принуден да я предаде поради страшен глад. Таврите напуснаха България, а Цимисхий, който бе обявил, че воюва за освобождението на българите, се зае да затвърди своето господство над тая част на България. В Преслав той задържа под стража втория Борис с жена му и двете му деца, задържа също и брата му Романа, сетне ги поведе към Цариград. В столицата си Цимисхий бе посрещнат като победител и на форума Августеон заповяда на българския цар да свали от себе си пред събрания там народ всички знаци на царската власт.

Самуил Мокри следеше зорко ден след ден тия събития в източните предели на българското царство. Подобно на Светослава Киевски, Йоан Цимисхий не премина отсам Искъра и Западната Средна гора. Към другите причини, изглежда, се бе прибавила сега още една: в продължителните кървави битки с русите византийската войска се бе изтощила и Цимисхий не ще се е чувствувал достатъчно силен да завладее цяла България.

Големи бяха страховете и тревогите на Самуила за отсамната част на България, но той и очакваше едно такова оттегляне на ромейския император, който се задоволи само с източните български земи, както ги бе покорил и Светослав. Самуил проследи първия поход на Светослав към Цариград, проследи и втория му поход. Не беше трудно да се предвиди, че Византия ще поиска да се освободи от такъв мощен и опасен съсед като руския княз, който при това привличаше на своя страна и все по-голяма част от местното българско население. Сблъскването между таврите и византийците беше неизбежно и Самуил се надяваше, че това сблъскване ще сломи едната страна, ще изтощи другата и ще ги направи по-малко опасни за него, за неговите планове. Така и стана: Светослав Киевски напусна България, а Цимисхий изостави нейните западни предели и се прибра в столицата си.

Зимата през 972–973 година мина спокойно по цяла Западна България. Спокойно започна и пролетта. Уталожиха се донякъде ламтежите и на бедняците, и на господарите; получиха своето и едните, и другите, поне доколкото беше нужно, за да се примирят. А там навсякъде беше Самуил Мокри, с добрата си дума, но и с полка си. Като ходеше от град на град, от село на село, за да укротява и вразумява непокорните и неразумните, в същото време той събираше капка по капка здравите сили на народа.

Докато продължаваше войната между руси и ромеи през пролетта и лятото на 972 година, Самуил събра и въоръжи дванадесет полка, от всеки по-голям град по един, и ги придвижи към Щипонските планини, като ги раздели на няколко части, за да могат по-лесно да се прикриват из тамошните гори и планински дипли; той не искаше да се знае, че е съсредоточена там българска войска. Това стана, когато Йоан Цимисхий бе превзел Преслав и воюваше със Светослава Киевски вече около Дръстър. Самуил се готвеше да пресрещне едно византийско нахлуване към западните предели на царството, а оттук през Гълъмбец, минаваше най-удобният път за Средец.

Самуил Мокри събра тая своя войска повече от народа и, то се знае, както винаги тя беше най-много от селския народ, от селските общини, от племената и големите родове. Навсякъде се намериха по пет или по десет, или по двадесет души, които излизаха пред Самуила и казваха:

— Ето ние ще дойдем с тебе.

Самуил бе вдъхнал доверие вече у мнозина. Селяните отказваха всяка принудителна работа и можеха сега да запазват по-добре своето. Те сега и на пазарищата изнасяха по-свободно, което им беше за размяна или за продаване. Затова казваха на Самуила, макар още със страх в недоверчивите си селяшки сърца:

— Надяваме се на добро с тебе.

И мнозина от тях, по-млади и по-здрави, които нямаше какво много да ги задържа по хижите, влизаха в полковете му. Имаше и друго, което ги караше да стават войници: като се поосвободи народът и излезе от най-черното дъно, пробудиха се в него и потиснати, забравени желания. Някога людете са ходили на война и са се връщали с всякаква плячка, някои и с цели богатства; така е било и по времето на Симеона Велики и също по времето на баща му Борис Кръстителя — помнеше се още и което се помнеше, сега се преразказваше, като едното ставаше десет, а десетте — сто и хиляда. Имаше млади и буйни мъже, в които се разгаряха юнашки чувства и копнежи, които бързаха да облекат ризница и да препашат меч, да тръгнат по незнайни места, да срещат всякакви случки и опасности, да побеждават врагове. Чувството за война е изконно в човека и тласка към примамливи похождения. С него в мъжа се събужда и ловецът, и похитителят, и героят, и славолюбецът. Най-сетне в Самуиловите полкове влизаха и такива, които бягаха от труд или от някакви несгоди в живота си, като мислеха, че войнишкият живот е по-лек, по-безгрижен.

Влязоха в полковете и мнозина от по-бедните граждани и пак повечето по същите причини. По-трудно беше с болярите и с по-заможните люде, а между тях бяха и войводите, и хилядниците, и всички други началници и управници.

Самуил Мокри успя да събере добра войска докъм осем хиляди души, добре я въоръжи и добре я подреди. За въоръжението й той се улови за градовете, за художниците в тях и за купците, а за подреждането й намери началници пак между болярите, както ставаше преди, когато почти всеки болярин беше и воински началник с по-голяма или по-малка дружина със свои люде. Самуил взе във войската си най-напред тия боляри и някои по-малки предишни воински началници, които показаха искрено или неискрено добра воля към неговото дело. Подбра той по-малки и по-големи началници и от простите люде — между тия, които бяха по-будни и умееха по-добре да въртят меч, да опъват лък. В Охрид се присъединиха към войската му Нестонг и Рун с един полк от около триста души и те всички бяха богомили. Това изглеждаше чудно, понеже богомилите бяха против войната, но сега беше друго време. Във войската на Самуила имаше и други богомили — сами старейшините им ги подтикваха и ги насърчаваха да го следват.

По същия начин, както постъпи с цялата си войска, Самуил Мокри постъпи с братята си, особено с Давида и с Арона, които страняха от него всеки по свои причини. Мойсей във всяко нещо беше с него. При една нова среща с най-стария си брат Самуил се показа по-настойчив. И по-силен се чувствуваше сега, по-властен в своето воинско въодушевение. Той и не помисли да показва сила пред Давида, но силата идеше сега от сърцето му и по нея се подреждаха и думите му:

— Дойде време, брате мой, да не мислим за себе си и толкова много за душата си. Ти се отдалечаваш все повече от людете.

— Като се отдалечавам от людете и от тоя греховен свят, аз се приближавам до бога. Пред бога искам да измоля добро за тоя наш народ и спасение да му измоля.

— Не, брате. Качи се ти още един път на кон пред полка си и по-голямо добро ще направиш на целия народ. Ти размисли: какво ще стане с всички ни, ако паднем ничком пред иконите и чакаме милост от небето? Цимисхий ще ни прегази.

Колеба се дълго Давид Мокри, но нямаше сила да се противи и пак облече ризница. Самуил показваше голяма почтителност спрямо него, във всяко нещо го поставяше на първо място и пак се заговори сред народа, че Давид ще бъде новият цар.

Тримата братя потеглиха с цялата си войска от Скопие направо за Средец; такъв беше пътят им, пък и трябваше да поведат със себе си и четвъртия брат, който сега беше господар на Средецката области пръв началник на войската от тая област. Комит Всеслав вече не ставаше от леглото си и беше живо само името му. В Средец Самуил трябваше да преодолее лукавството и хитрините на Арона, злата воля на жена му Варвара. Арон обеща да се присъедини към братята си, но не бързаше да се присъедини. Самуил не искаше и не можеше да го чака повече. На раздяла той каза на греховния си, неверен брат:

— В това дело аз съм вградил душата си. За царството ни. И няма да пожаля никого. Нито родната си майка, царство й небесно. Прости, боже, че така я споменавам…

Тримата братя разположиха войската си по проходите отвъд Гълъмбец, но хванаха всички пътища и по на юг, та и на север, отвъд Маторие гори, по Искъра, където можеше да се преминава реката. Петнайсет дни по-късно дойдоха Арон и Кракра, пернишкият управител, с около две хиляди войска, настаниха и нея, където беше нужно, за да се държат пътищата и проходите тук още по-здраво.

Войската остана по тия места, докато българските съгледвачи не донесоха, че византийците са поели пътя към Цариград. И не само от съгледвачите се узна, че Цимисхий се отправил за столицата си: по пътища и през горите тук непрестанно преминаваха бежанци от източните български области. Два дни преди да се дигне войската, появи се тук и сам българският патриарх Дамиян Дръстърски. Братята го посрещнаха, както подобаваше на високия му сан, и му дадоха едно отделение конници да го придружат до Средец. Каквото бяха узнали братята за войната между таври и ромеи, за пленяването на Борис Втори и за всички народни страдания и неволи, за оттеглянето на Цимисхий към Цариград, патриархът го потвърди. Ромеецът и на него бе посегнал, като го понижил в сана му и го прогласил за архиепископ на българската църква, за да бъде подчинен на цариградския патриарх.

Войската се върна в Средец и не отиде по-далеко. Само някои отделни части бяха разпратени по другите по-големи селища в Средецката област, за да могат по-лесно да се прехранват. Това спиране в Средец стана по желание на Самуила и против желанието на Арона. Самуил искаше и в Средецката област да извърши докрай същите промени за бедния селски народ, които бе наложил в Охридската област и във всички съседни места. Арон не беше сторил нищо досега и Самуил искаше да му се наложи със силата си, а против Арона беше и Кракра. Дигна се и тук ангарията, никой от болярите и игумените на манастирите не се реши да се противи. Самуил пожела да остане войската в Средец и през цялата зима, та и през лятото, до жетва и вършитба, за да види как ще се спазва новият ред между селяците и господарите.

През зимата той разпусна доста от войниците, разпусна по домовете им всички, които бяха заболели, които имаха по-големи челяди или пък бяха сами мъже в челядта си, също и по-старите от тридесет години, освен тия, които искаха да останат по своя воля във войската. Тия войници не бяха повече от хиляда души и войската пак остана до девет хиляди заедно с Ароновата, но Самуил събра от Средецката област и други още три хиляди. Какво мислеше той и какво кроеше, стана ясно, когато и брат му Давид пожела пак да напусне войската и да се върне в своята твърдина на юг. Самуил му отговори:

— Не бързай, брате, почакай още някое време, докато се позакрепи новият ни градеж. Да не даваме ние братята лош пример, да не показваме слабост и нетърпение. Тая войска, която държим сега, няма вече да намалее за дълго, може и за много дълго време. Няма да намалее, а ще стане много по-голяма. Защо ли? Ето защо: ромеите завладяха едната половина на царството ни, няма да забравят и другата половина; рано или късно те ще поискат да завладеят и тая половина. Но аз мисля друго. Аз мисля не само да не дадем да завладеят и тая половина, а да си върнем и завладяната половина. Ти виждаш: това, което мисля, няма да стане без войска, без силна и многобройна войска. И ние четиримата братя трябва да сме най-добър пример за това, което е нужно сега.

Давид Мокри вече не продума за връщане на юг.

Като премина зимата, получи се вест в Средец, че Йоан Цимисхий преминал в Азия, за да воюва с арабите. Самуил изпрати люде чак до Цариград и те се върнаха със същите добри вести. Цимисхий оставил само по неколцина стражи да пазят крепостите, а прехвърлил войската в Азия също и за да я държи по-близу до себе си — преди да седне на престола, той го бе обагрил с кръвта на своя предшественик и сега се боеше за себе си от подобно насилие.

Вестите бяха от добри по-добри, но Самуил Мокри не се отдаде на прибързана радост:

— Настава удобно време за нас, но ние не знаем колко ще продължи това време и трябва добре да го използуваме.

Той винаги говореше от името на четиримата братя, споделяше с тях, което беше нужно, и най-вече с Давида, но вършеше само това, което сам мислеше и решаваше. Ставаше така не поради преголямо властолюбие, а защото и тримата му братя, всеки по свои причини, оставяха той сам да премисля и решава, да действува. Само един човек в Средец не искаше да признае неговата власт и първенството му и това беше Варвара Аронова.

Арон Мокри никога не беше се застоявал толкова много в Средец. Това беше пак по волята на жена му. Тя не можеше да го задържи близу до себе си нито със своята упорита настойчивост, нито с женския си чар, който беше малък у нея, нито с топлината на семейното огнище; родила му бе вече две деца, но Арон сякаш не си и спомняше за това. Варвара го задържаше в Средец, като му напомняше непрестанно за присъствието на братята му в неговия град, за присъствието на Самуила и за всички опасности, които можеха да дойдат от него:

— Отваряй си очите! Пази се от най-малкия, не го оставяй тук сам. Той ще ви надхитри и тримата, той ще ви погуби, той иска да стане цар!

Тя и сама изпитваше всички тия страхове, поддържаше усърдно в него притезанията му за първенство, за царски престол, които бяха и нейни собствени съкровени желания и домогвания.

Йоан Цимисхий продължаваше да се губи с войската си по Мала Азия, а Самуил Мокри обмисляше нови планове как да заздрави царството най-напред такова, каквото остана в ръцете му. Той не се залъгваше за голямата мощ на Византия и бързаше всякак да използува отсъствието на императора, като не забравяше, че той може да се върне всеки миг в Европа. Самуил събираше и подготвяше усърдно народните сили и най-напред тук, по западните предели на царството, които бяха изцяло под негова власт, грижеше се и за бежанците от изток — настаняваше ги, намираше им работа според силите и способностите им, поддържаше у тях надежда за връщане пак на изток, мнозина от тях прибра и във войската. Той се оглеждаше за някаква помощ и отвън. Помисли и за русите, помисли и за печенегите, и за маджарите, и за сърбите и хърватите, които му бяха най-близки. Но той се боеше от всички тия съседни народи. По-лесно би потърсил съюз с русите, поради славянското родство с тях, но от последната им война с ромеите не беше минало много време. Сърбите и хърватите бяха колкото слаби и разпокъсани, толкова недоверчиви към българите, особено след походите на Симеона Велики по техните земи.

Самуил обърна поглед по-далеко на запад. Завърнал се бе там от Италия след шестгодишно отсъствие германският или, както още го наричаха, западният император Отон Първи. Получи се вест, че на Великден през същата 973 година той ще приема пратеници на много народи в германския град Кведлинбург. Самуил Мокри реши да изпрати там пратеници и на България. Щом наближи време за това пътуване, той избра двама най-подходящи мъже и не ги потърси между болярите и войводите си, а между купците и по манастирите. Единият от пратениците беше плъвдивски купец, който бе пребягал в Средец, а преди това бе ходил по работата си из много страни, та умееше да намира всякакви пътища и да се държи пред всякакви люде. Вторият пък от пратениците беше монах от един малък манастир край Скопие, прекарал дълги години над книги и писания, усвоил цялата мъдрост и всички знания. Освен майчиния си български език монахът говореше и пишеше на латински като латинец и ромейски като ромеец; беше дребен човек с побелели коси и някак цял се губеше в износената си монашеска власеница. Когато го доведоха при Самуила, тоя се загледа продължително в него с недоверчив поглед, но поради голямата слава на монаха започна предпазливо:

— Ти знаеш, отец, че ще се явиш от името на България пред един от най-могъщите господари.

Монахът дигна поглед и сякаш прочете всичките му мисли.

— Знам, войводо. И не е нужно човек да блести външно, когато трябва да покаже вътрешния си блясък, защото външният блясък е лъжлив. Но ще ми дадете да облека бяла ленена риза и ново расо, за да застана достойно пред чуждия господар. И ще го гледам, войводо, право в очите, когато е нужно.

Самуил остана доволен от отговора му и на него най-напред възложи пратеническата задача:

— Западният император трябва да види във вас България. Това е най-важно сега, след тия скръбни промени с нашето царство, когато едната му половина е под чужда власт и управа и когато мнозина мислят, че България е погинала. Вие трябва да покажете достойно, че тя не е погинала и живее. На второ място вие трябва да вземете от императора германски дума и признание за нашето царство, че то е и си остава същото българско царство, както е било от стотици години, още във времето на Бориса Кръстителя, на сина му великия Симеон и преди тях и след тях. Ако ви попита императорът кой е сега вашият цар, вие ще му отговорите: нашият нещастен цар е взет с измама в плен у ромеите, но в България са начело четирима негови наместници и пълномощници. На трето място вие ще предложите на западния господар съюз и приятелство с българското царство. И според това, какво ще бъде разположението на императора и неговата склонност, ще му предложите съюз срещу Византия; това ще бъде най-трудната ви задача и ще ви е нужно за нея най-голямо изкуство. — За да покаже Самуил Мокри реда в пратеничеството, кой ще бъде пръв и кой ще върви след него, посочи плъвдивския купец: — Ето, отец, твоя другар, който не за пръв път излиза по чужди земи и който ще ти бъде във всяко нещо полезен съветник. Ще ви съпътствуват още четирима мъже, които може да ви са нужни и които във всичко ще ви се подчиняват, а също и петима слуги.

След това Самуил направи знак на един писар да прочете какви подаръци трябваше да занесат пратениците на германския император. Като прочете и спомена писарят една след друга скъпите вещи, които се пращаха на западния владетел, Самуил каза:

— Даровете са скъпи и прескъпи за нашето царство, но никой не бива да жали и презира България заради нейната нищета. Нашата нищета и всички наши грижи ние сами ще си ги знаем и ще ги понасяме. И още едно нещо ще знаете: подаръците ще поднесете на императора не преди, а след като му кажете, което трябва да му кажете, и след като чуете отговора му, след като видите приема му. Ако отговорът му и приемът му е достоен, ще му поднесете заслужено и подаръците. Така е по-достойно и за нас, и за него.

Намеси се тогава плъвдивският купец с тънка усмивка под рошавите си, издърпани встрани мустаки:

— Позволи, светли господарю, но по-добре ще бъде да поднесем най-напред подаръците, защото те ще бъдат ключът, с който ще отворим вратата и сърцето на императора.

— Не, не — прекъсна го Самуил Мокри. — С тия подаръци ние не искаме да купуваме милост и лъжливо приятелство, а ги даваме от сърце като награда, ако тя бъде заслужена.

— Но така е винаги, войводо — упорствуваше купецът — така е навсякъде в такива случаи; най-напред вървят подаръците.

— Не, не — повтори Самуил Мокри. — Ние ще поднесем подаръците на императора по наш начин. Такъв е и смисълът на думата, с която ние ги наричаме на нашия български език.

Купецът се поклони дълбоко пред Самуила, но лукавата усмивка остана под мустаките му.

Двамата пратеници заминаха навреме с придружниците си, за да бъдат в далечната германска твърдина Кведлинбург няколко дни преди Великден. Върнаха се те в Средец, където ги очакваше Самуил Мокри, близу един месец след празника. Монахът разказа сладкодумно за далечното пътуване на българските пратеници и на края повтори още еднаж за най-важното:

— Прие ни западният император с голяма почит и отдаде чест и признание на българското царство пред целия си двор и всички свои най-близки люде, също и пред пратениците на други още народи, та и пред пратениците на Византия, които трябваше против волята си да мълчат, когато ние разговаряхме със западния господар. Но когато два дни след тържествената ни среща с императора той ни прие, както бе уговорено, в частните си покои и ние му предложихме съюз и приятелство, също и съюз срещу Византия, германецът отговори с много думи и колкото много, толкова и неясни, за да не ни отговори с една: не. Той не прие нашето предложение за съюз, но и на тая среща призна и почете нашето царство.

Самуил мълчаливо кимна срещу него: достатъчно беше и това признаване на България в новото й положение. Обърна се той и към втория от пратениците — плъвдивския купец:

— Не са отишли напразно скъпите дарове.

Купецът и сега се поклони дълбоко със същата своя хитра усмивка:

— Подаръците винаги вършат добра работа, войводо.

Самуил Мокри го погледна малко изкриво:

— Така е между людете, дори и да са императори. Но между царства, купецо, най-добра работа върши мечът.

Бележки

[1] Аркадиопол — Люле Бургас.